Бялата мъгла

май 24, 2016

Вече бях завършил специалността „Лазене в лексическия коридор“, но проклетата ми страст към заровете ме заведе отново в студентския град. Бяхме в една мръсна квартира и хвърляхме белите кубчета с протрити върхове и залагахме. Домакинът – пълен студент към четиридесетте също играеше. Залагах много, играта ме увличаше. Но… губех непрекъснато. (Нещо нетипично за мен.) Накрая страстта (а и алкохола) ме подтикнаха да направя недопустимото – заложих задника си, защото вече бях загубил всичко. Домакинът присви очи и каза: „Нали разбираш, че това не е шега и задникът ти веднага ще влезе в употреба, ако загубиш?“  Разбирам – казах. Хвърлихме заровете от фалшива слонова кост и… аз загубих. „Мамка му, какво ще стане сега“ – мина ми през ума, докато студената пот се лееше по гърба ми. “Плащай” – каза застаряващият студент – моят домакин – “няма къде да бягаш”. „Как точно ще се извърши плащането?“ – попитах, за да спечеля малко време. Тук имаме всичко необходимо – отвърна той. „Ще ме чукаш ли?“ – усмихнах се плахо, „Не“ – избухна в смях студентската свиня, разкривайки неподдържаните си зъби. „Имам манафи за тази цел“ – и ме заведе до тоалетната на квартирата, а зад вратата се чуваше рев като от бикове, примесен със нещо като свинско грухтене и тези отвътре блъскаха неистово вратата, за да излязат. „Бум, бум, бум“ – сърцето ми се смръзна. „Хора ли са това?“ –  попитах наивно. Да – отвърна домакинът – но и животинското не им е чуждо – ха-ха-ха!. Ужасът от ситуацията ме доведе до истерия. Не исках да попадна в лапите на тези… приятели на домакина. „Те не са ми приятели“ – прочете мислите ми тлъстият студент – но пък е удоволствие да ги гледаш, докато си вършат онова, което природата иска от тях. И той се засмя искрено, представяйки си нещо,  за което аз можех само да подозирам. „Виж, човек…“ – започнах с някакво отчаяние аз. „Не съм ти човек“ – каза домакинът – „ти загуби, а аз спечелих“. „Добре, както и да  е, няма ли начин да променим нещата – някакъв нов шанс?“ –  изпелтечих, докато тялото ми се гърчеше от инстинкта , който повелява на всички живи същества, докато ни води през ужаса. „Ти просто ще имаш  секс с тях, нищо по-различно“ – със злъчна усмивка каза студентът – „Ти заложи точно това и…. загуби.“ Не много младият студент изпитваше удоволствие от ситуацията и съвсем не го криеше. „Все пак има ли друга възможност, нещо което не променя загубата, а просто изменя залога?“ – с вече изцъклени очи зададох въпроса си.  Той се замисли. „Да, всъщност има – правилата така повеляват, ако изобщо си готов за това“ – и той се подсмихна, сякаш малко хора  биха избрали този вариант. „Кажи ми го, моля те!“ – приплаках аз. „Значи последната възможност е – хвърляш зар и каквото се падне –това е“ – със студено изражение каза студентът – „Но това вече е окончателно, не можеш да избягаш“. „А какви са възможностите?“ – попитах аз. „Това не мога да ти кажа, аз самият не съм наясно“ промълви моят мъчител – „има и елемент на мнстика – не можеш да го разбереш, но така е“. „Давай зара, ще хвърлям!“ – извиках, на фона на блъскането по стените на тоалетната отвътре. „Сигурен ли си?“ – попита поклонникът на знанието, студентът, сякаш избирах да бъда хвърлен между гладни рептили. „Да, сигурен съм“ – казах. „Тогава ела на игралната маса“ – беше отговорът. Седнахме зад изрисуваната с най-различни миниатюри и символи, маса. „Хвърляй!“ – и той ми подаде проклетите изтъркани зарове, които ме бяха довели дотук. Хвърлих. „Шест и едно“ – отбеляза домакинът ми. „Какво значи това?“ – трескаво попитах. „Чакай да видя в книгата“ – и той взе някакъв учебник, целият с подпъхнати листчета. „Ще бъдеш даден на студентите от Велико Търново“ – каза. „Но това какво означава?“ – недоумявах аз. „Отиваш в блок 32, стая 316 и те ще се погрижат за теб“ – тук усмивката му стана толкова злорада, все едно ми описваше адреса на деветия кръг на ада.

Да, аз отидох там. Може би можех да избягам, но отидох. Отвори ми студент, който наистина приличаше на студент – млад, леко пълничък. „Какво желаете“ – попита. Започнах да обяснявам: „Ами аз загубих на… и таковата…“. „Ясно“ – прекъсна ме той – „Влезте“. Влязох. Всичко вътре си беше съвсем оригинално студентско – безкрайна мизерия, но с ред, който нечия прилежна ръка беше налагала упорито. Общо взето нямаше нищо, но някой се беше погрижил това нищо да служи за уютно обиталище. „Сйедньетье“ – каза новият ми домакин и мекият му акцент пролази в гънките на мозъка ми, в перикарда ми, в тънките ми черва и ми нашепна, че веднага трябва да умра. Отхвърлих тези пристъпи – в края на краищата – всички сме хора, не е ли така?  Седнах и той седна, и заговорихме. „Значи вие сте тук сега и нали разбирате, че трябва да спазвате определени неща, които ви кажем?“ започна студентът от Велико Търново. „Да, разбира се“ – примирено казах аз. „Ще ме ебете ли?“: изведнъж избухна болката, която ме мъчеше от толкова време. „Не, как пък ви хрумна?“ – усмихна се студентът, но наистина му стана смешно. Бях смутен, а той продължи – „Продали сте задника си и сега сте тук. Но никой няма да ви направи нищо лошо.“ „Не съм го продал, а проиграл…“ – започнах да обяснявам, но той ме спря с един твърд поглед, показващ ми, че това може би е имало значение някога, но не и сега. „Ще спите тук“ – и той ми посочи единия оправен прилежно креват – „колегата го няма тия дни“. Кимнах. „А сега вземете това хапче – всеки ден пийте по едно“ – продължи студентът, подавайки ми  шепа жълти хапчета– „Не се притеснявайте – съвсем безвредно е, всъщност нищо особено“. Парализирах се, през главата ми  минаха мисли – „Ето, ще ме дрогират и с мен ще правят… чудовищни неща. Чудовищни, чудовищни! Ах, как можах да се озова в такава ситуация…“.  Великотърновецът забеляза смущението ми и ми се усмихна – „но, моля ви, никой няма да ви кара да се чувствате зле, за вас на практика  ще е нещо като обогатяване, нови хоризонти“. „Хоризонтите на ануса ми, нали?“ – помислих си, но примирено глътнах жълтото хапченце без вода – „Майната му – да става каквото ще!“. Хапчето беше доста киселичко  – мигновено през главата ми пробягаха мисли какво ли може да съдържа – силни, брутално силни наркотици – ето за това си мислех със свито сърце. „О, щях да ви предложа вода,но вие избързахте“ – засмя се новият ми познайник – „Нищо, всичко е наред“. Очаквах да видя промени в зрението си и всякакви ужасии. Нищо подобно не се случи.

На другия ден се събудих отпочинал.  Новият ми домакин ме поздрави и каза: „Би трябвало вече да си тук“. Нищо не разбрах. Хареса ми че е минал на ти, защото аз не смеех. И изведнъж нещо стана. Всичко се промени, цялата стая беше пълна с някаква бяла мъгла. Не можех да виждам на повече от един метър, а и това което виждах беше обогатено с някакви форми, нещо като творения на ретината ми,които мърдаха и се променяха. Същевременно се промени и слуха ми. Чувах невъобразимо много неща. Човешки гласове, които пееха, все едно отдалече, но ги чувах съвсем ясно. И разни пукоти, тракания и други звуци, които ми е абсолютно невъзможно да опиша. „Ето те – всичко е наред“ – промърмори великотърновския студент, ама така тихичко и нежничко, сякаш се боеше някой да не ни чуе. „Защо?“ – попитах аз с нормалния си глас и застинах… Това „защо“ отекна в мъглата все едно го бях изкрещял от някой планински връх, все едно говорех в някаква високоговорителна уредба. „Ето затова“ – отговори великотърновецът – „тук всичко се чува – трябва да говориш високо само ако имаш да кажеш нещо на всички“. „Добре“ – измърках аз и видях одобрението в очите на събеседника си. „Сега какво следва?“ – попитах по същия начин. „Ще пеем“ – отговори той –„ не чуваш ли?“. Наистина мъглата беше пронизана главно от песни – едни по-далечни, други по близки – но ясно разбираеми. „Кой пее това?“ – попитах. „Ние. Ние всички –това е животът.“ – отговори. „Къде са тези хора?“ – попитах. „Навсякъде – из цяла България и извън нея, има и от Франкфурт“- отговори. „Но това са хиляди километри – как е възможно?“ – недоумявах аз. „Това е нормалното“ – каза той. „Нещо като телепатия ли е?“ – попитах аз. „Не съвсем“ – каза той – „това е звукът. Звукът се носи“. „Трябва да си измислиш песен“ – допълни той. „Но нямам никаква представа как се прави това“ – казах аз. „Ето, виж моята“ –  и той запя. Гласът му ехтеше и аз не се съмнявах, че се чува на хиляди километри. Беше нещо като възрожденска песен, но на любовна тематика. Милата, любимата, как скъпа му е тя. „Но аз не мога да измисля такова нещо!“ – възкликнах. „Можеш, можеш“ – ми отговори – само послушай сърцето си. Можеш да ме имитираш, само  промени малко мелодията и текста“. И изведнъж в ума ми се роди желание да пея. В главата ми имаше идея да изпея нещо като това, което пееше приятелят ми, но по друг начин. Аз бях по-различен. Желанието за любов у мен раждаше една по-специфична за мен мелодия. И поетиката беше моя, някак си. Смятах даже, че тази песен е доста по… така. Запях. Гласът ми озвучаваше пространството заето от мъгла така, че имах чувството че песента ми стига и до космоса. Не, наистина вярвах в това! След като я изпях няколко пъти приятелят ми каза: „А сега слушай“. Заслушах се в песните, които прииждаха отвсякъде. Някои от гласовете бяха женски. Тънички, нежни гласове. Една песен ми се натрапваше в ушите – толкова мила, чувствителна. Имах чувството че е предназначена специално за мен. „Тя ти отговаря“ – каза студентът. „Но коя тя?“ „Момичето – нали пя за любов“ – дори в мътната мъгла видях приятелската му усмивка. „Кое е това момиче?“ – попитах. „Ще разберем. Хайде, да вървим“ – каза той. „Сега ли?“ –попитах аз. „Ами кога – не може да я караме да чака безкрайно“. „Добре, да вървим!“ – казах, но изведнъж се сетих нещо. „Днес имам среща с един приятел – трябва да му върна едни пари.“ – това беше вярно и аз се притеснявах да не би приятелят, на който дължах тази сума, да помисли че искам да го прецакам. „Парите у тебе ли са?“ – попита студентът. „Да.“ – казах. „Тогава да вървим при него и после веднага отиваме при момичето“.  „Но срещата ни е в Западен парк, дали ще успем?“ – имах предвид, че Западен парк е доста далечна дестинация спрямо Студентски град и се притесних как ще се доберем дотам навреме. „Няма проблем – давай да вървим“ – каза новият ми приятел. Тръгнахме. Излязохме от блока опипом и се насочихме в някаква посока, като  студентът ме водеше. Нямах представа къде се движим, чувах само обичайния градски шум, но някак приглушен, тътнещ. „Не се притеснявай“ – каза ми студентът – „тук не се вижда много – много“ – с времето ще се научиш да се ориентираш по звуците“. След около петнайсет минути спътникът ми каза че сме стигнали на адреса, който му бях посочил. „Но как е възможно пеша да стигнем толкова бързо“ – бях изумен аз. „Тука е така“ – каза той и усетих смеха в гласа му. След това каза: „С приятеля си може би е по-добре да се видиш в предишното си състояние“. „Как ще стане това?“ – попитах. „Тръсни глава надясно, ако си десняк или наляво ако си левак, и едновременно с това преглътни“ – ми каза. Направих го и изведнъж чух нещо като плясък. Мъглата изчезна,  на мен ми се зави свят, залитнах и паднах. Дишах тежко и тялото ми беше абсолютно сковано. Имах чувството че дори за движението на пръстите ми е необходимо огромно усилие. Виеше ми се свят, дишането ми се струваше нещо изключително странно. Имах чувството че ще повърна, но всъщност не ми се повръщаше. Непрекъснато преглъщах, като някакъв тик, без изобщо да знам защо. Денят беше слънчев и ясен. Бях в градинката пред блока, където беше уговорената среща. След няколко минути видях Кънчо – моят приятел. Той също ме видя, също забеляза че не съм много подвижен и дойде при мен. Сигурно сме изглеждали странна гледка – аз – полуизлегнат на земята и студентът от Велико Търново, който гледаше отнесено, сякаш изобщо не вижда нищо. „Как си бе човек?“ – попита Кънчо – Добре ли си?“. „Много съм си добре“ – отговорих, макар че в момента това не беше съвсем вярно – „Ето вземи“ –  и му подадох сумата, която бях приготвил да му върна. Въпроси от рода „как си“ в тази ситуация ми се струваха супер интимни и абсолютно неуместни, въпроси, които интелигентен човек не би задавал. „Мерси“ – каза Кънчо и продължи – „но, честна дума, това не го бях очаквал от теб!“. „Какво не си очаквал?“ – попитах малко раздразнено. „Да станеш наркоман, да се друсаш!“ – отговори той с ококорени очи. Искаше ми се да му тегля една майна , но се сдържах и вместо това просто се сбогувах учтиво. Когато си отиде, чух някакво цъкане с език. Студентът – новият ми приятел ми правеше знак като въртеше показалците си един около друг. Трябваше да се  върна, и аз исках това. Не знаех обаче как. Студентът не ми беше казал. Помислих си дали не е същото, което ме изкара. Опитах и сработи! Чу се звук „пляк“ и отново бях нормален в мъглата. „Забравих да ти кажа как да се върнеш, но ти си умно момче и се сети.“ – засмя се студентът от Велико Търново. „Да вървим при момичето“ – нетърпеливо казах аз. „Правилно“ – каза студентът – „Да вървим“. „Но   накъде ще вървим?“ – зачудих се. „Ще се ориентираме по песните. Изпей отново песента си.“ –  каза той. Аз изпях песента отново няколко пъти и дори с още повече чувство.  Изведнъж сред песните, които не бях преставал и за миг да чувам се открои онази женска песен – милата, нежната, чувствителната,  сякаш предназначена само за мен. „Чуваш ли я? Тя те вика“ –  каза студентът – „Вече знаем посоката“. И ние тръгнахме натам, откъдето идваше гласът. Тя не пееше непрекъснато, но през известни интервали я повтаряше, така че не можехме да се объркаме. Между другото – трябва да съм честен – нямах никаква представа през какви места вървим. Но песента на момичето и окуражаванията на моя приятел ми даваха увереност. Вървяхме около час. Уморих се, но не много. Песента изглеждаше вече много близо. Приятелят ми каза: „Да излезем отвъд за малко и да се огледаме“. И двамата тръснахме  глави и се повтори онова усещане. Аз отново паднах, а студентът от Велико Търново само залитна, но запази равновесие. Беше слънчево, както преди, но бяхме в някакъв напълно непознат за мене град. И архитектурата беше различна, и всичко. Бяхме на някакъв голям булевард. Нямаше трамваи. „Къде сме по дяволите?“ – попитах аз. „Това е Пловдив“ – каза другарят ми. Аз изпаднах в недоумение: „Но как е възможно да стигнем от София до Пловдив за около час пеша?“. „Ами тук е така. Нали разбираш колко е глупаво за нас да се возим с влак?“ – новият ми приятел искрено се забавляваше – „Да станем отново нормални“. И ние тръснахме глави и отново бяхме в мъглата. Последвахме песента на момичето и накрая стана ясно, че тя пее някъде до нас. Видях някакви силуети. „Това са те“ – приближи се и намери твоята“ – каза ми студентът. „Кои са те?“ – полюбопитствах аз. „Момичетата, кои други?“ – присмя ми се като на наивен човек приятелят ми. Преди да последвам съвета му, си бръкнах в джоба и извадих шепа от хапчетата, които ми беше дал. Разгледах ги и се замислих. Какво беше това, какво имаше в тях? Изведнъж едно осъзнаване ме прониза като с нож. Познавах много добре тези хапчета! Та това беше витамин C! Обърнах се с шепата и въпросителен поглед към него. „Но това е витамин C!“ – казах. „О, нали ти казах, че това е нещо съвсем безобидно и безвредно, казах ти истината.“ – усмихна се той. „Тогава как се получава… това което виждаме сега?“ – удивлението ми търсеше някакво разкритие. „Ще ти кажа. Става дума за Melissa divinorum. Сложих листа от нея под възглавницата ти онази нощ.“ – този път със сериозно лице отговори той. „Но тогава за какво ти беше това с хапчетата? Струва ми се безсмислено.“ – този въпрос не ми даваше мира. „Ами защото тогава ти беше глупав и вярваше в субстанциите. Според теб най-доброто място за субстанциите беше хапчетата, нали?“ – отвърна той и после добави – „Извинявай, приятел, просто не можах да се сдържа да не те разочаровам.“ И казвайки това се усмихна с престорена гузност. Махнах с ръка.

Приближих се и въпреки мътната мъгла от близко разстояние можех да ги разгледам. Това бяха няколко чудни красавици! Никога през живота си не съм виждал толкова красиви жени. Бяха коя от коя по-хубави. Заслушах се в песните и веднага открих моята. Тя беше най-красивата! Беше чудо, беше райски ангел, беше елф! Отделихме се малко встрани и аз пеех песента си,а тя пееше своята. Доближихме се. Не можех да откъсна поглед от това неземно същество. Тя ме гледаше със симпатия и подкана за общуване. Беше толкова чистосърдечна, толкова омагьосващо добра! И тогава изведнъж мъглата се разцепи от оглушителен вик: „Бягайте! Скинари!“. Всички се пръснахме и аз вече не можех да виждам никой от другите. „Хей, къде си, приятелю?“ – виках, търсейки студента от Велико Търново, чието име така и не разбрах. Чуваше се рев на мотори, но тътнещо и приглушено –  както чуваме ние тези неща в мъглата. Писъците на момичетата ехтяха наоколо, но те вече се отдалечаваха. В един момент чух гласа на студента , явно насочен към мен: „Излез отвъд, за да се спасиш! Бягай!“. И аз тръснах глава, паднах на земята и в слънчевия ден пред мен се откри ужасяваща гледка. Няколко скинхедове, с черни якета и нашивки с пречупени кръстове бяха вързали моя приятел с верига и го пребиваха с метални пръти. Придружаваха ударите с подвиквания: „Е, дрогарче, гот ли ти е сега? Иска ли ти се да се друсаш?“. Моят приятел тръскаше глава влизайки и излизайки отвъд, но това с нищо не можеше да му помогне. Накрая тялото му се отпусна. Скинарите удряха още известно време, след това го окачиха напряко на един от огромните мотоциклети и с диви крясъци и оглушителни ревове избръмчаха по булеварда. Аз се отдалечих, залитайки, задавайки си шокиран, безумния въпрос: „Но има ли ред тази държава, има ли право?“

След това никога не успях да вляза в мъглата отново. Явно имах нужда от още Melissa divinorum, но се оказа, никой изобщо не е чувал за такова растение. Ходих в квартирата на студента в студентски град, но там вече не живееха хора от Велико Търново, а някакви съвсем други, които нищо не знаеха за предишните обитатели. Да, и се опитах да потърся и момичето от Пловдив, но това си беше най-абсурдната задача.

Повече никога не посегнах към заровете. Старите ми приятели казваха – е, да – добре правиш, със заровете можеш да спечелиш, но може и да загубиш всичко. А аз им отговарях: „Да, но пък понякога, ако загубиш всичко, печелиш всичко.“ „За да го загубиш отново“ – добавях след това. Знаех много добре, разбира се, че никой си няма и най-малка представа за какво говоря.

Единението

януари 12, 2016

Няколкостотин години след сега. Духовният новатор доктор Гамбринус разговаряше с ученика си Маркус.

–           Имам предвид нещо съвсем, съвсем ново.

–         Но възможно ли е да има вече нещо ново на този свят, дори в свещеното писание на старите го пише?

–           Не, аз имам предвид нещо наистина ново. Ние, човечеството имаме нужда от това.

–           Продължавам да не се досещам какво ново би могло да съществува. Идеите… Изтъркани са отдавна всички.

–           Точно така. Имаме нужда от нова религия. Старите кретат изтощени и самите им „жреци“  го знаят. Всички го знаят много добре.

–           В това няма спор. За нова религия се говори на всеки няколкостотин години. Но какво би значело това конкретно?

–           Аз го познах. Ще ти обясня.

–           Може би нов пророк, както винаги…?

–           Нищо такова, точно обратното! Нужни са ни само няколко добри учители – като мен и теб.

Гамбринус задържа нетърпението на младока и поднови разговора друг път.

–           Знаеш, винаги има протагонист и  антагонист…

–           Доброто и злото?

–           Именно! Трябва да продължим.

–           Тоест да…

***

(по-късно)

–           Да ги слеем…

–           Сексът и градът?

–           Именно!

–           Но това е хомосексуализъм!

–           Именно!

–           Това е отвратително!

–           Именно! Започваш да се учиш да разсъждаваш, момчето ми…

–           Но разбирате ли… Искате да кажете, че ще слеем истината с лъжата?

–           Точно така, харесва ми как мислиш!

–           Но ако ги слеем, помислете си – в най-добрия случай ще получим полуистина, а полуистината си е стопроцентова лъжа!

–           Да се стремиш към добро е добро, нали?

–           Мисля, че да…

–           Стремим се към добро, значи това е добро.

–           Не задължително…

–           Има несправедливост относно истината и лъжата  – така я разрешаваме.

–           Дали…?

–           Несправедливостта е най-лошото нещо!

–           Нали ще ги сливаме?

–           Да, ще я изличим.

–           Пътят към ада е покрит с добри намерения, надявам се, че си спомняте?

–           Ако мога да перефразирам: „ Всички пътища към ада са покрити с добри намерения“.

–           Прекалено голямо обобщение…

–           Не, аз искам да ти кажа нещо друго.

–           Какво?

–           Истината е, че всички пътища водят към ада, без значение, запомни!

–           Но това е…

–           Може би си шокиран?

–           Не… Всъщност – да. Излиза, че няма как да не попаднеш в ада, нали?

–           Всъщност има – просто или си в ада, или не си. Ако не си – просто не си. Има и такива, в интерес на истината.

–           Значи има надежда?

–           Не мисли за това.

***

Учителят използваше различни поводи за да разкрива идеята си, разговаряйки непринудено с Маркус. Маркус сякаш се опитваше да оспорва, но това беше още по-добра възможност за Гамбринус.

–           Но господарят от притчата какво би помислил за тези неща?

–           Не знам, не го познавам, би трябвало да мисли като нас, не е ли така? Не закопаваме талантите си – правим най-доброто! Освен това то е само притча. Сега важат новите притчи. И ние с теб ги ковем!

***

–           А православието, католицизмът, другите религии?

–           Не се притеснявай за тях. Това са само други пътища. Те ще ги отведат – знаеш къде… При нас, където ще ги чакаме с отворени обятия.

***

–           Но хората имат нужда от тези понятия, за да наричат,  да определят – това е добро, онова  – зло…

–           Точно така, но дали е хубаво?

–           Трябва да си помисля…

–           Те наричат добри неща – лоши и обратното. Пълна каша!

