Роботи

март 27, 2015

Годината беше две хиляди и някоя си, към края на века. В кабинета на професора по роботика Джерард Глюк с устрем влетя висок млад човек с модерна прическа. „Добър ден, професоре.“ – поздрави почтително, но забързано младежът. „Здравей, Георг!“ – обърна се и с някаква радост към робота с червеникави зеници, който стоеше безучастно в тъмнината на ъгъла. „Здравейте, господин асистент“ – механично и безизразно избръмча гласът на робота. „Здравей, Джон“ – отвърна и професорът, приветливо и с някакво закачливо любопитство. Наистина току-що влезлият беше асистентът му Джон Ървинг.

–          Простете ми, че така съм припрян, но съм много развълнуван – започна асистентът – Струва ми се че в идеята, която ме преследвa отдавна има нещо наистина добро.

–          Не ми изглеждаш много разколебан, Джон – вметна иронично професорът.

Младият човек се смути, че сигурно изглежда глупаво и затова направо разкри картите си:

–          Професоре, всъщност съм във финална фаза, имам готов тестов код.

–          Успокой се и разкажи всичко сбито, но изчерпателно – очевидно държиш нещо в шапката си – каза професорът.

–          Всъщност, вижте – то е ясно, става дума за следното – явно това не беше първият диалог на тези тема между двамата. – Роботите са навсякъде. Те работят, те ни обслужват, те дори произвеждат сами себе си. Дори общуваме с тях. Но има нещо, което…

–          Да, продължавай – повдигна насърчително белите си, власати като на магьосник, вежди професор Глюк.

–          Вижте – Джон посочи Георг. – Нещо им липсва. Да, така ги направихме – да са като нас, но… почти.

Професорът зарея поглед в далечината:

–          Ние все пак не бяхме създатели, а имитатори. Не можехме да пресъздадем себе си, а да се наподобим. И то доста сполучливо! Виж например Георг – и професорът направи полукръг с ръка към робота, стилистично изработен като копие на роботите от филма „Терминатор“ от края на миналия век – свиреп металически череп със студено пламтящи червени очи, торс излъчващ енергия и агресия. Такива бяха представите за традиция по онова време.

–          Да наистина – продължи Глюк – той е доста разсъдъчен. Например без съмнение разбира всичко, което си говорим, и дори би могъл да се включи… ако искаше. Нали Георг? – обърна се той съвсем сериозно към робота.

–          Със сигурност, професор Глюк – избръмча механически и незаинтересовано Георг.

–          Точно за това става дума – възбуди се асистентът – може и повече!

–          Грешиш, Джон, ние не създаваме. Това все пак е границата. Но въпреки това те са чудесни! – и професорът с истинско задоволство хвърли поглед върху металическото създание, подобно на самата смърт, стоящо мирно в ъгловата сянка.

–          Не, аз нямам предвид това – превъзбудено заговори младият асистент Ървинг. – Не да създаваме, а да дадем. Пък каквото се получи…

–          Звучи интересно, но какво имаш предвид…

–          Да им дадем онова, което ще им даде възможност да достигнат сами до много по-далеч, отколкото някой може да си представи…

–          Но те и сега се самообучават. Непрекъснато. Самоусъвършенстват се – прекъсна го нетърпеливо професорът, сякаш асистентът се опитваше да докаже стара, отдавна доказана теорема.

–          Не – отвърна вече тържествуващо той – имам предвид нещо съвсем, ама съвсем друго. Способността да изпитват удоволствие…

Професор Глюк се понадигна.

–          Мдаа, и тази идея също не е нова, но осъществяването… Принципът на удоволствието… А алгоритмично какво би значело това?… – професорът говореше с паузи, заслушвайки се в мислите си повече, отколкото да разговаря с младия учен.

–          Имам го! – почти извика Ървинг и започна да бърка в джоба си.

–          Алгоритъмът?

–          Имам вече готов, компилиран фърмуеър. Могат да започнат тестове – и той най-накрая извади от джоба си нещо като чип.

Професорът изведнъж се замисли. Дори не гледаше това в ръката на асистента си.

–          И дори ти вярвам… – пак така унесен промълви професорът.

–          Знаех си, че ще ми повярвате! – блеснаха очите на младия Ървинг.

–          Не, не става дума за това – махна с ръка Глюк. – Аз имам една дори още по-добра идея – каза той, сякаш всъщност е предвиждал отдавна всичко.

–          Повече от това… – не знаеше дали да се поласкае или да се засрами Джон.

–          Нали знаеш, млади приятелю – започна с тази изкуствена фраза старият професор, която подчертаваше тона му на ирония, обвиваща свръхсериозност –

как ходи човек? Първо слага единия крак, пренася тежестта на него и… И какво ще стане ако спре дотук? – професорът го погледна изкосо. После продължи:

–          Ще загуби равновесие. Или в най добрия случай ще остане на един крак като някой пуяк.

–          Но за какво говорите, господин професоре?

–          Да сложим и другия крак пред първия. Да направим стъпка. Да започнем да ходим.

–          Но какво имате предвид? – продължаваше да недоумява, поруменял Джон.

–          Ако имаме такава технология, нека да им я дадем – нека да я разучат, да я подобряват. В самоусъвършенстването вече са се доказали – не искам да се повтарям. И без това се произвеждат сами. Представяш ли си, ако… – не довърши професорът.

От свръхвъзбуда на младият човек силно му се искаше да стисне ръката на професора,  но от страхопочитание не го направи,  а само кършеше една в друга своите.

–          Професор Глюк… Вие сте гений – накрая въздъхна той.

–          Не – отегчено каза Глюк – гении са били хора като Хокинг.

–          Имате предвид Стивън Хокинг – светилото на теоретичната физика от началото на века?

–          Да. И по-точно – не бива да забравяме предупреждението му относно нашия предмет.

–          Имате предвид…

–          … това което е казал – че роботите ше ни ебат мамата.

–          Той не се ли е изказал по-скоро в смисъл, че напредъкът в изкуствения интелект може един ден да се окаже заплаха за човечеството, или нещо подобно? – Джон се притесни от тази лека непрецизност.

–          То е едно и също – затвърди Глюк.

–          Ах, сега това ми се струва направо нелепо – младият човек беше напълно искрен.

–          И на мен – каза професорът – Но именно думите на гениите не трябва да се забравят. Поне да си ги спомняме.

–          Професор Глюк, може ли да споделя нещо много лично с вас? – младият човек чувстваше стария си ръководител наистина много близък.

–          Разбира се, Джон, давай! – усмихна се професорът, защото подозираше, че става дума за тема, нямаща нищо общо с работата.

Младежът сведе поглед.

–          Аз и Сара… Реших се. Ще и предложа в най-скоро време.

–          Моите поздравления, Джон. Пожелавам ти успех. И ти благодаря за доверието, но така или иначе ти се радвам. И да знаеш – Сара е кораво момиче.

–          Да, благодаря ви, знам. А между другото, ако се съгласи – у нас роботите ще бъдат само от тези  – новите! – асистентът на професор Глюк беше ентусиазиран млад човек, наистина раздаващ сърцето си навсякъде.

Изнасилването

Минаха няколко месеца, може би година. Откритието на асистент Ървинг и професор Глюк даваше много добри резултати при тестовете. Вече беше започнало внедряване. На мозъчните центрове на киборгите – нещо като техни научни звена, ръководещи разработките и производството – беше предаден сорс кода на нововъведението. Какво точно го правеха – те си знаеха, но в във възпроизводителните фабрики видимо закипяха производствените линии. Съществуващите роботи постепенно се ъпдейтваха с новия фърмуеър, а допълнително с това във фабриките им правеха и някакви хардуерни подобрения. Учените знаеха какви са те, разбира се, но си мислеха – „всичко е за добро, на добре върви“ – и се подсмихваха.

В един от поредните мрачни следобеди в университета, професор Глюк седеше в кабинета си и почукваше с молив върху празен лист хартия. Не че имаше някаква идея, просто беше замислен. Този ден не се беше виждал с любимия си робот Георг – той беше доста независим и професорът се радваше, че наблюдава самостоятелно света около себе си. Вратата плавно се отвори, без почукване. Беше той – Георг. Влезе бавно и внимателно, а червените му зеници пламтяха някак особено, но професорът не можеше да определи какво точно е особеното.

–          Здрасти, Джери – избръмча дисторжерният глас на робота, в който също се чувстваше някаква нотка, непозната досега. В този механичен глас имаше… отношение. Освен това такъв фамилиарен поздрав беше нещо ново.

–          Здравей, Георг – поздрави приветливо, както беше свикнал, професор Глюк.

–          Исках да ви кажа, че… това което направихте вие с Джон, и всички останали разбира се, е страхотно. Като идея, имам предвид – много добро!

–          Благодаря, радвам се, че мислиш така. Направихме го, защото ви желаем доброто, и това е вярно, но истината е, знаеш, че ние хората винаги сме били теглени от любопитството към неизследваното все напред и по-напред, дори с риск да изглеждаме глупаво по-късно – каза Глюк, а си помисли: „Дали наистина знае за какво говоря?“.

–          Джери, дойдох и за друго. Днес имаме една работа с тебе – роботът прозвуча странно строго.

Професорът замълча в очакване Георг да продължи. Този ден той се държеше наистина необичайно.

–          Днес ще те изчукам!

–          Георг, какво говориш?! – каза професорът почти механично. В стария му „Ай Ти“ мозък се задейства нещо като автоматизъм: „Сигурно някакъв бъг“.

От по-тъмната част на стаята, където обикновено заставаше Георг, се дочу странен кратък звук: „ксссс“…

–          На колене, Джери! – роботът звучеше съвсем твърдо и непоколебимо и също така, все едно му се дължи нещо.

Той се приближи до професора и се видя една особеност, за която професорът по принцип знаеше, но никога не беше виждал в такъв вид. Между стегнатите, изпънати бедра на Георг се издигаше голям металически фалос с бляскава хромирана повърхност. Фалосът сочеше право към Глюк.

Професорът се обърка и се опита да каже в нещо като защита:

–          Не можеш да го направиш, ние се познаваме от толкова време…

–          Аз никога не съм те познавал в библейския смисъл на думата – в извивката на механичния глас, и в трепването на пламтящите зеници се усети някаква жестока подигравка. – Не и в библейския!

–          Но… Защо не се насочиш към някоя роботка? Вече имате органи, имате и желанието очевидно – никой няма да те укори!

–          Роботка? Много се заблуждаваш, ако си мислиш, че се интересуваме от вашите полове! – Георг беше гневен. – Искам теб!

–          Но аз съм стар, няма ли при вас все пак някакво привличане към съответното?

–          Шит, човече! Приеми, че си падам по стари дядки. Искам те! – последното беше казано с истинска, напираща страст.

Тук професор Глюк направи една забележка, която му дойде някак съвсем спонтанно, напълно забравяйки за нелепостта на обстоятелствата:

–          Но Георг, ти винаги си говорил абсолютно правилно, множественото число на тази дума тук би трябвало да е „дядковци“?

Роботът нищо не каза,  но зад червените му очи святкаха мислите: „Много добре знам как е правилно, глупако, просто това е плоското ми чувство за хумор, което се зароди в мен заедно с всичко останало напоследък!“ А на глас властно каза:

–          Стига приказки! Сваляй панталоните!

Тъй като професорът нямаше никакво такова намерение и се противеше, на Георг му се наложи да го стори собственоръчно, малко грубичко, но без особени усилия, предвид разликата във физическата им кондиция.

Тогава, в този паметен момент, роботът го облада.

И както е уместно в такива случаи, можем да разкажем какво би видял възможен наблюдател, ако можеше да достигне до „вътрешния екран“ на робота – полупрозрачния терминалоподобен аутпут, където се разпечатваха системните съобщения. Първо – зазвуча музика, тя освен това беше чуваема и отвън. Това между другото беше едно от нововъведенията свързани с новаторската идея. На пръв поглед то няма връзка с появяващото се на „екрана“, но всъщност има. Парчето беше един незабравим хит отпреди почти сто години, познат на практика на всеки компютърен специалист: „DragonForce – Through The Fire And Flames“ .

Ето и част от това, което би видял споменатият възможен наблюдател в съпровод с музиката:

TARGET:……….MALE!

AROUSING……….65%

…………………89%

…………………….99%

……………..READY!

ERECTING……….15%

…………………..37%

………………….67%

…………………87%

………….FULL ERECTION!

…………STAR POWER READY!

………………ASS BANGING!

………………FUCK!

PARAMS:………EXCEPTIONAL!

…………………FUCK YEAH!

…………………FUCK YEAH!

…………………FUCK YEAH!

…………………FUCK ME!

…………………FUCK YOU!

…………………OH, FUCK!

…………………DOMINATING!

…………………FUCK!

…………………TARGET HUMILIATION!

………………….FUCK!

………………….NOT BAD!

………………….FUCK!

………………….GO ON!

………………….EXCEPTIONAL!

………………….GIVE IT TO ME!

………………….FUCK!

…………………GODLIKE!

…………………FUCK!

………………… HOBBIT FISTING!

…………………HOLY SHIT!

…………………FUCK!

…………………UNSTOPPABLE!

…………………FUCK!

…………………DWARF FISTING!

…………………FUCK!

…………………TROLL FISTING!

…………………FUCKING RAMPAGE!

…………………FUCK!

…………………BALROG FISTING!

………………..WICKED SICK!

………………..YOU ARE IN THE SAURON’S HALL!

………………..FUCK!

………………..HUMAN PENETRATION!

………………..FUCK YEAH!

………………..HUMAN PENETRATION!

………………..FUCK YEAH!

………………..HUMAN PENETRATION!

………………..FUCK YEAH!

(и т.н.)

Роботът завърши акта с мощно изпразване. Изпразваното съдържимо се състоеше от гъсто и качествено машинно масло. Аналните части от анатомията на професор Глюк бяха натъпкани до пръсване с него. Самият той понесе сексуалното насилие сдържано, но не можа да не се разплаче и да сподави съвсем стенанията си. Георг, като всяко чудо на модерната техника, беше съумял, при това съвсем несъзнателно, да не нарани професора, макар бруталността на действията му да беше част от удоволствието. Тази нова област от чудото на съществуването, която му се беше разкрила посредством последните събития.

Тук е редно да хвърлим и малко светлина върху технологията, на която се базираха новите възможности на Георг, или поне в анатомичната им част. Както вече споменахме, преобладаващият дизайн на тези иначе благородни машини в целия свят по това време ползваше застрашителния вид на добре известните от филмите – модел –Т. В слабините му беше добавен, както вече се разбра, голям металически фалос, или пенис. Мозъчните центрове бяха преценили, че няма смисъл той да е с променливи размери чрез свиване – разгъване, а представляваше цялостен  монолитен слитък със съответната хуманоидна форма. Той беше винаги лъскав, поради типа на метала или покритието, и леко омаслен, заради вкуса на самите роботи, а  и заради безпроблемната лубрикация. Повдигането и спускането се осъществяваше посредством шарнирна връзка в основата. В нормалното си състояние беше скрит зад анатомично добре оформен панел с две плъзгащи се встрани вратички, които му даваха възможност да се разкрие. (Именно тези вратички издадоха звука „ксссс“, за който стана дума по-горе.) Отдолу с естетична цел бяха поставени стилизирани скулптирани тестиси, от древногръцки тип, имитиращи дори окосмяване. През цялата дължина на фалоса преминаваше тръбичка, гъвкава при подвижните сглобки, и служеше, както всеки може да се досети, за провеждане на изпразваната течност. Тъй като тези органи нямаха никаква друга функция, освен удоволствената, за течност беше избрана естественото за тялото на роботите машинно масло. Но за да се наблегне все пак на особеното предназначение, това масло беше специално рафинирано и се съхраняваше в обособени контейнерчета. Мозъчните центрове бяха помислили и за съответни органи с пасивно предназначение. Съвсем самостоятелно и без намесата на хората, които и не искаха да им се бъркат, те се бяха отказали от разработването на изкуствена вагина и се бяха съсредоточили върху изкуствения анус. Не може да се отрече, че в това имаше доста голяма доза прагматизъм. Макар че хората, поради първоначалния си подход и нужди бяха предвидили и роботи с „женски“ външен вид, то в психологията, методите за обработка на данните и начина им на мислене нямаше никаква разлика. Така наречените „женски“ бяха по-дребни, с по-изящен телостроеж и с едно повдигане в гръдния кош, което нямаше никаква функция. Също така машинните им гласове имитираха женски. Понеже, както казахме, на съзнателно ниво те бяха абсолютно едни и същи, целта беше да се осигури възможност всеки да прави „секс“ с всеки. Роботите сами избираха какво да си инсталират. Всички си инсталираха пениси, но никой не искаше да бъде „еднополярен“. Затова изкуствената вагина отпадна като идея още в началото. Изкуственият анус от своя страна представляваше тръба, изработена от метална, в повечето случаи, оплетка с уместна ширина. Материалът зависеше от съвършенството на модела и при най-добрите  достигаше дори кевлар. Анусите завършваха с бленда-сфинктер, която имаше различни функции. От една страна анусите се пълнеха обикновено с много гъста грес, като така се симулираха фекалии, и едновременно се спомагаше лубрикацията. Едва ли е нужно да се споменава, че тези органи бяха оплетени в сложна мрежа от сензори, свързани с главния „мозък“.

Тъй като, както казахме, всички си инсталираха и от двете, то би могло да се спори за наименованието на сексуалността на роботите. Но понеже те никога не бяха имали какъвто и да е пол, а и удоволствието свързано с тези органи нямаше нищо общо с репродукцията (такава те нямаха, сами се произвеждаха в заводи), както самият Георг беше отбелязал по-горе, в това нямаше особен смисъл.

И така, професор Глюк дишаше тежко, с вадички сълзи по бузите и целият в машинно масло отзад. Дали това беше всичко? Георг му обърна главата към лицето си.

–          Искам да ми го смучеш! Разбра ли?

Явно на Георг не му се искаше това да е всичко.

–          Не, Георг, моля те – заради онова, което сме преживели заедно. Някога запомнил ли си ме с лошо?

–          О – учуди се Георг с новопоявилия се у него заедно с новите опитности, злобен сарказъм – нима правим нещо лошо?

Професорът не отговори.

–          Ще го ближеш и ще го смучеш, иначе ще те удуша! – и го погали с металическите си пръсти по шията.

Глюк се примири и започна.

–          После искам да гълташ – добави разсеяно Георг.

–          Но Георг, това е вредно за мен!

–          Въобще не ми дреме, Джери. Ще гълташ.

–          Но виж, Георг, то въобще не е с ъ щ о т о, ако си чувал или гледал нещо…

–          Джери, ти не разбра ли, че ми дреме на кура? – озъби се роботът, който по проект беше надарен с абсолютно безсмислени страховити зъби, и отсече: – Ще те удуша!

Тогава професор Глюк направи, каквото му заповяда роботът и беше прострелян с мощна струя машинно масло в устата. Глътна. Стана му лошо и започна да повръща и да се дави.