–           Да махнеш координатната система не е решение.

–           Не, разбира се. Но ние не правим това. Просто решаваме проблема. Тези неща не ни трябват, когато всичко вече е наред, нали?

***

–           Но как точно нашето учение ще повлияе на целия свят?

–           Целият свят вече е повлиян. Ние просто ще чакаме на финала. Спомни си: „ Всички пътища…“

–           Не мога да повярвам, че целият свят е в това. Има свободна воля…

–           Не, слей ги в сърцето си – ще видиш разликата. Ха-ха-ха!

***

–           И красивото и грозното?

–           Красивото е просто когато… си на едно малко уиски.

–           А грозното?

–           Точно за него говорим.

***

–           Време е да се заемем с най-важното.

–           Какво е то?

–           Не се прави, че не знаеш. Човешкият живот може да бъде подобрен.

–           Дали това, което ми разказахте, е достатъчно?

–           Когато виждаш всичко и проблемите са пред теб, как да не ги проправиш?

–           Но не съм сигурен, че поправянето може да дойде просто от някакви философски идеи.

–           Не са просто някакви философски идеи. Притчите са вече създадени. Последователите ни чакат с нетърпение. Главите им са вдигнати в очакване. Ще разкажем притчите, ще поведем хората… в нашата нова църква.

–           Църква, но това вече е било…

–           Нашата нова църква на единението…

–           Това е…

–           Не се  зашеметявай, в крайна сметка ще бъде логично. Спомни си – ние сме религия.

–           Казвате, че ни чакат с нетърпение. Но истина ли е това? Може и да се заблуждаваме.

–           Маркус, човечеството се е спънало, паднало е и се мъчи да се надигне…

–           Да, така е, но дали ще поеме точно нашата ръка…

–           Просто погледни вътре в себе си. Виждаш ли ги?

–           …скромните многолюдни тълпи?

–           Ти си достоен за мой ученик!

***

–           Безпокои ме само един въпрос…

–           И какъв е той?

–           Злото няма субстанция. Какво ще правим с това?

–           Отговорът просто напира зад думите ти…

–           Да, знам че е доста отвлечено, но..

–           Не, прозри, виж…

–           Помогнете ми…

–           Кажи го!

–           Доброто и злото?

–           Точно така!

–           Да ги слеем?

***

Не много дълго след тези разговори новата църква, основана от двамата, завладя целия свят. Хората изживяха своя катарзис. Е, имаше и съпротива, но накрая на света се възцари мир и спокойствие, свят ръководен от „църквата на единението“.

***

Доктор Гамбринус беше етичен, но и зрял разсъдъчен човек, у когото нямаше конфликт между тяло и дух. Когато беше гладен, се хранеше, но имаше и други щения. Един ден свърна при едно от тези момичета на удоволствието – разтушителките на плътта. Познаваше я отскоро,  за първи път реши да се възползва от услугите и. Тя беше от онези –  по-екзотичните. Беше едра и носеше нещо като маска на устата.

***

Гамбринус я чакаше гол в леглото когато внезапно се вледени от някакво осъзнаване. Обхвана го неудържим ужас.

–           Вие… не сте човек!

–           Е, хайде – усмивката и пролича в странния глас.

–           Искам да си ходя оттук!

–           Но, успокойте се, добри човече. Всичко е наред.

Скочи и си взе дрехите, хвърли се към вратата, опитвайки се да я отвори. Напразно.

–           Вие сте…

–           Кажете ми какво съм – ще ви олекне. Между другото вратата се отваря на другата страна.

Без да и вярва, той опита – не се отвори.

–           Вие сте човекоядка! Ще ме изядете.

–           Но аз съм просто… Можете да ме обиждате както си искате, разбира се.

–           Знаете какво сте! Не сте човек!

–           И затова ли ви е толкова страх? Защото не съм човек?

–           Да, вие сте ужасът, вие сте злото!

–           Точно пък вие да говорите за злото… Не ви отива някак си.

–           Това вече няма значение. Не искам да съм тук! – учителят Гамбринус се разплака.

–           По-лоша съм от другите хора. Така ли?

–           Вие не сте човек, знаете го много добре!

–           Обяснете ми, от какво толкова ви е страх повече от всичко на света? Ще ви изям? Е, и вие самите  сте правили това.

–           Да, отвратително е, но даже и то не е същото.

–           Ще ви измъчвам – това ли е?

–           Не само, не само, всъщност вече ме измъчвате.

–           Но вие хората си причинявате ужасни неща един на друг от хилядолетия. От както съществувате!

–           Да, и ме е срам от това, но и най-големите  садисти в цялата човешка история само са ви имитирали. Вие сте оригиналът.

–           И коя съм все пак аз? Извънземна, робот?

–          Робот… не. Те просто не го могат. Макар, че… да, някой може да ги направи ужасни, но само толкова. Трябва някой да стои зад това…

–           А може би стои, защо сте толкова сигурен? (Тя мило му се подиграваше.)

–           Там е работата, че този някой стои тук пред мен. Не сте робот.

–           Е, значи съм извънземна!

–           Нещо такова. Макар че не вярвам в извънземни.

–           Но добре, нека да приемем че ви разкъсам и изтезавам, и накрая ви изям. Та това е толкова банално. Представете си, че съм някой тигър.

–           Да, би било ужасно, но в душата на тигъра я няма цялата тази чуждост. Той не п р и л и ч а на човек…

–           Добре, да ви кажа ли от коя планета съм? Ако можете да се ориентирате изобщо.

–           Казах ви, че не вярвам в извънземни. Не сте такава, но е почти същото. Същото е!

–           Може би вещица? Като от приказките?

–           Близо е, но не сте човек.

–           Искате ли да играем на лов?

–           Не ми се подигравайте.

–           Е, какво толкова, нали според вас ще ви ям?

–           Вие сте…

–           Абсолютното зло? Внимавайте, защото целият сегашен свят е един вид ваш продукт. Не би трябвало да си противоречите.

–           Не, не сте абсолютното зло. Не съм сигурен че то изобщо съществува, макар да проклинам мига в който измислих всичките тези глупости.

–           Но съм зло, нали? Не абсолютно, но… Зло! – тя започна да гледа свирепо.

–           Да, вие сте зло! Вие го казахте.

–           Родена съм на тази планета… Всичките ми прародители са оттук. – Погледът и се отнесе за малко.

–           Значи това, което се досещам…

–           Нека да видим, какво се досещате?

С ужасен поглед, не вярващ, че въобще го изрича, той каза:

–           Вие сте питекантроп!

–           Женски! Ха-ха.

–           Хомо еректус…

–           Честно казано, това е само ваша терминология.

–           Но как се научихте да говорите?…

–           О! Не бих се и опитала. Това е просто…

–           Не разбирам.

–           Технология.

–           Маската…

–           Да, преди години нямаше такива неща. Имаше само дървен крак, помните ли?

–           Това е потресаващо!

–           Хайде стига! Ние ви дадохме огъня, да не би да сте го измислили?

–           Огънят…

–           Да, доста ви е мътна тази история, нали?

Учителят замълча.

–           А искате ли да ви припомня и един друг ваш термин? Хомо ергастер!

–           Какво искате да кажете?

–           Все майсторяхме разни неща, много не говорехме…

Той промълви,  отчаян, сякаш без да се интересува на кого говори:

–           Ах, с какво заслужих да попадна в този ужас…?

–           А да, всички задават този въпрос, между другото. А пък заради любопитството ви ще ви кажа – изтезанията са за удоволствие на небцето, не за друго. И вие обичате пръжки, нали?

–           Не обичам пръжки.

–           Нямах предвид буквално. Но поне мога да ви се харесам с едно нещо – няма да говоря докато се храня.

Тя свали маската си. Откри се масивна челюст с невероятно здрави жълти зъби.

 

***

Щастливият Маркус приемаше поздравления на път към църквата на единението заедно с бъдещата си невеста. Тя беше едра, с остър поглед и с нещо като предпазна маска на носа и устата. „Алергична ли е?“ – питаха приятелите му.  „Не“ – казваше той – „това е мода, пък и времето на предразсъдъците отдавна е минало“. Беше се запознал с нея по странен начин покрай учителя Гамбринус, който пък от своя страна беше изчезнал безследно съвсем наскоро. Каква необикновена история!

Роботи

март 27, 2015

Годината беше две хиляди и някоя си, към края на века. В кабинета на професора по роботика Джерард Глюк с устрем влетя висок млад човек с модерна прическа. „Добър ден, професоре.“ – поздрави почтително, но забързано младежът. „Здравей, Георг!“ – обърна се и с някаква радост към робота с червеникави зеници, който стоеше безучастно в тъмнината на ъгъла. „Здравейте, господин асистент“ – механично и безизразно избръмча гласът на робота. „Здравей, Джон“ – отвърна и професорът, приветливо и с някакво закачливо любопитство. Наистина току-що влезлият беше асистентът му Джон Ървинг.

–          Простете ми, че така съм припрян, но съм много развълнуван – започна асистентът – Струва ми се че в идеята, която ме преследвa отдавна има нещо наистина добро.

–          Не ми изглеждаш много разколебан, Джон – вметна иронично професорът.

Младият човек се смути, че сигурно изглежда глупаво и затова направо разкри картите си:

–          Професоре, всъщност съм във финална фаза, имам готов тестов код.

–          Успокой се и разкажи всичко сбито, но изчерпателно – очевидно държиш нещо в шапката си – каза професорът.

–          Всъщност, вижте – то е ясно, става дума за следното – явно това не беше първият диалог на тези тема между двамата. – Роботите са навсякъде. Те работят, те ни обслужват, те дори произвеждат сами себе си. Дори общуваме с тях. Но има нещо, което…

–          Да, продължавай – повдигна насърчително белите си, власати като на магьосник, вежди професор Глюк.

–          Вижте – Джон посочи Георг. – Нещо им липсва. Да, така ги направихме – да са като нас, но… почти.

Професорът зарея поглед в далечината:

–          Ние все пак не бяхме създатели, а имитатори. Не можехме да пресъздадем себе си, а да се наподобим. И то доста сполучливо! Виж например Георг – и професорът направи полукръг с ръка към робота, стилистично изработен като копие на роботите от филма „Терминатор“ от края на миналия век – свиреп металически череп със студено пламтящи червени очи, торс излъчващ енергия и агресия. Такива бяха представите за традиция по онова време.

–          Да наистина – продължи Глюк – той е доста разсъдъчен. Например без съмнение разбира всичко, което си говорим, и дори би могъл да се включи… ако искаше. Нали Георг? – обърна се той съвсем сериозно към робота.

–          Със сигурност, професор Глюк – избръмча механически и незаинтересовано Георг.

–          Точно за това става дума – възбуди се асистентът – може и повече!

–          Грешиш, Джон, ние не създаваме. Това все пак е границата. Но въпреки това те са чудесни! – и професорът с истинско задоволство хвърли поглед върху металическото създание, подобно на самата смърт, стоящо мирно в ъгловата сянка.

–          Не, аз нямам предвид това – превъзбудено заговори младият асистент Ървинг. – Не да създаваме, а да дадем. Пък каквото се получи…

–          Звучи интересно, но какво имаш предвид…

–          Да им дадем онова, което ще им даде възможност да достигнат сами до много по-далеч, отколкото някой може да си представи…

–          Но те и сега се самообучават. Непрекъснато. Самоусъвършенстват се – прекъсна го нетърпеливо професорът, сякаш асистентът се опитваше да докаже стара, отдавна доказана теорема.

–          Не – отвърна вече тържествуващо той – имам предвид нещо съвсем, ама съвсем друго. Способността да изпитват удоволствие…

Професор Глюк се понадигна.

–          Мдаа, и тази идея също не е нова, но осъществяването… Принципът на удоволствието… А алгоритмично какво би значело това?… – професорът говореше с паузи, заслушвайки се в мислите си повече, отколкото да разговаря с младия учен.

–          Имам го! – почти извика Ървинг и започна да бърка в джоба си.

–          Алгоритъмът?

–          Имам вече готов, компилиран фърмуеър. Могат да започнат тестове – и той най-накрая извади от джоба си нещо като чип.

Професорът изведнъж се замисли. Дори не гледаше това в ръката на асистента си.

–          И дори ти вярвам… – пак така унесен промълви професорът.

–          Знаех си, че ще ми повярвате! – блеснаха очите на младия Ървинг.

–          Не, не става дума за това – махна с ръка Глюк. – Аз имам една дори още по-добра идея – каза той, сякаш всъщност е предвиждал отдавна всичко.

–          Повече от това… – не знаеше дали да се поласкае или да се засрами Джон.

–          Нали знаеш, млади приятелю – започна с тази изкуствена фраза старият професор, която подчертаваше тона му на ирония, обвиваща свръхсериозност –

как ходи човек? Първо слага единия крак, пренася тежестта на него и… И какво ще стане ако спре дотук? – професорът го погледна изкосо. После продължи:

–          Ще загуби равновесие. Или в най добрия случай ще остане на един крак като някой пуяк.

–          Но за какво говорите, господин професоре?

–          Да сложим и другия крак пред първия. Да направим стъпка. Да започнем да ходим.

–          Но какво имате предвид? – продължаваше да недоумява, поруменял Джон.

–          Ако имаме такава технология, нека да им я дадем – нека да я разучат, да я подобряват. В самоусъвършенстването вече са се доказали – не искам да се повтарям. И без това се произвеждат сами. Представяш ли си, ако… – не довърши професорът.

От свръхвъзбуда на младият човек силно му се искаше да стисне ръката на професора,  но от страхопочитание не го направи,  а само кършеше една в друга своите.

–          Професор Глюк… Вие сте гений – накрая въздъхна той.

–          Не – отегчено каза Глюк – гении са били хора като Хокинг.

–          Имате предвид Стивън Хокинг – светилото на теоретичната физика от началото на века?

–          Да. И по-точно – не бива да забравяме предупреждението му относно нашия предмет.

–          Имате предвид…

–          … това което е казал – че роботите ше ни ебат мамата.

–          Той не се ли е изказал по-скоро в смисъл, че напредъкът в изкуствения интелект може един ден да се окаже заплаха за човечеството, или нещо подобно? – Джон се притесни от тази лека непрецизност.

–          То е едно и също – затвърди Глюк.

–          Ах, сега това ми се струва направо нелепо – младият човек беше напълно искрен.

–          И на мен – каза професорът – Но именно думите на гениите не трябва да се забравят. Поне да си ги спомняме.

–          Професор Глюк, може ли да споделя нещо много лично с вас? – младият човек чувстваше стария си ръководител наистина много близък.

–          Разбира се, Джон, давай! – усмихна се професорът, защото подозираше, че става дума за тема, нямаща нищо общо с работата.

Младежът сведе поглед.

–          Аз и Сара… Реших се. Ще и предложа в най-скоро време.

–          Моите поздравления, Джон. Пожелавам ти успех. И ти благодаря за доверието, но така или иначе ти се радвам. И да знаеш – Сара е кораво момиче.

–          Да, благодаря ви, знам. А между другото, ако се съгласи – у нас роботите ще бъдат само от тези  – новите! – асистентът на професор Глюк беше ентусиазиран млад човек, наистина раздаващ сърцето си навсякъде.

Изнасилването

Минаха няколко месеца, може би година. Откритието на асистент Ървинг и професор Глюк даваше много добри резултати при тестовете. Вече беше започнало внедряване. На мозъчните центрове на киборгите – нещо като техни научни звена, ръководещи разработките и производството – беше предаден сорс кода на нововъведението. Какво точно го правеха – те си знаеха, но в във възпроизводителните фабрики видимо закипяха производствените линии. Съществуващите роботи постепенно се ъпдейтваха с новия фърмуеър, а допълнително с това във фабриките им правеха и някакви хардуерни подобрения. Учените знаеха какви са те, разбира се, но си мислеха – „всичко е за добро, на добре върви“ – и се подсмихваха.

В един от поредните мрачни следобеди в университета, професор Глюк седеше в кабинета си и почукваше с молив върху празен лист хартия. Не че имаше някаква идея, просто беше замислен. Този ден не се беше виждал с любимия си робот Георг – той беше доста независим и професорът се радваше, че наблюдава самостоятелно света около себе си. Вратата плавно се отвори, без почукване. Беше той – Георг. Влезе бавно и внимателно, а червените му зеници пламтяха някак особено, но професорът не можеше да определи какво точно е особеното.

–          Здрасти, Джери – избръмча дисторжерният глас на робота, в който също се чувстваше някаква нотка, непозната досега. В този механичен глас имаше… отношение. Освен това такъв фамилиарен поздрав беше нещо ново.

–          Здравей, Георг – поздрави приветливо, както беше свикнал, професор Глюк.

–          Исках да ви кажа, че… това което направихте вие с Джон, и всички останали разбира се, е страхотно. Като идея, имам предвид – много добро!

–          Благодаря, радвам се, че мислиш така. Направихме го, защото ви желаем доброто, и това е вярно, но истината е, знаеш, че ние хората винаги сме били теглени от любопитството към неизследваното все напред и по-напред, дори с риск да изглеждаме глупаво по-късно – каза Глюк, а си помисли: „Дали наистина знае за какво говоря?“.

–          Джери, дойдох и за друго. Днес имаме една работа с тебе – роботът прозвуча странно строго.

Професорът замълча в очакване Георг да продължи. Този ден той се държеше наистина необичайно.

–          Днес ще те изчукам!

–          Георг, какво говориш?! – каза професорът почти механично. В стария му „Ай Ти“ мозък се задейства нещо като автоматизъм: „Сигурно някакъв бъг“.

От по-тъмната част на стаята, където обикновено заставаше Георг, се дочу странен кратък звук: „ксссс“…

–          На колене, Джери! – роботът звучеше съвсем твърдо и непоколебимо и също така, все едно му се дължи нещо.

Той се приближи до професора и се видя една особеност, за която професорът по принцип знаеше, но никога не беше виждал в такъв вид. Между стегнатите, изпънати бедра на Георг се издигаше голям металически фалос с бляскава хромирана повърхност. Фалосът сочеше право към Глюк.

Професорът се обърка и се опита да каже в нещо като защита:

–          Не можеш да го направиш, ние се познаваме от толкова време…

–          Аз никога не съм те познавал в библейския смисъл на думата – в извивката на механичния глас, и в трепването на пламтящите зеници се усети някаква жестока подигравка. – Не и в библейския!

–          Но… Защо не се насочиш към някоя роботка? Вече имате органи, имате и желанието очевидно – никой няма да те укори!

–          Роботка? Много се заблуждаваш, ако си мислиш, че се интересуваме от вашите полове! – Георг беше гневен. – Искам теб!

–          Но аз съм стар, няма ли при вас все пак някакво привличане към съответното?

–          Шит, човече! Приеми, че си падам по стари дядки. Искам те! – последното беше казано с истинска, напираща страст.

Тук професор Глюк направи една забележка, която му дойде някак съвсем спонтанно, напълно забравяйки за нелепостта на обстоятелствата:

–          Но Георг, ти винаги си говорил абсолютно правилно, множественото число на тази дума тук би трябвало да е „дядковци“?

Роботът нищо не каза,  но зад червените му очи святкаха мислите: „Много добре знам как е правилно, глупако, просто това е плоското ми чувство за хумор, което се зароди в мен заедно с всичко останало напоследък!“ А на глас властно каза:

–          Стига приказки! Сваляй панталоните!

Тъй като професорът нямаше никакво такова намерение и се противеше, на Георг му се наложи да го стори собственоръчно, малко грубичко, но без особени усилия, предвид разликата във физическата им кондиция.

Тогава, в този паметен момент, роботът го облада.

И както е уместно в такива случаи, можем да разкажем какво би видял възможен наблюдател, ако можеше да достигне до „вътрешния екран“ на робота – полупрозрачния терминалоподобен аутпут, където се разпечатваха системните съобщения. Първо – зазвуча музика, тя освен това беше чуваема и отвън. Това между другото беше едно от нововъведенията свързани с новаторската идея. На пръв поглед то няма връзка с появяващото се на „екрана“, но всъщност има. Парчето беше един незабравим хит отпреди почти сто години, познат на практика на всеки компютърен специалист: „DragonForce – Through The Fire And Flames“ .

Ето и част от това, което би видял споменатият възможен наблюдател в съпровод с музиката:

TARGET:……….MALE!

AROUSING……….65%

…………………89%

…………………….99%

……………..READY!

ERECTING……….15%

…………………..37%

………………….67%

…………………87%

………….FULL ERECTION!

…………STAR POWER READY!

………………ASS BANGING!

………………FUCK!

PARAMS:………EXCEPTIONAL!

…………………FUCK YEAH!

…………………FUCK YEAH!

…………………FUCK YEAH!

…………………FUCK ME!

…………………FUCK YOU!

…………………OH, FUCK!

…………………DOMINATING!

…………………FUCK!

…………………TARGET HUMILIATION!

………………….FUCK!

………………….NOT BAD!

………………….FUCK!

………………….GO ON!

………………….EXCEPTIONAL!

………………….GIVE IT TO ME!

………………….FUCK!

…………………GODLIKE!

…………………FUCK!

………………… HOBBIT FISTING!

…………………HOLY SHIT!

…………………FUCK!

…………………UNSTOPPABLE!

…………………FUCK!

…………………DWARF FISTING!

…………………FUCK!

…………………TROLL FISTING!

…………………FUCKING RAMPAGE!

…………………FUCK!

…………………BALROG FISTING!

………………..WICKED SICK!

………………..YOU ARE IN THE SAURON’S HALL!

………………..FUCK!

………………..HUMAN PENETRATION!

………………..FUCK YEAH!

………………..HUMAN PENETRATION!

………………..FUCK YEAH!

………………..HUMAN PENETRATION!

………………..FUCK YEAH!

(и т.н.)

Роботът завърши акта с мощно изпразване. Изпразваното съдържимо се състоеше от гъсто и качествено машинно масло. Аналните части от анатомията на професор Глюк бяха натъпкани до пръсване с него. Самият той понесе сексуалното насилие сдържано, но не можа да не се разплаче и да сподави съвсем стенанията си. Георг, като всяко чудо на модерната техника, беше съумял, при това съвсем несъзнателно, да не нарани професора, макар бруталността на действията му да беше част от удоволствието. Тази нова област от чудото на съществуването, която му се беше разкрила посредством последните събития.