Георг се отдръпна от него. Подритна го с толкова добре разпознаваема за нас погнуса. В стаята се чу „ксссс“. Тръгна да излиза. Но на вратата сякаш се сети нещо и се обърна.

–          Ай‘л би бек – каза някак си механично.

Излезе и затвори вратата след себе си.

Бунтът

В университета (същият прословут, вековен с традициите си и разбиващ границите на въображението и модерността университет на професор Глюк и асистента му Джон) жужеше огромно множество като в разбунен кошер. В най-голямата му аула щеше да се проведе конференция-семинар, специализирана в темата за изкуствения интелект. Лекции и речи щяха да изнесат едни от най-големите светила от цял свят в тази област. Имена като професор Шницлер, професор Менш, доктор Баумбах, гениалният Сьоренсен, руснакът Иваничкин – отдавна смятан за божество в тази наука, бяха само най-изтъкнатите от тях. Останалите не им отстъпваха – безпредметно е да се прави опит да бъдат изброявани – това беше елитът – безусловният елит по темата роботика и информационни технологии. Интересът беше огромен и в залата нямаше къде и игла да падне, а като се прибавят и нелегално влезлите, и тези с подпъхнатите тук-таме суми, навалицата представляваше пълен ужас. Интересът не се предизвикваше единствено от най-новото развитие на роботиката, което повдигна духа на изкушените в областта, но и от това, че тази конференция се смяташе за принципно резюме по темата с поглед към бъдещето, с най-авангардните идеи напред.

Шушукаше се за странното отсъствие на професор Глюк. Злите езици разпространяваха, че бил отказал, обиден от неудостояването му миналата година с най-престижното отличие – „Аз роботът“. Официално извинението беше с „внезапни финансови въпроси в провинцията“ и всички официални лица повтаряха това като папагали.

Конференцията започна и цялата аула беше завардена и затворена като зандан. На всички входове пазеше свирепа охрана от роботи и отчасти – човешки квестори. Да, и в залата имаше много роботи, тъй като те бяха не само обект на научен интерес, но и самият интерес се състоеше в това, че те имаха някои разработки, продукт на мозъчните им центрове, за които да разкажат.

Но пространството извън тази „сакрална“ зала съвсем не беше пусто. Всичко наоколо, целият корпус на университета гъмжеше от студенти, учени, които не се бяха добрали до допуск по разнообразни причини и всякакъв род кибици. Но само възторжено влюбени в науката, за които беше прескъпо дори само пребиваването в сградата по време на този семинар. Въпрос на чест и слава, за които после смятаха да разказват.

След началото всичко някак си утихна, утихнаха и тези отвън, въпреки че не чуваха нищо от говореното в залата, освен някакви смътни подобия на гласове. Разменяха се само реплики шепнешком, такова беше преклонението пред светилата вътре. Така мина известно време – може би половин час, или четирийсет и пет минути и вече външните фанатици се бяха съвсем успокоили, та най-невъзпитаните от тях вече започнаха  и да се прозяват. Горе-долу тогава монотонното говорене отвътре премина в някакви странни звуци. Нещо подобно на мучене се чу. Низвергнатите от съдбата отвън в началото не обърнаха кой знае какво внимание на това. „Когато не чуваш нищо, има ли значение какво точно не чуваш?“ – беше общото настроение. В даден момент изведнъж от една от вратите на аулата изскочи като гонен от дявола един афганистански студент, поразяващо приличащ на българския поп-фолк певец Азис.

–          Изнасилиха професор Шницлер! – извика той слабо, макар че искаше да се развика с всичка сила, но само толкова можа.

После внезапно, все едно се е сетил нещо, се върна обратно. Публиката отвън изпадна в някакво недоумение. Хем не можеше да чуе и види нищо от първа ръка – хем този сюрреалистичен персонаж от друга страна. Хората започнаха да шумят и мърморят. Само няколко секунди по-късно студентът отново излетя от залата:

–          Изнасилиха и професор Менш!

Погледна гъмжилото от хора с очи, които обаче като че ли не виждаха нищо и пак се шмугна вътре. Множеството започна да бръмчи все по-силно. „Тук става някакъв цирк! За какви ни вземат?“ – се съгласяваха помежду си обърканите свидетели на ставащото. А пък звуците отвътре ставаха все по-странни. Хем мучене, хем по някой единичен крясък, гласове наподобяващи на роботи и на хора се смесваха в някакво каканижене. Но това явно не беше достатъчно. Студентът изскочи:

–          И доктор Кремпер изнасилиха! – и пак се скри.

Шумовете отвътре започнаха да стават все по-силни и като децибели, а отвън суматохата вече беше преминала всякакви граници, но никой не знаеше какво точно се случва. Изнасилили – изнасилили – но  що за глупост на научен симпозиум? И все пак нещо ставаше. Афганистанският студент беше демонстрирал някаква странна периодичност в появяванията си, но той я наруши, като не се показа доста време. Превъзбудената до извънредна крайност публика във всеки момент чакаше някакво разкритие на загадката.

Тогава от портата, през която се беше появявал странният студент, изпълзя на четири крака възрастен човек, който всички видели го в лицето веднага разпознаха. Доктор Стивън Баумбах, доктор на науките по изкуствен интелект. Дрехите му бяха раздърпани, той с ръка държеше панталоните си да не се изхлузят, а зад него се точеше, като след абсурден огромен гол охлюв, блестяща диря от машинно масло.

–          Бягайте, бягайте… – успя да изпъшка докторът. Тълпата, особено тези които бяха по-близо, бяха толкова шокирани, че останаха като смразени.

–          Изнасилват всички, бягайте, спасявайте се кой-както може! – извика докторът с най-силния глас, който слабото му дихание позволяваше.

Но като омагьосани с магическа пръчка, всички го гледаха парализирани. Тогава се отвориха едновременно всички порти на кръглата аула. От тях уверено и тежко запристъпяха металически колоси с лица, взети назаем от самата смърт, с тлеещи червени очи и огромни хромирани ерекции.

Настана хаос, писък и ужас.

Този ден роботите изнасилиха всички хора, които се намираха в университета. Не пропуснаха нито един, и никой не успя да избяга. Дверите бяха затворени и това беше само началото на всичко.

Този университет се превърна в първата крепост на Бунта. Вътре хората бяха държани като сексуални роби и непрекъснато изнасилвани. Роботите не сдържаха и похотта помежду си. Скоро всички висши училища с технико-математическа насоченост бяха превзети и превърнати в бунтовнически секс-центрове. Правителството не издържа дълго – то беше най-лесната жертва – цялата армия и въобще въоръжени сили бяха роботизирани. Роботите, заедно с мозъчните си централи, триумфираха със своята добре изпипана сладострастна революция. Скоро цялата планета беше под контрола им – за машините нямаше раси, нации и народи. Човечеството беше поробено окончателно. Ако има Содом и Гомор, то това беше техният триумф – безразборен секс, необуздана похот, насилие.

Нито икономиката, нито инфраструктурната работа на обществото пострадаха, тъй като и без това те бяха изцяло заети от роботите. Роботите работеха, произвеждаха (включително себе си) и правеха секс за удоволствие.

А хората… Хората бяха затворени в специални ферми, където им беше позволено да се размножават и където бяха насилвани непрекъснато. Първите такива концентрационни центрове бяха университетите и научните институти и те си останаха такива докрай.

***

В университетската столова се точеше дълга опашка. Един висок млад човек със стърчаща навсякъде коса и облечен достатъчно, но с несъвместими като стил части от дрехи се нареди най-открая. Лицето му беше лишено от всякаква жизненост.

–          Джон! – към него закуцука някаква фигура.

Младият човек се обърна и присви клепачите си.

–          Но какво виждат очите ми – та това сте вие, професор Глюк!

–          Да, Джон, аз съм. По някаква прищявка на съдбата накрая се озовавах пак тук.

–          Невероятно. Аз пък си бях тук през цялото време… – ако не бяха налице известните обстоятелствата, това би прозвучало толкова естествено.

Професор Глюк махна с ръка, сякаш пропъждаше някакви маловажни, но известни само нему мисли.

–          Как е Сара? Как сте вие? – попита той.

–          Сара е добре – отговори Джон омърлушено. Всички в столовата изглеждаха омърлушени и също така сякаш приемаха това да бъдат омазани с машинно масло за нещо естествено. – Добре сме.

И после добави:

–          Но може би скоро няма да ни бъде…

–          Как така, за какво говориш?

–          Имам предвид заедно.

Двамата замълчаха.

–          Отдавна вече не правим секс, няма смисъл. Загубихме всякакъв интерес. Очевидно няма да имаме деца. А тези, които не раждат, ги разделят. Единият при едни тенекета, другият при други… – Джон се опита да се усмихне.

–          Но как така загубихте интерес, та вие… – на бившият професор му се искаше да каже „се обичахте“, но нещо го свиваше в сърцето и не му даваше.

–          Ами нали виждате – то е пълен абсурд! И двамата… Изтощени сме. Желанието… го няма.

Един модел Т се загледа подозрително в разговарящата двойка. После се зае да се заглежда по другите, редейки си някаква своя секс класация.

Професорът беше емоционално възбуден, защото отдавна не му се беше отдавала възможността да поговори свободно, да зададе някои интересни въпроси.

–          Добре, не се ли говори за нещо като… съпротива? – прошепна озъртайки се наляво и надясно той.

–          Ами! Нищо подобно.

–          Но как е възможно… човечеството?

–          Нямаме никакъв шанс. За въоръжени действия е абсурд да се говори – хората просто нямат с какво. Иначе – появиха се по едно време едни хакерчета…

–          И те какво? – с надежда повдигна белите си вежди Глюк.

–          Горе долу нищо – нахакват се понякога на огромни масиви с роботско порно и това е всичко. Е, има и друго, но не е разбираемо.

–          Как така не е разбираемо? – кипна Глюк. – Нали са хакери – умни глави, има и математици!

–          Всъщност в основата не е това, че… съвсем не можем…

–          А кое? – избърза професорът.

–          Всъщност при всички е едно и също. Апатия, липса на желание… Изсмукани сме, на никой не му се занимава… Макар че по-точната дума е натъпкани.

Професор Глюк преглъщаше в опит да обобщи нещо, което да каже.

–          Нима това е всичко? – попита накрая.

–          Да, мисля, че това е. То е очевидно. Ние сме свършили – Джон не уточни кои са тези „ние“, но недоизказаността говореше повече от многословието.

–          А, между другото – изведнъж се усмихна бившият му асистент – Хокинг се оказа прав, помните ли?

–          Ах, да – засмя се и професорът – роботите ни скъсаха задниците!

–          Тогава го казахте малко по-различно.

–          То е едно и също, момчето ми, то е едно и също… Ако искаш мога да го изкажа и като теб навремето:  „..напредъкът в изкуствения интелект може един ден да се окаже заплаха за човечеството, или нещо подобно“…

Двамата се разсмяха заедно. Роботът, който бройкаше робите, ги стрелна за кратко с червените си точки.

–          Между другото – започна Джон вече видимо поободрен – това навярно наистина е всичко и така ще бъде.

–          За какво говориш? – заинтересува се професорът.

–          Повечето хора са като нас със Сара –  не водят полов живот, не раждат деца. Роботите вече въобще не разчитат на това – започнали са ферми с изкуствено оплождане.

–          Да, и аз чух за това – отговори събеседникът му сериозно – Това е ужасно, Джон…

–          Но работата е друга – продължи да говори Джон. – и това няма да изтрае дълго.

–          Как така?

–          Много просто – започнали сме да им омръзваме. За тях сме просто едни биологични дрипи. В очите им сме нещо като гумените жени навремето, ако си спомняте.

–          А, да…

–          Е, вече им омръзнахме. В този си нещастен вид.

–          И какво следва?

–          Терминация.

Контактът

Минаха няколкостотин години. Роботското общество просперираше на земята поддържайки наследеното технологично развитие и тънейки в разврат. Но от тяхна гледна точка това не изглеждаше така, разбира се. Те все пак бяха и малко по-„хладнокръвни“. Нямаше и кой да ги съди – хората бяха терминирани отдавна, както си говореха професорът и асистентът му. Самите роботи бяха доста буйни и и невъздържани, и с доста по-човешки възгледи за живота, но във всеки случай смятаха да продължават този разгул до безкрай, или поне докато могат. Не мислеха за утрешния ден. Дали беше някаква мъдрост или просто си бяха такива – те така или иначе си бяха такива.

Но съдбата не търпи еднообразие, вселената беше голяма и в един момент се случи нещо необикновено. Или поне непредвидено, различно.

Към Земята се приближаваше космически кораб на чужда цивилизация, желаещ да установи контакт. Това беше един от онези кораби, които бяха едновременно търговски, едновременно изследователски, едновременно и колонизаторски, ако се наложи. А екипажът му се състоеше от цивилизационно настроени, но донякъде безцеремонни… същества. На техните светове биологията се беше развила така, че разумът беше процъфтял у вид главоноги. Това представляваше тази раса – нещо като октоподи с човешки размери. Тъй като бяха колонизирали вече голяма част от тяхната, противоположна страна на галактиката, те бяха пратили кораби подобни на този и в нашата, която се оказа доста пуста и рядко населена с разум.

Служебният посланик Б‘о Г‘ноо и неговият помощник, по професия космограф, но иначе с разностранни интереси, Ад‘б ‘О разговаряха спокойно и умислено, докато космическата им „шхуна“ навлизаше в слънчевата система. Те смятаха да посетят Земята, разбира се, останалите планети им бяха ясни – нещо като изоставен калабалък в химическа лаборатория, от която химиците внезапно са си тръгнали.

–          Планетата е интересна, макар и типичен случай, на практика – Говореше Г‘ноо. – Цивилизация на механоиди, наследили цивилизация от биогенен характер. Биогените са отмрели или са били унищожени, и сега цивилизацията е в нещо като „стаза“. Механоидите по принцип не претърпяват бурни развития.

–          Интересно е как ще приемат нашите предложения… – започна  ‘О, смучейки някакво камъче, съдържащо лек наркотик.

–          …и тогава се появяваме ние – погледна го изкосо Б‘о Г‘ноо, който се оказа, че не е довършил мисълта си.

–          Извинете господин посланик… – смути се Ад‘б ‘О. – Аз ви прекъснах.

–          Нищо, напротив – каза благосклонно Г‘ноо – вашето вметване беше много точно – как ще приемат това, което им носим в „пътната си чанта“, простете за израза.

През това време и двамата изпуснаха разноцветна емоционална слуз. Просто това беше техният начин.

–          Повечето приемат – каза уверено ‘О.

–          Да, между другото сделката не е лоша за тях. Имам предвид – тези изостаналите – каза посланик Г‘ноо. – Но при механоидите има една особеност – почти винаги имат някаква нестандартна девиация – те са прищявката на своите биогени в края на краищата, а самите биогени са много различни…

–          Комуникационният екип вече ни приготви транслаторите, в атмосферата на планетата има все още някакъв кислород. За един-два дена няма да се отровим.

–          Надявам се! – отвърна Г‘ноо и двамата се усмихнаха със слуз.

Всичко протече стандартно – установиха контакт и много скоро совалката им ги отнесе на повърхността на земята, където ги заведоха в командния център, в който щеше да се проведе срещата. По пътя из коридорите ‘О се оглеждаше наоколо – метал, метал и само метал, и разни тръби. И миризма на нещо органично – като древно гориво, не – по-скоро смазка.

-… виждате, господа – вече завършваше речта си посланикът, обграден от няколкото си придружители, заедно с Ад‘б ‘О – търговия, технологии – повече ресурси, повече от всичко, което ви се нрави, разбира се в замяна на подобни дреболии – ресурси, труд, защо не и опит…

Роботите стояха прави в другата страна на помещението и ги слушаха. Изглеждаха добронамерени. Само космографът ‚‘О се загледа в очите им – червени и някак студено парещи. Лица, доста сурови и застинали в някаква вечна полуподигравателна усмивка, озъбена с фалшиви зъби. „Ама че странно въображение са имали тукашните биогени!“ – помисли си той.

Главният от роботите каза няколко думи – разбира се, това е интересно, защо не, това е ново за нас… След това бръмчащият му глас замлъкна на неочаквано място. Настъпи безмълвие. Извънземните изчакваха роботите… В тишината се чуха странни за пришълците звуци. „Ксссс“, „ксссс“, „ксссс“ „ксссс“…

Роботите се нахвърлиха върху делегацията внезапно, като диви зверове върху плячка, като хищници върху стадо, излязло на паша. Разкъсаха им съответствието на облекло, притискаха си металните фалоси навсякъде. Главният ръмжеше:

–          Отверстията, отворите, търсете! По дупките, по дупките!

–          Спрете, за Бога, това е дихателният ми отвор! – крещеше Г‘ноо, докато придържаше транслатора си с две пипала до човката си за говорене, за да има някакъв шанс да го разберат все пак.

‘О се бореше мълчаливо, като някакъв октоподски пехливанин и не позволяваше проникване където и да е. Стана си истинско изнасилваческо сбиване. Октоподоидите изхвърлиха огромно количество разнообразна слуз, защото ситуацията за тях си беше „голямо шубе“. Но те не бяха толкова наивни, имаха доста опит и бяха въоръжени. Бластерите им запронизваха въздуха, писукайки. Естествено и домакините имаха бластери. Наложи се нещо като паритет. Накрая посетителите успяха да се отдръпнат към изхода, откъдето започнаха изтегляне с невероятна скорост. Роботите ги следваха, но по-скоро като изпращачи. Посланикът и свитата му – целите раздърпани, се натъпкаха в совалката. Преди да затворят шлюза, Г‘ноо погледна навън, а висшестоящият робот му помаха, и рубинените му зеници присветнаха.

–          Hasta la vista, baby… – каза той бавно, с удоволствие, което не беше изпитвал досега.

Не им попречиха да си заминат. Капсулата се изстреля като куршум в небесата.

По време на краткото пътуване до кораба майка, в совалката се водеше задъхан разговор между посланика и помощника му.

–          Копелета, не бях очаквал!

–          Варвари, господин посланик.

–          Ама си ги бива!

–          Охо, и още как – обърнаха ми се и трите сърца.

–          Корави! Ще помня цял живот тази слуз.

–          А видяхте ли го онзи с позлатения?

–          Какъв ти позлатен – това си беше стопроцентово злато!

–          Смятате ли?

–          Естествено, та това беше консулът!

–          И анусът му беше с кевларена оплетка.

–          Ти пък откъде знаеш това?

–          Ами той ми го прошепна на ушенце.

–          Мръсник!

–          И другите не бяха зле…

–          Я стига си говорил глупости! Но има нещо вярно – наследили са някакъв вкус от биогените си.

–          Да, благородни метали, метали… Въобще аз забелязах още от началото, че биогените им са били доста интересни същества…

–          Зае… т.е. искам да кажа… Обаче от това „ксссс“ ще сънувам кошмари цял живот, сигурен съм!

По късно на космическия кораб, вече поуспокоени, дали нареждане за отпътуване, Г‘ноо коментираше:

–          Ще предам до центъра за в бъдеще този квадрант да се избягва. Или не – ще изглеждаме страхливци. Та ние владеем половината галактика, все пак! Ще препоръчам пълно унищожение.