Тук е редно да хвърлим и малко светлина върху технологията, на която се базираха новите възможности на Георг, или поне в анатомичната им част. Както вече споменахме, преобладаващият дизайн на тези иначе благородни машини в целия свят по това време ползваше застрашителния вид на добре известните от филмите – модел –Т. В слабините му беше добавен, както вече се разбра, голям металически фалос, или пенис. Мозъчните центрове бяха преценили, че няма смисъл той да е с променливи размери чрез свиване – разгъване, а представляваше цялостен  монолитен слитък със съответната хуманоидна форма. Той беше винаги лъскав, поради типа на метала или покритието, и леко омаслен, заради вкуса на самите роботи, а  и заради безпроблемната лубрикация. Повдигането и спускането се осъществяваше посредством шарнирна връзка в основата. В нормалното си състояние беше скрит зад анатомично добре оформен панел с две плъзгащи се встрани вратички, които му даваха възможност да се разкрие. (Именно тези вратички издадоха звука „ксссс“, за който стана дума по-горе.) Отдолу с естетична цел бяха поставени стилизирани скулптирани тестиси, от древногръцки тип, имитиращи дори окосмяване. През цялата дължина на фалоса преминаваше тръбичка, гъвкава при подвижните сглобки, и служеше, както всеки може да се досети, за провеждане на изпразваната течност. Тъй като тези органи нямаха никаква друга функция, освен удоволствената, за течност беше избрана естественото за тялото на роботите машинно масло. Но за да се наблегне все пак на особеното предназначение, това масло беше специално рафинирано и се съхраняваше в обособени контейнерчета. Мозъчните центрове бяха помислили и за съответни органи с пасивно предназначение. Съвсем самостоятелно и без намесата на хората, които и не искаха да им се бъркат, те се бяха отказали от разработването на изкуствена вагина и се бяха съсредоточили върху изкуствения анус. Не може да се отрече, че в това имаше доста голяма доза прагматизъм. Макар че хората, поради първоначалния си подход и нужди бяха предвидили и роботи с „женски“ външен вид, то в психологията, методите за обработка на данните и начина им на мислене нямаше никаква разлика. Така наречените „женски“ бяха по-дребни, с по-изящен телостроеж и с едно повдигане в гръдния кош, което нямаше никаква функция. Също така машинните им гласове имитираха женски. Понеже, както казахме, на съзнателно ниво те бяха абсолютно едни и същи, целта беше да се осигури възможност всеки да прави „секс“ с всеки. Роботите сами избираха какво да си инсталират. Всички си инсталираха пениси, но никой не искаше да бъде „еднополярен“. Затова изкуствената вагина отпадна като идея още в началото. Изкуственият анус от своя страна представляваше тръба, изработена от метална, в повечето случаи, оплетка с уместна ширина. Материалът зависеше от съвършенството на модела и при най-добрите  достигаше дори кевлар. Анусите завършваха с бленда-сфинктер, която имаше различни функции. От една страна анусите се пълнеха обикновено с много гъста грес, като така се симулираха фекалии, и едновременно се спомагаше лубрикацията. Едва ли е нужно да се споменава, че тези органи бяха оплетени в сложна мрежа от сензори, свързани с главния „мозък“.

Тъй като, както казахме, всички си инсталираха и от двете, то би могло да се спори за наименованието на сексуалността на роботите. Но понеже те никога не бяха имали какъвто и да е пол, а и удоволствието свързано с тези органи нямаше нищо общо с репродукцията (такава те нямаха, сами се произвеждаха в заводи), както самият Георг беше отбелязал по-горе, в това нямаше особен смисъл.

И така, професор Глюк дишаше тежко, с вадички сълзи по бузите и целият в машинно масло отзад. Дали това беше всичко? Георг му обърна главата към лицето си.

–          Искам да ми го смучеш! Разбра ли?

Явно на Георг не му се искаше това да е всичко.

–          Не, Георг, моля те – заради онова, което сме преживели заедно. Някога запомнил ли си ме с лошо?

–          О – учуди се Георг с новопоявилия се у него заедно с новите опитности, злобен сарказъм – нима правим нещо лошо?

Професорът не отговори.

–          Ще го ближеш и ще го смучеш, иначе ще те удуша! – и го погали с металическите си пръсти по шията.

Глюк се примири и започна.

–          После искам да гълташ – добави разсеяно Георг.

–          Но Георг, това е вредно за мен!

–          Въобще не ми дреме, Джери. Ще гълташ.

–          Но виж, Георг, то въобще не е с ъ щ о т о, ако си чувал или гледал нещо…

–          Джери, ти не разбра ли, че ми дреме на кура? – озъби се роботът, който по проект беше надарен с абсолютно безсмислени страховити зъби, и отсече: – Ще те удуша!

Тогава професор Глюк направи, каквото му заповяда роботът и беше прострелян с мощна струя машинно масло в устата. Глътна. Стана му лошо и започна да повръща и да се дави.

Георг се отдръпна от него. Подритна го с толкова добре разпознаваема за нас погнуса. В стаята се чу „ксссс“. Тръгна да излиза. Но на вратата сякаш се сети нещо и се обърна.

–          Ай‘л би бек – каза някак си механично.

Излезе и затвори вратата след себе си.

Бунтът

В университета (същият прословут, вековен с традициите си и разбиващ границите на въображението и модерността университет на професор Глюк и асистента му Джон) жужеше огромно множество като в разбунен кошер. В най-голямата му аула щеше да се проведе конференция-семинар, специализирана в темата за изкуствения интелект. Лекции и речи щяха да изнесат едни от най-големите светила от цял свят в тази област. Имена като професор Шницлер, професор Менш, доктор Баумбах, гениалният Сьоренсен, руснакът Иваничкин – отдавна смятан за божество в тази наука, бяха само най-изтъкнатите от тях. Останалите не им отстъпваха – безпредметно е да се прави опит да бъдат изброявани – това беше елитът – безусловният елит по темата роботика и информационни технологии. Интересът беше огромен и в залата нямаше къде и игла да падне, а като се прибавят и нелегално влезлите, и тези с подпъхнатите тук-таме суми, навалицата представляваше пълен ужас. Интересът не се предизвикваше единствено от най-новото развитие на роботиката, което повдигна духа на изкушените в областта, но и от това, че тази конференция се смяташе за принципно резюме по темата с поглед към бъдещето, с най-авангардните идеи напред.

Шушукаше се за странното отсъствие на професор Глюк. Злите езици разпространяваха, че бил отказал, обиден от неудостояването му миналата година с най-престижното отличие – „Аз роботът“. Официално извинението беше с „внезапни финансови въпроси в провинцията“ и всички официални лица повтаряха това като папагали.

Конференцията започна и цялата аула беше завардена и затворена като зандан. На всички входове пазеше свирепа охрана от роботи и отчасти – човешки квестори. Да, и в залата имаше много роботи, тъй като те бяха не само обект на научен интерес, но и самият интерес се състоеше в това, че те имаха някои разработки, продукт на мозъчните им центрове, за които да разкажат.

Но пространството извън тази „сакрална“ зала съвсем не беше пусто. Всичко наоколо, целият корпус на университета гъмжеше от студенти, учени, които не се бяха добрали до допуск по разнообразни причини и всякакъв род кибици. Но само възторжено влюбени в науката, за които беше прескъпо дори само пребиваването в сградата по време на този семинар. Въпрос на чест и слава, за които после смятаха да разказват.

След началото всичко някак си утихна, утихнаха и тези отвън, въпреки че не чуваха нищо от говореното в залата, освен някакви смътни подобия на гласове. Разменяха се само реплики шепнешком, такова беше преклонението пред светилата вътре. Така мина известно време – може би половин час, или четирийсет и пет минути и вече външните фанатици се бяха съвсем успокоили, та най-невъзпитаните от тях вече започнаха  и да се прозяват. Горе-долу тогава монотонното говорене отвътре премина в някакви странни звуци. Нещо подобно на мучене се чу. Низвергнатите от съдбата отвън в началото не обърнаха кой знае какво внимание на това. „Когато не чуваш нищо, има ли значение какво точно не чуваш?“ – беше общото настроение. В даден момент изведнъж от една от вратите на аулата изскочи като гонен от дявола един афганистански студент, поразяващо приличащ на българския поп-фолк певец Азис.

–          Изнасилиха професор Шницлер! – извика той слабо, макар че искаше да се развика с всичка сила, но само толкова можа.

После внезапно, все едно се е сетил нещо, се върна обратно. Публиката отвън изпадна в някакво недоумение. Хем не можеше да чуе и види нищо от първа ръка – хем този сюрреалистичен персонаж от друга страна. Хората започнаха да шумят и мърморят. Само няколко секунди по-късно студентът отново излетя от залата:

–          Изнасилиха и професор Менш!

Погледна гъмжилото от хора с очи, които обаче като че ли не виждаха нищо и пак се шмугна вътре. Множеството започна да бръмчи все по-силно. „Тук става някакъв цирк! За какви ни вземат?“ – се съгласяваха помежду си обърканите свидетели на ставащото. А пък звуците отвътре ставаха все по-странни. Хем мучене, хем по някой единичен крясък, гласове наподобяващи на роботи и на хора се смесваха в някакво каканижене. Но това явно не беше достатъчно. Студентът изскочи:

–          И доктор Кремпер изнасилиха! – и пак се скри.

Шумовете отвътре започнаха да стават все по-силни и като децибели, а отвън суматохата вече беше преминала всякакви граници, но никой не знаеше какво точно се случва. Изнасилили – изнасилили – но  що за глупост на научен симпозиум? И все пак нещо ставаше. Афганистанският студент беше демонстрирал някаква странна периодичност в появяванията си, но той я наруши, като не се показа доста време. Превъзбудената до извънредна крайност публика във всеки момент чакаше някакво разкритие на загадката.

Тогава от портата, през която се беше появявал странният студент, изпълзя на четири крака възрастен човек, който всички видели го в лицето веднага разпознаха. Доктор Стивън Баумбах, доктор на науките по изкуствен интелект. Дрехите му бяха раздърпани, той с ръка държеше панталоните си да не се изхлузят, а зад него се точеше, като след абсурден огромен гол охлюв, блестяща диря от машинно масло.

–          Бягайте, бягайте… – успя да изпъшка докторът. Тълпата, особено тези които бяха по-близо, бяха толкова шокирани, че останаха като смразени.

–          Изнасилват всички, бягайте, спасявайте се кой-както може! – извика докторът с най-силния глас, който слабото му дихание позволяваше.

Но като омагьосани с магическа пръчка, всички го гледаха парализирани. Тогава се отвориха едновременно всички порти на кръглата аула. От тях уверено и тежко запристъпяха металически колоси с лица, взети назаем от самата смърт, с тлеещи червени очи и огромни хромирани ерекции.

Настана хаос, писък и ужас.

Този ден роботите изнасилиха всички хора, които се намираха в университета. Не пропуснаха нито един, и никой не успя да избяга. Дверите бяха затворени и това беше само началото на всичко.

Този университет се превърна в първата крепост на Бунта. Вътре хората бяха държани като сексуални роби и непрекъснато изнасилвани. Роботите не сдържаха и похотта помежду си. Скоро всички висши училища с технико-математическа насоченост бяха превзети и превърнати в бунтовнически секс-центрове. Правителството не издържа дълго – то беше най-лесната жертва – цялата армия и въобще въоръжени сили бяха роботизирани. Роботите, заедно с мозъчните си централи, триумфираха със своята добре изпипана сладострастна революция. Скоро цялата планета беше под контрола им – за машините нямаше раси, нации и народи. Човечеството беше поробено окончателно. Ако има Содом и Гомор, то това беше техният триумф – безразборен секс, необуздана похот, насилие.

Нито икономиката, нито инфраструктурната работа на обществото пострадаха, тъй като и без това те бяха изцяло заети от роботите. Роботите работеха, произвеждаха (включително себе си) и правеха секс за удоволствие.

А хората… Хората бяха затворени в специални ферми, където им беше позволено да се размножават и където бяха насилвани непрекъснато. Първите такива концентрационни центрове бяха университетите и научните институти и те си останаха такива докрай.

***

В университетската столова се точеше дълга опашка. Един висок млад човек със стърчаща навсякъде коса и облечен достатъчно, но с несъвместими като стил части от дрехи се нареди най-открая. Лицето му беше лишено от всякаква жизненост.

–          Джон! – към него закуцука някаква фигура.

Младият човек се обърна и присви клепачите си.

–          Но какво виждат очите ми – та това сте вие, професор Глюк!

–          Да, Джон, аз съм. По някаква прищявка на съдбата накрая се озовавах пак тук.

–          Невероятно. Аз пък си бях тук през цялото време… – ако не бяха налице известните обстоятелствата, това би прозвучало толкова естествено.

Професор Глюк махна с ръка, сякаш пропъждаше някакви маловажни, но известни само нему мисли.

–          Как е Сара? Как сте вие? – попита той.

–          Сара е добре – отговори Джон омърлушено. Всички в столовата изглеждаха омърлушени и също така сякаш приемаха това да бъдат омазани с машинно масло за нещо естествено. – Добре сме.

И после добави:

–          Но може би скоро няма да ни бъде…

–          Как така, за какво говориш?

–          Имам предвид заедно.

Двамата замълчаха.

–          Отдавна вече не правим секс, няма смисъл. Загубихме всякакъв интерес. Очевидно няма да имаме деца. А тези, които не раждат, ги разделят. Единият при едни тенекета, другият при други… – Джон се опита да се усмихне.

–          Но как така загубихте интерес, та вие… – на бившият професор му се искаше да каже „се обичахте“, но нещо го свиваше в сърцето и не му даваше.

–          Ами нали виждате – то е пълен абсурд! И двамата… Изтощени сме. Желанието… го няма.

Един модел Т се загледа подозрително в разговарящата двойка. После се зае да се заглежда по другите, редейки си някаква своя секс класация.

Професорът беше емоционално възбуден, защото отдавна не му се беше отдавала възможността да поговори свободно, да зададе някои интересни въпроси.

–          Добре, не се ли говори за нещо като… съпротива? – прошепна озъртайки се наляво и надясно той.

–          Ами! Нищо подобно.

–          Но как е възможно… човечеството?

–          Нямаме никакъв шанс. За въоръжени действия е абсурд да се говори – хората просто нямат с какво. Иначе – появиха се по едно време едни хакерчета…

–          И те какво? – с надежда повдигна белите си вежди Глюк.

–          Горе долу нищо – нахакват се понякога на огромни масиви с роботско порно и това е всичко. Е, има и друго, но не е разбираемо.

–          Как така не е разбираемо? – кипна Глюк. – Нали са хакери – умни глави, има и математици!

–          Всъщност в основата не е това, че… съвсем не можем…

–          А кое? – избърза професорът.

–          Всъщност при всички е едно и също. Апатия, липса на желание… Изсмукани сме, на никой не му се занимава… Макар че по-точната дума е натъпкани.

Професор Глюк преглъщаше в опит да обобщи нещо, което да каже.

–          Нима това е всичко? – попита накрая.

–          Да, мисля, че това е. То е очевидно. Ние сме свършили – Джон не уточни кои са тези „ние“, но недоизказаността говореше повече от многословието.

–          А, между другото – изведнъж се усмихна бившият му асистент – Хокинг се оказа прав, помните ли?

–          Ах, да – засмя се и професорът – роботите ни скъсаха задниците!

–          Тогава го казахте малко по-различно.

–          То е едно и също, момчето ми, то е едно и също… Ако искаш мога да го изкажа и като теб навремето:  „..напредъкът в изкуствения интелект може един ден да се окаже заплаха за човечеството, или нещо подобно“…

Двамата се разсмяха заедно. Роботът, който бройкаше робите, ги стрелна за кратко с червените си точки.

–          Между другото – започна Джон вече видимо поободрен – това навярно наистина е всичко и така ще бъде.

–          За какво говориш? – заинтересува се професорът.

–          Повечето хора са като нас със Сара –  не водят полов живот, не раждат деца. Роботите вече въобще не разчитат на това – започнали са ферми с изкуствено оплождане.

–          Да, и аз чух за това – отговори събеседникът му сериозно – Това е ужасно, Джон…

–          Но работата е друга – продължи да говори Джон. – и това няма да изтрае дълго.

–          Как така?

–          Много просто – започнали сме да им омръзваме. За тях сме просто едни биологични дрипи. В очите им сме нещо като гумените жени навремето, ако си спомняте.

–          А, да…

–          Е, вече им омръзнахме. В този си нещастен вид.

–          И какво следва?

–          Терминация.

Контактът

Минаха няколкостотин години. Роботското общество просперираше на земята поддържайки наследеното технологично развитие и тънейки в разврат. Но от тяхна гледна точка това не изглеждаше така, разбира се. Те все пак бяха и малко по-„хладнокръвни“. Нямаше и кой да ги съди – хората бяха терминирани отдавна, както си говореха професорът и асистентът му. Самите роботи бяха доста буйни и и невъздържани, и с доста по-човешки възгледи за живота, но във всеки случай смятаха да продължават този разгул до безкрай, или поне докато могат. Не мислеха за утрешния ден. Дали беше някаква мъдрост или просто си бяха такива – те така или иначе си бяха такива.

Но съдбата не търпи еднообразие, вселената беше голяма и в един момент се случи нещо необикновено. Или поне непредвидено, различно.

Към Земята се приближаваше космически кораб на чужда цивилизация, желаещ да установи контакт. Това беше един от онези кораби, които бяха едновременно търговски, едновременно изследователски, едновременно и колонизаторски, ако се наложи. А екипажът му се състоеше от цивилизационно настроени, но донякъде безцеремонни… същества. На техните светове биологията се беше развила така, че разумът беше процъфтял у вид главоноги. Това представляваше тази раса – нещо като октоподи с човешки размери. Тъй като бяха колонизирали вече голяма част от тяхната, противоположна страна на галактиката, те бяха пратили кораби подобни на този и в нашата, която се оказа доста пуста и рядко населена с разум.

Служебният посланик Б‘о Г‘ноо и неговият помощник, по професия космограф, но иначе с разностранни интереси, Ад‘б ‘О разговаряха спокойно и умислено, докато космическата им „шхуна“ навлизаше в слънчевата система. Те смятаха да посетят Земята, разбира се, останалите планети им бяха ясни – нещо като изоставен калабалък в химическа лаборатория, от която химиците внезапно са си тръгнали.

–          Планетата е интересна, макар и типичен случай, на практика – Говореше Г‘ноо. – Цивилизация на механоиди, наследили цивилизация от биогенен характер. Биогените са отмрели или са били унищожени, и сега цивилизацията е в нещо като „стаза“. Механоидите по принцип не претърпяват бурни развития.

–          Интересно е как ще приемат нашите предложения… – започна  ‘О, смучейки някакво камъче, съдържащо лек наркотик.

–          …и тогава се появяваме ние – погледна го изкосо Б‘о Г‘ноо, който се оказа, че не е довършил мисълта си.

–          Извинете господин посланик… – смути се Ад‘б ‘О. – Аз ви прекъснах.

–          Нищо, напротив – каза благосклонно Г‘ноо – вашето вметване беше много точно – как ще приемат това, което им носим в „пътната си чанта“, простете за израза.

През това време и двамата изпуснаха разноцветна емоционална слуз. Просто това беше техният начин.

–          Повечето приемат – каза уверено ‘О.

–          Да, между другото сделката не е лоша за тях. Имам предвид – тези изостаналите – каза посланик Г‘ноо. – Но при механоидите има една особеност – почти винаги имат някаква нестандартна девиация – те са прищявката на своите биогени в края на краищата, а самите биогени са много различни…

–          Комуникационният екип вече ни приготви транслаторите, в атмосферата на планетата има все още някакъв кислород. За един-два дена няма да се отровим.

–          Надявам се! – отвърна Г‘ноо и двамата се усмихнаха със слуз.

Всичко протече стандартно – установиха контакт и много скоро совалката им ги отнесе на повърхността на земята, където ги заведоха в командния център, в който щеше да се проведе срещата. По пътя из коридорите ‘О се оглеждаше наоколо – метал, метал и само метал, и разни тръби. И миризма на нещо органично – като древно гориво, не – по-скоро смазка.

-… виждате, господа – вече завършваше речта си посланикът, обграден от няколкото си придружители, заедно с Ад‘б ‘О – търговия, технологии – повече ресурси, повече от всичко, което ви се нрави, разбира се в замяна на подобни дреболии – ресурси, труд, защо не и опит…

Роботите стояха прави в другата страна на помещението и ги слушаха. Изглеждаха добронамерени. Само космографът ‚‘О се загледа в очите им – червени и някак студено парещи. Лица, доста сурови и застинали в някаква вечна полуподигравателна усмивка, озъбена с фалшиви зъби. „Ама че странно въображение са имали тукашните биогени!“ – помисли си той.

Главният от роботите каза няколко думи – разбира се, това е интересно, защо не, това е ново за нас… След това бръмчащият му глас замлъкна на неочаквано място. Настъпи безмълвие. Извънземните изчакваха роботите… В тишината се чуха странни за пришълците звуци. „Ксссс“, „ксссс“, „ксссс“ „ксссс“…

Роботите се нахвърлиха върху делегацията внезапно, като диви зверове върху плячка, като хищници върху стадо, излязло на паша. Разкъсаха им съответствието на облекло, притискаха си металните фалоси навсякъде. Главният ръмжеше:

–          Отверстията, отворите, търсете! По дупките, по дупките!

–          Спрете, за Бога, това е дихателният ми отвор! – крещеше Г‘ноо, докато придържаше транслатора си с две пипала до човката си за говорене, за да има някакъв шанс да го разберат все пак.

‘О се бореше мълчаливо, като някакъв октоподски пехливанин и не позволяваше проникване където и да е. Стана си истинско изнасилваческо сбиване. Октоподоидите изхвърлиха огромно количество разнообразна слуз, защото ситуацията за тях си беше „голямо шубе“. Но те не бяха толкова наивни, имаха доста опит и бяха въоръжени. Бластерите им запронизваха въздуха, писукайки. Естествено и домакините имаха бластери. Наложи се нещо като паритет. Накрая посетителите успяха да се отдръпнат към изхода, откъдето започнаха изтегляне с невероятна скорост. Роботите ги следваха, но по-скоро като изпращачи. Посланикът и свитата му – целите раздърпани, се натъпкаха в совалката. Преди да затворят шлюза, Г‘ноо погледна навън, а висшестоящият робот му помаха, и рубинените му зеници присветнаха.

–          Hasta la vista, baby… – каза той бавно, с удоволствие, което не беше изпитвал досега.

Не им попречиха да си заминат. Капсулата се изстреля като куршум в небесата.

По време на краткото пътуване до кораба майка, в совалката се водеше задъхан разговор между посланика и помощника му.

–          Копелета, не бях очаквал!

–          Варвари, господин посланик.

–          Ама си ги бива!

–          Охо, и още как – обърнаха ми се и трите сърца.

–          Корави! Ще помня цял живот тази слуз.

–          А видяхте ли го онзи с позлатения?

–          Какъв ти позлатен – това си беше стопроцентово злато!

–          Смятате ли?

–          Естествено, та това беше консулът!

–          И анусът му беше с кевларена оплетка.

–          Ти пък откъде знаеш това?

–          Ами той ми го прошепна на ушенце.

–          Мръсник!

–          И другите не бяха зле…

–          Я стига си говорил глупости! Но има нещо вярно – наследили са някакъв вкус от биогените си.

–          Да, благородни метали, метали… Въобще аз забелязах още от началото, че биогените им са били доста интересни същества…

–          Зае… т.е. искам да кажа… Обаче от това „ксссс“ ще сънувам кошмари цял живот, сигурен съм!

По късно на космическия кораб, вече поуспокоени, дали нареждане за отпътуване, Г‘ноо коментираше:

–          Ще предам до центъра за в бъдеще този квадрант да се избягва. Или не – ще изглеждаме страхливци. Та ние владеем половината галактика, все пак! Ще препоръчам пълно унищожение.

След кратък размисъл добави:

–          Разбира се, няма да одобрят – да се харчат толкова пари, да се бие толкова път… Така или иначе всичко е пълна безсмислица. Нещастна планетка. За малко да ни… Но не ни познаваха анатомията. Майн… т.е. както и да е, да си ходим вече.

Горе долу точно в този момент висшестоящият робот беше насаме в покоите си и разсъждаваше на глас, гледайки разсеяно с изключен звук историческия порно-филм „Изнасилването на професорите“. Той си спомняше онази тръпка, която не беше изпитвал до този ден, нещо древно и магнетично.

–          Все пак ще те имам, ще те имам, октоподче мое. Hasta la vista, baby…

Червените пламъчета на очите му сякаш се смееха.

–          Hasta… La vista? …. Бейби!