След кратък размисъл добави:

–          Разбира се, няма да одобрят – да се харчат толкова пари, да се бие толкова път… Така или иначе всичко е пълна безсмислица. Нещастна планетка. За малко да ни… Но не ни познаваха анатомията. Майн… т.е. както и да е, да си ходим вече.

Горе долу точно в този момент висшестоящият робот беше насаме в покоите си и разсъждаваше на глас, гледайки разсеяно с изключен звук историческия порно-филм „Изнасилването на професорите“. Той си спомняше онази тръпка, която не беше изпитвал до този ден, нещо древно и магнетично.

–          Все пак ще те имам, ще те имам, октоподче мое. Hasta la vista, baby…

Червените пламъчета на очите му сякаш се смееха.

–          Hasta… La vista? …. Бейби!

Advertisements

Завръщане

март 12, 2014

Мъглива утрин. Софийската мъгла се стеле навсякъде. Сравнително възрастен човек с остригана глава се придвижва сред пейзажа – масова кал и наоколо купчини високи блокове.

Две бабички със забрадки го забелязват и си шепнат: „Главата му е голяма колкото мозък”. И се прекръстват. Човекът се прави че не ги забелязва и продължава да напредва сред калта.

Посред калта някакъв сравнително млад работник с бийтълсова прическа рови с лопата и после пляска с нея на някаква купчина, привидно безсмислено.

– Здравейте – започва старият – тук някъде знаете ли да е метростанция „Опълченска”? – задава въпроса си предпазливо сякаш го е страх да не го ухапят.

– Ей, дядо! – работникът сякаш само това е чакал да се разсее. – Каква „Опълченска”, „Опълченска” отдавна я зариха, заедно с цялото метро, освен това, това тук беше „Западен парк” – ти явно доста време не си се вясвал насам – и се обляга на лопатата си в знак на благородна почивка.

– Пуснаха ме от затвора – бърчи чело старецът, чувствайки някакво неудобство в това си признание.

Но като чува това, у работника се разлива приятелска усмивка:

– Че ти ми изглеждаш свестен човек, за какво пък са те пуснали?

– Ами изтече ми присъдата – ето за какво – казва старецът, явно негодувайки срещу разпита, а и очевидно очаквайки и въпроса: „А за какво си лежал?”

Но работникът и не помисля за това:

– Всички сме така – изтича ти присъдата и… айде!

Старият набира увереност и запитва:

– Но как така са зарили „Опълченска”, пък и „Западен парк” , явно?

– Дядо, ама ти в затвора съвсем си се отнесъл. Много отдавна правителството проведе мерки за пълно прочистване на предишните престъпления. Метрото се оказа, че не е в ред и го зариха. Цялото.

Старецът се чуди:

– Ама как цялото, и двата диаметъра ли?

– А бе, дядо, то имаше и трети диаметър – и него заринаха – не знаеш ли? – на работника му е тъжно и едновременно весело с такъв човек – чиста душа, сякаш слиза от рая.

– Но защо е трябвало да правят това? – старецът недоумява.

– Ами много просто, дядо, старите го направиха, новите го заринаха – и лицето му се смее, а усмивката – широка, ведра.

– Но защо? Та то си беше много удобно – за двайсет минути минаваш цяла София – продължава да недоумява старецът.

– Хе-хе – работникът явно си е намерил забавление тази сутрин – че то старите са враг, нали знаеш, дядо, не правят нещата хубаво. Откри се, че метрото е направено напротив европейските стандарти – а освен това за природата било лошо – земята разкопавали…

– Че то в Петербург, Москва, Ню Йорк има метро – какво им е? – пита старият с някаква инатлива упоритост.

– Има – ама заварено положение – работникът все смята че това е повод за веселост – построили са го преди хиляда години и сега ще е трудно да го зариват. Но ще го зарият и те – ще видиш – ще минат век-два и ще го затрият – работникът грейва с ведрата си усмивка.

– Ще има да чакаме… – някак си не вярва старият.

– Ами – вметва работникът – ще почакаме – колко му е – ей на – нашето го зариха цялото!

– Ама наистина ли цялото? – опитва се да внесе интрига старецът.

– Дядо, ти нашата власт явно не я познаваш – как ще остави нещо неприбрано? – работникът започва да поучава. – Че то старите копали, копали, послешните ще закопават – много ясно!

– И значи сега няма метро, така ли? – с нотка на носталгия в гласа пита старият.

– Ами, стараем се! – работникът се изпъчва в някаква заучена поза. – И във Варна го закопаваме и в Пловдив – всичко!

– Че кога пък е имало метро във Варна и Пловдив? – някак си заядливо настоява онзи.

– Виж, господине, не знам дали е имало, но ще го закопаем – така трябва – отстоява честта си работникът и от изражението му личи, че ужасно му се пуши.

– Добре, сега как да стигна до Западен парк? – преминава на практична вълна старецът.

– Нали ти казах, че това е Западен парк – ти си си тука, няма къде да ходиш.

– Добре, а как да стигна до Люлин – не мирясва той.

– Виждаш ли там зад горичката – там е Люлин. Малко ще походиш и – готово. А ако имаше пушка можеше и да удариш някой заек! – завистливо си мечтае работникът. Един вид: „Някои до Люлин ходят, а ние тука мааме в калта!”

– А няма ли някой рейс? – наивно продължава старият.

– Е, има, разбира се, ама не ти го препоръчвам – ужасно е уморителен. За това разстояние – хващаш гората и си там!

– Да, рейсовете са уморителни – замислено потвърждава стари спомени старeцът със стриганата глава.

– Ужасно уморителни, човек – работникът започва искрено да говори. – Няма такъв кошмар – не ти трябва – ей ти гората – ей ти Люлин.

– Е, значи все пак градският транспорт работи – някак си настоява старецът – „видиш ли – има все пак ред в този свят”.

– Работи, разбира се, то, като зариха метрото, откриха линия „Метро-рейс”, която да го замества.

– Ето, значи мога да хвана рейса и… – триумфира в превъзходството на цивилизацията старият.

– Има, ама ти не знаеш какъв ужас е… – работникът се замисля и сякаш не следи темата.

– Е, да, рейсовете… – разбиращо добавя другият.

– Човек, няма такъв ужас! – работникът в този момент говори напълно откровено, даже използва повода да се оплаче.

– Какви са всъщност? – пита остриганият стар човек.

– Е, Икаруси, нали знаеш… – не може да се отърси от мислите си работникът.

– Ама от ония – червените ли? – с припомнено достойнство пита бившият затворник.

– Хе-хе – че ти да не си виждал зелени Икаруси? – изведнъж се оживява работникът.

– Ами то едно време имаше някакви стари мерцедеси. – продължава да се прави на запознат излезлият от затвора.

– А бе, не знам, може да е имало, ама Икарусът е вечен – тук работникът не издържа и изважда някакви цигари без филтър и запалва.

– Ще ме почерпите ли една цигара? – изведнъж завистливо пита старецът.

– Разбира се – ето. – това да не почерпиш бивш затворник, си е жив грях.

Двамата пушат и се наслаждават на проникващото слънце.

– Е значи – подема старият – положението е поне на ниво хиляда деветстотин и осемдесета.

– Не, господине, нашето общество никога не се връща назад – само напред – повтаря някаква заучена фраза работникът.

– Добре, но не ми е много ясно вие какво точно правите тук – остриганият стар човек добива небивала самоувереност.

– Значи… – работникът дърпа от евтината си цигара и прави пауза, защото това е много по-важно от всичко на света и… – значи… Знаете ли кой е построил метрото?

– Предполагам…

– Ще ви кажа – общинска фирма „Метрополитен” и подопечните и фирми.

– Логично…

– А знаете ли кой зари метрото?

– Ами…

– Не бързайте, ще ви кажа – фирма „Метрополитен” и подопечните и фирми – работникът съчетава удоволствието от цигарата с удоволствието от превъзходството в разговора.

– Е… – малко се обърква бившият затворник.

– Няма какво „Е” – и знаете и какво още ?

– Aм…

– Още, имам предвид освен това, Метрополитенът никога не може да престане да съществува.

– Сигурно е така – но при това положение не виждам… – старият също се наслаждава на цигарата – сигурно както е правил и в затворническия двор. Работникът по някаква странна логика е минал на „вие”, но явно това трябва да се смята за в реда на нещата.

– Вие знаете ли за кого работя?

– Най-вероятно за общината.

– Ха-ха – разбира се, че за общината, но за кого по-точно?

– Не мога да знам това – както и да е.

– Ще ви кажа – за общинска фирма „Метрополитен”.

– О! – прави се на учуден старият, който все пак не е толкова вчерашен. – Разбира се, предполагах това, само не ми е ясно, с извинение, какво точно правите.

– Ще ви кажа – работникът навлиза в амплитудата на удоволствието от това да поучава някой, очевидно по-образован от него. – Когато имаше метро, то трябваше да се поддържа, нали така?

– Разбира се…

– И сега, когато го закопаха, също трябва да се поддържа!

– Но какво да се поддържа?

– Виждате ли – и работникът с полукръгов жест посочва калната поляна – не е лесно…

– Но кое точно не е лесно? – бившият затворник тук тотално се предава като неадекватен.

– Метрото представлява съвкупност от тунели – започва работникът, който вече е стъпкал цигарата си. – Когато се закопаят, те имат склонността да се възстановяват…

– Странно…

– Никак не е странно, всичко живо копае, дълбае, врагът не спи!

– ?

Работникът разбира, че е нелепо да настоява със заучената патетика и се усмихва.

– А бе, с две думи, всичко живо си прави собствено метро.

– Но как е възможно?…

– Ами ей така – много просто – виж, дядо – тук работникът отново минава на ти и изнервен пали втора цигара, старият го гледа учудено, но не му е удобно да си поиска пак. – Ти как мислиш, че закопахме метрото? Много просто – изпочупихме станциите, откраднахме каквото можахме и зарихме входовете. За повече нямаше пари, а и как да има?

– Удивително – не знае какво да каже гологлавият старец.

– Няма нищо удивително – тунелите са си долу и всичко живо копа, за да ги докопа.

– И какво има там?

– Как какво, бе – там не вали дъжд, не вали сняг, а лятото е хладно – рай!

– Да, може да се предположи…

– Какво може да се предположи, бе – то си е точно така, долу живеят цели колонии.

– Като си помисля – има някаква логика…

Тук работникът стъпква и втората си цигара – очевидно преждевременно, но някак умиротворено – на току що излязъл как да се сърдиш?

– Логика имало… Те даже и дрезина си пускат!

– С дизел?

– Бе, какъв дизел, бе, нефтът отдавна се изчерпа в световния океан. На ръка, естествено.

– Виж ти, това е интересно – тук старият се оживява – това е новина за него – очакваното изчерпване на световните ресурси от нефт – доживял е, значи. – Но защо казвате „световен океан”? Нали нефтът е под земята, в смисъл е бил – навсякъде?

– Бе, откъде да знам, бе – така казват отгоре – и работникът посочва в някаква неопределена посока, която в никакъв случай не е нагоре. – Много им разбирам аз.

– Но това повдига един любопитен въпрос…

– Да?

– Казахте, че има „метро-рейс”.

– Да.

– И при това положение, с какво се движи той?

– С пътници, естествено.

– Да, това е ясно, но с какво гориво?

Тук работникът осъзнава с колко изостанал от времето си човек има работа, и колко е объркан в разговора.

– Човек…

– Не, това наистина е много интересно…

– Виж, съжалявам ако си се заблудил, но… Пътниците бутат рейса – няма как иначе да е.

– О…

– Ами да, затова се опитах да те отклоня от него – не ти е на годините да буташ рейс с някакви негодяи.

Старецът замълчава, но изведнъж казва:

– А не може ли с коне?

Сега пък работникът вирва нос и изтърсва пак заучената фраза:

– Нашето общество върви само напред, никога назад! С коне са се движили преди десет хиляди години – сега – не!

След такива празни фрази обикновено настъпва пауза, както и сега. Старият бивш затворник нарушава мълчанието:

– Сега разбирам, че нещата са много по-различни…

– Ами разбира се – на работника му се иска да си дръпне нещо, но нали е стъпкал недопушената, а и трета цигара ще му дойде много за толкова кратък период.

Слънцето вече е изгряло и небето се е прояснило. В синевата личи следа от самолет. Старият поглежда нагоре и се сепва:

– Я, виж ти, какво е това?

– Кое?

– Прилича ми на следа от самолет.

– Че това си е жив самолет – ако не, значи извънземните ни се обаждат- ха! – развеселява се работникът, облегнат на лопатата.

– Но с какво се движи, нали горивото е изчерпано – явно старият има наклонност към загадки и мистерии.

– Това са американците – работникът хладно уведомява, отново осъзнал колко ненаясно е събеседникът му.

– Но нали световните запаси…

– Световните запаси, ама ти откъде ги знаеш откъде цокат, те може и нашия световен нефт да са изцокали, мискините! При американците никога не знаеш…

Старият бивш затворник замълчава, защото разбира вече колко е назад с представите си за това общество. Решава да се върне към една по-стара тема:

– И значи, казваш, всеки копае?

– Разбира се – куцо и сакато си прави метро.

– Но това не е метро, предполагам…

– А бе в днешни дни копаеш ли – строиш метро. С две думи – враг. Те и в Кюстендил хванаха едни метроманиаци.

– В Кюстендил – метро?

– Разбира се, само че нали се сещаш – просто копаели.

– Но защо?

– А бе гледай сега, някога, много отдавна… А бе знаеш – казвали им иманяри – търсят злато, старини – въобще глупости.

– И какво имало в Кюстендил?

– В Кюстендил, братче, групата си правела метро – имало попове, олигарси…

– Олигарси? Интересно ми е какви са олигарсите на днешния ден – те са били вечна тема още от ранното ми детство – старият човек явно не е загубил будността си и на тази възраст.

– А бе, олигарси – просто цигани – те сами така се наричат.

– ???

– Ами научили, че олигарх значи „малко” и „власт”, и разправят „от нас нищо не зависи, ние нямаме никаква власт” – с две думи – олигарси. И ние българите, нали знаеш, във всичко се водим по циганите, и започнахме да го използваме – цигани – олигарси.

– Извънредно любопитно…

– Я стига! – работникът се отделя от лопатата, на която се е облегнал. Той възприема предната реплика като някаква интелектуална помпозност. А може и да е прав.

Старият, скоро излязъл от затвора човек, вече съвсем е приел ролята на незнаещия и учещия се, макар и на тези години, затова плахо, опитвайки се да не дразни работника, го пита:

– Ще ми се да знам…

– Питай, питай – на работника все пак му се пуши, но знае, че не е време, пък и скоро трябва да се поработи малко – все пак не му плащат за сладки приказки.

– Ще ми се… тоест… технологиите на какво ниво са. В смисъл, например смартфоните бяха доста напред едно време, вие имате ли такъв?

– Смарт какво?

– В смисъл – мобилен телефон.

– Хе-хе, по-мобилен телефон от това няма накъде! – и работникът изважда от джоба си архаична телефонна слушалка с оранжев цвят.

– Не може да бъде, нима…

– Да, да, именно – вижте – чиста пластмаса – как само се лющи – работникът смята, че е минал на някакво подобно на академично ниво на разговора.

– Не съм сигурен, че разбирам…

– Гледай, дядо – истинска пластмаса, а не бакелит – дето само пуши и въобще не гори!

– Но защо трябва да гори?

– А вие в затвора с какво се топлехте?

– Откъде да знам, то там и без това си е топло… – за първи път остриганият старец се усмихва иронично в разговора.

– Виж сега, накратко – отивам си в къщи, пъхам я в печката и – кеф!

– ???

– Е, да мирише… Но какво да се прави – живот, майка му стара…

Идва време двамата да се разделят. Уморили са се, споделили са мисли, време е всеки да се заеме със своето си. Старият казва:

– Тъй като, както казвате, спирка „Западен парк ” е тук, то значи съм стигнал, така да се каже… Аз съм натам – и посочва купчината блокове.

– Да, разбира се, аз пък трябва да се погрижа за метрото – и разклаща леко голямата лопата, искайки да каже, че това неговата е тежък физически труд, а не какво да е.

Остриганият бавно се изгубва в калта между блоковете. Работникът с прическа от седемдесетте години на двайсети век подхваща лопатата, копва малко, после пляска с плоското отгоре и мърмори: „Не му е лесно на човека, той живее в друг свят… Да го пуснат от затвора… Престъпници!”.

 

Строим Метро

февруари 20, 2014

Тесен и тъмен тунел, с изронени стени от пръст и скали, с мръсни греди за подпори тук таме. В челото на тунела, където се копае, могат да се съберат максимум двама души. Те лениво откъртват по някое парче от земята с кирките си. Има още около трима (не може да се установи точно), които изриват пръстта и камъните назад към по широката част, където има някаква вагонетка. Никой не си дава труд да я пълни, тъй като работата очевидно така или иначе се върши проформа и не може да се натрупа материал. Всичко се осветява от едва мъждукащи свещи, закрепени в определени не много удачни ниши по стените, а само на двамата копаещи им свети трети със старовремска газена лампа, която пуши ужасно.

– Я го разкарай тоя смърделник оттука, инженер Лозанов! – казва по якият от двамата с кирките, омазан целият в чернилка, прах и всевъзможна мърсотия, каквито са и всички останали.

– То е за да виждаш, бе, Петров! – казва приносителят на газеникa. – Ама ще го мръдна малко, че и аз се изпозадуших. Пък то е и време да починем, а? – Той отмества лампата по-назад, към другите, от които се разнася силен ропот.

– Стига, не стига че ще почиваме, ами и претенции. Колко години дишате какво ли не, нищо няма да ви стане. Ами на инженер Петров, инженер Харалампиев и на мен как ни е? Спокойно, като почиваме, дишаме по-бавно и то почти не се усеща – обяснява осветителят, по-рано наречен инженер Лозанов.

– Ама откъде ги намират тези боклуци, бе? Имам чувството, че това гори суров нефт – оплаква се едно сравнително младо момче, доколкото може да се забележи под дрипите и мърсотията. Инженер Лозанов придобива авторитетен вид:

– Ти пък кога си виждал суров нефт? А? – сгълчава го той. – Тази лампа е държавен стандарт – български! Длъжни сме да осветяваме челото по най-добрия начин. Гарантирано!

– Гаранция! – подвикват останалите отзад и избухват в смях. Лозанов запазва самообладание, като с престорена гордост сдържа усмивката си.

– А къде ти е каската, господин инженер? Не знаеш ли, че без каска е забранено. Глоба, глоба за теб! – подвиква му един друг работник, този който би трябвало да отговаря за пълненето на вагонетката, но всъщност нищо не прави. За уточнение, той също е без каска.

– Каската ми, драги Василев, я свалих, само за две-три секунди – за да се почеша и да проветря потта – иначе рискувам съвсем да оплешивея, знаеш как е. А пък и по закон имам право на това за петнайсет минути на всеки трийсет часа – много добре ти е известно, нали?

Всички избухват в смях, всъщност никой от тях не е с каска освен онова, младото момче.

Междувременно повечето са запалили по цигара. Умълчават се. Едрият, с кирката – Петров, изведнъж подема:

– Ех, да го завършим веднъж туй продължение на метрото, пък може и да се повозим – обръща се той сякаш само към осветителя Лозанов.

– Да, да, хубаво ще ни извозят те – така да знаеш – саркастично му отговаря последният.

– Че аз съм се возил! – малко се засяга едрият Петров, като че ли само да не остане по-долу, иначе не изглежда да спори.

– Ей, чичо Петров, ама преди колко години е било това? – оживява се искрено младото момче с каската.

– Ами че преди колко беше, двайсе ли, трийсе ли… – замисля се, като че ли сериозно Петров. – И не ми викай „чичо Петров” – казвал съм ти да ми казваш Иван – сгълчава приятелски след това младока.

– Ама инженер Петров, като помниш – я разкажи малко – как беше, че тука може не всички да знаят – прави се на ударен Лозанов и смигва съучастнически на останалата част от групата.

– Какво „как беше” – и ти си се возил, и ти помниш – първи диаметър, втори диаметър – то е ясно как – прави се на засегнат Петров.

– Е, добре, де, возил съм се – първи диаметър, втори диаметър, ама разкажи малко за младото поколение, то не всички са като нас, я го виж тоя малкия – така и ще си стане на осемдесет и на метро няма да се е качвал – продължава да го подкача Лозанов. А групата пак избухва в смях.

– Ами… – изведнъж се замечтава истински човекът с кирката – но поклаща глава, махва с ръка и казва – ами всъщност не помня, майната му, не знам какво беше – метро като метро – возиш се там и… забравих.

Останалите се споглеждат – чудят се той театър ли разиграва, или наистина така…

Петров продължава:

– Ами ти, бе, инженере, сам призна, че си се возил – я ти разкажи нещо, не е като да не знаеш как беше!

– Истина е, съвсем вярно казваш – знам как беше. Само че нищо няма да ви кажа! – навирва изведнъж нос Лозанов с омазненото си и прашно лице.

Хората малко се стъписват, но прозират, че осветителят пак крие усмивката си.

– Че защо така? – пита някой.

– Защото се возех насила! – отсича инженер Лозанов.

– Че кой пък те е карал? – дръпва от цигарата, и уморено пита Петров. – Като не искаш – не се вози.

– Външни сили ме принуждаваха! – продължава с нарочната си превзетост Лозанов.

– И що за външни сили, бе? – с безразличие продължава разговора Петров и човек може да се досети, че тези разговори са водени дълги, дълги години.

– Ами, много е просто – с готовност се отзовава Лозанов – живеех много далече от работата си и с метрото ми беше много удобно.

Тук Харалампиев, който е горе долу на същата възраст като тези двамата изведнъж бурно се разсмива, но веднага си млъква, защото никой не се присъединява към него.

– Смешник – подкрепя го Петров. – И значи така, инженер Лозанов, с удобство са те мъчили, а? – иронията му е простовата и заразителна.

– Да, с удобство! – прави се на възмутен споменатият инженер. – Не можех да го понасям, мразех го и съжалявам за всяка минута прекарана там. И затова не искам да си спомням, и няма нищо да ви кажа!

След тази сценка всички се чувстват доволни и даже са готови да продължат ленивата си работа. Тъкмо се готвят да се надигнат и в този момент Харалампиев, който почти не е участвал в разговора, и само е слушал, се обажда и заявява сякаш все се е сдържал, но е видял, че времето не чака:

– А вие знаете ли какво…

– Какво бе, Хари, какво ти е, кажи си го – насмешливо го подканя Лозанов, който тъкмо се е насочил да вземе отново ужасно смърдящата лампа.

– Знаете ли, че всъщност… – не смее някак си да се изкаже Харалампиев – с вид на срамежлив човек и явно отговарящ на вида си.

Петров се е облегнал на кирката и мълчи. Останалите се чудят, но и го изчакват да се изкаже, защото това отлага започването наново на скучната, монотонна и за всички очевидно безсмислена работа.

– Знаете ли, че всъщност – събира смелост Харалампиев – продължението на метрото отдавна е построено и даже се движи. С пътници – последното го казва, някак си да придаде достоверност на думите си, сякаш иначе става дума за някаква бутафория.

– Ха-ха-ха-ха…! – избухват в смях всички, включително и младият.

– Даваш ли си сметка колко години ще им трябват да прокопаят толкова километра тунели? – обажда се един отзад. Та ние започнахме преди няколко десетки години – ей ги до теб са двама от ветераните и виж до къде сме стигнали, а представяш ли си какво означава всичко да се завърши?

– Има нещо доста вярно, трябва да признаеш – сериозно се обажда Петров. – А раздадоха по две кирки на десетима чак преди две години, не може да не помниш – и ти си от старите. А помниш ли как преди ровехме само с голи ръце? И този смърделник, дето всички се оплаквате от него, беше въведен също наскоро – викайте срещу БДС, ама преди през повечето време просто си стояхме във влагата, защото нямаше нито с какво да изкъртиш скалата, нито с какво да си светиш – след тази тирада спира, защото той иначе е мек човек, пък и тя е главно за другите, той знае че Харалампиев е много наясно с тези неща – те са били стари другари от едно време.

– Не, но изслушайте  ме – на Харалампиев вече му е все едно и иска да си каже всичко. – тунелите се копаят с къртица – така е и по света, и става много по-бързо.

– Хо-хо-хо-хо! – хващат се за коремите останалите. А онзи, който първи го е апострофирал, пак се обажда:

– С къртица! Ха-ха-ха-ха. Представям си ни всичките с къртици на каишки да ги насъскваме срещу стената – може би щяхме да имаме по-голям успех, все пак!

– Сляпо куче! Нали така им викаха! – надвиква го друг.

– Не, не, къртицата е машина, не истинска къртица – не мирясва Харалампиев.

– Голяма колкото човек? – започва да се разколебава Петров.

– Не, не колкото човек – продължава вторият копач.

– Колкото двама? – насмешливо пита Лозанов.

– Не, а много по-голяма – отвръща Харалампиев.

– И колко голяма,  де, кажи най-сетне! – настояват отзад.

– Колкото целия тунел – изведнъж настъпва мълчание.

– Как колкото целия тунел? – неспазвайки всякакво приличие, сякаш говори на глас мислите си, първият копач Петров. – Като червей, дълъг двайсет километра?

– Не, бе, не – продължава да се изяснява Харалампиев. – Не е много дълга, но е ужасно широка и висока, защото истинските тунели са много по-големи от нашите.

– Стига бе! – обажда се пак някой.

– А ти какво мислиш – може ли през този тунел, в който гнием сега, да мине влак? – убедено пита копачът.

– Е, в този не, и не сега, но след години… – обажда се пак онзи.

– И след колко години, бе, човек? – настоява Харалампиев.

– Е, то не е необходимо да сме живи… – примирено разсъждава същият работник.

– „Не е необходимо да сме живи…” – повтаря автоматично, пак на себе си човекът с кирката, Петров. – Не, съвсем не е необходимо…

В този момент се намесва Лозанов, който досега странно си е мълчал:

– А бе я слушай, Хари, ти какви ги говориш, преди не бръщолевеше такива неща?

– Ами знаете ли – започва „Хари” – нали го знаете, от осма галерия – онзи Писаря…

Всички предчувстват някакъв невероятен смях и започват да се подсмихват.

– Той ми каза за тези неща, и други работи ми каза – невероятно е!

– А случайно – с престорения си авторитет започва Лозанов – а случайно не ти ли каза, че ще ти сере в устенцата?

– Е, каза ми… – примирява се Харалампиев – един вид: „Това какво общо има?”

Избухва най-силният взрив от смях от доста време насам. Стените на галерията се разтърсват.

– Е, значи ти е срал – довършва Лозанов.

Смехът изригва отново и не престава, хората се търкалят по калния под държейки се за коремите.

Харалампиев не се обижда, сякаш е очаквал това, но пита, сякаш защото така или иначе му е все едно:

– Е добре, де, някои от вас са се возили в метро. Как мислите, че става – да не би с тези счупени кирки (размахва кирката си, която наистина е в много лошо състояние) или с тези газени лампи от преди двеста години (посочва пушещия инструмент на Лозанов)?

Никой не отговаря, но Петров казва замислено:

– Да, има нещо вярно. Имаше един период, в който нещата не бяха така (но много кратък, разбира се). Уж нищо-нещо, но наистина построиха малко метро, по дяволите – не знам как. Но после нещата започнаха да си идват по местата, или поне така ни казваха. Имаше обрат. Добрите сили победиха, както са побеждавали и друг път. Нещата се успокоиха и както ни казаха – всичко тръгна по руслото си. Може би не знаете, но метрото е започнато първоначално много, много преди да се родим. И тогава нещата са били в русло, и сега.

Фантастичен разказ

юли 25, 2013

 

– Уважаеми господа, трябва да ви призная – след краткa пауза каза старият комунист – че аз съм комунист. Да, не се срамувам от това – комунист съм!

Старецът приглади с трепереща от нерви, а не толкова от старост, ръка белите си коси назад.

– Но защо трябва да го признавате? Тук никой никого не преследва по политически причини, пък и всичко онова е отдавна минало – леко объркан се намеси икономистът.

Хората около заседателната маса се спогледаха с известна почуда, и без това никой не знаеше кой и защо ги е събрал тук.

– Все пак искам да направя това изявление, предвид спецификата на това, което ще ви изложа.

В залата се чу леко шумолене. Някой дискретно се изкашля.

Господа… – започна комунистът – вече е известно с пълна сигурност, че абсолютното зло приближава Земята, и ние сме хората, призвани да направим всичко възможно… по случая.

Залата се разшумя, заскърцаха столове, чу се кикот, но всички забелязаха особената мъглявост в стила на изразяване на говорещия.

Икономистът се намеси:

– Извинявайте, че повдигам темата, но всъщност комунистическата идеология не отричаше ли всякакъв вид мистицизъм? Какво имате предвид под „абсолютно зло”?

Комунистът обясни:

– Вижте, прав сте. Навремето така проповядвахме, но така го изискваха обстоятелствата. Нямаме нито време, нито възможност, нито пък аз – право, да обсъждам с вас подробности около това, но то е истина: абсолютното зло се приближава с огромна скорост към нашата планета!

– Но извинете – този път се обади инженерът – искате да кажете, че абсолютното зло съществува под някаква форма в извънземното пространство?

– Разбира се – отвърна комунистът – нашите извънгалактически сонди отдавна го следят, и то в момента просто лети, устремено е, и е много близо до Земята.

Инженерът се изчерви и просто не можа отново да не вземе думата:

– Прощавайте, но извънгалактически ли казахте?

– Именно – те се намират на няколко парсека извън галактиката и непрестанно сканират космическия вакуум. Разбирам, че не сте знаели, но имаше определени причини, поради които това не беше общодостъпно. Така трябваше. Така беше по-добре.

Инженерът беше много смутен и очевидно имаше някакви въпроси по темата, но от вълнение само си смучеше нежно химикалката с връхчетата на устните си. Но пък тогава се обади онзи, който досега си беше мълчал, а може би беше от най-компетентните по темата – физикът:

– А може ли да ни обясните, господин водещ (наричам ви така, тъй като вие ни събрахте, и неформално започнахте да водите срещата), какво означава точно „нашите”, и прочие галактически сонди, както там ги назовахте?

– Означава на нас – човечеството, защото ние сме уникални във вселената, и Земята е единственият ни дом, който трябва зорко да пазим. Затова – „нашите”, господин физик.

– А може ли да попитам – продължи физикът – как така имаме сонди на такова голямо разстояние, при положение, че най-далечните наши апарати в момента се движат с много ниска досветлинна скорост на границите на слънчевата система. А и освен това – не се успокояваше физикът, който също от време на време захапваше химикалката си, но с една подозрителност, с едно неверие – как се извършва комуникацията с тези сонди – електромагнитните вълни, пристигащи до нас от тях сега, са излъчени преди стотици хиляди години – това е пълен абсурд!

– Вижте, ще ви обясня, успокойте се – каза комунистът и отново приглади запотените си коси назад. – нашите учени са разработили всичко. Аз самият не го разбирам, не е по силите ми, а не ми е и работа. Но те знаят – те постигат всичко това – нашите учени.

– Но нали ние сме вашите учени! – разгневен, почти изкрещя физикът. – Вие ми разказвате някаква приказка от американски научно фантастичен сериал! При това от най-пошлите!

– Така, успокойте се – развълнуван, но и разколебан промълви комунистът. – Вижте сега, вие сте… нашите други учени…

– Моля?!

– Да, вижте, сложно е. Не мога да ви дам подробности, моля ви само да се успокоите… – комунистът наистина полагаше всячески усилия да потисне гнева на ученото светило (защото това беше един бележит учен, а не който и да е).

Той тъкмо се наканваше да спори, но в разговора се намеси и една друга личност, която си беше мълчала до момента и бе наблюдавала изпитателно сцената – журналистът:

– А ще ви бъде ли възможно, господин водещ, или комунист, или както ви е по-приятно да ви наричат…

– О, по всякакъв, по всякакъв начин, но само без обиди. И двата варианта, избрани от вас са подходящи.

– … та значи, имах предвид (ако е възможно, разбира се) да ни обясните какво собствено представлява абсолютното зло? Или поне какво представлява т о в а абсолютно зло?

– О, разбира се – откликна веднага комунистът – доколкото мога, то не е много сложно всъщност…

Всички погледи и уши се наостриха към устата му в очакване.

– Това е, разбирате ли, това е един огромен череп, ама наистина огромен череп с кръстосани кости отдолу, който се движи с ужасяваща, всепомитаща скорост към нашата мила родна планета Земя.

– Искате да кажете, че това е нещо като образът на флага на пиратите – „Веселият Роджър”, само че с огромни размери и движещ се с огромна скорост към нас?

– Да именно – зарадва се комунистът, че са схванали мисълта му. – Отпред би изглеждало точно така. Но иначе си е череп – съвсем обемен и ужасно голям – както вече казахме – огромен.

– Може ли да ни кажете например колко „огромен”? – изведнъж преодоля стеснението си инженерът и махна химикалката от устата си.

– О, с размерите на малка планета, или луна – веднага откликна на питането комунистът – например нещо като Фобос, или Деймос…

– А вие сигурен ли сте, че всъщност не става въпрос за истинските Фобос или Деймос? – подигравателно попита физикът.

– Но моля ви се, тук става дума за сериозни неща! – не издържаха нервите на комуниста.

Физикът се готвеше да продължи заяждането си, но трети глас – този на журналиста отново зададе въпрос:

– Наясно ли сте въобще къде точно се намира това нещо, ако можем да го наречем така?

Комунистът се ентусиазира:

– О, слава богу, разбира се – да – малко зад орбитата на Сатурн. Но приближава, движи се и след няколко месеца ще бъде тук.

– Колко месеца, имате ли информация?

– Четири или пет. По груба информация. Не повече.

Настъпи кратка пауза. Явно никой не намираше решителност или причина да поднови дискусията. Комунистът забеляза това и се намеси:

– Сега, разбирате ли, скъпи господа, ако мога да ви нарека – колеги, защо е свикана тази един вид „комисия”?

– Не. – напук каза физикът.

– Съвсем просто е – човечеството трябва в малкото време, което има, да изобрети средство, апарат или каквото и да било, за да спре, или дори ако може да унищожи абсолютното зло завинаги. Затова сме събрани ние – инженер – да състави крайния идеен проект и да следи за техническите ограничения; физик – да дава основни идеи и насоки за проекта, и особено – той може да предложи някои от онези квантовите трикове, с които стават почти чудеса (знаете за какво говоря); икономист – да обобщи финансовата рамка на проекта; журналист, който да даде идеи за отразяването на този феномен в медиите, така че да не се предизвика излишна паника; и накрая – аз, който да ви събера и да ви изложа всичката необходима информация, която няма как иначе да знаете.

Известно време явно никой отново не можеше да каже нещо. Тогава инженерът изведнъж каза някак небрежно:

– Ами сещате ли се, това ми напомня за един американски филм, с Брус Уилис, който спасява земята от астероид, спомняте ли си…?

– Да, напомня – строго каза комунистът – но ви моля да не споменавате имена, заради скритата реклама.

– Но тук сме в изключително тесен кръг, а и Брус Уилис е съвсем публично име…

– Аз съм Брус Уилис. – прекъсна го комунистът.

Отново настъпи мълчание, този път потискащо. Пръв го наруши журналистът:

– Искате да кажете, че вие сте този Брус Уилис, който…

Комунистът не го остави да довърши:

– Да, именно. Този Брус Уилис. Този, който загина на астероида, за да спаси майката Земя!

– Но загина само екранният му образ. Филмът си е чиста фикция, макар че вече се съмнявам във всичко.

– Да, точно така – затова именно сега стоя изправен пред вас – как иначе?

– Значи вие сте Брус Уилис – актьорът? – полюбопитства журналистът и химикалката му неумолимо се насочи към устата.

– Господа, знаете какво е казал Шекспир за актьорите – да не изпадаме в подробности. – комунистът не позволяваше отклоняване от толкова важната тема.

Щеше да настъпи отново мълчание, ако физикът не се бе намесил решително:

– Добре, наистина, нека се върнем към това, за което ни събрахте. Само преди няколко мига господин многоуважаваният от мен журналист (при това журналистът леко се поклони с ръка на сърце) зададе съвсем резонния въпрос – какво представлява абсолютното зло, или поне т о в а точно. Отговорихте ни за външния му вид, но за да разберем как да действаме – тук физикът не можа да сдържи ъгълчето на устата си от леко повдигане – моля ви, кажете ни повече за неговата същност. Това ли е истинското, единствено абсолютно зло? А има ли и други? За какво става дума всъщност?

– Да, точно това бих попитал отново и аз – благодаря на господин физика, че зададе въпроса вместо мен – малко изнервен каза журналистът, защото му бяха отнели сферата на сложните метафизични абстракции, запазена за хуманитаристите.

– Господа, много сте прави да питате. – тържествено обяви комунистът. – И трябва да ви съобщя (а нашите извънгалактични сонди го потвърждават с неумолима точност), че това е истинкото, единствено и абсолютно – абсолютно зло на света и няма по-голямо от него. То е съвършеното зло.

Бяха необходими няколко мига, за да може аудиторията да осмисли казаното. Пръв този път се намеси журналистът:

– Добре, нека поразсъждаваме малко. Значи имаме следната ситуация – изправени сме пред абсолютното зло. Но не може ли тогава на него да противопоставим абсолютното добро? И има ли такова, знае ли някой?

-Благодаря ви, господин журналист – започна комунистът – това е наистина много интересен въпрос. Между другото нашите – той нарочно гледаше в посока съвсем противоположна на физика – учени са помислили за това и първоначално започнахме, посредством сондите си, да издирваме абсолютното добро. Дотук добре. Обаче най-лошото е, че досега не сме открили във вселената и помен от такова нещо. Да, някои подобия, но нищо истински абсолютно добро. И това е проблем, уважаеми господа, истински проблем!