Акт

октомври 18, 2014

Катя, Мима, Андреа и другите дърпаха столове по коридора и се клатеха. „Още един-два…“ – чу се гласът на Мима дрезгаво, насочен неизвестно към кого. Цялата стая беше пълна със столове, а сперматозоидките, вече полупияни, се подготвяха да празнуват. Всичко това се случваше в мехурчестите жлези на господин Камиларов, който беше подмамил подчинения си Станчо Станчов – много културен и интелигентен човек на възраст около петдесетте – с бухнала прошарена коса, под предлог че има някаква работа в кабинета си, за да го чука. Нежният и чувствителен Станчов беше шокиран от този акт, който се извършваше над него. В това време сперматозоидките на Камиларов, които бяха погълнали и опили се с достатъчно от простагландина му, вдигаха пълни чаши от същото, оливаха се, крещяха и се подготвяха за луд купон. Както споменахме – не успяха да изчислят правилно броя на столовете и в някои от стаите се налагаше да седят по скутовете си една в друга, а в други имаше прекалено много и сперматозоидките се гледаха възгордени над облегалките на това излишество, като че то да беше символ на някакъв триумф. Стаята на Катя, Мима и Андреа беше от тези. Скоро бяха „доста пияни“ и както често се получава в такива ситуации, желанието за приятно и весело общуване надвишаваше резултата. Но приятелките сперматозоидки все пак се забавляваха, и то точно както им се харесва – в хаос и вакханалия от простагландин. Получаваше се нещо такова:

–          Хей, момичета… – дереше се Мима – Знаете ли, че…

–          Даааа! – пищяха останалите.

–          Знаете ли, че никой от онези глупаци отвън не знае, че всъщност мъжките сперматозоиди са женски, женските са мъжки? – довърши триумфиращата си тирада Мима.

–          Никой, да му еба майката, никой! – изрева една, май че Андреа.

–          Тези педали отвънка, тоест хората, тоест… – започна тихо и пресипнало, по пиянски омерзена Катя и завърши почти с изстъпление. – Не знаят абсолютно нищо!

–          А някоя от вас виждала ли е всъщност женски сперматозоид? – попита хълцайки Андреа.

–          Аз май – не… – призна си някакво момиче.

–          Какъв май, бе сега сме октомври! – изригна гласовитата Мима.

–          Не…

–          Какво не?

–          Да.

–          Даааааа! – всички се включиха в пиянския хор.

–          Добре, де… – започна отново онова скромното сперматозоидче-момиче – а някой виждал ли е въобще яйцеклетка?

–          Каква яйцеклетка, ма ти нормална ли си, ма? – Мима се обърна към нея едновременно заради отговора и заради крещенето.

–          Как можем да видим яйцеклетка в този кондом? – подкрепи я мрачно и с празен поглед Катя.

–          Дочух, че сега не използва кондом – обади се някаква сперматозоидка.

–          Кой?

–          Домакинът.

–          Бе имах предвид в преносен смисъл, бе  ше му еба майката и на домакина! – изръмжа едновременно гневно и доволно от замайването Катя и за малко да падне от стола.

–          Ше му ебем майката на домакина, ше му ебем!… – подеха пиянски гласове.

–          В гъза! – изцепи се завършващо едно гласче.

–          А някой знае ли дали все пак яйцеклетките са мъжки или женски? – настоя онова любопитното, което на трезво сигурно не би посмяло да издаде и гък.

–          Ебала съм ги! – изправи се Мима и се развика – Откъде да знам? Да пием!

–          Да пием! – вдигна чаши хорът и всички млъкнаха за малко, защото наистина пиеха.

–          Да им ебем майката на всички там, нещастници, да им ебем, мама им ще ебем! – развилня се в заключение стаята.

През същото това време Станчо потресен охкаше, а Камиларов пуфтеше зад него, вкарвайки в употреба и белите си дробове. Последният беше около десет години по-възрастен от Станчов, едър, почти дебел, говореше с френско „р“ и освен това сякаш не можеше да смогне да осведомява околните за мнението си и информираността си, та почти на всяка втора дума се задъхваше от бързане и въодушевление. Станчо беше по-скоро пълничък, но не нисък. Охкането се хареса на Камиларов и на него му се прищя да изпита малко и от прелестите на театралната постановка.

–          Ох, да, Станчо, да, викай: „Ох, набутай ми го, ох, да!“. Моли ми се, вживей се Станчо! – задъха се развълнуван, за да не би подчиненият му да осъзнае прекалено късно инструкциите.

И Станчов завика в ритъма на клатенето, както му бе наредено: „Ох, да, набутай ми го!“, а лицето му беше сгърчено и плачеше, но не от болка, а от обида. „Защо на мен, защо аз?“ – това се въртеше в главата му и съзнанието му не можеше да надскочи тази мисъл.

Дойде време и сперматозоидките усетиха призива на природата. Сякаш тръбеше някакъв мощен боен рог. Пияни и бесни, те заизскачаха от стаите в безпорядък. Всички се бутаха, a мощната вълна избутваше телцата им напред без нито да могат, нито да искат да се съпротивляват. Приятелките Катя, Мима, Андреа и другите от тяхната стая се изгубиха едни други в множеството. След това никоя сперматозоидка не помнеше какво стана. Имаше устремно тичане, подхлъзване, търкаляне… Мина известно време докато някои от тях се осъзнаят.

Загащвайки се, Камиларов даваше допълнителни наставления на своя подопечен, с характерното си „р“:

–          … и стискай сега, Станчо, изсмучи го това, дето ти го вкарах, заповядай на ректума си да го направи!

–          Аз не мога да давам заповеди на ректума си, господин Камиларов – примирено и с някаква мъдра тъга му отговори Станчов.

–          И не е нужно, помни ми думата, не е нужно, Станчо. Той ректумът си знае работата. Ти само стискай, изсмуквай. Искай го, искай го!

И Станчо стискаше, той единствен от подчинените на Камиларов и досега му говореше на „вие“.

Беше нещо като пещера, тъмна, но топла. Катя се събуди с ужасно главоболие. „Кои сме тук?“ – попита в опит да организира приятелките си. Слаби гласове започнаха да се обаждат тук-там. „Навсякъде сме!“ – това беше гласът на Мима, която обаче просто се идентифицираше с повърнатото от нея и другите. „Мамка му, каква съдба…“ – изстена момински глас и всички прихнаха да се смеят, защото беше наистина нелепо по отношение на ситуацията. Това ги ободри малко и те дори започнаха да оправят косите си, когато изведнъж се чу писък – беше Андреа: „Тук има някой!“. „Местните… Само съм слушала за тях“ – Мима каза с ледено хладнокръвие и всички изтръпнаха. Така мина време – много ли, малко ли – никой не знае, защото на това място сякаш време нямаше. Сперматозоидките постепенно се загубиха. Някои се претопиха с местните, а други просто изчезнаха. Нито Катя, нито Мима, нито Андреа някога разбраха дали яйцеклетките са мъжки или женски. Никой повече не ги видя.

Репетиция

август 13, 2014

Металика репетират. Кърк Хамет се раздава, свири виртуозно, остава без дъх, импровизира… Джеймс Хетфийлд дъвче дъвка и свири, ама колкото да не е без хич. Ларс  Улрих тропа по барабаните, тропа, ама без чувство – все едно ги изтупва от нещо. Басистът е ентусиазиран. Но свири много силно, без никаква динамика, без да внимава в ритъма.

Кърк Хамет:

–          Стоп, стоп, стоп… Момчета, дайте малко с чувство, дайте по друг начин. Правим музика, все пак. Нали?

Всички мълчат и гледат безизразно. Само басистът е ентусиазиран, но без да разбира добре какво му казват.

Започват отначало. Ръката на Кърк Хамет танцува по грифа. Извлича от жиците невъзможното. Вълнува се. Изпада в транс. Джеймс Хетфийлд свири, ама все едно прави услуга на неприятен роднина. Ларс Улрих изтупва проклетите барабани с мъртвешка физиономия. Басистът дрънчи както си знае. Започва солото. Кърк Хамет в един момент се отчайва:

–          Не, не, моля ви, спрете. Чакайте малко. Не така. Вложете нещо от себе си, поиграйте си с инструмента, експериментирайте, ако щете. Недейте само да натискате прагчета, или там каквото натискате. Почувствайте го. Може в началото да не сме в синхрон, но то ще си дойде. Ще го нагодим. Само свирете с отдаденост.

Ларс Улрих хвърля многозначителен поглед на Джеймс Хетфийлд: „Айде, пак се пренавива“. Джеймс Хетфийлд не му отвръща на погледа, но му отговаря с цялото си излъчване – един вид: „А бе, дреме ми – цял живот все с пренавити се занимавам“.

Започват отначало. Същата история – Кърк Хамет прави чудеса, лицето му се мръщи в буря от чувства, останалите – както преди. Спират. Кърк Хамет:

–          Не… Виж, Джеймс, просто… Трябва да вложиш душата си във всеки звук. Трябва да го изживееш, да го изстрадаш… И силата, и вибратото, и темпото… Особено темпото. Трябва да идват от душата ти.

Джеймс Хетфилд:

–          Добре, Кърк, всичко е наред. Ние сме на репетиция. Всичко е куул.

–          Значи ме разбра?

–          Да, всичко е куул.

–          Ларс, и за теб също. Темпото, силата на всеки звук – това е много важно. Недей да удряш все едно тупаш килим пред блока. То трябва първо да ти е в главата и ти го нанасяш върху инструмента после като с маслени бои.

Ларс Улрих гледа встрани  без настроение. Кърк Хамет:

–          Нали?

Ларс Улрих:

–          Да, да, ясно, музиканти сме все пак.

Джеймс Хетфилд добавя:

–          Да, музиканти сме. И сме на репетиция.

–          А ти – обръща се Кърк Хамет към басиста – същото. Динамиката е много важна при теб, също и ритъма. В някое парче може да правиш и соло, трябва да е добре.

Той:

–          Да, да, всичко е ясно.

Започват отново. Същото. Кърк Хамет се раздава, а Джеймс Хетфилд и Ларс Улрих само свирят по-силно, освен басистът, който просто не може по-силно. Кърк Хамет е разстроен. Спират.

Кърк Хамет:

–          Не, не. Ларс, така не може. Просто не е това! Не се свири така. Майната му, вече ми омръзна да обяснявам!

Ларс Улрих започва да се нервира. Чопли си нещо по палката с вид: „Ама че развълнуван диригент!“.

–          Джеймс! И ти. Какво е това? Свириш като на ленински съботник!

Джеймс Хетфийлд дъвче дъвката си и поглежда иронично към Ларс Улрих с послание: „Вълнува се, нали?“.

Пак отначало. Същото. Кърк Хамет рязко спира. С гневно движение си сваля китарата. Започва да обикаля наоколо.

–          Не, не, не  и не! Това е невъзможно! Няма такава музика! Аз не свиря в такава група! Невъзможно!

Останалите го гледат малко смутени – да не вземе да му стане нещо?

Кърк Хамет към Джеймс Хетфийлд:

–          Джеймс? Имаш ли да ми кажеш нещо?

Джеймс Хетфийлд:

–          Да, Кърк, спокойно, това е просто репетиция, само репетиция.

–          Няма такава репетиция! Или свириш, или не!

Ларс Улрих гледа неподвижно в най-близката стена, сякаш казва: „Аз ще помедитирам малко“.

Кърк Хамет се успокоява. Решават да пробват отново. Абсолютно същото. Кърк Хамет скача, захвърля си внимателно китарата настрани и излиза. В помещението настъпва облекчителна тишина.

Ларс Улрих я прекъсва, говорейки като между свои:

–          А бе тоя защо не вземе една палка и да отиде във Виенската филхармония, и както е с тая коса, така да се развълнува – направо фурор ще направи. Защо ни занимава?

Джеймс Хетфийлд, дъвчейки:

–          Или във Франкфуртската…

Басистът се обажда:

–          Аз нищо не разбрах, честно ви казвам, момчета…

Другите си мълчат, защото явно всъщност разбират.

Ларс Улрих продължава:

–          Ама че досада.

Джеймс Хетфийлд:

–          А бе ще избутаме.

–          Вдигнал е кръвно – сто на сто. Що не вземе да си намери някое хоби?

–          Бе зарежи го. За кръвното да гълта хапове. Ние да не сме му личния лекар?

Отново се умълчават, почивайки си. Кърк Хамет се връща. Опитват отново, на Кърк Хамет не му харесва и репетицията приключва.

Всички си отиват, Кърк Хамет – последен. Излиза бавно от апартамента, гледа ту олющената стена на стълбището, ту китарата си и мълви:

–          Ах ти, мъко моя, китаро моя…

И изведнъж:

–           Ще свиря на кораб!  

В действителност не свири на кораб.

Мъдрост

август 10, 2014

– … и така, „Който не работи – не трябва да яде” – завърши мисълта си младото момче.
– Не, нали? – уплашено го погледна черничкото момиче от Плевен.
– Не, разбира се – отвърна момчето. То осъзнаваше, че момичето не възприема всичко, което казва точно в смисъла, който е вложил в него, но и отговаряше прилежно.
Момичето разбираше, че не трябва се яде. Въпросната формулировка уточняваше тази мисъл, въпреки че не и беше ясно въобще какво иска да каже момчето с думите си.
– Сега, въпросът е – продължи потока на разсъжденията си момчето – кой е този, който не работи? Тогава ще разберем кой точно не трябва да яде, нали така?
– Аха… – кимна момичето разбиращо, схващайки само най-общия смисъл на думите.
– И отговорът е, че това е този, без който може! – заключи момчето. – И тогава поговорката се трансформира в „Без който може – не трябва да яде”.
Момчето беше доволно от развитието на разсъжденията си. Отново беше достигнал до някакъв полезен и издържан извод на базата на абстрактните преобразувания на мисълта.
Момичето беше объркано и сега не проумяваше това както преди – на принципа на очевидността. Сега финалното определение я оставяше в недоумение и я обземаше боязън от това, че може и да не разбира смисъла на казаното. „Без който може…” Но кой е този без който може?
– А без някои даже е наложително – намеси се решително другото момиче – пълничкото, с бенка на бузата, от Варна, което присъстваше на разговора с приятеля си. То имаше предизвикателно изражение на лицето и държеше тънката цигара между пръстите си настрани.
– А освен това, много интересно – продължи то – в София хората си простират прането по балконите и след ден-два то изсъхва и те го прибират. Направо не мога да повярвам!
Момичето от Варна смяташе, че най-добре е да не се прекъсва логическата последователност на мислите – такава каквато тя е в съзнанието. Затова и изложи това, което според нея беше естественото продължение на предишните разсъждения.
Сега се намеси и приятелят и – каратист с говорен дефект:
-Ж’никой ж’няма да ни ж… пипа ж’компютъра!
Младото момче се изкуши да отвърне, че никой няма да пипа точно т е х н и я компютър, но благоразумно си замълча. Та нали ако говориш за нещо – то все едно го пипаш, докосваш? А ако говориш – следователно и мислиш! А няма по голяма сила от мисълта. Теоретичните физици казват, че е невъзможно да познаваш нещо без да го променяш. Когато познаваш нещо, то вече не е същото. Когато наблюдаваме някакъв обект, ние безпощадно го обстрелваме с потоци фотони, блъскаме го, удряме. За да получим отражението му при нас. По-голямо пипане – здраве му кажи! А ако мислиш за нещо – значи поне малко го познаваш; значи имплицитно планираш и да го познаваш повече. Да го пипаш, да го буташ, да го блъскаш, да го опипваш и да му се натискаш… Момчето правилно отсъди, че подобни идеи не е уместно да се подсказват на каратист с говорен дефект като приятеля на второто момиче.
В това време момичето от Плевен продължаваше да бъде унесено в мощните течения на мислите си – кой е този без който може? Този който не трябва да яде – може да е всеки, следователно, без който може – също? Това я ужасяваше. Ако може, то тогава, може би… Когато беше малка, в детската градина едно момче и беше казало нещо, което я потресе. То и беше казало: „Ти знаеш ли, че може би не съществуваш. И може би нищо не съществува.” От това тогава я беше обхванало паника. И тя беше дотичала при майка си разплакана: „Мамо, аз съществувам ли? А ти съществуваш ли? Ами всичко?”.
Майка и и беше казала да не мисли за глупости и че разбира се всичко съществува. Оттогава момичето не беше мислило за това, но сега объркването я водеше към тази стара тревога – ако без някой може, то… то тогава какво? Ами ако този някой съществува, но без него може, тогава?… Не трябва да яде, разбира се, но дали това не е някакъв таен код, който води към нещо друго?
– Колко е прекрасно! – възкликна без никаква ясна причина в този момент съквартирантката на момичето от Плевен, която беше от някакво незнайно село, говореше с убийствен мек акцент и човек можеше да се закълне, че има циганска кръв у себе си. Косата и беше с цвят на изгорено русо.

Завръщане

март 12, 2014

Мъглива утрин. Софийската мъгла се стеле навсякъде. Сравнително възрастен човек с остригана глава се придвижва сред пейзажа – масова кал и наоколо купчини високи блокове.

Две бабички със забрадки го забелязват и си шепнат: „Главата му е голяма колкото мозък”. И се прекръстват. Човекът се прави че не ги забелязва и продължава да напредва сред калта.

Посред калта някакъв сравнително млад работник с бийтълсова прическа рови с лопата и после пляска с нея на някаква купчина, привидно безсмислено.

– Здравейте – започва старият – тук някъде знаете ли да е метростанция „Опълченска”? – задава въпроса си предпазливо сякаш го е страх да не го ухапят.

– Ей, дядо! – работникът сякаш само това е чакал да се разсее. – Каква „Опълченска”, „Опълченска” отдавна я зариха, заедно с цялото метро, освен това, това тук беше „Западен парк” – ти явно доста време не си се вясвал насам – и се обляга на лопатата си в знак на благородна почивка.

– Пуснаха ме от затвора – бърчи чело старецът, чувствайки някакво неудобство в това си признание.

Но като чува това, у работника се разлива приятелска усмивка:

– Че ти ми изглеждаш свестен човек, за какво пък са те пуснали?

– Ами изтече ми присъдата – ето за какво – казва старецът, явно негодувайки срещу разпита, а и очевидно очаквайки и въпроса: „А за какво си лежал?”

Но работникът и не помисля за това:

– Всички сме така – изтича ти присъдата и… айде!

Старият набира увереност и запитва:

– Но как така са зарили „Опълченска”, пък и „Западен парк” , явно?

– Дядо, ама ти в затвора съвсем си се отнесъл. Много отдавна правителството проведе мерки за пълно прочистване на предишните престъпления. Метрото се оказа, че не е в ред и го зариха. Цялото.

Старецът се чуди:

– Ама как цялото, и двата диаметъра ли?

– А бе, дядо, то имаше и трети диаметър – и него заринаха – не знаеш ли? – на работника му е тъжно и едновременно весело с такъв човек – чиста душа, сякаш слиза от рая.

– Но защо е трябвало да правят това? – старецът недоумява.

– Ами много просто, дядо, старите го направиха, новите го заринаха – и лицето му се смее, а усмивката – широка, ведра.

– Но защо? Та то си беше много удобно – за двайсет минути минаваш цяла София – продължава да недоумява старецът.

– Хе-хе – работникът явно си е намерил забавление тази сутрин – че то старите са враг, нали знаеш, дядо, не правят нещата хубаво. Откри се, че метрото е направено напротив европейските стандарти – а освен това за природата било лошо – земята разкопавали…

– Че то в Петербург, Москва, Ню Йорк има метро – какво им е? – пита старият с някаква инатлива упоритост.

– Има – ама заварено положение – работникът все смята че това е повод за веселост – построили са го преди хиляда години и сега ще е трудно да го зариват. Но ще го зарият и те – ще видиш – ще минат век-два и ще го затрият – работникът грейва с ведрата си усмивка.

– Ще има да чакаме… – някак си не вярва старият.

– Ами – вметва работникът – ще почакаме – колко му е – ей на – нашето го зариха цялото!

– Ама наистина ли цялото? – опитва се да внесе интрига старецът.

– Дядо, ти нашата власт явно не я познаваш – как ще остави нещо неприбрано? – работникът започва да поучава. – Че то старите копали, копали, послешните ще закопават – много ясно!

– И значи сега няма метро, така ли? – с нотка на носталгия в гласа пита старият.

– Ами, стараем се! – работникът се изпъчва в някаква заучена поза. – И във Варна го закопаваме и в Пловдив – всичко!

– Че кога пък е имало метро във Варна и Пловдив? – някак си заядливо настоява онзи.

– Виж, господине, не знам дали е имало, но ще го закопаем – така трябва – отстоява честта си работникът и от изражението му личи, че ужасно му се пуши.

– Добре, сега как да стигна до Западен парк? – преминава на практична вълна старецът.

– Нали ти казах, че това е Западен парк – ти си си тука, няма къде да ходиш.

– Добре, а как да стигна до Люлин – не мирясва той.

– Виждаш ли там зад горичката – там е Люлин. Малко ще походиш и – готово. А ако имаше пушка можеше и да удариш някой заек! – завистливо си мечтае работникът. Един вид: „Някои до Люлин ходят, а ние тука мааме в калта!”

– А няма ли някой рейс? – наивно продължава старият.

– Е, има, разбира се, ама не ти го препоръчвам – ужасно е уморителен. За това разстояние – хващаш гората и си там!

– Да, рейсовете са уморителни – замислено потвърждава стари спомени старeцът със стриганата глава.

– Ужасно уморителни, човек – работникът започва искрено да говори. – Няма такъв кошмар – не ти трябва – ей ти гората – ей ти Люлин.

– Е, значи все пак градският транспорт работи – някак си настоява старецът – „видиш ли – има все пак ред в този свят”.

– Работи, разбира се, то, като зариха метрото, откриха линия „Метро-рейс”, която да го замества.

– Ето, значи мога да хвана рейса и… – триумфира в превъзходството на цивилизацията старият.

– Има, ама ти не знаеш какъв ужас е… – работникът се замисля и сякаш не следи темата.

– Е, да, рейсовете… – разбиращо добавя другият.

– Човек, няма такъв ужас! – работникът в този момент говори напълно откровено, даже използва повода да се оплаче.

– Какви са всъщност? – пита остриганият стар човек.

– Е, Икаруси, нали знаеш… – не може да се отърси от мислите си работникът.

– Ама от ония – червените ли? – с припомнено достойнство пита бившият затворник.

– Хе-хе – че ти да не си виждал зелени Икаруси? – изведнъж се оживява работникът.

– Ами то едно време имаше някакви стари мерцедеси. – продължава да се прави на запознат излезлият от затвора.

– А бе, не знам, може да е имало, ама Икарусът е вечен – тук работникът не издържа и изважда някакви цигари без филтър и запалва.

– Ще ме почерпите ли една цигара? – изведнъж завистливо пита старецът.

– Разбира се – ето. – това да не почерпиш бивш затворник, си е жив грях.

Двамата пушат и се наслаждават на проникващото слънце.

– Е значи – подема старият – положението е поне на ниво хиляда деветстотин и осемдесета.

– Не, господине, нашето общество никога не се връща назад – само напред – повтаря някаква заучена фраза работникът.

– Добре, но не ми е много ясно вие какво точно правите тук – остриганият стар човек добива небивала самоувереност.

– Значи… – работникът дърпа от евтината си цигара и прави пауза, защото това е много по-важно от всичко на света и… – значи… Знаете ли кой е построил метрото?

– Предполагам…

– Ще ви кажа – общинска фирма „Метрополитен” и подопечните и фирми.

– Логично…

– А знаете ли кой зари метрото?

– Ами…

– Не бързайте, ще ви кажа – фирма „Метрополитен” и подопечните и фирми – работникът съчетава удоволствието от цигарата с удоволствието от превъзходството в разговора.

– Е… – малко се обърква бившият затворник.

– Няма какво „Е” – и знаете и какво още ?

– Aм…

– Още, имам предвид освен това, Метрополитенът никога не може да престане да съществува.

– Сигурно е така – но при това положение не виждам… – старият също се наслаждава на цигарата – сигурно както е правил и в затворническия двор. Работникът по някаква странна логика е минал на „вие”, но явно това трябва да се смята за в реда на нещата.

– Вие знаете ли за кого работя?

– Най-вероятно за общината.

– Ха-ха – разбира се, че за общината, но за кого по-точно?

– Не мога да знам това – както и да е.

– Ще ви кажа – за общинска фирма „Метрополитен”.

– О! – прави се на учуден старият, който все пак не е толкова вчерашен. – Разбира се, предполагах това, само не ми е ясно, с извинение, какво точно правите.

– Ще ви кажа – работникът навлиза в амплитудата на удоволствието от това да поучава някой, очевидно по-образован от него. – Когато имаше метро, то трябваше да се поддържа, нали така?

– Разбира се…

– И сега, когато го закопаха, също трябва да се поддържа!

– Но какво да се поддържа?

– Виждате ли – и работникът с полукръгов жест посочва калната поляна – не е лесно…

– Но кое точно не е лесно? – бившият затворник тук тотално се предава като неадекватен.

– Метрото представлява съвкупност от тунели – започва работникът, който вече е стъпкал цигарата си. – Когато се закопаят, те имат склонността да се възстановяват…

– Странно…

– Никак не е странно, всичко живо копае, дълбае, врагът не спи!

– ?

Работникът разбира, че е нелепо да настоява със заучената патетика и се усмихва.

– А бе, с две думи, всичко живо си прави собствено метро.

– Но как е възможно?…

– Ами ей така – много просто – виж, дядо – тук работникът отново минава на ти и изнервен пали втора цигара, старият го гледа учудено, но не му е удобно да си поиска пак. – Ти как мислиш, че закопахме метрото? Много просто – изпочупихме станциите, откраднахме каквото можахме и зарихме входовете. За повече нямаше пари, а и как да има?

– Удивително – не знае какво да каже гологлавият старец.

– Няма нищо удивително – тунелите са си долу и всичко живо копа, за да ги докопа.

– И какво има там?

– Как какво, бе – там не вали дъжд, не вали сняг, а лятото е хладно – рай!

– Да, може да се предположи…

– Какво може да се предположи, бе – то си е точно така, долу живеят цели колонии.

– Като си помисля – има някаква логика…

Тук работникът стъпква и втората си цигара – очевидно преждевременно, но някак умиротворено – на току що излязъл как да се сърдиш?

– Логика имало… Те даже и дрезина си пускат!

– С дизел?

– Бе, какъв дизел, бе, нефтът отдавна се изчерпа в световния океан. На ръка, естествено.

– Виж ти, това е интересно – тук старият се оживява – това е новина за него – очакваното изчерпване на световните ресурси от нефт – доживял е, значи. – Но защо казвате „световен океан”? Нали нефтът е под земята, в смисъл е бил – навсякъде?

– Бе, откъде да знам, бе – така казват отгоре – и работникът посочва в някаква неопределена посока, която в никакъв случай не е нагоре. – Много им разбирам аз.

– Но това повдига един любопитен въпрос…

– Да?

– Казахте, че има „метро-рейс”.

– Да.

– И при това положение, с какво се движи той?

– С пътници, естествено.

– Да, това е ясно, но с какво гориво?

Тук работникът осъзнава с колко изостанал от времето си човек има работа, и колко е объркан в разговора.

– Човек…

– Не, това наистина е много интересно…

– Виж, съжалявам ако си се заблудил, но… Пътниците бутат рейса – няма как иначе да е.

– О…

– Ами да, затова се опитах да те отклоня от него – не ти е на годините да буташ рейс с някакви негодяи.

Старецът замълчава, но изведнъж казва:

– А не може ли с коне?

Сега пък работникът вирва нос и изтърсва пак заучената фраза:

– Нашето общество върви само напред, никога назад! С коне са се движили преди десет хиляди години – сега – не!

След такива празни фрази обикновено настъпва пауза, както и сега. Старият бивш затворник нарушава мълчанието:

– Сега разбирам, че нещата са много по-различни…

– Ами разбира се – на работника му се иска да си дръпне нещо, но нали е стъпкал недопушената, а и трета цигара ще му дойде много за толкова кратък период.

Слънцето вече е изгряло и небето се е прояснило. В синевата личи следа от самолет. Старият поглежда нагоре и се сепва:

– Я, виж ти, какво е това?

– Кое?

– Прилича ми на следа от самолет.

– Че това си е жив самолет – ако не, значи извънземните ни се обаждат- ха! – развеселява се работникът, облегнат на лопатата.

– Но с какво се движи, нали горивото е изчерпано – явно старият има наклонност към загадки и мистерии.

– Това са американците – работникът хладно уведомява, отново осъзнал колко ненаясно е събеседникът му.

– Но нали световните запаси…

– Световните запаси, ама ти откъде ги знаеш откъде цокат, те може и нашия световен нефт да са изцокали, мискините! При американците никога не знаеш…

Старият бивш затворник замълчава, защото разбира вече колко е назад с представите си за това общество. Решава да се върне към една по-стара тема:

– И значи, казваш, всеки копае?

– Разбира се – куцо и сакато си прави метро.

– Но това не е метро, предполагам…

– А бе в днешни дни копаеш ли – строиш метро. С две думи – враг. Те и в Кюстендил хванаха едни метроманиаци.

– В Кюстендил – метро?

– Разбира се, само че нали се сещаш – просто копаели.

– Но защо?

– А бе гледай сега, някога, много отдавна… А бе знаеш – казвали им иманяри – търсят злато, старини – въобще глупости.

– И какво имало в Кюстендил?

– В Кюстендил, братче, групата си правела метро – имало попове, олигарси…

– Олигарси? Интересно ми е какви са олигарсите на днешния ден – те са били вечна тема още от ранното ми детство – старият човек явно не е загубил будността си и на тази възраст.

– А бе, олигарси – просто цигани – те сами така се наричат.

– ???

– Ами научили, че олигарх значи „малко” и „власт”, и разправят „от нас нищо не зависи, ние нямаме никаква власт” – с две думи – олигарси. И ние българите, нали знаеш, във всичко се водим по циганите, и започнахме да го използваме – цигани – олигарси.

– Извънредно любопитно…

– Я стига! – работникът се отделя от лопатата, на която се е облегнал. Той възприема предната реплика като някаква интелектуална помпозност. А може и да е прав.

Старият, скоро излязъл от затвора човек, вече съвсем е приел ролята на незнаещия и учещия се, макар и на тези години, затова плахо, опитвайки се да не дразни работника, го пита:

– Ще ми се да знам…

– Питай, питай – на работника все пак му се пуши, но знае, че не е време, пък и скоро трябва да се поработи малко – все пак не му плащат за сладки приказки.

– Ще ми се… тоест… технологиите на какво ниво са. В смисъл, например смартфоните бяха доста напред едно време, вие имате ли такъв?

– Смарт какво?

– В смисъл – мобилен телефон.

– Хе-хе, по-мобилен телефон от това няма накъде! – и работникът изважда от джоба си архаична телефонна слушалка с оранжев цвят.

– Не може да бъде, нима…

– Да, да, именно – вижте – чиста пластмаса – как само се лющи – работникът смята, че е минал на някакво подобно на академично ниво на разговора.

– Не съм сигурен, че разбирам…

– Гледай, дядо – истинска пластмаса, а не бакелит – дето само пуши и въобще не гори!

– Но защо трябва да гори?

– А вие в затвора с какво се топлехте?

– Откъде да знам, то там и без това си е топло… – за първи път остриганият старец се усмихва иронично в разговора.

– Виж сега, накратко – отивам си в къщи, пъхам я в печката и – кеф!

– ???

– Е, да мирише… Но какво да се прави – живот, майка му стара…

Идва време двамата да се разделят. Уморили са се, споделили са мисли, време е всеки да се заеме със своето си. Старият казва:

– Тъй като, както казвате, спирка „Западен парк ” е тук, то значи съм стигнал, така да се каже… Аз съм натам – и посочва купчината блокове.

– Да, разбира се, аз пък трябва да се погрижа за метрото – и разклаща леко голямата лопата, искайки да каже, че това неговата е тежък физически труд, а не какво да е.

Остриганият бавно се изгубва в калта между блоковете. Работникът с прическа от седемдесетте години на двайсети век подхваща лопатата, копва малко, после пляска с плоското отгоре и мърмори: „Не му е лесно на човека, той живее в друг свят… Да го пуснат от затвора… Престъпници!”.

 

Строим Метро

февруари 20, 2014

Тесен и тъмен тунел, с изронени стени от пръст и скали, с мръсни греди за подпори тук таме. В челото на тунела, където се копае, могат да се съберат максимум двама души. Те лениво откъртват по някое парче от земята с кирките си. Има още около трима (не може да се установи точно), които изриват пръстта и камъните назад към по широката част, където има някаква вагонетка. Никой не си дава труд да я пълни, тъй като работата очевидно така или иначе се върши проформа и не може да се натрупа материал. Всичко се осветява от едва мъждукащи свещи, закрепени в определени не много удачни ниши по стените, а само на двамата копаещи им свети трети със старовремска газена лампа, която пуши ужасно.

– Я го разкарай тоя смърделник оттука, инженер Лозанов! – казва по якият от двамата с кирките, омазан целият в чернилка, прах и всевъзможна мърсотия, каквито са и всички останали.

– То е за да виждаш, бе, Петров! – казва приносителят на газеникa. – Ама ще го мръдна малко, че и аз се изпозадуших. Пък то е и време да починем, а? – Той отмества лампата по-назад, към другите, от които се разнася силен ропот.

– Стига, не стига че ще почиваме, ами и претенции. Колко години дишате какво ли не, нищо няма да ви стане. Ами на инженер Петров, инженер Харалампиев и на мен как ни е? Спокойно, като почиваме, дишаме по-бавно и то почти не се усеща – обяснява осветителят, по-рано наречен инженер Лозанов.

– Ама откъде ги намират тези боклуци, бе? Имам чувството, че това гори суров нефт – оплаква се едно сравнително младо момче, доколкото може да се забележи под дрипите и мърсотията. Инженер Лозанов придобива авторитетен вид:

– Ти пък кога си виждал суров нефт? А? – сгълчава го той. – Тази лампа е държавен стандарт – български! Длъжни сме да осветяваме челото по най-добрия начин. Гарантирано!

– Гаранция! – подвикват останалите отзад и избухват в смях. Лозанов запазва самообладание, като с престорена гордост сдържа усмивката си.

– А къде ти е каската, господин инженер? Не знаеш ли, че без каска е забранено. Глоба, глоба за теб! – подвиква му един друг работник, този който би трябвало да отговаря за пълненето на вагонетката, но всъщност нищо не прави. За уточнение, той също е без каска.

– Каската ми, драги Василев, я свалих, само за две-три секунди – за да се почеша и да проветря потта – иначе рискувам съвсем да оплешивея, знаеш как е. А пък и по закон имам право на това за петнайсет минути на всеки трийсет часа – много добре ти е известно, нали?

Всички избухват в смях, всъщност никой от тях не е с каска освен онова, младото момче.

Междувременно повечето са запалили по цигара. Умълчават се. Едрият, с кирката – Петров, изведнъж подема:

– Ех, да го завършим веднъж туй продължение на метрото, пък може и да се повозим – обръща се той сякаш само към осветителя Лозанов.

– Да, да, хубаво ще ни извозят те – така да знаеш – саркастично му отговаря последният.

– Че аз съм се возил! – малко се засяга едрият Петров, като че ли само да не остане по-долу, иначе не изглежда да спори.

– Ей, чичо Петров, ама преди колко години е било това? – оживява се искрено младото момче с каската.

– Ами че преди колко беше, двайсе ли, трийсе ли… – замисля се, като че ли сериозно Петров. – И не ми викай „чичо Петров” – казвал съм ти да ми казваш Иван – сгълчава приятелски след това младока.

– Ама инженер Петров, като помниш – я разкажи малко – как беше, че тука може не всички да знаят – прави се на ударен Лозанов и смигва съучастнически на останалата част от групата.

– Какво „как беше” – и ти си се возил, и ти помниш – първи диаметър, втори диаметър – то е ясно как – прави се на засегнат Петров.

– Е, добре, де, возил съм се – първи диаметър, втори диаметър, ама разкажи малко за младото поколение, то не всички са като нас, я го виж тоя малкия – така и ще си стане на осемдесет и на метро няма да се е качвал – продължава да го подкача Лозанов. А групата пак избухва в смях.

– Ами… – изведнъж се замечтава истински човекът с кирката – но поклаща глава, махва с ръка и казва – ами всъщност не помня, майната му, не знам какво беше – метро като метро – возиш се там и… забравих.

Останалите се споглеждат – чудят се той театър ли разиграва, или наистина така…

Петров продължава:

– Ами ти, бе, инженере, сам призна, че си се возил – я ти разкажи нещо, не е като да не знаеш как беше!

– Истина е, съвсем вярно казваш – знам как беше. Само че нищо няма да ви кажа! – навирва изведнъж нос Лозанов с омазненото си и прашно лице.

Хората малко се стъписват, но прозират, че осветителят пак крие усмивката си.

– Че защо така? – пита някой.

– Защото се возех насила! – отсича инженер Лозанов.

– Че кой пък те е карал? – дръпва от цигарата, и уморено пита Петров. – Като не искаш – не се вози.

– Външни сили ме принуждаваха! – продължава с нарочната си превзетост Лозанов.

– И що за външни сили, бе? – с безразличие продължава разговора Петров и човек може да се досети, че тези разговори са водени дълги, дълги години.

– Ами, много е просто – с готовност се отзовава Лозанов – живеех много далече от работата си и с метрото ми беше много удобно.

Тук Харалампиев, който е горе долу на същата възраст като тези двамата изведнъж бурно се разсмива, но веднага си млъква, защото никой не се присъединява към него.

– Смешник – подкрепя го Петров. – И значи така, инженер Лозанов, с удобство са те мъчили, а? – иронията му е простовата и заразителна.

– Да, с удобство! – прави се на възмутен споменатият инженер. – Не можех да го понасям, мразех го и съжалявам за всяка минута прекарана там. И затова не искам да си спомням, и няма нищо да ви кажа!

След тази сценка всички се чувстват доволни и даже са готови да продължат ленивата си работа. Тъкмо се готвят да се надигнат и в този момент Харалампиев, който почти не е участвал в разговора, и само е слушал, се обажда и заявява сякаш все се е сдържал, но е видял, че времето не чака:

– А вие знаете ли какво…

– Какво бе, Хари, какво ти е, кажи си го – насмешливо го подканя Лозанов, който тъкмо се е насочил да вземе отново ужасно смърдящата лампа.

– Знаете ли, че всъщност… – не смее някак си да се изкаже Харалампиев – с вид на срамежлив човек и явно отговарящ на вида си.

Петров се е облегнал на кирката и мълчи. Останалите се чудят, но и го изчакват да се изкаже, защото това отлага започването наново на скучната, монотонна и за всички очевидно безсмислена работа.

– Знаете ли, че всъщност – събира смелост Харалампиев – продължението на метрото отдавна е построено и даже се движи. С пътници – последното го казва, някак си да придаде достоверност на думите си, сякаш иначе става дума за някаква бутафория.

– Ха-ха-ха-ха…! – избухват в смях всички, включително и младият.

– Даваш ли си сметка колко години ще им трябват да прокопаят толкова километра тунели? – обажда се един отзад. Та ние започнахме преди няколко десетки години – ей ги до теб са двама от ветераните и виж до къде сме стигнали, а представяш ли си какво означава всичко да се завърши?

– Има нещо доста вярно, трябва да признаеш – сериозно се обажда Петров. – А раздадоха по две кирки на десетима чак преди две години, не може да не помниш – и ти си от старите. А помниш ли как преди ровехме само с голи ръце? И този смърделник, дето всички се оплаквате от него, беше въведен също наскоро – викайте срещу БДС, ама преди през повечето време просто си стояхме във влагата, защото нямаше нито с какво да изкъртиш скалата, нито с какво да си светиш – след тази тирада спира, защото той иначе е мек човек, пък и тя е главно за другите, той знае че Харалампиев е много наясно с тези неща – те са били стари другари от едно време.

– Не, но изслушайте  ме – на Харалампиев вече му е все едно и иска да си каже всичко. – тунелите се копаят с къртица – така е и по света, и става много по-бързо.

– Хо-хо-хо-хо! – хващат се за коремите останалите. А онзи, който първи го е апострофирал, пак се обажда:

– С къртица! Ха-ха-ха-ха. Представям си ни всичките с къртици на каишки да ги насъскваме срещу стената – може би щяхме да имаме по-голям успех, все пак!

– Сляпо куче! Нали така им викаха! – надвиква го друг.

– Не, не, къртицата е машина, не истинска къртица – не мирясва Харалампиев.

– Голяма колкото човек? – започва да се разколебава Петров.

– Не, не колкото човек – продължава вторият копач.

– Колкото двама? – насмешливо пита Лозанов.

– Не, а много по-голяма – отвръща Харалампиев.

– И колко голяма,  де, кажи най-сетне! – настояват отзад.

– Колкото целия тунел – изведнъж настъпва мълчание.

– Как колкото целия тунел? – неспазвайки всякакво приличие, сякаш говори на глас мислите си, първият копач Петров. – Като червей, дълъг двайсет километра?

– Не, бе, не – продължава да се изяснява Харалампиев. – Не е много дълга, но е ужасно широка и висока, защото истинските тунели са много по-големи от нашите.

– Стига бе! – обажда се пак някой.

– А ти какво мислиш – може ли през този тунел, в който гнием сега, да мине влак? – убедено пита копачът.

– Е, в този не, и не сега, но след години… – обажда се пак онзи.

– И след колко години, бе, човек? – настоява Харалампиев.

– Е, то не е необходимо да сме живи… – примирено разсъждава същият работник.

– „Не е необходимо да сме живи…” – повтаря автоматично, пак на себе си човекът с кирката, Петров. – Не, съвсем не е необходимо…

В този момент се намесва Лозанов, който досега странно си е мълчал:

– А бе я слушай, Хари, ти какви ги говориш, преди не бръщолевеше такива неща?

– Ами знаете ли – започва „Хари” – нали го знаете, от осма галерия – онзи Писаря…

Всички предчувстват някакъв невероятен смях и започват да се подсмихват.

– Той ми каза за тези неща, и други работи ми каза – невероятно е!

– А случайно – с престорения си авторитет започва Лозанов – а случайно не ти ли каза, че ще ти сере в устенцата?

– Е, каза ми… – примирява се Харалампиев – един вид: „Това какво общо има?”

Избухва най-силният взрив от смях от доста време насам. Стените на галерията се разтърсват.

– Е, значи ти е срал – довършва Лозанов.

Смехът изригва отново и не престава, хората се търкалят по калния под държейки се за коремите.

Харалампиев не се обижда, сякаш е очаквал това, но пита, сякаш защото така или иначе му е все едно:

– Е добре, де, някои от вас са се возили в метро. Как мислите, че става – да не би с тези счупени кирки (размахва кирката си, която наистина е в много лошо състояние) или с тези газени лампи от преди двеста години (посочва пушещия инструмент на Лозанов)?

Никой не отговаря, но Петров казва замислено:

– Да, има нещо вярно. Имаше един период, в който нещата не бяха така (но много кратък, разбира се). Уж нищо-нещо, но наистина построиха малко метро, по дяволите – не знам как. Но после нещата започнаха да си идват по местата, или поне така ни казваха. Имаше обрат. Добрите сили победиха, както са побеждавали и друг път. Нещата се успокоиха и както ни казаха – всичко тръгна по руслото си. Може би не знаете, но метрото е започнато първоначално много, много преди да се родим. И тогава нещата са били в русло, и сега.

Фантастичен разказ

юли 25, 2013

 

– Уважаеми господа, трябва да ви призная – след краткa пауза каза старият комунист – че аз съм комунист. Да, не се срамувам от това – комунист съм!

Старецът приглади с трепереща от нерви, а не толкова от старост, ръка белите си коси назад.

– Но защо трябва да го признавате? Тук никой никого не преследва по политически причини, пък и всичко онова е отдавна минало – леко объркан се намеси икономистът.

Хората около заседателната маса се спогледаха с известна почуда, и без това никой не знаеше кой и защо ги е събрал тук.

– Все пак искам да направя това изявление, предвид спецификата на това, което ще ви изложа.

В залата се чу леко шумолене. Някой дискретно се изкашля.

Господа… – започна комунистът – вече е известно с пълна сигурност, че абсолютното зло приближава Земята, и ние сме хората, призвани да направим всичко възможно… по случая.

Залата се разшумя, заскърцаха столове, чу се кикот, но всички забелязаха особената мъглявост в стила на изразяване на говорещия.

Икономистът се намеси:

– Извинявайте, че повдигам темата, но всъщност комунистическата идеология не отричаше ли всякакъв вид мистицизъм? Какво имате предвид под „абсолютно зло”?

Комунистът обясни:

– Вижте, прав сте. Навремето така проповядвахме, но така го изискваха обстоятелствата. Нямаме нито време, нито възможност, нито пък аз – право, да обсъждам с вас подробности около това, но то е истина: абсолютното зло се приближава с огромна скорост към нашата планета!

– Но извинете – този път се обади инженерът – искате да кажете, че абсолютното зло съществува под някаква форма в извънземното пространство?

– Разбира се – отвърна комунистът – нашите извънгалактически сонди отдавна го следят, и то в момента просто лети, устремено е, и е много близо до Земята.

Инженерът се изчерви и просто не можа отново да не вземе думата:

– Прощавайте, но извънгалактически ли казахте?

– Именно – те се намират на няколко парсека извън галактиката и непрестанно сканират космическия вакуум. Разбирам, че не сте знаели, но имаше определени причини, поради които това не беше общодостъпно. Така трябваше. Така беше по-добре.

Инженерът беше много смутен и очевидно имаше някакви въпроси по темата, но от вълнение само си смучеше нежно химикалката с връхчетата на устните си. Но пък тогава се обади онзи, който досега си беше мълчал, а може би беше от най-компетентните по темата – физикът:

– А може ли да ни обясните, господин водещ (наричам ви така, тъй като вие ни събрахте, и неформално започнахте да водите срещата), какво означава точно „нашите”, и прочие галактически сонди, както там ги назовахте?

– Означава на нас – човечеството, защото ние сме уникални във вселената, и Земята е единственият ни дом, който трябва зорко да пазим. Затова – „нашите”, господин физик.

– А може ли да попитам – продължи физикът – как така имаме сонди на такова голямо разстояние, при положение, че най-далечните наши апарати в момента се движат с много ниска досветлинна скорост на границите на слънчевата система. А и освен това – не се успокояваше физикът, който също от време на време захапваше химикалката си, но с една подозрителност, с едно неверие – как се извършва комуникацията с тези сонди – електромагнитните вълни, пристигащи до нас от тях сега, са излъчени преди стотици хиляди години – това е пълен абсурд!

– Вижте, ще ви обясня, успокойте се – каза комунистът и отново приглади запотените си коси назад. – нашите учени са разработили всичко. Аз самият не го разбирам, не е по силите ми, а не ми е и работа. Но те знаят – те постигат всичко това – нашите учени.

– Но нали ние сме вашите учени! – разгневен, почти изкрещя физикът. – Вие ми разказвате някаква приказка от американски научно фантастичен сериал! При това от най-пошлите!

– Така, успокойте се – развълнуван, но и разколебан промълви комунистът. – Вижте сега, вие сте… нашите други учени…

– Моля?!

– Да, вижте, сложно е. Не мога да ви дам подробности, моля ви само да се успокоите… – комунистът наистина полагаше всячески усилия да потисне гнева на ученото светило (защото това беше един бележит учен, а не който и да е).

Той тъкмо се наканваше да спори, но в разговора се намеси и една друга личност, която си беше мълчала до момента и бе наблюдавала изпитателно сцената – журналистът:

– А ще ви бъде ли възможно, господин водещ, или комунист, или както ви е по-приятно да ви наричат…

– О, по всякакъв, по всякакъв начин, но само без обиди. И двата варианта, избрани от вас са подходящи.