– А извинете – с изкашляне се намеси икономистът, който доста дълго време си беше мълчал – не беше ли според вашата, имам предвид комунистическата, теория, именно комунизмът абсолютното добро? Извинете ме ако ви притеснявам с въпроса си.

Нещо живна в очите на комуниста и той внезапно се обърна към икономиста, когото беше забравил досега:

– Именно, господин икономист, именно! Само че комунизмът се разполага в бъдещето, не забравяйте това! (Ах, днес младите нищо не ги учат). – и след тази забележка, която му достави особено удоволствие, добави. – Така че засега положението е такова: комунизъм все още няма! А пък когато го има, то абсолютното зло ще бъде вече далече назад в миналото, както и всички други зли неща. Но въпросът е какво да правим сега – в този момент!

– Бих искал да вметна едно разсъждение – обади се физикът, който от известно време беше изцяло извън полезрението на комуниста, поради позицията която беше заел последният.

– Разбира се, заповядайте, нали затова сме се събрали. – сепна се комунистът.

– Значи така – доколкото разбирам, в положението сме, че имаме абсолютно зло, а за абсолютното добро все още нищо не е известно? – той въпросително погледна и комуниста, и всички.

– Съвсем правилно, господин физик! – отдаде му нужното, добросърдечно комунистът.

– Но според мен тогава това е парадоксът на всепомитащото гюле и непоклатимия стълб. – изведнъж заключи физикът.

– Моля? Бихте ли пояснили? – присви очи, леко объркан комунистът.

– Това е всеизвестен парадокс – продължи физикът. – Двете не могат да съществуват едновременно.

– Но защо? – попита съсредоточен комунистът. Останалите ги гледаха с интерес.

– Ами много просто, господин водещ – продължи физикът. – Нека да си представим, че съществува всепомитащо гюле. Ако съществува непоклатим стълб, т.е. стълб, който да му устои, то тогава то въобще не е вепомитащо, нали така?

– Следя мисълта ви, и досега, мисля че сте прав. – каза комунистът.

– Нека видим и обратния случай – физикът продължаваше. – Ако съществува непоклатим стълб, то може ли да има и всепомитащо гюле, нали то би го съборило – тогава какво му е непоклатимото?

– Да, следя, продължавайте…

– Тоест двете не могат да съществуват едновременно. Сега нека се върнем към нашия случай. – физикът си пое дъх, защото предвиждаше триумф. – Можем ли да имаме едновременно абсолютно зло и абсолютно добро? По аналогия с горепосочения парадокс – очевидно не може. А какво сочат фактите? Абсолютно зло? Имаме – зад орбитата на Сатурн. Абсолютно добро – никой не е и чувал за него. Всичко пасва – абсолютното зло си е абсолютно зло и нищо не може да го надмогне. Точка. – физикът оглеждаше аудиторията си с превъзходство и дишаше учестено, защото никак не е лесно да се изрекат толкова много думи наведнъж.

Комунистът отдавна беше свъсил вежди:

– Тоест, искате да кажете, че положението е…

– А дали всъщност това, което предстои, не е краят на света, апокалипсисът, имам предвид. Или с други думи – второто пришествие? – изведнъж, без всякакво предупреждение и дори с ентусиазъм се включи инженерът.

– Даже и така да е, какво от това? – попита журналистът.

– Ами нали второто пришествие е на… Исус Христос, т.е. той ще ъъъ… победи абсолютното зло. – смутено и с леко заекване отвърна инженерът.

Физикът обаче не можеше да позволи теорията му да бъде застрашена толкова лесно:

– Скъпи ми господин инженер – каза той ласкаво – нали си давате сметка, че в този случай Исус Христос би представлявал абсолютното добро? Нека за ваше удобство избегнем случая, в който той не съществува, съгласен ли сте?

– Добре… – колебливо отговори инженерът.

– И как ще решим тогава парадокса, уважаеми господа? – физикът пое дъх за нова логическа победа.

Всички гледаха въпросително.

– Просто той закъснява. – простичко каза физикът.

– Но тогава той също е зад орбитата на Сатурн! – изведнъж с вик възкликна инженерът.

– Но кой? – сега не разбра комунистът.

– Исус Христос. – с равен глас поясни журналистът.

– Само че може би малко по-близо до Уран… – добави срамежливо инженерът.

В този момент комунистът отново зае твърдо ролята си на водещ и организатор:

– Вижте какво, искам да ви заявя съвсем отначало нещо ясно и категорично. Исус Христос не съществува, това е доказано съвсем твърдо още в миналото, а и недвусмислено е потвърдено от нашите сонди. Исус Христос е измислица на църквата, без тази постановка, няма въобще за какво да говорим. Тук сме се събрали да спасяваме Земята, а не да говорим за някакъв си Исус Христос! – и той гневно, но все пак опрощаващо, заради важността на задачите, погледна инженера.

Тогава журналистът повдигна съвсем малко ръка като на пресконференция и каза:

– Господа, имам да кажа нещо.

– Заповядайте. – каза комунистът.

– Ако мога да обобщя нещата, казани и обсъдени дотук – то изводът е един. Всичко е загубено.

Погледът на комуниста помътня и той зарови ръка в косите си. Минаха няколко мига, в които изглеждаше, че ще направи някакво опровержение, ще опонира нещо. Но изведнъж изрече:

– Напуснете веднага!

Журналистът спокойно си излезе.

Физикът се притесни, че това е някакво съмнение в изложеното от него, и каза:

– Но вижте… Той, на практика е прав – това е изводът от теорията. Или поне при дадените начални условия…

– И вие напуснете веднага! – комунистът не го остави да си довърши изречението.

– А вие, с Исус Христос, вие какво мислите? – разгневеният и потиснат комунист се обърна към инженера, след като физикът почти с удоволствие напусна стаята.

– Ами…

– Какво „ами”, господин инженер, какво „ами”? Вие в Исус Христос вярвате ли?

– Е… да. – призна накрая инженерът, и направи физиономия, с която показваше, че цялата тази история вече не му е много интересна.

– Вратата. – комунистът я посочи с поглед и даже не го удостои с императивно изречение.

Смятайки, че вече е сам, забравил за икономиста, комунистът оброни тежко глава на ръцете си. Икономистът се почуди какво да прави. После се покашля:

– Господин Уилис…

– О, вие сте тук?

– Господин Уилис, може ли…

– Говори ми на ти – Брус, просто Брус.

– О, благодаря, аз съм Васил.

– Приятно ми е.

– И на мен. Брус, може ли да те попитам нещо?

– Разбира се – всичко каквото пожелаеш.

– Брус, ти наистина ли вярваш… имам предвид… в тези неща… сещаш се – извънгалактичните сонди… този череп и т.н…

Комунистът го погледна с открити очи. Личеше си, че зад тях кипи нещо.

– Да. – каза после той. – А ти, Василе?

Настъпи дълго мълчание.

 

 

Край

януари 30, 2013

Край. Това беше всичко. няма повече. Свърши се.

Нашето училище

март 5, 2011

 

Нашето училище имаше много стара и славна история. Към настоящия момент то се именуваше „Слава”. Преди време се е казвало „Слава на СССР, КПСС и всички братски народи”, но след демократичните промени съкратиха името му просто на „Слава”. Бившата директорка (по онова време) имала предложение името да се преобразува на „Славянка”, но завучът тогава отбелязал, че това подхожда повече на име на детска градина. Той се аргументирал с факта, че е виждал детска градина, която се казва „Прабългарче”. Директорката се съгласила, но силно натъжена, тъй като това име толкова и харесвало. Завучът забелязал разочарованието и, но си замълчал, понеже виждал, че удържа победа. През времето на прехода се смениха доста правителства и имаше един период, в който демократично настроени сили в училището изведнъж решиха и се наложиха името да не е просто „Слава”, ами по-възторженото „Слава!” (имаше възторг в онези времена и бурни емоции, и гладни стачки, и какво ли не). Това име просъществува няколко години, но после тихомълком, без никой да промълви и думичка против, беше върнато на старото си „Слава”. Общо взето нямаше недоволни, даже между учителите се разпространяваше анекдот, че гимназията ни всъщност е часовникарски техникум – заради подобната марка руски часовници. Но според мен това е несериозно и даже не е смешно, защото просто двете неща нямат нищо общо.

 

Но аз исках да разкажа за сегашния период на училището и по-точно за нашия учителски колектив – много сплотен и много приятен. Бяхме се оформили една групичка от учители, които не само си общувахме и се забавлявахме в работното си време, но и започнахме да оставаме след часовете и да се събираме в учителската стая на сладка раздумка и разпивка. Бяха невероятни преживявания, пийвахме си биричка, хапвахме си туй-унуй и разговаряхме на най-различни теми. Главно общофилософски, психологически (проблемът, касаещ народопсихологията например), а също и чисто дълбокопроникновени мистично-метафизични теми. Освен това и всеки споделяше личния си опит по разни въпроси, което беше много интересно и поучително. Но ето какви области например никога не се засягаха, тъй като ги смятахме за под нашето ниво, и подхождащи повече на учениците, на които преподавахме, отколкото на нас – техните учители. Коли, движение по пътищата, компютри (с изключение на някои чисто теоретични казуси, които даже граничеха повече с философията; причината беше, че все пак между нас имаше и учител по информатика), електронни игри, пренебрежителни коментари за чалгата, пренебрежителни коментари за нашия политически живот, а също и различните неуредици в държавата, с които може да се срещне всеки обикновен гражданин (проблеми с митници, администрации, отношение на служителите там, в разни магазини и прочее).

Нашата „компания”, както сами се наричахме, се състоеше от следните учители: учителят по литература Лулчев, учителят по физика, учителката по математика Звезда Василева, учителят по фехтовка Фотинов, (особено се наблягаше при нас на този спорт, даже бяхме с такъв профил), учителят по музика (по раншното „пеене”) Калашников (съвпадението на имената е съвсем случайно), учителят по физическо (той настояваше на думата „физкултура”, но всички по инерция си викахме „физичско”, „физическо” и т.н., а то това всъщност не е неправилно, тъй като произлиза от „физическо възпитание”, само че последното е изпуснато), учителят по трудово обучение Градинаров, който беше известен с неустоимата си страст по анцузите – имаше поне около двеста комплекта вкъщи, носеше си ги много чисто, всеки ден беше с различен и се явяваше даже по най-официални поводи с тях. Имаше и един нов учител – географът Василев, който в началото не говореше много, но един път се изпусна и каза думата „циплъцплъц”. Никой не знаеше какво е това, и като го попитахме, ни отговори, че това е езикът на едно много рядко африканско племе, който се слави с невероятно странната си граматика. Помолихме го някой път да ни разкаже за него, и той обеща. Неговата приятелка беше оперна певица и честичко се отбиваше при нас, и обсъждахме най-различни опери. Аз обаче, понеже не разбирам много от опери, и не мога да кажа много повече по въпроса. Имахме и един гост преподавател – именно учителят по информатика, защото си нямахме такъв на щат, и се налагаше да каним отвън. Той беше по принцип университетски преподавател, голямо светило в НБУ и автор на редица софтуерни решения, а също и на особено ценни научни трудове. Беше също и дълбоко религиозен, макар и по много странен начин, и ние много внимавахме да не го обидим на тази тема. Разбира се от нашата компания не можехме да изключим и директорът на училището Сони (не върви, все пак, нали разбирате). Той беше професор, много интелигентен и приветлив човек, с хапливо и малко литературно чувство за хумор, с огромна ерудиция и психологическа проницателност. Не идваше често на сбирките ни, но пък когато дойдеше, купонът ставаше наистина забавен и изключително приятен. А понякога училището навестяваше и бащата на директора – той пък беше доцент. Но по какво беше професор Сони – никой не знаеше. Иначе за баща му знаехме. Веднъж директорът ми каза по този повод: „Виждаш ли – учителят е надминал своя ученик!” Аз малко се обърках (а може би не трябваше, трябваше да поразсъждавам малко по-бързо, може би) и му казах, че доколкото знам, изразът е „Ученикът е надминал своя учител”, а и освен това само при много свободни асоциации бащата може да се сравни с учител, а синът с ученик, да не говорим, че в случая даже се прави обратното – синът е учител, а бащата – ученик. Директорът се усмихна благо и закачливо-приятелски и ми отговори: „Ето виждаш ли – ти сам го каза. Синът е учител, а бащата е ученик. Това е така, защото отглеждайки сина си, бащата се развива житейски, преодолява трудности и съзрява като личност.” „Добре – продължавах да нахалствам аз – но какво общо има това с науката и нейните титли и звания?” Тук директорът се разсмя съвсем искрено. Но добродушно, явно му приличах на малко дете, и честно казано, в сравнение с него то си беше така. „Значи, гледай сега – започна той – ти знаеш ли по какво е доцент баща ми?” „Знам.” – казах. „А знаеш ли по какво съм професор аз?” „Не” – признах си очевидния факт. „Така – продължи директорът на гимназията, моят началник – следователно въпросът ти съдържа прекалено голямо количество неопределеност, която го поставя извън рамките на рационалното. Това не означава обаче, че е безсмислен, не, той просто е ирационален. И като такъв, следователно има ирационален отговор.” „И какъв е той?” – не мирясвах с недосетливостта си аз. Директорът ме погледна проницателно. „Нарочно няма да ти го кажа. Но не за да те дразня, а за да те накарам малко да помислиш. Ще ти кажа само, че ти знаеш отговора.” Сега, след като мина известно време, мисля, че го открих, и че директорът е прав и аз винаги съм го знаел, но съм подхождал неправилно към въпроса. Отговорът е в самото взиране в това, което не принадлежи към света на логиката, не му се подчинява и е отвъд него. Когато се взираш там, ти „виждаш”. Ако наистина „виждаш”, значи виждаш и отговора.

 

Значи, бащата на Сони – доцентът, също беше много приятен и интелигентен и ние се радвахме, когато ни посещава. Той също като професора беше много ерудиран и с много познания, но честно казано – без да го обиждам – не можеше да се сравни със сина си. Ние го уважавахме, съвсем естествено, но и гледахме да сме много внимателни с него, защото имаше все пак своето бащинско влияние над Сони. Понякога му внушаваше да се направят размествания на чиновете в класните стаи по абсолютно нов начин, което беше доста трудоемко, и макар да го правехме без ропот, все пак предпочитахме да се случва по-рядко.

 

Тук искам да спомена и някои личности, които не бяха част от компанията, но понякога се появяваха при нас. Например чистачката Фрея, която беше чистокръвна шведка и… повече не се сещам какво може да се каже за нея. Разбира се, познавахме се и със счетоводителя Вапцаров (отново случайно съвпадение), който освен основната си професия, беше и любител поет, и като повечето такива, беше голям особняк. По характер беше суров, хладен и мрачен, но в никакъв случай не беше лош човек. За особеностите му – например, когато влезеше при нас в учителската стая, винаги казваше: „Хеей, пиупиупиупиупиупиу…” Дълго време не можех да разбера защо пиука така. После някой ми обясни, че това не било пиукане, а бил викал „юпи, юпи, юпи, юпи, юпи, юпи.” Това хвърли известна светлина върху нещата, но за мен продължава да няма никакъв смисъл.

Всеки от нас – учителите – си имаше някаква тема – слабост, върху която се беше съсредоточил и обикновено като се събирахме и си гаврътвахме биричките, всеки обичаше да сподели с всички „от своето си”, т.е. от своята ниша, в която дълбаеше света, образно казано, защото всеки от нас „дълбаеше света”, разбира се говоря само от абсолютно философска гледна точка.

 

Да вземем учителя по физика. Той познаваше състоянието на съвременната физика до най-голяма точност, следеше научните новини и знаеше и най-малката подробност от модела на вселената, както си го представя тази наука за момента. Формули, теории – за него това беше като „здрасти”. Там той нямаше какво да научи повече. Това, което го влечеше повече в живота му, бяха практическите познания по извършване на определени дейности, като неговият Йерусалим, ако мога така да се изразя, беше строежът на къща. Той знаеше всичко за вселената, но къщата за него беше една неизследвана вселена, със свои закони и правила, които трябва да бъдат открити. Но нали къщите са част от физическата вселена? Тогава те се подчиняват на същите физични закони, които учителят много добре знаеше. Да, но пък практическата страна на въпроса е съвсем отделна вселена. Паралелна, бих казал, макар тази, втората вселена, да е толкова по-сложна от първата, че думата „паралелна” си е един вид изхвърляне, т.е. неточност във формулирането на понятието, поради увличане в употребата на шаблонни изрази и недостатъчно осмисляне. Та учителят по физика се беше хвърлил в изучаване на тази толкова нестандартна вселена – занимание, което, мисля, би го издигнало в очите и на Карлос Кастанеда. Например, как се импрегнира покривна греда? Отговорът на този въпрос е абсолютно неизвестен, но учителят по физика ще ви каже, и то не защото е учител по физика, а Изследовател на Къщата – следното. Първо, гредата се рендосва до синкаво сиво със средно грубо ренде. После – залива се с около половин килограм безир, оставя се да втаса за около една нощ и после се извършват следните довършителни работи. Пробиват се четири малки дупки с диаметър колкото семка от индийско орехче и дълбочина към четири милиметра и гредата отново се залива, само че със син спирт против мишки, поръсва се с кафява захар за готвене, но от най-грубата, и започва да се измазва с фина четка със специално приготвена смес. Тя се състои от – пудра захар, бензин, сок от карфиол (най-добре афганистански – продавали такъв – специален – в „Мосю Бриколаж”), транформаторно масло, само че употребявано (той ми обясни защо, но го забравих), разтвор от ръжда от пружини в дестилирана вода, и прах от въглища. Престоява две денонощия и така обработената греда се залива с максимално количество бензин. Изчаква се да изсъхне и е готова. Попитах го – а не е ли възможно да платиш на някой майстор да свърши това, а ти да не се занимаваш. Той ми отговори, че е възможно, но майсторите обикновено си вършат работата през пръстите, не спазват точните закони на „онази” вселена и ти накрая получаваш не къща, ами просто някакъв паралелепипед. Той не принадлежи нито към физическата, Айнщайновата вселена, нито към другата – практическата вселена на къщите, а към никоя. И ако тръгнеш да живееш в нея – просто си загубен. Ще имаш сума ти главоболия, а на всичкото отгоре е възможно да престанеш да съществуваш, макар нито ти, нито някой друг да може да разбере това. Хванах се за главата… Следователно вероятно никога няма да имам къща. А от това не ме очаква никак добро бъдеще. После учителят по физика ми разказа как преобразувал всички пружини на леглата си вкъщи в демпфери. „Но защо е нужно това?” – го попитах аз. „Удължава живота им” – съвсем уверено и авторитетно ми отговори той. Помислих си… Всъщност нищо не си помислих, а направо се отчаях. Учителят по физика обожаваше да лакира. Също и обожаваше да разказва за това. Съвсем съзнателно не предавам тук някои от неговите разкази, защото подробностите са ужасяващи. Учителят по физика обикновено говореше, прозявайки се. Тогава нищо не разбирах от това, което казва, и се радвах, защото знаех, че говори за безир, стружки, бял спирт, лилав спирт, качествен и некачествен бензин, лакиране, безиросване, бензиносване, опояване с нафта, изкопаване на дупки с цел укрепване на къщата, места, от които можеш да си купиш качествен безир, места, които трябва да избягваш, защо газта за запалки не може да бъде използвана при строежа на къща, начини за добиване на добри стружки, както и начини да се отървеш от тях, ако не ти трябват, и други подобни много полезни неща. Учителят по физика можеше да говори много дълго време. Но на другите колеги им беше много интересно и те се включваха в темата, и се получаваше истински жив и интересен диалог.

 

Още много неща могат да се кажат за учителя по физика, но сега искам да разкажа за нашата учителка по математика – строгата, но много по човешки обективна и справедлива Звезда Василева. Тя беше донякъде интровертна, вглъбена в себе си, и често изглеждаше увлечена в далечни мисли. Дали прозираше в някаква сложна математическа тематика или пък насочваше острия си като бръснач ум към някакви общочовешки, екзистенциални въпроси, нямаше как да се узнае. Но въпреки това, тя никога не си мълчеше и откровено споделяше мнението си по всеки въпрос, дори с риск някой леко да се засегне. Никой от нас обаче не би и се засегнал за нещо. Дотолкова я уважавахме – искрящ бисер в огърлицата на нашата учителска компания. Въпросът е, че тя не беше просто умна, а направо изключително интересен човек – уникална личност. Например имаше една (не само една, разбира се) особеност – покрай всичките теории и сложнотии, които се въртяха в главата и – много се интересуваше от теория на комуникацията и кодирането. Говореше ни много интересни неща. Например беше изобретила понятието „тежест на информацията”, или „информационна тежест” (което е същото, само че думите са разменени). Тя твърдеше, че при различните степени на сложност на кодиране, тежестта на информацията не остава константа. На мен някак си ми се струваше, че не е така. Нали ако една информация се кодира, колкото и сложно да е, стига после да може да се разкодира в абсолютен смисъл, то тя си остава същата. Но Звезда Василева настояваше, че – първо, всяка информация е кодирана, т.е. не съществува некодирана информация, и освен това, степента на сложност на кодирането и безсъмнително е неопределеност. Имало само сложност на трансформацията на едно кодиране в друго и тази сложност променя, само че по неизвестна зависимост, информационната тежест. „Гледай сега – казваше тя. – аз мога да видя една буква и да я разпозная. Но мога и да не я разпозная, и да се чудя какво е това. А може и въобще да не знам, че виждам буква, например може би ти си буква, а аз дори и не подозирам.” „Аз да съм буква?” – помислих си и плавно се изчервих, защото се засрамих, че ми е проличало, че ми е станало приятно. „Тогава тежестта на информацията намалява, защото аз въобще нямам представа, че трябва да те прочета. Но ако някой учен човек ми обясни какво значиш, то аз вече ще имам тази информация” – продължи тя. Тук се изчервих още по-силно и чак се изпотих – мен ще ме обяснява учен човек? Ама че работа! „Всичко може да е информация, но ние да не го знаем. Около нас може да има изобилие от неща, които не разбираме. Те може да са безкрайно много.” Имаше нещо вярно в тази теория. Но на мен продължаваше да ми изглежда странно. „Да, но тук опираме до въпроса за абсолюта” – намеси се учителят по физическо – набит, мускулест и космат мъж, който понякога изведнъж се намесваше в разни разговори. Ние със Звезда решихме безгласно този път да не му отговаряме. Но нека да продължа за нашата впечатляваща математичка. Тя, особено когато бяхме на масата и си пийвахме, използваше една много странна нейна си оригинална форма на комуникация, която всъщност ние сами открихме – тя не ни каза за нея – при това много трудно – посредством продължителни наблюдения и анализи. Значи, тя много обичаше да прави муцки. Постепенно осъзнахме, че тя прави поредици от две-три до седем-осем муцки, разделени с пауза. Установихме, че тези серии от муцки имат повтаряемост, тоест не са произволни съчетания. Нарекохме тези серии „мимики”. Установихме още, че „мимиките” се подреждат в други поредици, разграничени с по-голяма пауза, тях нарекохме „настроения”. „Настроенията” се състояха от различен брой мимики и общо взето не се повтаряха, с някои изключения – например – по-кратките. „Мимиките” бяха много на брой, но определено – ограничено множество, и имаха вариации подчиняващи се на някакви правила, които беше много трудно да установим. Не само това, ами и „настроенията” следваха едно след друго, и едно след друго, и образуваха цялости, които по липса на каквато и да е подходяща дума, нарекохме „безмълвие”. Безмълвията бяха най-обобщаващата съвкупност от муцки и можеха да продължат различно – от няколко минути – до един-два часа. Те абсолютно никога не се повтаряха, но забелязахме, че има различни типове – според честотата на срещане на определени „мимики” в тях, например. Дълго си блъскахме главата над тези странности, докато изведнъж на някой от нас му хрумна, че по принцип муцката не е някакъв спазъм на лицето, а определено носи някаква информация от правещия я. Тогава, ако приемем, че муцката е най-дискретното различимо количество информация, то можем да направим следните асоциации. Муцката, да речем, е „единичност”, мимиката може да е пакет от единичности. Настроението тогава да го кръстим „серия от пакети”, или просто „серия”. А безмълвието пък тогава можем да наречем „сесия”. И какво се получава сега? Ами излиза, че това е поток от информация! Значи нашата брилянтна учителка по математика през цялото време е предавала потоци от информация. Но ние можем да продължим и по-нататък с разсъжденията си. Ако единичността съпоставим със „символ”, пакетът с „дума”, серията с „изречение”, тогава за сесията остава просто – „текст”. Значи нашата невероятна Звезда непрекъснато в продължение на цялото ни познанство ни е говорела „на някакъв странен език”, както се пееше в една песен. Но този език все пак беше много труден. Никой от нас не успя да го научи, с изключение на учителя по фехтовка Фотинов, по прякор „жицата” (за това по-късно), който обаче можеше само да разбира, но не и да го „говори”. Понеже те си имаха приказка с Василева, понякога водеха дълги разговори – тя на своя си, а той, естествено, на български. Беше много странно да ги наблюдаваш.

Въобще Звезда беше надарена и в много други отношения, от които няма да мога да изброя дори и половината. Но определено и вървяха езиците. Говореше основните европейски езици, а и освен това се интересуваше от скандинавистика, и езиците на всички скандинвски народи от германската група ги владееше перфектно. Включително и така наречения староисландски, както сме приели да наричаме английското „old norse”. Тя често, когато беше в подходящо настроение, ни рецитираше откъси от различни саги , както и фолклорни варианти, базирани на техните сюжети, разбира се на най-чистия и оригинален старосисландски, който можеш да чуеш. Спомням си например за Волсунгасага, Инглингасага – вероятно защото са от най-известните. Също така понякога и напяваше.

 

Мисля, че тук е и мястото да разкажа за симпатягата – учител по фехтовка Фотинов, защото той беше най-близък и най-добре се разбираше със Звезда Василева. Двамата имаха някакво особено ниво на комуникация и често прекарваха времето си в дълги разговори, понякога и насаме.

Фотинов имаше прякор „жицата” защото беше наистина много добър фехтовач, участваше в републикански състезания и с право си се гордееше със спорта си, така че рапирата му беше станала като част от тялото, като някаква жица, непрекъснато стърчаща от него. Е, това е образно казано, де, но е факт, че я носеше постоянно със себе си, и никъде не се разделяше с нея. Включително и на вечерните ни партита – ако и в едната си ръка да държи примерно бира – то с другата задължително поне леко ще докосва рапирата си. А ако не я докосваше, то от време – на време си я поглеждаше, уж тайно, макар че за всички беше ясно, че я държи под око. Фотинов имаше такъв характер – добър, услужлив и тактичен в отношението си към другите. Когато говореше, си личеше, че думите му са внимателно подбрани.

Но това не е толкова важно, по-интересни бяха, както споменах по-горе, отношенията му с учителката по математика Звезда Василева. Те, както казах, бяха уникални, а това, което най-много излизаше на повърхността от тази уникалност, бяха разговорите помежду им. Е, аз мога да говоря само за разговорите, които са водили пред общата компания, а при честите им уединявания (в това не искам да вложа никакъв насмешлив, или укорителен подтекст – нормално е за едни толкова и духовно, и душевно близки хора) – не знам как са си говорили. В тези разговори Фотинов излъчваше една много фина положителна енергия към Звезда, а тя съумяваше да му отговаря съвсем на място. Аз например, ако ме облъчат с толкова ефирни, деликатни, топли флуиди, то така щях да се объркам, че може даже да започна да пелтеча. Но нека ви демонстрирам за какво става дума. Например седим и си пийваме в учителската стая, и Фотинов обикновено казва:

– Василева, ти си свиня!

А Василева му отговаря:

– Ей, фехтовачо, а остра ли ти е сабята?

– Не се казва сабя, а „байонет”!

– И как е, как е, размахваш ли го?

– Хе-хе-хе! Излъгах те! Не се казва байонет.

– А как се казва, бе Фотинов, виждаш ли, че аз нищичко не знам? – и Звездата прави физиономия на престорена наивност.

– Няма да ти кажа!

– Но защо? – и пак някаква муцка.

– Защото си свиня!

– Ах, аз понякога съм го виждала, така да се извива…

– Извива, извива, ама се казва рапира. Знаеш ли как свисти?

– Именно, именно – страхотно е!

– Василева…

– Да?

– Ти си пуйка!

– Така ли?

– Да, и не само това, но си и пуйка, и гъска едновременно.

– Искаш да кажеш – turkey-goose – нещо такова?

– Да, точно така – турски гъз! В лицето приличаш на гъз, а пък в гъза си … самият сатана!

– Но това означава ли, че дупето ми е грозно?

– Съвсем не, сатаната е бил най-светлият от ангелите, само че после е паднал… малко надолу.

– Но нали ни го рисуват един такъв – все… неприветлив.

– Просто е спрял да се поддържа, нали знаеш как стават тия работи, Василева, аз ли да ти обяснявам?

– Ей, фехтовачо, я да ти видя рапирата…

– Василева, ти знаеш ли, че всъщност май не си свиня…

– Така ли?

– Да, ти всъщност си някакъв хибрид между слон и обезглавена муха.

– А рапирата, фехтовачо, рапирата?

– Но сега, като се замисля, се сещам, че у теб има и нещо свинско. Когато се смееш, цвилиш като оргазмещо се прасе.

– Не мога да се сдържа, признавам си го. – тя беше честен и открит човек.

– Василева…

– Рапирата?

– Ти си свиня!

 

Разговорите им можеха да продължат по този начин до безкрайност. Понякога ние останалите спирахме общия си разговор само за да ги послушаме. Просто се удивлявах – аз не мога да говоря с никого така!

От време – на време учителят по физика, за да облагороди емпатичния вълнови фон в колектива ни, когато Звезда влезеше в учителската стая, казваше нещо например от сорта на: „Василева, мръсна свиньо, престани да ядеш толкова, приличаш на слоница с хормонален дисбаланс, който води до гигантизъм. Въобще твоят елефантизъм ми причинява непредставима клаустрофобия, ти си толкова огромна, че изпълваш даже повече от цялата стая, което дори противоречи на законите на физиката, но е факт, и ме приближава до теб повече, отколкото го желая, което ми е противно, защото по принцип си крайно неприятна и като тяло, и като личност.” На подобни фрази Звезда Василева не отговаряше, а само се усмихваше, защото все пак физикът не беше фехтовач, нямаше рапира, и просто нямаше какво да се каже.

 

А сега ще разкажа за тази странна птица – информатикът, малко мрачна и особена личност, което някак си си подхожда с крайно изострения му и изразен интелект. Значи, по принцип не се интересуваше много от злободневни и обществени теми, но, както споменах преди, той беше много религиозен, въпреки че възгледите му не бяха съвсем стандартни. Глождеха го разни въпроси и той по цял ден мислеше върху тях, като почти се измъчваше, защото беше буден и търсещ. Непрекъснато говореше за един основен въпрос – дали поясът на Орион е част от Бог, или Бог е самият пояс на Орион, или пък тази група от звезди е част от учителя по физическо в нашето училище. Дори твърдеше, че това е основният въпрос, който стои пред цялото човечество, и дори че нито един човек не може да встъпи във вечното блаженство, докато не му бъде даден ясен и недвусмислен отговор. (С това определено леко се отклоняваше от традиционното християнство.) Веднъж го попитах как е възможно в такива кардинални въпроси, касаещи съдбата на всеки човек и човечеството като цяло, да е замесен и нашият физкултурник, за който едва ли някой е чувал по света. Той ме погледна малко косо и каза, че това е доста елементаризиран възглед, защото хората не винаги са знаели всичко, което знаят сега, например. Даже нещо повече – възможно е на всички хора по света да им е много добре известен нашият учител по физическо. „Но как е възможно това?” – възкликнах аз. „Ами просто може би го наричат с друго име.” – снизходително ми отговори учителят по информатика. Понечих да кажа нещо, но информатикът присви по особен начин очи, взрени някъде в далечината, и започна: „Не знам дали знаеш, но е напълно възможно нищо да не съществува, а всъщност целият свят да е илюзия, проектирана в съзнанието на учителя по физическо. И всъщност съществува само той, и нищо друго.” „Но това значи, че и ние не съществуваме, така ли?” – попитах аз. „Разбира се – погледна ме малко отвисоко, отговаряйки ми учителят. – в това всъщност е същината.” Аз му казах, че ако учителят по физическо си мислеше тези неща, то това би било солипсизъм, но ние да си го мислим, е някаква много странна форма на алтернативно перспективен солипсизъм, и не знам как на някого въобще може да му хрумне това. „Ами щом на него може да му хрумне, колко повече на нас – несъществуващите – трябва да ни хрумне то?” – беше отговорът му. Разговорът беше прекалено странен за мен и аз го продължавах не за да достигнем до някакви общи изводи, а просто защото ми беше интересно как ще отговори нашият учител – философ на въпросите, възникнали по пътя на спонтанната ми логика. „А това означава ли, че учителят по физкултура е Бог?” – попитах. „Съвсем не. Ние сме несъществуващи и въобще не можем да мислим каквито и да е неща за един съществуващ.”- ми каза той. „Но тогава излиза, че и Бог не съществува?” – предпазливо зададох въпроса си аз. А той веднага ми каза, макар че малко се издразни вътрешно от плиткостта на мислите ми, но обаче ми прости: „Абсолютно невярно. Бог със сигурност съществува.” „Но това противоречи на факта, че нищичко не съществува, освен учителят?” – зададох логичния въпрос. Тогава нашият проникновен теолог ми каза – „И двете твърдения са верни – не съществува нищо друго освен учителят по физическо, и Бог съществува абсолютно.” „Но това е пълен парадокс, това е тотално алогично!” – почти извиках аз. „Не бива да се плашиш от парадоксите, колега, за Бог няма нищо невъзможно.” – сериозно и твърдо ми отговори той. А аз си признах: „Вече напълно се обърках. Загубих свързващото звено в тази идея.” А той не ми се обиди, ами се усмихна наистина приятелски: „Спомни си пояса на Орион. Това е свързващото звено.” Освен това по късно ми каза, че мрази будизма. Аз вметнах: „В будизма име известно подобие с теориите, които ми изложи.” „Да, но според будизма, и особено някои негови течения, не съществува абсолютно нищо, абсолютно нищо! А аз не приемам това.” – така ми отговори той. Да не съществува абсолютно, ама абсолютно нищо… след предния ни разговор това не ми изглеждаше толкова странно. Дори започнах сериозно да го обмислям.

 

Сега се присетих за учителя по музика, дето – както казах – едно време му се викаше „пеене”. И той беше и интелигентна, и колоритна личност, а бе въобще нашата компания си беше супер шик. Особеното при него беше, че не беше хомосексуалист. Не че е имал някакви такива прояви, но наистина не беше, просто изобщо не харесваше жени. Не, че ги мразеше – напротив – общуваше си най-нормално с тях. Само че по никакъв начин не го привличаха по онази линия, нали се сещате… Сексуално и еротично го интересуваше друго. Не мъже, както споменах. Ами… детски барабанчета! Да, беше луд по тях, това беше неговият сексуален обект. И не само чисто физически сексуален, ами заместваше напълно ролята на жените, каквато те играят при другите мъже. Някой би казал – ами нищо ново под слънцето – това е фетишизъм. Само, че хората, които добре познават случая, веднага ще ви кажат, че въобще не е така. Наистина няма нищо общо с това известно на сексологията явление. При фетишистите техният фетиш винаги има някаква връзка с жените, често дори доста пряка. Някой се възбуждат от нечисто бельо, обувки, някакви предмети докосвани от жената, някои се възбуждат само от женската коса, а най-крайните и извратените – дори от изпражнения. Но тук нямаше нищо подобно – учителят по музика се интересуваше единствено от барабанчетата. Не го интересуваше дали имат или са имали нещо общо с каквито и да било жени или не. Тук някой може да направи отново погрешна асоциация. Да направи връзка между това, че професията му е музика, и че барабанчето е музикален инструмент. Мога да ви уверя, пък ако щете ми вярвайте, че двете неща нямаха нищо общо. И понеже са детски, трябва да ви откажа от всяка мисъл за педофилия. Абсолютно безумие е, ако си помисли някой това. Само барабанчета и барабанчета, и барабанчета, и това е.

Най-странното е – и което би объркало всеки – е, че той все пак си имаше гадже. Веднага ще кажете – аха ясно – онези неща, дето ги каза горе са леко преувеличени. Просто отново някакъв банален случай на странна перверзия, пък може и малко да се преструва, за да се направи на интересен. Не, нищо общо, нищо общо! Сега ще ви обясня за какво става дума. Учителят по музика излизаше с нея единствено защото… дупето и приличаше на детско барабанче. Да, единствено затова. Той казваше, че това е най-страхотното детско барабанче, което бил виждал в живота си. И че е влюбен до полуда в него, и че ако някога се разделят, сигурно няма да може да живее повече. Сега, нали се сещате, че все пак то не е истинско детско барабанче, а дупе, но явно учителят е успявал да се справи с този факт. Сигурно толкова много е приличало на истинско, че е можело да задоволи изискванията и на ценител като него. От самото момиче не се интересуваше като жена, естествено, единствено я възприемаше като човек. Даже бяха приятели. Но тя беше приносителката на… барабанчето! Разговаряли сме и съм го питал дали я обича. „Не – казваше – само толкова, доколкото човек обича приятелите си.” Тя иначе беше много симпатично момиче и родителите и – много странни и нестандартни хора – навремето – бунтари, я бяха кръстили Армкорлр. Изобретили са това име, като са го сглобили от два праиндоевропейски корена – *ar и *gel-/*gol. *Ar има значението на „съчетавам/съответствам добре” и е родоначалник на множество силно популярни в производните индоевропейски езици думи като например – „армия”, „ариец”, „аристократ”, също така в германските езици – думата за „ръка”, понякога „рамо” (на английски – „arm”), като вероятно и българското „рамо” е с този произход. Майката и бащата на Армкорлр са имали предвид по-военния нюанс на корена, дал началото например на латинското „arma” – „оръжия, инструменти на войната” и произлизащите от това много известни сега думи. Вторият праиндоевропейски корен е със значение „студен”, „студ”. Така че ако питаме създателите му, то името би трябвало да означава нещо като „войнстващ студ”. Но според друго тълкуване би могло да се преведе и като „благороден студ”.