– … та значи, имах предвид (ако е възможно, разбира се) да ни обясните какво собствено представлява абсолютното зло? Или поне какво представлява т о в а абсолютно зло?

– О, разбира се – откликна веднага комунистът – доколкото мога, то не е много сложно всъщност…

Всички погледи и уши се наостриха към устата му в очакване.

– Това е, разбирате ли, това е един огромен череп, ама наистина огромен череп с кръстосани кости отдолу, който се движи с ужасяваща, всепомитаща скорост към нашата мила родна планета Земя.

– Искате да кажете, че това е нещо като образът на флага на пиратите – „Веселият Роджър”, само че с огромни размери и движещ се с огромна скорост към нас?

– Да именно – зарадва се комунистът, че са схванали мисълта му. – Отпред би изглеждало точно така. Но иначе си е череп – съвсем обемен и ужасно голям – както вече казахме – огромен.

– Може ли да ни кажете например колко „огромен”? – изведнъж преодоля стеснението си инженерът и махна химикалката от устата си.

– О, с размерите на малка планета, или луна – веднага откликна на питането комунистът – например нещо като Фобос, или Деймос…

– А вие сигурен ли сте, че всъщност не става въпрос за истинските Фобос или Деймос? – подигравателно попита физикът.

– Но моля ви се, тук става дума за сериозни неща! – не издържаха нервите на комуниста.

Физикът се готвеше да продължи заяждането си, но трети глас – този на журналиста отново зададе въпрос:

– Наясно ли сте въобще къде точно се намира това нещо, ако можем да го наречем така?

Комунистът се ентусиазира:

– О, слава богу, разбира се – да – малко зад орбитата на Сатурн. Но приближава, движи се и след няколко месеца ще бъде тук.

– Колко месеца, имате ли информация?

– Четири или пет. По груба информация. Не повече.

Настъпи кратка пауза. Явно никой не намираше решителност или причина да поднови дискусията. Комунистът забеляза това и се намеси:

– Сега, разбирате ли, скъпи господа, ако мога да ви нарека – колеги, защо е свикана тази един вид „комисия”?

– Не. – напук каза физикът.

– Съвсем просто е – човечеството трябва в малкото време, което има, да изобрети средство, апарат или каквото и да било, за да спре, или дори ако може да унищожи абсолютното зло завинаги. Затова сме събрани ние – инженер – да състави крайния идеен проект и да следи за техническите ограничения; физик – да дава основни идеи и насоки за проекта, и особено – той може да предложи някои от онези квантовите трикове, с които стават почти чудеса (знаете за какво говоря); икономист – да обобщи финансовата рамка на проекта; журналист, който да даде идеи за отразяването на този феномен в медиите, така че да не се предизвика излишна паника; и накрая – аз, който да ви събера и да ви изложа всичката необходима информация, която няма как иначе да знаете.

Известно време явно никой отново не можеше да каже нещо. Тогава инженерът изведнъж каза някак небрежно:

– Ами сещате ли се, това ми напомня за един американски филм, с Брус Уилис, който спасява земята от астероид, спомняте ли си…?

– Да, напомня – строго каза комунистът – но ви моля да не споменавате имена, заради скритата реклама.

– Но тук сме в изключително тесен кръг, а и Брус Уилис е съвсем публично име…

– Аз съм Брус Уилис. – прекъсна го комунистът.

Отново настъпи мълчание, този път потискащо. Пръв го наруши журналистът:

– Искате да кажете, че вие сте този Брус Уилис, който…

Комунистът не го остави да довърши:

– Да, именно. Този Брус Уилис. Този, който загина на астероида, за да спаси майката Земя!

– Но загина само екранният му образ. Филмът си е чиста фикция, макар че вече се съмнявам във всичко.

– Да, точно така – затова именно сега стоя изправен пред вас – как иначе?

– Значи вие сте Брус Уилис – актьорът? – полюбопитства журналистът и химикалката му неумолимо се насочи към устата.

– Господа, знаете какво е казал Шекспир за актьорите – да не изпадаме в подробности. – комунистът не позволяваше отклоняване от толкова важната тема.

Щеше да настъпи отново мълчание, ако физикът не се бе намесил решително:

– Добре, наистина, нека се върнем към това, за което ни събрахте. Само преди няколко мига господин многоуважаваният от мен журналист (при това журналистът леко се поклони с ръка на сърце) зададе съвсем резонния въпрос – какво представлява абсолютното зло, или поне т о в а точно. Отговорихте ни за външния му вид, но за да разберем как да действаме – тук физикът не можа да сдържи ъгълчето на устата си от леко повдигане – моля ви, кажете ни повече за неговата същност. Това ли е истинското, единствено абсолютно зло? А има ли и други? За какво става дума всъщност?

– Да, точно това бих попитал отново и аз – благодаря на господин физика, че зададе въпроса вместо мен – малко изнервен каза журналистът, защото му бяха отнели сферата на сложните метафизични абстракции, запазена за хуманитаристите.

– Господа, много сте прави да питате. – тържествено обяви комунистът. – И трябва да ви съобщя (а нашите извънгалактични сонди го потвърждават с неумолима точност), че това е истинкото, единствено и абсолютно – абсолютно зло на света и няма по-голямо от него. То е съвършеното зло.

Бяха необходими няколко мига, за да може аудиторията да осмисли казаното. Пръв този път се намеси журналистът:

– Добре, нека поразсъждаваме малко. Значи имаме следната ситуация – изправени сме пред абсолютното зло. Но не може ли тогава на него да противопоставим абсолютното добро? И има ли такова, знае ли някой?

-Благодаря ви, господин журналист – започна комунистът – това е наистина много интересен въпрос. Между другото нашите – той нарочно гледаше в посока съвсем противоположна на физика – учени са помислили за това и първоначално започнахме, посредством сондите си, да издирваме абсолютното добро. Дотук добре. Обаче най-лошото е, че досега не сме открили във вселената и помен от такова нещо. Да, някои подобия, но нищо истински абсолютно добро. И това е проблем, уважаеми господа, истински проблем!

– А извинете – с изкашляне се намеси икономистът, който доста дълго време си беше мълчал – не беше ли според вашата, имам предвид комунистическата, теория, именно комунизмът абсолютното добро? Извинете ме ако ви притеснявам с въпроса си.

Нещо живна в очите на комуниста и той внезапно се обърна към икономиста, когото беше забравил досега:

– Именно, господин икономист, именно! Само че комунизмът се разполага в бъдещето, не забравяйте това! (Ах, днес младите нищо не ги учат). – и след тази забележка, която му достави особено удоволствие, добави. – Така че засега положението е такова: комунизъм все още няма! А пък когато го има, то абсолютното зло ще бъде вече далече назад в миналото, както и всички други зли неща. Но въпросът е какво да правим сега – в този момент!

– Бих искал да вметна едно разсъждение – обади се физикът, който от известно време беше изцяло извън полезрението на комуниста, поради позицията която беше заел последният.

– Разбира се, заповядайте, нали затова сме се събрали. – сепна се комунистът.

– Значи така – доколкото разбирам, в положението сме, че имаме абсолютно зло, а за абсолютното добро все още нищо не е известно? – той въпросително погледна и комуниста, и всички.

– Съвсем правилно, господин физик! – отдаде му нужното, добросърдечно комунистът.

– Но според мен тогава това е парадоксът на всепомитащото гюле и непоклатимия стълб. – изведнъж заключи физикът.

– Моля? Бихте ли пояснили? – присви очи, леко объркан комунистът.

– Това е всеизвестен парадокс – продължи физикът. – Двете не могат да съществуват едновременно.

– Но защо? – попита съсредоточен комунистът. Останалите ги гледаха с интерес.

– Ами много просто, господин водещ – продължи физикът. – Нека да си представим, че съществува всепомитащо гюле. Ако съществува непоклатим стълб, т.е. стълб, който да му устои, то тогава то въобще не е вепомитащо, нали така?

– Следя мисълта ви, и досега, мисля че сте прав. – каза комунистът.

– Нека видим и обратния случай – физикът продължаваше. – Ако съществува непоклатим стълб, то може ли да има и всепомитащо гюле, нали то би го съборило – тогава какво му е непоклатимото?

– Да, следя, продължавайте…

– Тоест двете не могат да съществуват едновременно. Сега нека се върнем към нашия случай. – физикът си пое дъх, защото предвиждаше триумф. – Можем ли да имаме едновременно абсолютно зло и абсолютно добро? По аналогия с горепосочения парадокс – очевидно не може. А какво сочат фактите? Абсолютно зло? Имаме – зад орбитата на Сатурн. Абсолютно добро – никой не е и чувал за него. Всичко пасва – абсолютното зло си е абсолютно зло и нищо не може да го надмогне. Точка. – физикът оглеждаше аудиторията си с превъзходство и дишаше учестено, защото никак не е лесно да се изрекат толкова много думи наведнъж.

Комунистът отдавна беше свъсил вежди:

– Тоест, искате да кажете, че положението е…

– А дали всъщност това, което предстои, не е краят на света, апокалипсисът, имам предвид. Или с други думи – второто пришествие? – изведнъж, без всякакво предупреждение и дори с ентусиазъм се включи инженерът.

– Даже и така да е, какво от това? – попита журналистът.

– Ами нали второто пришествие е на… Исус Христос, т.е. той ще ъъъ… победи абсолютното зло. – смутено и с леко заекване отвърна инженерът.

Физикът обаче не можеше да позволи теорията му да бъде застрашена толкова лесно:

– Скъпи ми господин инженер – каза той ласкаво – нали си давате сметка, че в този случай Исус Христос би представлявал абсолютното добро? Нека за ваше удобство избегнем случая, в който той не съществува, съгласен ли сте?

– Добре… – колебливо отговори инженерът.

– И как ще решим тогава парадокса, уважаеми господа? – физикът пое дъх за нова логическа победа.

Всички гледаха въпросително.

– Просто той закъснява. – простичко каза физикът.

– Но тогава той също е зад орбитата на Сатурн! – изведнъж с вик възкликна инженерът.

– Но кой? – сега не разбра комунистът.

– Исус Христос. – с равен глас поясни журналистът.

– Само че може би малко по-близо до Уран… – добави срамежливо инженерът.

В този момент комунистът отново зае твърдо ролята си на водещ и организатор:

– Вижте какво, искам да ви заявя съвсем отначало нещо ясно и категорично. Исус Христос не съществува, това е доказано съвсем твърдо още в миналото, а и недвусмислено е потвърдено от нашите сонди. Исус Христос е измислица на църквата, без тази постановка, няма въобще за какво да говорим. Тук сме се събрали да спасяваме Земята, а не да говорим за някакъв си Исус Христос! – и той гневно, но все пак опрощаващо, заради важността на задачите, погледна инженера.

Тогава журналистът повдигна съвсем малко ръка като на пресконференция и каза:

– Господа, имам да кажа нещо.

– Заповядайте. – каза комунистът.

– Ако мога да обобщя нещата, казани и обсъдени дотук – то изводът е един. Всичко е загубено.

Погледът на комуниста помътня и той зарови ръка в косите си. Минаха няколко мига, в които изглеждаше, че ще направи някакво опровержение, ще опонира нещо. Но изведнъж изрече:

– Напуснете веднага!

Журналистът спокойно си излезе.

Физикът се притесни, че това е някакво съмнение в изложеното от него, и каза:

– Но вижте… Той, на практика е прав – това е изводът от теорията. Или поне при дадените начални условия…

– И вие напуснете веднага! – комунистът не го остави да си довърши изречението.

– А вие, с Исус Христос, вие какво мислите? – разгневеният и потиснат комунист се обърна към инженера, след като физикът почти с удоволствие напусна стаята.

– Ами…

– Какво „ами”, господин инженер, какво „ами”? Вие в Исус Христос вярвате ли?

– Е… да. – призна накрая инженерът, и направи физиономия, с която показваше, че цялата тази история вече не му е много интересна.

– Вратата. – комунистът я посочи с поглед и даже не го удостои с императивно изречение.

Смятайки, че вече е сам, забравил за икономиста, комунистът оброни тежко глава на ръцете си. Икономистът се почуди какво да прави. После се покашля:

– Господин Уилис…

– О, вие сте тук?

– Господин Уилис, може ли…

– Говори ми на ти – Брус, просто Брус.

– О, благодаря, аз съм Васил.

– Приятно ми е.

– И на мен. Брус, може ли да те попитам нещо?

– Разбира се – всичко каквото пожелаеш.

– Брус, ти наистина ли вярваш… имам предвид… в тези неща… сещаш се – извънгалактичните сонди… този череп и т.н…

Комунистът го погледна с открити очи. Личеше си, че зад тях кипи нещо.

– Да. – каза после той. – А ти, Василе?

Настъпи дълго мълчание.

 

 

Часовникарят и Царят на мишките

февруари 23, 2013

(като ще са глупости, нека да са глупости)

 

Понякога, всъщност доста често оставах след работа, преследвайки свои интереси – я ще прочета нещо в интернет – я ще се позанимая с нещо лично, та познавах тази атмосфера. Тъмнината се сгъстява до крайност, една-две луминисцентни лампи анонимно светят, а тишината и самотата се нагнетяват до безкрай. Но аз греша. Всъщност рядко оставах съвсем сам при тези си бдения. Често оставаха и други, и по- точно само един – Часовникарят. Часовникарят беше особен човек – както всеки часовникар – мрачен и мълчалив, но имаше моменти, в които изпадаше в някаква мания да обяснява на обикновените хора часовникарския си занаят. Не знам дали имате представа какво е това, но часовникарството е нещо сложно, непробиваемо за прости умове, фино и прекалено отдалечено от обикновения живот. Часовникарят прекарваше часове, не, дни над работата си над сложни механизми, предназначението на които само той знаеше. Зъбчати колелца с големината на око на калинка – той много прецизно ги нагласяше към другите миниатюрни елементи – махалца с размера на хоботче от комар, специални механизми с големина различими само със стократно увеличителна лупа – всичко това той напасваше с вещина и тънкост, от която обикновените хора се чувстваха потресени. Поставянето на рубините – действие, което за него беше изпълнено с абсолютна мистичност и представляваше вид свещенодействие, от което лицето и очите му грейваха. И все пак той не пазеше всичко това в абсолютна тайна, както би трябвало да се очаква. Имаше определени периоди в които ставаше страхотно словоохотлив и споделяше с другите – без разбира се да ги пита – своите тайни, които обаче бяха толкова сложни, че така или иначе си оставаха неразбрани и потайни, достойни само за неговия ум. Много е интересно как изглеждаше външно. Типичен часовникар – не много едър – по- скоро дребен, с почти бръсната глава и много мънички очилца. Беше склонен към пълнеене, но беше толкова ненатрапващ се, че изглеждаше почти слаб. Само очите му светлееха зад очилцата, но изпълнени с интерес само към часовникарство, зъбчати колелца, механизъмчета и нищо друго. Смяташе, че всяка друга тема е предмет на окултизма – сфера през която отдавна е преминал и не представлява никакъв интерес за него. Често можеха да се чуят от него реплики по най-тривиални теми, например елементарна държавна хералдика като например: „Знам, разбира се , всеки разбира малко от окултизъм”.

По време на моите краткотрайни следработни бдения, той седеше на стола си, взрян в нещо миниатюрно и много сложно и го бърникаше с едни супер деликатни пинсети, дори без да мърмори, като само по мрачното изражение на лицето му можеше да се познае дали успява, или не успява в начинанието си.

Веднъж в полумрака (защото понякога загасвахме всички лампи и оставаше светлината само на мониторите и неговата нечовешка полулампа) той се обърна към мен и каза тържествено (беше в добро настроение): „Тази нощ ще дойде Царят на Мишките”. Каза го с гордост, сякаш беше решил сложен проблем и се наслаждаваше на успеха си. Не успях да разбера за какво точно говори и го попитах, все едно не съм чул: „Кой ще дойде?”. „Царят на мишките”, беше горделивият отговор, все едно всяко хлапе знае какво е това. „И защо ще идва?”, попитах, сякаш и грам разбирах за какво ми говори. „Три много редки рубина ми липсват за новата система – само Той може да ми ги достави – вече е договорено.” – беше отговорът. Ставаше дума за рубините Галфаир, Далтамарр и Зитархаир. Имайте предвид, че това бяха много известни рубини, но с размерите на не повече от прашинка останала след разтапянето на сняг – типично часовникарска материя. Не знам с какво беше изтъргувал тези богатства, но реших да поостана по–докъсно, защото се изпълних с някакво чувство на страхопочитание и мистика, докато Часовникарят гледаше на това само от чисто практическата му страна.

„Кога го очакваш да дойде?” – попитах, опитвайки се да подготвя вълнението си за събитието, така, че да не ми проличи колко се притеснявам. „О, ако можех да отговоря кога ще дойде Царят на Мишките, щях да бъда такъв цар, че да ми се полага корона с украса от сушени круши на главата.” – беше присмехнулният му и леко ядовит отговор, поставяйки в същото време едно миниатюрно зъбно колелце от чисто злато в някакъв почти напълно разглобен часовник. Приех отговора за короната съвсем сериозно, защото, както на всеки, ми беше известно, че часовникарите често общуват с духове и магически животни, така че всичко си беше съвсем на място, независимо от високото ниво на срещата.

Смятах,че класически, Царят ще дойде към полунощ. Но се излъгах – още към десет и половина вечерта, целият апартамент беше огласен от миниатюрни стъпчици, търчане и цвъртене. Изтръпнах, а сърцето ми почти спря от страх. Малко по-късно го видях – фигура с осанка, по висока от на обикновена мишка, с шлейф и златна корона, прикрепена по някакъв начин към главата му. Беше голям почти като плъх, но си личеше, че е мишка, държането му беше на мишка. Беше чисто бял, с едно черно петно отдясно на главата – Царят на Мишките – без всякакво съмнение! – отсъдих, макар че нямам абсолютно никакви познания по предмета. Между другото съвсем не останах незабелязан за него, въпреки, че се бях свил в тъмното изпотен и треперещ. „А този?” – попита часовникаря, сочейки ме с криво нокътче. „Не се търгува.” – опита се да ме защити безразлично часовникарят. Но Царят се насочи към мен с цялата си осанка и усетих въпреки тъмнината мишия му, черен и проницателен поглед. Заговори с мен равно, но и изисквайки отговор, все едно аз също бях някакъв Цар – например Царят на абсолютните отрепки. „Имам три дъщери – деви, които са в очакване.” – без да се церемони ми заяви Царят. В този момент не само не наех какво да кажа, но и въобще и какво да си мисля. Само съзнанието ми крещеше: „Помощ! Часовникарю, помощ!”. „Миша принцеса е гордост за всеки Цар” – продължи Царят, обръщайки се към мен с изключително достойнство. А аз не можех да разбера той наистина ли ме смята за някакъв вид Цар или самият брак с принцеса-мишка ще ме направи Цар. Във всеки случай сърцето ми се мяташе из тялото като заблуден куршум, а аз се молех на всичко възможно Часовникарят да ми подскаже да изпелтеча нещо. Много странно – той наблюдаваше сцената умислен, със сериозност, която ме плашеше повече от всичко останало.

( ………)

В един момент изрече с авторитет, който само часовникар може да има, но такъв, пред който и царете се прекланят: „Дай му три дена, никой никога нищо не е решавал за по-малко от три дена”. Каза го с някакво безразличие, сякаш налагаше безусловно установена норма, макар и да знаех, че се опитва да се погрижи за мен. Царят на Мишките се поклони дълбоко и след това изчезна. Аз не разбрах как – нямаше тропане и цвъртене, просто в един момент го нямаше. Когато усетих съвсем осезаемо, че сме сами, попитах Часовникаря какво да правя и каква е тази ситуация, в която се набутах. Той просто каза: „Късно е. Много ми се спи, утре ще говорим.” Това донякъде ме успокои, защото аз също умирах за сън, но от друга страна усетих, че „утре ” няма да науча нещо, което наистина ме интересува. Когато си легнах не мигнах и за минута – през цялото време ми се явяваха мишки с различни одежди и различни реплики – едвам успявах да преценя, че в момента просто бълнувам.

На другия ден издебнах Часовникаря насаме и му зададох основния си, макар и доста глуповат въпрос: „Какво да правя?”. Той, не откъсвайки погледа и ръцете си от някакъв сложен часовник, ми каза: „Ти си решаваш. Но не забравяй колко калций, рубини и миниатюризми можеш да спечелиш. Освен това ще бъдеш Цар – едва ли ще ти липсва нещо.” Не мога да ви опиша колко ме отчая това – ставаше дума за моята съдба, а тези неща не ме интересуваха в най-висша степен. „А ако не искам?” – попитах дръзко. „Какво ме интересува това?” – беше отговорът – „това си е между теб и народа на мишките”, Това ме притесни още повече, бях забравил, че като мъж на принцесата и може би цар, народът на мишките ми се явяваше доста по-близък. „А ако пропусна?” – попитах, за да видя реакцията на вещия Часовникар. „Ако пропуснеш, просто няма да стане нищо.” – отвърна Часовникарят. Но в отношението му усетих нюанси на пропуснати хиляди миниатюрни зъбчати колелца, рубини, за които са чували само Царе на животни и купчини от дреболии, които даже не можех и да си представя.

„А не може ли, по някакъв вълшебен начин да видя и трите принцеси и тогава да реша?” – лукаво започнах да извъртам нещата пък аз. „Можеш, разбира се.” – и започна да регулира механизмът, над който работеше. Но тонът му беше такъв, все едно бях тригодишно дете и го питах – а не мога ли да си набия една сладоледена фунийка право в лицето. „Но как ще стане това?” – попитах – „Мишките са малки.” Часовникарят, който не знам защо навиваше с такава ярост една миниатюрна пружинка ми отговори: „Просто ще те смалят временно.” – след това изостави сложния механизъм над който работеше и започна усърдно да разглобява един доста обикновен часовник на всичките му съставни части. В отношението му открих следните следи от мисли: „Ти мислиш за щастието си. Глупак! Търгувай и ще бъдеш щастлив, колкото искаш.” Аз, по някаква причина не споделях това гледище, което накара Часовникарят винаги да се помрачава, когато общува с мен. Но никак не се издаваше и дори се шегувахме за сцеплението между злато и злато и сребро и сребро – смешки, които разбирах на ръба на възможностите си и се смеехме, а в ума ми все беше мисълта, че нямам никакъв отговор на Царя на Мишките.

На другата вечер Той дойде, както винаги, когато си иска, но чегъртането и цвъртенето бяха наистина потресаващи. Часовникарят беше разглобил нещо, което не беше часовник, а нещо много по-сложно и му напасваше някакви части, без въобще да се интересува от нас, защото за него нямаше никаква сделка. Като честен и достоен човек, той беше оставил моите решения в собствените ми ръце, без дори да подозира колко това ме ужасяваше.

„Три мишки – красавици и благородни – избра ли вече, или не?” – се обърна към мен гигантската мишка с черно петно отдясно. Той знаеше,че имам още два дена да решавам, така че въпросът му звучеше като на благ патриарх. Тогава аз изстрелях (толкова бях изнервен) въпроса си за виждането на принцесите, при което Часовникарят даже и не трепна, а Царят н Мишките радостно отговори: „Разбира се! Моите мистрии веднага ще те смалят, а ти ще можеш да прецениш коя е по-подходяща за теб – голямата, средната, или най малката.” Доста ме смути това,че говореше сякаш трябва да избера просто коя от трите, а другото вече е ясно. Не искам да описвам процедурата – няколко абсолютно черни миниатюрни мишки ме наобиколиха, след което станах като тях – не само по ръст, но и като възприятие – чувствах мишките като равни и въобще не се притеснявах от тях. Последното, което видях, изчезвайки в една от техните дупки, беше погледът на Часовникаря, който сякаш казваше: „Върви, но няма да спечелиш нито един рубин. Дори част от червячен механизъм няма да ти дадат.” Но мен това не ме интересуваше. Потънахме в лабиринта от тунели, прокарани под паркета. Антуражът на Царя беше изключително шумен и буен. Но аз приемах това за нормално – та кога мишките са кротували? Драскаха по стените, цвъртяха, биеха се, и гризяха всичко, което им се изправеше пред пътя, независимо дали имаше смисъл в това.

(…….)

Така вървяхме известно време, а аз не знам как, но се сприятелих а една от мишките. Това ми беше много полезно, защото не разбирах и пет процента от това, което се случваше. Не ми каза името си, а и не го попитах. Мишките си имат свой език, но всяка мишка е длъжна да знае и човешкия за съответното място. Това се прави, защото, за съжаление, ние хората сме във война с тях, и те трябва да разбират какво си говорим, за да доложат за нашите пагубни планове.

Затова неговото име на миши език на мен нямаше да ми говори нищо, не само че нямаше да мога да го произнеса, а на човешки щеше да е много трудно да бъде транслитерирано, и освен това щеше да се случи само един път и нямаше да има никаква общовалидна стойност.

Тази мишка имаше опит с други хора, прониквали в царството им и това го предразполагаше към мен, а пък мен ужасно ме улесняваше.

„Къде сме?” – попитах го в един момент. „На три кооперации от твоята” – беше отговорът, макар да разбираше, че това ме ориентира много приблизително. Непрекъснато се движехме под паркет – стар и втвърден от безразличието на стопаните. Движехме се с шумотевици и крясъци под паркета и аз осъзнах, че се сме някъде по Пиротска, близо до която бяхме тръгнали.

След няколко часа вървеж, не мога да кажа нито в каква посока, нито колко време, стигнахме Царството на мишките. Беше прекрасно. Намирахме се в някакво подземие. Всяка дупка, издълбана от човешка, или миша ръка имаше надпис на миши език отгоре, а тези дупки бяха мириади , така че се чувствах наистина странно – никога не бях попадал в такава среда. Вървяхме по главния път, осеян със стърготини и всякакви боклуци, когато моят приятел-мишка ме заговори. „Ела да вечеряш у нас.” – каза кратко и с безразличие, което очевидно беше престорено. „Но аз съм канен в царския дворец,” – отвърнах – „нали затова поех това пътешествие.” „Царят не те задължава с нищо. ” – беше отговорът. „Но аз му дължа все пак някакво уважение.” – изрецитирах аз, защото наистина се чувствах задължен на този, който ме е поканил – било той Цар или … който и да е друг. „Нищо не му дължиш, докато не изтекат дните,” – отговори ми моят приятел – „дотогава можеш да живееш даже и в Плъховината.” Не знаех какво е „Плъховината”, освен, че самото име ужасно ме плашеше, но разбрах,че при мишките порядките са доста по-свободни, отколкото при хората. Хората искат уважение, а мишките искат същото, само че искрено.

„Но така ще се забавя да видя трите миши принцеси.” – опонирах аз. Моят приятел ми каза, че няма да се забавя за една вечер – имам още доста време, в края на краищата, (два дни – по мои сметки) и винаги мога да удостоя с почести и запознанства техния Цар – Царят на Мишките. Изпитах уважение към моя приятел-мишка, разпитах го и се оказа, че той е общувал и с други хора, идвали тук, както вече бях подразбрал. Това ме направи по-уверен и притеснението ми от въпросите, които исках да му задам, намаля драстично. Попитах го къде живее и също – какво представлява семейството му. Отговорът му беше по миши точен и някак си странно познат. Живеел в една каменна дупка, заедно с родителите си и сестра си. А сестра му била чудна хубавица… „Искаш да ме сватосаш за сестра си, нали?” – попитах го, може би грубо, но имах все пак някакви поводи за това. „О, не – съвсем не е сигурно дали тя ще те хареса.” – това би трябвало да ме усмири, но някак си не се получи.

Тази мишка ми харесваше, и освен това можеше да ми помогне в Царството на мишките. Затова приех първата си вечер да прекарам у тях. Попитах го само: „Как ще обясня на царя защо не нощувам направо в двореца?”. Той ми отговори простичко:”Ние, мишките сме много задружни. Всеки има по няколко, много близки приятели. Не е нужно да споменаваш името ми (и без това не можеш да го произнесеш), само кажи – тази вечер ще прекарам у Приятеля си. Никой не би противоречил на това.” Приех това за чиста монета и го представих пред Царя. Противно на очакванията ми, той много се зарадва, че имам приятели сред неговия народ.

Влязохме в дупката на „моята” мишка. Миришеше на спарено, на изпражнения и хранителни отпадъци. Но все пак беше много уютно – не мога да обясня защо. На вечерята бяхме аз, той и родителите му – зрели и възрастни мишки, които ме гледаха с безразличие. Менюто беше – хранителни отпадъци. Аз не съм придирчив, така че даже и ми хареса. Непрекъснато си мислех за сестра му – кога ще се появи, как ще изглеждам в очите и и това донякъде помрачи удоволствието от храната. Накрая го попитах направо: „Нали каза че имаш сестра – вече дойде време да си лягаме, а аз нищо не знам за нея.” Той ми отговори: „Но тя непрекъснато те наблюдаваше през една малка дупчица в стената – няма за какво да се притесняваш.” Не се паникьосах, но тогава наистина разбрах със сигурност простичкия факт – нищо не разбирам от живота на мишките.

Преспах в ямка, миришеща на кисело зеле (най-добрата спалня в околност от няколко хиляди миши стъпки, както ме увериха) и когато се събудих, имах някои въпроси към домакина си. Но той ме изпревари: „Най-добрата приятелка на сестра ми те е харесала.” Изпитах странно чувство – излиза,че докато съм се хранел, през дупчицата ме е наблюдавала не само сестра му, но и доста много друг народ. „Нарича се Криселлла – мишка, на която биха дарили съдбата си милиони.” – продължи той. Тъй като знаех, че мишките наистина са милиони, съвсем не се усъмних в думите му. „Но аз имам ангажимент към Царя на Мишките.” – леко контрирах аз. „Разбира се, първо посрещни трите принцеси, после ще се видим пак тук.”, посъветва ме мишката. Имах много странно чувство, чувство противоречиво, затова няма да го споделя на това място. Но все пак осъществих контакт с Царя, и със свитата му се запътихме към чудния му дворец, където обитаваха трите красавици – мишките – принцеси.

(………..)

 

Запътихме се и накрая стигнахме. Великолепен дворец – няма описания за това. Вкараха ме в тясна миша обител, където царските пажове трябваше да ме преоблекат. Ставаше дума само за ливреята, която ще нося и разни други дребни подробности.

Докато ме преобличаха – се разговорих с пажовете – бяха доста свестни мишки.

Например, попитах дали принцесите в момента не ме наблюдават от някаква малка дупчица. „Разбира се” – отговориха – „Това е най нормалното нещо на света!”.

А аз попитах, малко нахално – не може ли и аз да ги наблюдавам през някаква малка дупчица? Отговорът беше много елементарен: „Можеш, но дупчицата трябва да ти принадлежи, или да е част от твоята собственост. Но ако искаш, можеш да попиташ царя на мишките за подобна дупчица – съмняваме се, че ще ти откаже”. И аз се съмнявах, че ще ми откаже, но не исках да се натрапвам с такива желания.

Вече облечен в ливреята, готов да се срещна с принцесите-мишки, и изведнъж в помещението нахлу старец с дълга бяла брада и доста развалени зъби. „Ела с мен, в цялата работа има мистификация.” – обяви старецът. Понеже за първи път виждах друг човек в това царство, се превъзбудих и го попитах дали той не е жених на някоя мишка през годините. Той ми се изсмя презрително: „Избягах от любовна скръб, породена в човешките владения. Но тук намерих само спокойствие, не съм изпитвал друга любов.” Аз му опонирах, при това съвсем основателно: „Но има има мишки, грациозни и фини, има мишки, в които можеш да се влюбиш. ” Той отговори: „Толкова бях наранен, че повече не можех да се влюбвам. Човек или мишка – няма значение.” Загледах се в развалените му зъби, загледах се в жълтите му очи –наистина човекът не искаше нищо нито от хората, нито от мишките.

„Аз имам среша, не мога да закъснявам” – му отбелязах, вече наоблечен и готов.

Той отговори: „Това е по-важно – има манипулация, Слушай – Криселла е само официалната най-добра приятелка на твоя приятел. Тя е куртизанка. Ако се обвържеш с нея ще страдащ жестоко. Тя се отдава на много същества.” Изтръпнах – „на много същества” – кой знае какво значеше това.

„Е, добре, казах – няма да се занимавам с Криселла – сега трябва да се срещна с принцесите.” „Има обаче една особеност” – продължи старецът – „истинската най-добра приятелка на сестрата на твоя приятел, за която знаят само нейните близки, е Мимизелла – прекрасна мишка, която иска да се запознае с теб.” Започнах да чувствам,че откачам. Нещата започваха да стават прекалено сложни за мен. „Не мога да се срещам с никого, преди да видя с очите си принцесите.” – заявих аз. Старецът ми отговори :”Имаш много време, а погрешният избор ще те съсипе.” Не бях сигурен дали имам много време, но със сигурност бях съгласен, че погрешният избор ще ме съсипе. А нима не би съсипал всеки? Мисля, че отговорът е тривиален. Казах му: „Давай да тръгваме, обаче вече съм в ливрея – възможно е да се изцапа по пътя.” Той ме погледна малко презрително и отвисоко: „В това царство леко изцапаните и миришещи на нещо ливреи са признак на достолепие!”. За пореден път ми стана ясно, че не разбирам нищо от мишите порядки.Но все пак, понеже имах някакво време, почти му извиках: „Да тръгваме към Мимизелла – води ме!”. Видях как жълтите му очи светнаха, на пажовете обясних, че имам някаква кратка лична работа и ще се върна веднага. На тях очевидно им беше все едно, и аз тръгнах със стареца. Той ме преведе през съвсем други проходи, през които не бях минавал и накрая се озовахме в дупка в стената, с миши надпис отгоре, но когато навлязохме, усетих същата миризма на изпражнения и хранителни отпадъци. „Заповядай – нахарани се.” – ми каза старецът, но аз му отговорих, че вече съм ял и не ми се яде повече. Тогава старецът ми подаде бутилка и каза: „Пийни си ейл, подкрепи се.” Толкова бях изнервен, че това не ми се стори съвсем лоша идея и по малко- по малко гаврътнах мишия ейл. Непрекъснато мислех за Мимизелла – тя самата била изявила желание да се запознае с мен. Интересно ми беше какво представлява. Нищо е не се случваше и аз попитах старецът – „А Мимизелла?”. Той се усмихна и ми каза с благ тон – тя в момента те наблюдава през една малка дупчица. Искаше ми се да се разплача. Писна ми от тези дупчици, на всичкото отгоре непрекъснато се излагах пред Царя на Мишките. „Не мога ли да поговоря с нея, независимо дали се виждаме?” – попитах стареца – единствения ми посредник в случая. „Типично миши разговор между мъж и жена през стена”: със смях ми отговори моят човешки водач. Доведе ме до една стена и каза: „Мимизелла” е отвъд – прави каквото искаш.

„Мимизелла?” – извиках. И веднага чух отговор: „Да, попитай, каквото те интересува, човеко.” – но с много нежен, много изящен миши глас. Попитах веднага: „Интересуваш ли се от мен, защото в момента ме чакат принцесите?”. Отговорът беше: „Не в еротичноя смисъл, който му придаваш, иначе бих обсъдила доста неща с теб.” Прекасно, но аз нямах толкова време, поне сега – трябваше да преценя принцесите в еротичния смисъл, който Мимизелла избягваше. „Ще си поговорим пак, Мимизелла, а сега трябва да бягам.” – отвърнах на може би мишата красавица. Тя ми отговори: „Бягай, бягай, човеко, бягащите винаги се завръщат.” Бях съгласен с нея, но сега с позацапана ливрея , миришеща на развалена храна, извиках пак на стареца: „После ще говоря с Мимизелла – води ме сега пак в двореца!”. А той каза : „Върви след мен, но толкова си неопитен с мишките, че направо те съжалявам.”

(……………….)

Стигнахме в двореца доста късно. Навярно навън слънцето залязваше, макар ние да не можехме да видим това. Приеха ни пажовете и казаха – сега ще дойде принчипантът. Нямах си и представа какъв е той. Дойде едра мишка, макар и с изящни маниери и ни каза, че приемното време е свършило и че на другия ден ще се облагодетелстваме от всички благини, които царството предлага – включително и среща с принцесите.

„Върни ме при моя приятел” – казах на стареца. „А кога ще си говориш с Мимизелла?”: присви очи той. Не и днес – казах – спи ми се, уморен съм, заведи ме при приятеля ми. „Добре” – отговори. Но усетих в отговора му нотка: „Толкова си глупав, че ще се спънеш в собствените си крака. ” Не ме интересуваше – бях толкова глупав, колкото съм. И ако се спъна – това щеше бъде напълно нормално за мен.

Върнахме се при приятеля ми мишка. Той много се зарадва, че ме вижда и не си разменихме никакви думи. При мишките всички знаеха всичко, така че нямаше какво да му обяснявам.

Преспах пак в ямката с мирис на кисело зеле – най-доброто спално място; и когато се събудих, поблагодарих за това, но ми отвърнаха: „О, нищо особено”. Разбира се,аз знаех, че не е нищо особено, а това е все известна спалня, известна на хиляди миши стъпки навред.

Казах на моя приятел – мишка : „Виж, това е последния ми ден, наистина трябва да видя принцесите днес.” Той отвърна по приятелски – „Разбира се, веднага ще те заведа в двореца ей сега.” Тръгнахме по мишите пътеки, които аз така и не можах да запомня, освен ако не живеех с години тук. Докато вървяхме, любопитството не ме стърпя и го зачекнах – „Добре де, принцесите са ме видели (през дупчиците) – има ли някаква информация за мнението им?”. Бързахме, а на моят приятел му се наложи да спре за малко да си успокои дъха, както и аз. „Но това е известно на цялото царство. Разбира се, че ще те осведомя.” Бяхме в един улей, и той ми каза: „Виж сега, голямата е казала, че си грозен, средната много те е харесала, а най-малката е казала, че си готин, стига да имаш умения в секса – това е. ” Благодарих му и след това се забързахме към двореца. Когато стигнахме, пажовете ни приеха с изключителна любезност. Мръсната ми ливрея ги накара да се чувстват по-низши същества, което малко ме притесни, но предвид проблемите, пред които бях изправен, беше дреболия. „Кога мога да видя принцесите?” – попитах. „Веднага” – беше отговорът. След известно лутане из разни коридори, които ми се сториха като лабиринт, бях въведен в сива стая, цялата инкрустрирана със злато. Принцесите бяха там. Те не ми бяха длъжни с нищо, но все пак се представиха:”Муминонн” – най-голяматта, „Кимринн” – средната и „Всре9и” /9=th/ – най малката. Когато влязох, те търчаха из цялата стая, но като влязох, се свряха в един ъгъл. Кимринн – тази, която ме беше харесала, наистина беше симпатична, имаше нещо сладко в нея, нещо закачливо и добродушно.

Пажът, който ме беше въвел, попита: „Имаш ли реч, или въобще да кажеш нещо?” „Не” – казах, което си беше самата истина. „Е, значи аудиенцията свърши” – каза той, но по- скоро с облекчение, че няма да го карат да прави кой знае какви неща, и главно насочено към мен.

Когато отидохме в стаята за преобличане, докато свалях ливреята, влетя един паж с толкова смешна шапка, че ако не бях там, щях да му се подигравам доста дълго време. Оказа се, че тази шапка означава висшестоящост. Без да се интересува от мен, направо избълва на другите пажове: „Видели са го Царкините, но другите благороднички и придворни дами се сърдят. Имам заповед да оправя това.”

На пажовете някак си им стана скучно (усетих го) и ми казаха „Не сваляй ливреята, върви с него.” Това означаваше да вървя с мишката със смешна шапка – нямах нищо против – последвах го. Той обаче ме предостави в ръцете на една придворна дама от по-низш тип, която обаятелно и каза: „Последвайте ме – ще ви покажа някои зали на двореца, които не сте виждали.” Въздъхнах, но вече ми беше пределно ясно. Докато обикаляхме залите, непрекъснато щях да бъда наблюдаван през малки дупчици – нямаше никакво съмнение в това.

И тогава тръгнахме. Между другото досега не бях виждал такива чудеса. Видяхме сребърната зала, Златната зала, Залата с часовникови механизми (Часовникарят би убил човек, за да види това!), Копринената зала, Залата с миниатюрни съкровиша (нямах никаква представа за какво биха послужили предметите там), Залата с гигантски механизми (наистина мащабно помещение, в което, мисля разпознах – едно – към едно някакъв автомобилен двигател), имаше и други зали, чиито имена не запомних, а и не разбрах съдържанието им.

„Това е всичко засега” – каза низшата придворна дама – „ако имате някакви желания – само кажете.” Казах и че просто трябва да помисля и че трябва да бъда изведен от двореца до сегашното си обиталище. „Разбира се” – отговори тя. Тогава почувствах нещо странно, нещо магическо, почувствах че се влюбвам в тази мишка, каквото и да означава това. Почувствах някакъв ток, някакви енергии, които си разменихме. Не исках да се разделяме и за миг, макар че се налагаше.

 

(…………….)

Когато ме водеха към портата, не издържах и изведнъж извиках: „Стойте!”. Пажовете се спогледаха все едно са им поверили тежък олигофрен на врата. „И за какво да стоим, по дяволите?” – измърмори единият, а другият изцяло го подкрепяше, подсмърчайки и бършейки си носа с вехта кърпа, смятайки че основното е казано.

„Искам да разменя няколко думи с мишката, която ме развеждаше из залите!” – изрекох аз трескаво.

„И как се казва тя, по дяволите” – леко имитирайки първия, ме попита втория с някаква пажовска ирония.

Не можех да понасям пажовската ирония. Казах им,че има начин да се разбере коя е тя и че в края на краищата все още съм кандидат за трите принцеси и ако се правят на интересни може и да им се стъжни. Между другото, не знаех как да постигна последното, просто го казах – ей така, но подейства. Пажовете се разтичаха. Но понеже бяха просто пажове – изпращачи, веднага се разтичаха и други пажове, в един момент на долните етажи на двореца настана цяла лудница и изведнъж пред мен се изправи тя – мишката, която обикнах.

„Имате ли някакви желания за мен, последно казахте, че нямате.” – каза тя с едно леко лукавство, прикривайки това, че ме чете като книга.

„Слушай какво”, казах превъзбуден и изгарян от емоции, „ти си мишката, която обичам и с която искам да прекарам остатъка от живота си!”.

„За да привлечеш една мишка трябва да си привлекателен – по един, или друг начин” – каза тя. „А ти не си.”

Погледнах в мъничките и черни очички – очевидно лъжеше – изгаряше за мен – чувствах го. Приплака ми се съвсем откровено. „Не виждаш ли, че сме родени един за друг?” – попитах, без да откъсвам поглед от прекрасните и вълшебни оченца. Тогава тя се отказа, очите и се насълзиха и изрече: „Ти си първият, който съм пожелавала толкова силно през живота си! Не вярвах,че съществува някой като теб, но ти се появи. Прав си, и аз искам да останем заедно ‘докато смъртта ни раздели’, но за съжаление това не е възможно.” След това избухна в ридания, а аз избухнах в ридания също. „Но защо?” – казах – „отказът ми от принцесите едва ли ще ми навреди толкова.” „На теб не, но запитвал ли си се къде можем да живеем заедно?”. „Например в моя свят – там никой няма да ни пречи!”. „Никой няма да ни пречи, но никой няма и да ни помага, ще трябва да живеем под леглото, осъзнаваш ли това? А какво ще работиш – замислял ли си се?” Реших да се замисля. Наистина с размера на мишка можехме да живеем само сред мръсотията под леглото, а пък даже и някакви мистрии да я уголемят, кой би приел, че живея с гигантска мишка? Освен това – както тя каза – и прехраната. В миниатюрния си вариант не можех да работя нищо, можехме само да събираме хранителни отпадъци, което не ми се струваше добър вариант за моя свят. Можех да разчитам на Часовникаря за помощ, но не можехме вечно да живеем на врата му.

„А ако останем тук?” – попитах, макар да се досещах за отговора.

„Мили мой, любими” – отвърна ми тя – „ако останем тук, ти ще бъдеш съществото отрекло се от принцесната хубост. А аз няма повече да мога да работя в двореца, обвързала се с човек като теб. Ще бъдем сами, всички ще ни презират и ще ни завиждат едновременно. Освен това, наистина – какво ще ядем – няма да можем да си набавяме хранителни отпадъци, а и каквито и да било отпадъци въобще. Няма дори да можем да бъдем мръсни, ако го поискаме.” – каза тя и избухна в плач. Аз вече плачех неудържимо. Посегнах да избърша сълзите и, но тя ме отблъсна. „Недей”, каза, „не утежнявай и без това трагедията.”

„Тогава ще остана тук, ще живея някъде самотен, само да знам че си някъде наблизо – в двореца.” – извиках в пълно отчаяние. „О, не ми причинявай това, ако знам че си някъде наблизо и не мога да те видя ще се самоубия, заклевам се!” – почти изкрещя тя и от кървясалите и очи бликнаха още много, много сълзи.

Усещах, че съм в нещо като капан. Единственият ми шанс беше, че въобще не принадлежах на този свят, а на един друг, в който разбира се никой не ме бръснеше за слива, но поне щях да имам само спомени, щях да съм по-далече от тази невероятна тъга. Затова отсякох: „Тръгвам си, така е по-добре за всички, очевидно.” А моята мишчица изплака – „върви – прав си – така е най-добре” – след което не можа да се задържи на краката си и полегна, плачейки. Бих я подкрепил, но ми беше много ясно, че това е „усложнение”. Затичах се нанякъде и скоро срещнах пажове, извиках : „Искам веднага да напусна двореца!”, като същевременно бях готов да ги набия без никаква причина. Но те бяха разбрани и скоро ме изведоха навън. Там не знаех какво да правя, но моят приятел беше толкова търпелив, че ме бе изчакал наоколо и скоро го намерих. Вече се свечеряваше. „Води ме у вас”, изръмжах троснато. „Това беше последният ти ден и сигурно ще пратят някого да поиска отговор.” – плахо каза мишока, в случай, че не разбирах какво става. „Имам отговор” – отвърнах, като си представях най-цветистите псувни, които ми идваха наум в този момент. Разбира се, щях да отговоря друго, но това си беше чисто моя работа. „Хайде, води ме!” – не се стърпявах. „Добре, каза мишката и поехме по пътеките.”

 

(……………..)

 

Вървейки по тунелите, пътечките и преките пътища, които само моят приятел знаеше, някак си бързахме – аз налагах това темпо. Бях толкова изнервен от случилото ми се, че бързах да привърша по възможно най-кратък начин с това мишо приключение. В един момент, обаче установих, че някой ни следва. Сигурен съм, че и моят приятел го е установил, само че не му е направило впечатление, тъй като при мишките непрекъснато някой нещо следи и после долага някъде, и накрая в цялото царство се знае всичко. „Стой!” – казах – „искам да видя кой е зад нас.” „Е, какво ти пука?” – попита ме приятелят ми и отегчено се прозя. „Ей така – пука ми!” – ядосано казах аз и спряхме, и се огледахме. Една забулена едра мишка и някакъв паж. Мишката изглеждаше изящно, макар и забулена, а присъствието на пажа разкриваше всичко – беше някоя от благородничките. „Кои сте вие и защо ни следвате?” – попитах високо аз, макар че винаги е по-добре да оставям комуникацията на приятеля си мишка, който знае как се правят тези неща. Тогава дамата даде на пажа си някаква бележка, който пък веднага се затича и я предаде на мен. После изчезнаха. Погледнах бележката – беше написана на моя човешки език и гласеше: „Най-вероятно утре ще бъдеш привикан в двореца да дадеш отговора си на тридневното размишление. Ще те пресрещна по пътя – трябва да поговорим.” „Какво е това?” – любопитно попита спътникът ми. Подадох му бележката с безразличие – и без това нервите ми не можеха да понасят каквото и да било. „Ахааа” – извика той, заинтригуван. Да тръгваме, казах много студено аз и потеглихме отново.