Те, като истински, неподправени хипита и бяха забранили да работи за държавни организации, свързани с поддържане на реда, като полиция, армия и т.н., понеже ги смятаха за идеологически напоени с насилие, а те цял живот са се борили против насилието. Затова тя работеше като въоръжена охрана към един частен концерн. Водеше се „автоматчик” и даваше денонощни дежурства с автомат около някакви складове. Сега, трябва да признаем, че през живота си беше убила няколко души – мисля – седем или осем, но трябва да подчертая, че при напълно законни обстоятелства. Това са били просто някакви супер нагли нарушители, които не се съобразили с никакви предупреждения, изстрели в безопасна посока и т.н. Може да се каже, че направо са си го търсели. Може да са били и напълно откачени. Така, че Армкорлр в случая не може да бъде упреквана в нищо – тя просто е изпълнявала съвестно задълженията си. А те са били – да охранява. Спазвайки всички правила, наредби и закони. И тя беше наистина много свестен човек. Аз съм я виждал няколко пъти.

А Калашников (трябва да признаем факта, че понякога се получават доста странни съвпадения на имена) беше – както казах – много интелигентен човек – просто невероятен ум. Имах чувството, че знаеше всичко! Всъщност не знам дали е знаел абсолютно всичко, но честно казано, за себе си и досега вярвам, че е така. Просто където го бутнеш – и ти отговаря. И не само ерудиран – т.е. познания, научени с времето и така нататък. Този човек мислеше здраво с мозъка си и смятам, че беше открил сам огромна съкровищница от познания, до които човечеството би могло да се добере единствено за хиляди години. Няколко хиляди имам предвид. Понякога почти си играех да се изумявам дали ще може да ми отговори и му задавах хипертрудни въпроси, въпроси над които човечеството си блъска главата отвека. Например питах го:

– А какъв е смисълът на живота?

– Четиридесет и две. – беше незабавният отговор.

– Но това не беше ли нещо от „Пътеводител на галактическия стопаджия”?

– Да. Това е Отговорът на Въпроса за Живота, Вселената и Всичко останало.

– Ти наистина ли смяташ, че смисълът на живота ти е 42?

– Да, разбира се. Е, смисълът на твоя може да е 43, но се съмнявам.

– Аз мислех, че там е казано с чувство за хумор.

– А защо трябва да губим чувството си за хумор, когато мислим за смисъла на живота?

(Защо, наистина?)

– А какво представлява чувството за хумор?

– Това е, когато има нещо у теб, което не искаш другите да знаят, но все пак искаш да го изкажеш, и затова го казваш, клатейки се. Това означава: „А бе аз ви го казвам, ама то – нали знаете…”

– Значи в нещата, които са казани с чувство за хумор има много истина?

– Не много, ами абсолютната истина. Само че трябва да я изровиш от купищата боклук, с които е зарината, и освен това трябва да имаш предвид, че тя се отнася само за говорещия, не е общовалидна, и само евентуално за някой, подобен на говорещия в даденото отношение.

Друг път:

– Добре, а има ли Бог?

– Не.

– Но защо?

– Преди имаше, но го орязаха с бръснача на Окам.

– Т.е. преди е имало наистина?

– Да.

– Ама истински?

– Да, абсолютно истински, жив Бог.

– И не може ли човек да вярва в него, все пак?

– Ти ако искаш – можеш.

– А някой друг?

– Всеки може.

– А орязали ли са и други неща с този бръснач по-рано?

– Орязаха страшно много неща. Когато Окам изобрети бръснача си, хората като типични вандали почнаха да орязват, орязват… Ако не бяха орязвали, сега щеше да има поне наполовина повече от нещата, които ги има, ако не и повече.

– А тези хора, които са вандали, защо режат, какво получават от това?

– С отрязаните парчета хранят самолюбието си. И аз-овете им се подуват като дете с наднормено тегло.

– Значи всъщност Окам не е направил нещо хубаво, като го е изобретил?

– Напротив, направил е. Това е просто инструмент. Като обикновения бръснач. Зависи как го използваш.

 

Трябва да кажа нещо все пак и за учителя по физическо. Той не беше много висок, но беше много набит, як, мускулест и космат. Така че физкултурата, която преподаваше, напълно му прилягаше. Той всъщност не винаги присъстваше на нашите вечеринки, защото беше против алкохола, който според любителите на здравото тяло и здравословния начин на живот (какъвто беше и той) е вреден и трябва да се избягва напълно. Веднъж си говорехме на тази тема и той ми каза: „Алкохолът е зло. Той е чума и съсипва сламата на народа.” Разбрах какво искаше да каже, но не разбирах каква е тази слама и защо присъства в това изречение, и затова го запитах: „Защо не каза само „съсипва народа”, а каза „съсипва сламата на народа”?”. А той ми отговори: „Защото народът лежи върху сламата и върху нея живее, спи и се разпложда. Без сламата си народът не може да съществува. Тя е нещо като една от онези съставки, които, ако лишиш човек от някоя от тях и той умира – например – въздух, храна, вода. Сламата е такава съставка за народа. Затова – който съсипва сламата – той съсипва и народа.” Сега го разбрах, въпреки че звучеше много странно. Въобще учителят по физическо беше много народен човек, много го биваше по народните работи и любимата му музика – което е съвсем логично – беше народната. А относно философията му – тя беше много подходяща и характерна за един физкултурник – трябва да си здрав, да спортуваш, да се храниш правилно и т.н. Мислите му, а съответно и изказванията му бяха ориентирани главно към телесното. Въобще – много физиоцентрирана личност. Той пропагандираше усърдно не само всички видове спортове, но и просто ежедневните физически упражнения, които усилват здравето, удължават живота, а и каляват характера. Енергично препоръчваше сутрешните физзарядки, предиобедните физзарядки, следобедните физзарядки, като след тях не бива да се пропускат и вечерните кросове. Например по-рядкото му присъствие на нашите сбирки се дължеше на това, че той бързаше да се прибере от работа, за да изпълни любимия си вечерен крос. Той се състоеше в това, че тичаше из квартала по определен маршрут, така че да изтича около дванайсет километра, като на всеки пет минути спираше и правеше по четиридесет и пет лицеви опори и отново продължаваше. Насърчаваше ни и ние да правим така, като разбира се, се съобразим с възможностите си. Аз, обаче, много-много не давах ухо на неговите препоръки и той ме съжаляваше, че ще бъда болен и ще живея по-кратко. „Започни от малкото – ми казваше – и впоследствие ще достигнеш моите постижения.” „Възможно е” – отговарях, но нямах ни най-малко намерение да се занимавам с такива неща.

В НСА нашият учител беше завършил вдигане на щанги и продължаваше да си се занимава с този спорт. Винаги, когато трябваше да се пренесе нещо, викахме него. Веднъж му бях на гости и просто се изумих. Навсякъде разхвърляни щанги, лостове, железа… Имаше два гладиатора. Попитах го: „Добре, де, защо са ти два?”. Той ми отговори: „Единият ми е първият гладиатор, първият личен. А другият го спечелих на едно състезание, където излязох победител.” Е, логично е – някои имат по два джиесема, други – по два гладиатора… Освен това навсякъде в жилището бяха разпръснати различни по размери арматурни винкели и други железни пръти. Попитах го имат ли те нещо общо със спорта и за какво му са. Той ми отговори, че от време – на време ги размахва за разгрявка, пък и ако някой му прави проблеми – като размахаш железен прът пред някого – и той по-бързо се респектира.

Заради тези си леки здравословни вманиачавания, той се дразнеше от пушачите измежду нас. Но не поради въздействието на тютюна, а поради факта, че към нашата учителска стая имаше балконче, и когато на някого му се допушеше, излизаше на него и така доста често вратата на балкончето стоеше леко открехната. Неговите съображения бяха, че проветряванията трябва да се извършват не произволно, а по строго определена програма – нещо като тренировките. Например – толкова серии, по толкова повторения и т.н. Безразборните проветрявания увреждат организма и понеже според него увреждаха и неговия – от време на време се вкисваше.

Той не беше много по умствената работа и духовните неща, но си спомням, че веднъж ми каза – „Има една древна мъдрост, която всеки би трябвало да помни и да живее според нея. Тя е: „Mens sana in corpore sano.” Попитах го какво значи това. А той ми отговори: „Това е на староанглийски и означава – „Купих си нова прахосмукачка””. По-късно се сетих за това и се размислих, и си зададох въпроса – как е възможно в староанглийския, който се е говорил примерно до около дванайсети век, да е имало понятието „прахосмукачка”? После проверих в една енциклопедия и се оказа, че съществува такава сентенция, но тя е на латински, произлиза от древния Рим, и означава „Здрав дух в здраво тяло”. Явно някой се беше пошегувал с нашия физкултурен учител. Защото той – във всеки случай – не се шегуваше – познавам го и съм сигурен. Но после се замислих – алегорически погледнато в „купих си нова прахосмукачка” имаше подобен смисъл. Например прахосмукачката смуче въздуха, т.е. духа, и той влиза в нея. Прахосмукачките са твърди, т.е. „здрави” машини. Лошият въздух обаче може да ги повреди. Например въздух замърсен с някакви прекалено твърди и едри частици – пясък например, може напълно да ги изведе от строя. Почудих се над този случай – дали беше съвпадение или учителят по физическо сам беше направил тази метатрансформация. Доколкото го познавах, него не го биваше много в абстрактното мислене, но знае ли човек? А може и да е се е получило по някаква интуиция, по „народната” линия. И до ден днешен това си остава загадка за мен и въобще нямам представа за какво става дума.

 

Значи, учителят по география Василев също не присъстваше често на нашите следработни събирания. От една страна той беше по-отскоро, както вече споменах, а и от друга – беше абсолютен трезвеник – подобно на учителя по физическо, само че по друг начин. Той смяташе, че човек в нетрезво състояние не може да направи географско откритие и че цялото географско знание на света съществува само благодарение на трезвените, и освен това трезвите хора. Споменаваше често за Великите Географски Открития. Как кораби, пълни с трезвени хора, са достигали до непознати земи и са попълвали знанията на човечеството с това, което е съществувало на земята отдавна, но не е било още известно. Аз съм съгласен с него, само че не съм сигурен дали сто процента от хората в тези кораби са били трезвени. Напълно е възможно, и това не противоречи с постижимостта на Великите Географски Открития, някаква част от тези хора да са употребили алкохол. Разбира се, за да се осъществят тези открития е било необходимо точно определени хора в точно определен момент да не са употребили алкохол. И това се е случило. Защо – на този въпрос не мога да отговоря, но явно просто така е трябвало да стане.

Учителят по география беше по-отскоро в нашата „дружинка” и затова мога да кажа по-малко неща за него, като не пропускам разбира се факта, че по отношение на географията беше истинска енциклопедия. Даже по му отиваше да бъде не учител, а научно светило и името му да се цитира в почти всички публикации на тема „География”.

Споменах преди за странния език „циплъцплъц”, за който ни осведоми Василев и ни обеща да разкаже повече подробности. Една вечер се бяхме събрали в обичайната задушевна атмосфера и му припомнихме това, и той ни каза някои работи. Попитахме го например как се казва това рядко племе, което говори този език. Той ни отговори, че племето се казва „хоракоитообичатдагледатснимкисголижени”. Много дълго и много странно име. Но така е с африканските племена – само учени хора (какъвто беше и учителят по география) могат да им запомнят имената. Учителят по физическо изведнъж се намеси и каза, че името има някакъв смисъл на български, който е нещо като „любители на профанната еротика”. Ама и този учител по физическо! Мисълта му беше къса като лайно на буболечка. То е ясно, че не можеш да търсиш никакъв български в Африка, и че просто техните наименования са много сложни и трудни за произнасяне от нас – това е. Учителят по география също обясни, че двете неща нямат нищо общо, и че засега името не е разтълкувано напълно, освен че в него присъства коренът за „хора”, само че на циплъцплъц, а не на български, разбира се. Каза, че няма смисъл да ни излага пунктуално научното гледище по въпроса, защото има много версии и всичко може да се обобщи с това, че и на специалистите не им е много ясно за какво става дума. Помолихме го да ни разкаже за самия език. Той ни каза, че граматиката му е изключително странна. Например обикновено в езиците думите се разделят в различни класове – съществителни, прилагателни, числителни, глаголи, наречия и т.н. В циплъцплъц освен тези класове има и много повече, отколкото в някой друг език. Например има класове специално за сини коне, за араби, за тракащи прахосмукачки, за шведски спортистки, за черни панталони, мъртви и живи пантери, и много други. Учителят каза, че не иска да изпада в подробности, защото това не е академична лекция, а просто приятелски разговор, и просто ни дава представа за този език, а не ни „учи” – един вид – на него. “Но съществуват ли въобще сини коне в Африка?” – възкликнахме ние. „В Танзания има четири боядисани, а и в Кения имаше един боядисан, но той умря.” – учителят по география не можеше да бъде поставен натясно. Имало и точно определен вид думи, които се отнасят само за откритията на NASA. Попитахме го дали това е новост в езика, защото все пак откритията на NASA не са твърде много отколешни. Той ни каза, че не е новост, и тази словесна група е съществувала от най-древни времена, говорим за няколко хиляди години назад. „Но как е възможно това?” – попитахме го. Той отговори, че науката няма ясно становище по въпроса, единственото, което е по-изявено, е хипотезата, че има връзка между това езиково явление и масираната употреба на халюциногени, практикувана от същото племе. Някой от нас зададе въпроса какви точно халюциногени са употребявали те. Отговорът беше – месо от бяла риба. Същият попита и очевидният за всички въпрос – как е възможно месото от бяла риба да предизвиква халюцинации? Каза ни, че ставало въпрос за много специален вид бяла риба – разновидност на хека и мерлузата, но много специфичен. Помислих си – ех, ако хекът и мерлузата бяха наркотични – колко повече опит щяхме да имаме в тази насока… Аз го попитах дали и в случая на валидност на тази хипотеза, може да се даде ясно обяснение на въпроса. „Науката не знае и аз не знам – отговори. – „Никой не може да знае всичко.” Наистина, защо принуждавам някакъв човек да знае всичко? Аз например не знам много и съм си добре. А „който трупа познание, трупа тъга” – казва Еклесиаст. Това обяснява донякъде защо съм такъв веселяк. После разговорът някак си се отплесна за човекоядството и географът ни обясни, че там където се практикува – например – Папуа – Нова Гвинея – то не е подтиквано от глад, а има чисто ритуална функция. Изяждайки човека, ти взимаш „силата” му. Василев зарея замечтано поглед някъде далече и ни разказа следната история, която била азбучна за тази тема. В Папуа – Нова Гвинея местните хванали някакъв бял човек и решили да го ядат. Но преди това се поколебали и го попитали: „Ти вкусен ли си?”. (Разговорът се водел на най-финия и оригинален пиджин). Той се замислил малко и отговорил: „Не”. „Ама че късмет – казали хората от съответното племе – не е вкусен!”. Но един мъдър човек казал, че е най-добре да се свика племенен съвет, който да изясни случая, защото онзи може и да лъже. Събрал се съветът и започнали да разискват. Тъй като те били умни хора, първо бил зададен въпросът – може ли човек сам да знае дали е вкусен или не? И започнали да се питат един друг: „Ти вкусен ли си?”. Едни казвали да, други не, а един младеж даже конкретизирал: „Не съм вкусен. И по двата ми рода не сме вкусни.” Излиза, че човек може да знае дали е вкусен, или не – решило племето. Но тогава се намесил онзи младеж, дето не бил вкусен и по двата рода: „Чакайте, чакайте малко. Белите не знаят дали са вкусни, защото самите те не ядат хора, а само мамят и продават на другите разни боклуци.” Мъдреците от съвета не пренебрегнали това становище. „Я виж ти – малкият умна мисъл каза!” – рекли старейшините. Тогава продължили да разсъждават. Ако не знаеш дали си вкусен, то тогава на въпроса „Вкусен ли си?”, как би отговорил? Постигнат бил консенсус, че отговорът най-вероятно би бил подтикващ към тенденцията за неизяждане, а този отговор е „не”. Крайното решение на племенното събрание било, че „няма авторитетна информация, дали белият човек е вкусен”. След това трябвало да се вземе решение дали да го изядат или не. След кратко разискване приели, че „понеже при липсата на информация по дискутирания въпрос, то според Елементарната Теория на Вероятностите, Поддържана от Нашите Прадеди и до Днес (ЕТВПНД), вероятността той да е вкусен е по-голяма от нула и тогава според Поведенческата Теория Поддържана от Нашите Прадеди и до Днес (ПТПНПД) решението с по-голям приоритет на избираемост е да бъде изяден”. И тогава го изяли. С това учителят по география приключи разказа си. Ние го попитахме: „А известно ли е дали белият е бил вкусен?” Той отговори, че не бил, и че Ново – Гвинейците от това много се ядосали, но че това е абсолютно маловажен въпрос. „Интересно е все пак.” – казахме ние. „Не, въпросът е принципен – каза ни учителят по география – вземайки решението си, човекоядците са разсъждавали съвсем трезво и решението им е напълно в синхрон със строгата логика.” „Ето още едни трезви хора.” – изникна в главата ми.

Само за сведение – езикът „циплъцплъц” е от Нигер-Конгоанското езиково семейство – това научихме от нашия учител географ.