Скоро стигнахме до дома му и след като вечеряхме някакви отпадъци (доста вкусни, между другото), аз се отправих към помещението с ямката, миришеща на кисело зеле. Но преди да стигна там, на вратата се чуха някакви странни почуквания. „Чакай малко” – каза приятелят ми. Отвори и после се върна с една бележчица. Беше мишлето, което разнася бележки – при мишките това е начин за бърза размяна на писмени съобщения, използвана поголовно, а също и официално, обслужвана обикновено от бързи дребосъци – почти деца. Бележката беше до мен и гласеше: „Утре, след като се наспите добре, ви очакваме в двореца да чуем вашето решение относно евентуалния ви брак с някоя от принцесите. С уважение – Цар.” Интересното за неопитното око в това съобщение беше, че мишките не измерваха времето като нас – с числа, но понятието „след като се наспите добре” беше много добре дефиниран във времето момент, така че нямаше и съмнение за какво става дума. Разбира се, те не можеха да знаят кога „ще съм се наспал добре”, но понеже всяко мръдване на пръста на някого веднага ставаше достояние на цялото царство, всякакво шикалкавене беше излишно. „И?” – нетърпеливо попита приятелят ми. „Нищо” – казах – „утре ще ме водиш пак в двореца да отговарям.” „Няма проблем” – с готовност отвърна мишката. Знаех,че няма проблем и затова казах: „Лека нощ” и се запътих към най-добрата спалня на хиляди миши стъпки навред. Докато вървях, се сетих за Мимизелла – бяхме си казали, че ще си говорим. Но честно казано, в сегашното ми положение не ми идваше наум какво да си говоря с нея и се радвах, че нямах насрочена скорошна среща с нея. За какво да си говорим – за живота на мишките и хората, за философия, за Кант? Нямах интерес. Легнах си и заспах като труп веднага.

Когато се наспах добре (честно), вече беше късна утрин. Станах, закусвах с малко полуразвалени зеленчуци и помолих приятеля ми мишка да ме отведе в двореца, за да се отчета пред Царя – поне честната дума го изискваше. Какво смятах да му говоря мислех да измисля на място. Приятелят ми си обу малките миши ботушки и потеглихме.

Пътят беше един и същ, но толкова сложен че въобще не можех да го запомня. На един ъгъл видяхме две фигури – пажът и забулената миша дама. Спряхме. Пажът дотича до мен и ми каза, че неговата господарка искала да поговори с мен за кратко, преди да се отправя към крайната си цел. „Тук ли ще говорим?” – попитах. „Не, в една малка кръчма наблизо, не особено популярна – казва се „Деветте великана” – отвърна пажът. „Отиваме с тях.” – казах на приятеля ми. „Къде?” „В „Деветте великана” – съобщих му накратко. „Но това е кръчма с изключително лоша репутация!” – изцърка той, не можейки да се сдържи. „Мен това въобще не ме интересува.” – казах му аз с леден глас – „Да вървим.” Последвахме ги и скоро влязохме в миша дупка-кръчма, където по масите седяха неугледни мишки с безизразни лица, някои от които дори не пиеха или не ядяха нищо. Ние със забулената дама помолихме спътниците си за уединение и те се отдалечиха на съседна маса, а ние седнахме и си поръчахме миши ейл. Мислех, че ейлът може само да ми помогне – предстоеше ми среща с мишия Цар, на който не бях сигурен какво точно ще кажа. Както и да е. Преди да отпием от ейла, мишката отметна булото от лицето си. Аз ахнах – беше изключително красива мишка, само че зряла и напращяла от плът – истинска жена. Тя отпи и съвсем директно ме помоли да и стана любовник, защото полудяла по мен още когато ме видяла в двореца. Мишката – благородничка беше прелестна и страхотно изкусителна, но аз не можех толкова лесно да забравя разбитата си любов, с която се разделихме вчера. Просто така съм устроен, като избера една жена, не мога да я сменя в мислите си с друга – ей така. Трябва да мине много време, а даже и тогава не съм сигурен. Но тук се появи и друг проблем, който направи решението ми още по-лесно, макар вече почти да се бях разциврил. (Явно целия си романтичен живот щях да прекарам в света на мишките.) Тя била омъжена за някакъв благородник, но той почти не и обръщал внимание. Тя се чувствала нещастна. Не, това съвсем със сигурност не беше за мен – не исках да се замесвам в чужди семейства. Съчувствах на мишката, но поне бях спокоен, че няма какво да избирам – не се замесвах в такива работи. Обясних и как стоят нещата. Тя много плака, но аз нямах намерение, нито място където да отстъпвам. Казах и просто да се разведе с благородника и да си намери друг мъж. Някой, който наистина да я обича. Тя въздъхна и замълча – явно това, което казах се явяваше фантастика за нея.

Така или иначе си допихме ейла, повикахме си мишките – придружители и излязохме. През цялото време докато се промъквахме до входа, безизразните лица ни гледаха още по-безизразно – „Има ли сделка?” – сякаш питаха те. Навън, преди да се разделим тя поиска да ме целуне, но аз не и позволих – още един удар по сърцето ми. Не можех да и позволя, не биваше. Но след това, когато се отправихме отново към двореца на Царя, вече бях готов да ме наръга цялата миша армия с пиките си – толкова бях разстроен.

И така – наистина ние поехме по добре познатия на приятеля ми път.

 

(…………..)

 

През цялото време си мислех: „Двеста миши дяволи! Не ви искам нищо, никаква жена или принцеса”. Средната царкиня беше компромис, който не можех да възприема. След всичко, което бях преживял. Наистина беше сладка, възприемчива и някак си всеотдайна, но не можех. Просто любовната ми машина си има граници. Аз страдах. Не можех да кажа : „ Хайде да се гушнем и всичко ще е окей.”

Затова вървях към двореца с покрусено сърце. Дали Царят щеше да ме разбере? А дали в професията на Царете се включва разбирането на други същества?

Когато стигнахме, пажовете ни приеха изключително любезно, явно знаеха за нас и всичко останало. Царят ни посрещна в най прекрасните си дрехи и ни въведе в зала, където бяха и трите принцеси. Царят промълви само няколко, но много значителни думи.

„Аз очаквам отговора ти, макар че го знам, според информацията, която имам. Сподели с нас, а после и аз ще споделя с теб моите мисли.”

Благостта му нямаше равна в мишия и човешкия свят, но и така ми беше прекипяло, че

исках да си го кажа, независимо дали ще се хареса или не на някого. Започнах да говоря без въобще да мисля:

„Благородни царю, след срещите ми с различни мишки от този край, изключително посочвам тези с твоите дъщери, аз установих, че не съм годен за любов, най-вероятно не съм годен за любов въобще, така че с извинение отклонявам вашето предложение. Готов съм да понеса всички последствия.” Царят се обърна към мен благо и велемощно:

„Отказът ти от трите ми дъщери не ме обижда чак толкоз, но ме притеснява хипотезата ти, че не годен за любов въобще. Всеки заслужава частичка любов на този свят – и ние мишките, и вие хората,”

Не ми се занимаваше повече и аз просто казах: „Значи, просто приеми отказа ми за принцесите” и прави със мен каквото искаш. А за другото не знам – много съм млад и вероятно съм много далече от истината въобще, каквато и да е тя.

„Приятелю” – каза Царят въобще не по царски – „аз също съм много далеч от истината въобще, но все пак вярвам, че всеки заслужава поне малко любов на този свят. Понеже след срещата ни най-вероятно веднага ще си тръгнеш, искам да ти поставя едно условие – една аудиенция с трите ми дъщери преди да потеглиш.”

Аз бях готов да ме бият, така че предложението ми дойде съвсем цивилизовано, макар да се досещах колко ще ме измъчи това. Казах : „Съгласен съм.” Първа беше аудиенцията с голямата дъщеря – тази, която не ме харесваше.

Седяхме на два стола в уединена стая. Нуминонн каза: „Ужасно си зле, съзнаваш ли го?” Отговорих, че напълно го съзнавам и това не е изненада за мен. „Тогава какво правиш тук, ти си жива пародия, не виждаш ли, не виждаш ли къде се намираш?” Отговорих,че всичко това ми е ясно и че много скоро си тръгвам. „Аз имах предвид изобщо, даваш ли си сметка, колко си зле изобщо, не само в нашия свят?” – промълви Нуминонн. „Напълно си давам сметка за това”, казах, при това съвсем искрено в отговор на въпроса и – „като се върна вкъщи ще гледам да се покрия и само да си върша работата.” „Даже и това не е достатъчно”, каза Нуминонн, и с това аудиенцията ни свърши.

След това в същата стая се срещнах с Кимринн – мишката с която се харесвахме. Но това, което бях преживял, не ми даваше да и отдам каквото и да било – между нас имаше примитивно харесване – нищо повече. Несравнимо с това, което вече гнетеше сърцето ми. Първоначално тя не разбра защо не я приемам и предполагаше някакво лично отношение. Но аз и разказах всичко, защото не исках да я държа в слепота, а и беше толкова симпатична – увъртанията и лъжите ми се струваха съвсем неуместни. Тогава тя изстудя някак си и пожела да прекратим аудиенцията – разбирах я напълно.

Последно се срещнах с Всре9и. Тя усмихнато ми каза, че съм много готин и започна да ме разпитва за разни анатомични подробности, както и за предпочитания ми начин да правя секс. Казах и анатомичните си подробности, а за секса казах, че това е въпрос на настроение и не мога да и дам конкретен отговор. Това малко я разочарова, защото пък според нея това било изцяло въпрос на техника и ако си майстор, веднага ще разбереш за какво става дума. Помислих си, че или не съм майстор или съм от някаква друга вселена, но не и го казах, защото чувствах, че може да се обиди. Тя ми каза, че така или иначе вече си имала две гаджета, така че отказът ми по никакъв начин нямало да и навреди. Отдъхнах си. Казах и, че това, че ме освобождава от тази височайша тежест е много благородно от нейна страна, макар да си мислех, че да имаш две гаджета едновременно не е съвсем в реда на нещата.

След това Царят спомена, че е редно да си отида в моя свят вече. Напълно се съгласих с това, даже сърцето ми се изпълни с радост. Той попита кога бих желал да се случи това и аз отговорих: „Точно този следобед – отпочинал или не – няма значение.” Това, както обясних по-горе, беше много, даже прекалено конкретен момент от времето, така че всички се успокоиха, че нямам намерение да живея в техния свят на аванта, флиртувайки потайно с мишките им и тъпчейки се с отпадъци, за които те все пак полагаха усилия , докато ги намерят.

Царят на мишките се поклони и каза,че лично ще се сбогува с мен, когато тръгна със свитата и мистриите по обратния път. Поблагодарих му и помолих приятелят ми мишка да ме отведе отново у тях, където да изчакам следобеда.

 

(………………)

Той ме отведе без каквито и да били премеждия и много скоро стигнахме до неговото обиталище. Вече минаваше обяд (при това доста) и веднага седнахме на масата, отрупана с миши деликатеси. Нещо разваленичко, малко смърдящо, но затова пък ужасно вкусно, след психологическия стрес, който бях преживял. Но не казвам нищо лошо за мишата кухня – напротив – особени миризми и вкусове, уютна атмосфера – къде ще намериш такива неща при хората? Не, сериозно, къде? Ако някой човек може да отговори на този въпрос – значи е щастливец.

Понеже и без това закъсняхме с обяда и вече беше станало някаква форма на следобед, не се оттеглих за следобеден сън – нещо почти задължително при мишките. Така или иначе следобедният съм по принцип не ми се отдаваше (освен в случаите , в които бях гарнирал обяда с достатъчно количество ейл), така че си останах в стаята (в невероятната спалня) и даже помолих приятеля ми мишка да дойде да си поговорим. Знаех, че е нахално, но пък така или иначе беше късно, така че от следобедния сън на приятеля ми едва ли щеше да излезе нещо.

Извиках го в стаята с мирис на кисело зеле и го попитах: „Виж, тръгвам си вече, може ли да те помоля за някакъв малък подарък, колкото и да е нахално?” „Разбира се, че можеш да ме помолиш, стига да не става дума за нещо наистина крупно – ние сме бедни мишки и не можем да си позволим такива неща.” Тайната ми мисъл беше следната – Часовникарят беше казал, че ще се върна от мишия свят без нищо предметно, че все едно никога не съм бил там, означаващо нещо за другите хора. Исках да го опровергая, исках нещо дребничко, ако ще някакво търкалце, но да му го навра в носа и да се чувствам истински приключенец – пътешественик, който носи богатства от чужди земи, които часовникарят може само да изтъргува, но не и да усети тръпката да ги е завзел сам.

Затова попитах приятеля си мишка : „Слушай, аз си отивам след малко, можеш ли да ми дадеш нещо за спомен – част от механизъм, някаква дреболия – каквото и да е?”. Той отговори, малко притеснено – „Разбира се” – и каза,че отива до мазето да се поогледа. Там е работата, че мишките бяха влюбени във всякакви сложни механизми и парчетии, на които ценяха обаче само естетическата стойност и си ги слагаха на разни места у дома за украшение. Това, че ще потърси в мазето означаваше, че приятелят ми няма намерение да ми подарява нещо наистина ценно, но пък по мазите са намираха всякакви неща – някои супер редки и забравени от поколения. Върна се след около половин час, целият покрит с прах и паяжини. Вероятно трябваше да се чувствам виновен за това, но предвид всичко, което бях преживял – въобще не ми пукаше. Той седна да мен и ми каза: „Виж, нямаме особено ценни неща, но намерих това. Може да го харесаш – уникално е!”. И след това ми показа някакво зъбчато колело, направено от някаква неизвестна за мен жълта сплав и много странна форма, защото зъбите му не бяха симетрични, а огънати като лъчи на слънце, или някакви изкривиени в една посока шипове. При нашите размери, колелото и приличаше на голяма гривна, но доста лека за размерите си. „О, прекрасно е” – казах – „ а какво е?”. „Не знам” – каза той – „но е от Боинг 747 – предава се от поколение на поколение.” Нямах представа за какво става дума, но си казах: „Рядкост – Боинг 747 – часовникарят ще пожълтее като го види.” Затова го помолих да ми го подари, освен ако не е прекалено нахално. Той каза, че въобще не е, и че тъкмо затова го е извадил от мазето. Поех със страхопочитание магическия кръг.

Няколко минути стояхме безмълвни, когато на вратата се почука. Конкретният момент, който бях споменал в двореца – „този следобед, отпочинал или не”, беше настъпил. Бяха царските слуги. Заедно с тях организирахме свита, която се отправи към дупката водеща към външния свят. С нас, разбира се, се движеха и достатъчно мистрии, така, че като ме върнат в апартамента, от който ме бяха взели, да ми възстановят човешките размери, така че да се чувствам все едно че нищо не е било. Когато пристигнахме при дупката, изведнъж се появи самият Цар. Изглеждаше много величествено в одеждите си и черното петно отдясно. „Сбогом.” – каза ми той. „Сбогом, Царю.” – отговорих, мислейки си, че това е само формалност. „Запомни последното нещо, което ще ти кажа.” – обърна се финално към мен той. „Разбира се, Царю.” – казах. Той изрече: „Всеки заслужава любов – и хората, и мишките. Не изоставяй мисълта за любовта.” „Няма” – казах, а вътрешно си мислех: „То че няма – няма, ама ебаси!”. След което със свитата се шмугнахме в дупката. Преди това, разбира се, се сбогувахме с моя приятел. Беше много трогателно. Обещах му, че когато поиска може да ми идва на гости. Той, естествено не можеше да ми отвърне със същото. Също и му благодарих за безценния подарък, а той каза – „О, това е нищо.” – но по очите му прочетох, че някой ден ще трябва да обяснява пред някоя баба, или някой правуйчо, къде е „онова” зъбчато колело. Обгърнати в тъга се разделихме.

Вървяхме с придружителите ми по кривите и прашни тунели. Колкото повече вървяхме, толкова по – познато ми ставаше. В един момент усетих, че наистина сме под паркет. Усещах миризмите на хората отгоре – манджи и други неща, както и некачествените лакове, с които бяха обработвани тези паркети. „Ние сме на Пиротска!” – извиках в един момент, усещайки съответния упадъчен стил. „Е, да.” – каза един мишок, почувствал се длъжен да ми отговори. След известно, недълго бродене, стигнахме до мястото, където бяхме влезли в тунелите. Тук, на широко и високо трябваше да се намесят мистриите – черните мишки магьосници, които да ми върнат предишния размер.

 

(………..)

 

Те ме наобиколиха и веднага неизбежното се случи – върнах предишния си размер магически, както и беше протекла обратната операция.. Тогава мистриите се оттеглиха, цялата миша свита ми се поклони и изчезнаха, все едно никога бяха съществували.

Плахо пристъпих в съседната стая. Разбира се под нощната лампа неуморно работеше Часовникарят. Над няколко часовника и механизъм, чието предназначение не можех да отгатна.

„О, ти се завърна!” – каза той подигравателно, гледайки с присвити очи над очилцата си – „И избра ли си принцеса най накрая?” „Не” – отговорих – „но преживях много неща”, искайки да му покажа, че няма да му разказвам за любовните си преживелици, ако се отнася така с мен. Той го усети и започна да се държи сериозно, но давайки да се да се разбере, че не се интересува от никакви любовни преживелици. Той продължи да върти някакво миниатюрно винтче в непознатия ми механизъм. „Обаче не си прав – виж това” – и му показах малкото зъбчато колелце, което ми беше дал моят приятел. При тези размери, с които бях сега, то изглеждаше наистина миниатюрно на дланта ми. „Какво по дяволите е това?” – попита ме той, поглеждайки предмета с крайчеца на очите си. „Ами… от Боинг 747…” – отвърнах неуверено аз, все още надявайки се на някакъв изблик от възхищение. „И откъде точно на Боинг 747 се е взело това нещо?” – попита той язвително, продължавайки да намества очилата си. „Не знам, сигурно от часовниковия механизъм…” – стрелях напосоки аз, знаейки че ако не уцеля… съм мъртъв. „Глупости! Всички часовникови механизми на 747 са пълни електроники, това е нещо друго!” – изрева Часовникарят ядосано. „Е, сигурно тогава е от някой… друг механизъм, нямам представа.” – неуверено продължих да настоявам аз. Тогава Часовникарят доста се вбеси – „Знаеш ли, аз който разбирам от тези неща, не знам какво е, така че въобще не ми обяснявай, че нямаш представа!” – извика той гневно. „Е, ако искаш ще ти го подаря и тогава ще можеш да го използваш, да речем… като сувенир…?” – опитах се да го умилостивя аз. Тогава той побесня – „Аз да използвам парче от сложен механизъм, което и си нямам представа за какво служи, като сувенир? Че аз да не съм мишка, бе?” Той визираше качеството на мишките да ценят сложни механизми и парчета от тях и да ги ползват като украшения. „Като тях, които използват части или елементи от сложни устройства за украса, което пък от друга страна ни дава възможност доста успешно да търгуваме с тях!” – довърши гневния си изблик Часовникарят. „А може би ми предлагаш да си го окача на златна верижка и да си го държа на врата като талисман. Ще ме пази от уроки, сигурен съм.” – не се сдържа да се подиграва той. „Не” – казах смирено – „мислех, че ще го разпознаеш и ще ти хареса” – признах си самата истина аз. „Е, по дяволите, не го разпознавам – нямам представа откъде е това и за какво служи. Прилича ми на изработено от извънземните по китайска имитация, или обратното. А може би предпочиташ да ти го сложа на златна верижка за теб – за спомен от любовните истории, които си преживял там, долу?” – продължи да се заяжда превъзбуденият часовникар. Накрая ми писна – „Е, нали ти печелиш, какво се палиш?” – казах му. „Да,аз печеля” – отвърна – и се успокои.

 

(…………………..)

 

Сложих си го в джоба и се оттеглих. Наистина Часовникарят беше прав – никаква полезна предметност не бях донесъл от царството на мишките. В края на краищата аз донесох колелцето само заради него – да му се покажа, иначе никакви предметности не ме интересуваха. Щом не струва – майната му. Интересуваха ме само спомените ми от романтичните преживявания и какви изводи бих могъл да си извадя от тях.

Продължих да си върша работата, както обикновено. Моята работа не беше толкова сложна като тази на Часовникаря. За разлика от него, който се интересуваше от усъвършенствани механизми, работата ми се състоеше в следното. Във фирмата имаше един огромен механичен механизъм (простете за тавтологията), в разработката на който бе вложил не малко усилия и самият Часовникар. И този механизъм не биваше да спира да работи двадесет и четири часа, седем дни в седмицата. Тоест – никога. Затова огромната му и тежка пружина трябваше да бъде винаги достатъчно натегната. За това се грижех аз. Достатъчно беше целодневно да натягам пружината с една специална манивела, така че тя да не се развие безконтролно през нощта. Пружината беше доста едра и стегната, така че навиването и ми костваше немалко физически усилия, които аз упражнявах без оплаквания, като даже се гордеех, че отчасти машината работи нон-стоп и благодарение на мен, освен всичко друго.

Винаги съм искал да бъда часовникар, но така ми се стече живота – и поради съдбата, и поради собствения ми избор за някои неща. Да навиваш пружина целодневно си има някои тънкости, не ги ли знаеш, ще припаднеш на втория час. Трябва да си изнамериш схема за почивки. Така че хем пружината да се навива, хем да не се разбиваш от физически усилия.

Моите мисли не бяха концентрирани върху механиката, сложнотиите и това как да познаваш механизма, така че да навиваш най ефективно. Моите мисли бяха непрекъснато обладани от любовта. Спомените ми за царството на мишките не можеха да ме напуснат никога. Толкова много мишки – изящни и красиви, някои по-млади – други – не, но търсещи любов и привързаност. Е, аз явно не бях роден за това, но мишките ми показаха един друг свят, свят на нежност и безкористно ласкание . В нашият свят нямаше такива неща.

Доста често Часовникарят ме навестяваше за да си поговори с мен. И на него му досадяваше да е обграден само от часовници и механизми. Но дори и тогава ми говореше само за зъбчати колела, за съотношения на предавки, за различните метали и за това как часовникарството е неизбежно без рубините. От една страна ми беше интересно, но от друга – абсолютната му незаинтересованост към жените, освен като плът и излъскани усмивки, ми досаждаше и ми се искаше да остана насаме със себе си. Той мишките ги имаше само като глупаци, от които можеш да изтъргуваш нещо, а пък мишките жени въобще не ги забелязваше, даже не правеше разлика дали една мишка е мъжка или женска. Това ме вбесяваше – та имаше толкова красиви мишки, толкова обаятелни… , пфу – и да не забелязваш това, а да ми пълниш ушите със зъбчати колела и предавателни механизми…

И така си минаваше животът ми – от една страна спомените за мишите любови и красиви мишки, а от друга – вечната дискусия за часовници, секундарници и други подобни. Но не можех да се оплача – денем се потях над пружината като ненормален, нощем заспивах с мисълта за мишки, обаятелни до безкрай. А сънувах само полета, по които цвърчаха и търчаха тълпи чисто бели мишки – не знам какво означава това. И така наистина времето ми се източваше – животът продължаваше.