 

За учителя по литература Лулчев не мога да кажа много, защото той беше една изключително сложна личност и аз не съм в състояние да разбирам и опознавам толкова сложни неща. Но разбира се – все ще кажа нещо. И той като всички си имаше разни специфики и особености, като някои от тях ми правеха по-силно впечатление и съм ги запомнил. Имаше две ключови думи, чрез които се разкодираше голяма част от неговата психология – „вкусове” и „спонтанност”. Той беше голям ценител на фините и деликатни хранителни вкусове, често си хапваше разни неща и обичаше дълго да анализира едни или други комбинации. С това не искам да кажа, че е бил чревоугодник – той в никакъв случай не беше такъв. По-скоро подходящата дума е „артист”. Той се интересуваше също така и от вкусовете въобще по принцип – не само касаещи храната, ами например музикалните, вкусовете в изкуството, естетическите, преценяването на женската красота и въобще всички възможни видове вкусове. Теоретизираше с вдъхновение на тази тема и твърдо държеше на мненията си Имаше например едно схващане, на което много силно настояваше и то беше аксиоматично за него, т.е. твърдеше, че няма нужда от аргументация или доказателства, защото просто е очевидно. То се състоеше в това, че вкусовете рязко се разграничават на две групи – допустими и недопустими вкусове. Например пилешко бутче, полято с течен шоколад, и освен това с чили сос, и поръсено с настъргани моркови беше допустим вкус. Но пък ако вземем и смесим картофено пюре, сирене Пармезан и добавим и малко масло – това беше недопустим вкус. Веднъж го попитах дали всъщност всеки няма право на собствен вкус, защото просто различните хора са си различни. „Но представи си да сложиш върху пържола сладко от вишни – това е недопустимо! Това няма начин да е вкусно!” – възкликна той енергично. Аз му казах, че може би има хора, които да харесват такава комбинация. „Мислиш ли? – ми отговори с един такъв снизходителен скепсис в интонацията. – Според мен такива хора не съществуват.” Аз не се съгласих и настоявах, че могат да съществуват. Не продължихме спора си, но учителят по литература остана малко разочарован, че не споделям тази очевидна според него истина за вкусовете. Един вид – имах недопустим вкус по тази тема. Защото, както казах, той разсъждаваше за вкусовете и в най-обобщен смисъл. Понятието „лош вкус” за него имаше абсолютистки смисъл и беше крайъгълен камък в разбирането му за света. Той стигаше и до това дори, че допустимите и недопустими вкусове са първоосновата на доброто и злото в света. Смяташе, че всички злини на този свят произтичат от употребата на непозволени вкусове. „Ето виж, дори и в най-старата история, разказвана някога от човечеството – тази за Адам и Ева, змията изкушава първите хора да опитат от плода на познанието и те отхапали, но проблемът бил, че този плод всъщност не бил вкусен.” – ми сподели веднъж учителят. Аз му казах, че това е интересен въпрос, но че по-скоро първото нещо, което идва наум на човек относно него, е че плодът е бил вкусен, всички неприятности идвали от това, че е бил забранен. „Независимо откъде идват всички неприятности, неоспорим факт е, че този плод или ябълка, или каквото е там, е категорично невъзможно да е бил вкусен! Обратното води до парадокс. Освен това – помисли си – това лесно може да обясни причината да бъде забранен.” – обобщи заключението си Лулчев. Аз не исках да навлизаме в някакви сериозни спорове и само споделих, че според мен не е възможно да се установи вкусът на ябълката, и че този въпрос всъщност е маловажен за този сюжет. Учителят по литература категорично не се съгласи и отново остана леко разочарован, че се отклонявам от абсолютната истина. Веднъж при друг случай ми каза: „Ако различните хора можеха да имат различни вкусове, то това би означавало, че те не са абсолютни, а това е релативизъм, който води до тотален хаос и падение.” А аз го попитах: „Но нали например различните животни ядат различни храни – конят пасе трева, прасето обича жълъди – значи имат различни вкусове, а те са част от природата и би следвало това да е естествено?” Отговорът на учителя беше, че именно затова те са по-низши от нас и ние съвсем справедливо ги наричаме „зверове”.

По отношение на спонтанността литераторът не проявяваше склонност към анализирането и и обсъждането и, тя ми попадна в полезрението само чрез естественото емпирично наблюдение на неговото поведение. Беше много подчертана и той и се отдаваше доста често, и мисля, че осъзнаваше това си влечение, и даже специално се фокусираше върху него, като поне отстрани изглеждаше така. Вероятно изпитваше и някакво чувство на гордост от тази си даденост, защото определено излъчваше комфорт и задоволство, когато се случваше да я изявява. Тя се изразяваше във внезапно подхвърляне на странни предложения без връзка или противоречащи на това, което се прави или говори в момента, внезапно изразяване на досада и прекратяване на някакви извършвани действия, внезапно прекратяване на воден разговор, без да се довърши по естествен път и други подобни неща. Спомням си например един такъв случай. Ние, нашата учителска компания, освен че си пийвахме биричка на приятна раздумка след часовете, обикновено и на обяд излизахме заедно да похапнем някъде навън. Най-често това бяха – един ескимоски ресторант; едно много изтънчено заведение, което се не знам как се казваше, но вратата му беше точно до вратата на магазин за ортопедични пособия като стелки за дюстабан и т.н., даже вратите им бяха толкова близо една до друга, и толкова си приличаха, че понякога ги обърквахме и влизахме в магазина, и затова наричахме помежду си този ресторант „Стелката”; или ходехме в един хиндуистки храм, където познат на учителя по музика брахман ни продаваше индийско на по-ниски цени; но най-често и най-обичахме да ходим в един много симпатичен ресторант, специализиран в предлагането на нестандартна храна – „Трите мокрици”. Там имаше много разнообразни и вкусно приготвени ястия, например и досега си спомням за една прекрасна пилешка супа, която ядох там. В менюто се предлагаше разбира се и добрия стар африкански специалитет „пържени скакалци”. Имаше три вида – африкански, български и микс. Вечно се канехме някой път да си поръчаме от тях, но все нещо се отказвахме. Иначе непрекъснато си говорехме колко ще е интересно да опитаме. Нали св. Йоан Кръстител се е хранел в пустинята с див мед и акриди, а акридите са си точно скакалци. Щеше да е интересно и да разберем разликата между вкуса на българските и африканските скакалци и да направим евентуално предположение дали нашият народ някога би започнал спонтанно да ги използва за храна. Обаче все нещо ставаше и си поръчвахме друго. Та значи вървим си ние веднъж бавно и спокойно към „мокриците” и случайно забелязахме една жена – полицай, която вървеше по другия тротоар. И тогава Лулчев изведнъж изпадна в някакъв радостен екстаз и извика: „Нека да козируваме пред циците на този полицай!” и се обърна с лице към полицайката, изпъна се в поза „мирно” и ведра усмивка и козирува. Другите според мен някак се увлякоха и те последваха примера му. Аз не козирувах. Сега, вижте… Аз уважавам жените, уважавам циците им, уважавам дори полицаите, но откъде – накъде ще козирувам пред циците на някаква жена – полицай, която виждам за първи път в живота си? Това не го разбирам просто.

Ще разкажа и за един друг случай с известен елемент на спонтанност, проявен от Лулчев. Говорехме си един път за нещо, няма значение за какво, ама не бяхме на едно мнение и един вид спорехме. Не, че спорехме бурно, но единия казваше едно, другият го репликираше, и така. В един момент аз изрекох фразата: „Но защо мислиш така?”. А той ми отговори: „Просто така. Не искам да убеждавам никого.” „Но няма ли поне да се аргументираш?” – попитах го. „Нямам никакво намерение да се аргументирам.” – каза той. „Защо?” – поинтересувах се аз. „Така.” – той вдигна рамене и извади от някъде пластмасова кутийка с някаква готвена храна в нея и започна да яде. Повече не можеше да се установи никаква комуникация с него.

 

Учителят по трудово обучение Градинаров също беше бележита натура. Вече разказах за неговите анцузи, но той имаше и много други особености, с две думи – не беше елементарна личност, както и никой от нас, разбира се. Например той беше единствения технически ориентиран човек, когото познавам, който не можеше да запоява. Дори аз можех. „Добре де, какво му е толкова сложното на това запояване? – питах го понякога. – Упражнявай се и ще се научиш, то е въпрос на чалъм. Всеки може да го улови в един момент.” „Не бе, не мога. – ми казваше винаги той. – Там има една капчица – ужасно е! Тя се клати, руква все в различни посоки, трепериш и да не засъхне, а тя си прави каквото си иска, и все отива там където няма никаква полза от нея.” Тогава го питах: „Добре де, какво, ръцете ли ти треперят?” „Бе не, бе – нищо подобно. – с досада и отегчение от целия този разговор ми отговаряше той. – Просто не мога и това е. Както казваш – има някакъв чалъм, но той е прекалено сложен за мен. Някои неща просто са прекалено сложни за някои хора. А пък и „от всяко дърво свирка не става” – е казал народът – сам знаеш.” В това отношение беше прав – признавам. От всяко дърво не става свирка, но чак пък и да не можеш да запояваш…

Да, обаче в предмета, който учителят преподаваше, присъстваше и урок по запояване. Крайният изпит в този урок беше учениците собственоръчно да направят куб от дванайсет прави и твърди проводници, като ги съединят в осемте му върха чрез спойки. В началото на този урок Градинаров казваше: „Има неща, на които трябва да те научат, но има и неща, на които трябва да се научиш сам. Запояването е едно от тези неща.” След което ги оставяше да горят и мажат, както искат с поялниците, и накрая пишеше на всички шестици. Това го правеше симпатичен в очите на учениците, макар при другите уроци да беше стриктен. Но пък беше обективен, което го прави наистина добър преподавател.

Друго нещо, което беше характерно за него беше, че мразеше спорта, от всички спортове най-много мразеше футбола, а от всички футболни отбори най-много мразеше Централния Спортен Клуб на Армията, или както е по известен – ЦСКА. Това последното, не го разбирах. Добре, може да не понасяш футбола, но защо трябва да си нарочиш точно определен отбор и да го ненавиждаш? Не би ли трябвало по-скоро всички клубове да са ти еднакво неприятни, или пък безразлични, ако е така? Понеже това ми беше много любопитно и все ме човъркаше, веднъж зададох на учителя по трудово същите тези въпроси. Той ми отговори: „Защото са ужасни, зли. Те са Злото!”. Наистина Градинаров беше убеден във враждебното отношение на ЦСКА към цялото човечество и всичко хубаво и добро, и твърдо вярваше, че те са причина за всичките злини на земята. На въпроса защо все пак смята така, той само повтаряше, че са зли, мръсни, ужасни, противни, гадни, отвратителни, и са напаст, чума, и са отговорни за абсолютно всички беди. Да, учителят смяташе, че те, по някакъв не много ясен засега начин (но този въпрос бил маловажен), са причинили и всички нещастия на света, още преди своето създаване през 1948-ма година. Но отговорите му на въпросите не обясняват нищо и трябваше да се примиря, че тази материя ми е до крайност неясна и вероятно такава и ще си остане. Той дотолкова принципно ги мразеше, че когато говореше за този отбор ги наричаше с параноично-подозрителното „те”, като наблягаше на думата. Обикновено тогава и присвиваше очи по един специален начин.

Футболният клуб към който се отнасяше най-меко, беше Левски. „Те са свестни. – казваше той. – Вярно, футбол си е, но са добри момчета. И ръководството им уважавам – умни са, готини.”

Когато говорехме на темата за отношението му към ЦСКА, веднъж ги споменах като „червеният отбор”. „О, не, бъркаш. – поправи ме той. – „ЦСКА са „сините”. Червеният цвят е на Левски.” „Но защо тогава цял живот съм знаел, че е обратното – Левски са сини, а ЦСКА – червени?” – го попитах аз. Той ми отговори, че „те” манипулират умишлено чрез радиовълни съзнанията на определени хора. Това се прави с цел навреждането им и внасяне на повече хаос в света. В този момент Градинаров ме погледна с тревожно съжаление в очите. „Те са го направили и на теб.” – ми каза. Малко се усмихнах и казах, че познавам доста хора, които са същото мнение като мен по този въпрос. „Да, и аз – двама.” – отговори, а състрадателната, проницателна тревога не напускаше лицето му.

 

На сбирките ни обаче всички ние проявявахме една обща черта и тя беше – изключителната ни привързаност към наздравиците. Извършвахме този обичай с една неописуема, екзалтирана страст и нашите срещи бяха непрекъснато изпълнени с „Наздаве!”, „Наздаве!”, „Наздаве!”, като влагахме цялото си сърце и душа в тези поздрави. Вдигахме чаши и се чуквахме почти при всяка глътчица, и понеже всеки пиеше с различен ритъм, като се насложи всичко, се получаваше една доста голяма честота на това събитие. Например, имало е моменти когато вдигането на наздравиците е ставало с интервал от половин – до една минута приблизително. Тези поздравявания водеха до експоненциално нарастване на положителното настроение у нас, като с всяко следващо – магнитудът на взаимния ни екстаз ставаше все по-голям, и ни водеше неумолимо към нирваната на абсолютния колективен катарзис. Сега, трябва да подчертая, че извършвахме този ритуал само, и наистина качествено. Хич не обичахме небрежното отношение към това и работа, вършена през пръстите. Правехме нещата точно по най-строгия канон, като усилието, което полагахме за това, още повече увеличаваше блаженото чувство. Та нали това му е хубавото на ритуала – че всичко се прави по точно определен начин, без да се дават каквито и да е обяснения по въпроса. Защото всички си знаем. Вътрешно. Значи, всичко ставаше така. Когато се чукахме, всеки задължително трябваше да се чукне с всеки. Изключения не се допускаха. Разбира се при това положение броят на чукванията става доста голям, тъй като според комбинаториката той се изчислява по формулата (n^2 – n)/2, и очевидно с нарастване на броя на хората се покачва драматично, като причината е наличието на повдигане на втора степен в израза. Но това всъщност не е лошо, а е хубаво – та нали всяко чукване увеличава приятната емоция! И какво ако някой си е на другия край на стаята или на масата? Ще станеш, ще отидеш при него и ще направите каквото трябва. Даже може и да се срещнете по пътя. Затова, ако някой пропуснеше някого по подобен род причини (защото имаше и такива случаи), то другият му се обиждаше наистина сериозно, и този първият трябваше много силно да се надява да му простят. Не само човекът, с който не се е чукнал като хората, ами и свидетелите на гледката, която не само е престъпване на принципите за чукане за наздраве, но си е и направо грозна. Такива неща например – като да вдигнеш чаша към този, който е далече, гледайки го в очите с един такъв приветлив, но подчертано гузен поглед, беше абсолютно неприемливо. (Макар, че и такива неща се случваха, да му се не види!) Това, понеже не бяхме един или двама и всеки се намираше на различно място, понякога водеше до създаването на лека суматоха и едно малко хаотично блъскане. Да, но тази суматоха беше абсолютно радостна, радостна – трябва да ви уверя! Тя също допринасяше за повишаване на настроението и беше предимство, а не недостатък. Също така, когато чашите се сблъскат, звънът, който произлиза, трябва да е абсолютно чист, достатъчно силен и отекващ. Такива работи като леки докосвания, чуквания с такъв захват, който да възпрепятства резонирането на стъклото – и съответно възпроизвеждането на качествен звук, а също и само едва забележими приближавания, при които направо нищо не се чува, се смятаха без съмнение за лошо отношение към другите. Защото нали ако не се чуе истинското, възторжено „Дзън!”, то наздравицата напълно отива на кино и се превръща просто в някакво глупаво тракане. В това число спадат и случаите, когато едно „поздравяване” продължи много дълго и някой от умора накрая само вдигне чашата си към някого, макар и казвайки „наздраве” по правилния начин – това си е чист еквивалент на изричането на обида. После – следващият елемент от процедурата – самото изричане на кратката, но свещена дума „Наздраве!”. Няма да навлизам в пояснения за нейната семантична природа, защото темата е много обширна, много сложна и ще ни отдалечи от основния предмет на моето изложение, но в случая по-важното е начинът на произнасяне на тази дума. То трябва да е ясно, отчетливо, с приповдигнато настроение и апломб. Разбира се, трябва да се каже искрено – точно в това е и огромната сила на наздравиците – когато са истински и качествени – те идват направо от сърцето – и сърцата на празнуващите се сливат в едно – голямо и горящо, със заслепяваща светлина, сърце. Всичко друго е скрап, негодност и точно затова небрежно извършените наздравици са нещо изключително неприятно. Те подриват, рушат. Трябва да отбележа, че имаше един член на нашия екип, който системно нарушаваше някои, а даже дори и всички гореописани правила едновременно. Това беше учителят по физическо. На всичкото отгоре – понеже той нали беше против алкохола – пиеше само минерална вода и при това – представи си – от пластмасова чашка. При това положение можете лесно да се досетите какъв беше неговият „Дзън!”. То и човек, достатъчно обигран в „наздравето”, не би могъл да произведе нещо смислено в тази ситуация. И по тази причина ние много му се сърдехме. Но пък после му прощавахме, защото той беше една такава – толкова чалната личност, че чак да го съжалиш. Аз например, ако съм учителят по физическо – щях да полудея на секундата!

 

Разговорите ни, и в работното ни време, и по време на гореспоменатите вечерни сбирки (понякога оставахме и до дванайсет часа) бяха много интересни. Винаги пропити от дълбок смисъл и всеки даваше най-доброто от себе си. Те обикновено преминаваха под надслов „нека кажем тези думи”, което е възможно най-елитарния надслов, под който може да се води някакъв разговор. Нямам за цел да се хваля с това – просто е факт и искам да го споделя. Иска ми се и да дам някакъв пример, за да не бъда съвсем голословен. Ще изложа само няколко реплики от наши разговори, за да добиете впечатление. Не уточнявам кой какво казва, защото по-важното е да се покаже изключителната им одухотвореност.

– Аз съм само цвят лилав.

– Аз съм бик красив.

– Не подминавам розите.

– Въобще розите са чудеса – красиви и с малка рецепта на главата.

– Аз кихнах.

– Моите поздравления приятелю!

– За съжаление никога няма да мога да ти се отблагодаря, защото предполагам – няма да приемеш пари, а пък и да те почерпя, то пак не може да върне такава услуга.

– Не се притеснявай, приеми го като подарък.

– Да, но по какъв повод –така без повод –притеснявам се…

– За коледа подарих ли ти нещо?

– … Май не.

– Е, значи е за коледа.

– Благодаря ти много, страхотен си!

– За нищо, моля ти се.

***

– Фанфари! Реките текат на обратно, а Бойко Борисов е премиер.

– Шармант! Чувствам се като в осветена стая.

– Безумие! Пак ми се ходи до тоалетната.

– Пий повече от чинията –тази вода е полезна.

– Именно за това отивам –защото не издържам повече.

– Имам чувството, че съм със златна уста.

– Със сигурност това означава, че си златоуст.

– Ето вече си имаме Кевин Златоуст.

– Само малко щипе…

– Е, аз целият съм от кехлибар, мене питаш ли ме?

– Какво става, ако сложим в лайното мед?

– Не беше ли обратното?

– Не, обратното е гадост, после как ще се яде?

– Торен бръмбар и синьо сирене в герб.

– Това ще да е.

***

– Чудя се – дали Гаргантюастите или Пантагрюелистите ще победят във Франция.

– Ние в момента сме във Франция.

– Следователно е четвъртък.

– Не, следователно е сряда.

– А, да – извинявай.

– Просто!

– И Инана бродеше, и съблазняваше хората.

– Да бе, пък чичо ми и построи храм.

– Ама от по-луксозните или – такъв по-непретенциозен?

– Ами аз не съм ходил там и не съм го питал, обаче много се посещавал от хора.

– А Онан, спомняте ли си Онан?

– Да бе, после тоя кръсти онанизма.

– Макар, че двете неща нямат нищо общо.

– Не разбирам за какво говориш.

– И аз не разбирам за какво говориш.

– О кей – значи го правиме!

***

– Ами Уран, какво ще кажете за Уран?

– А, това е друга тема. Само че тъща ми го нарича Уранос.

– Какво? За дядо Дено ли говорите?

– За дядо Денчо.

– Не знам само защо в близкия изток му викат Ану.

– А баба ми е рускиня и му викаше Дяус.

– Да не е била от Питер?

– Аха.

– Е то тогава е ясно.

– А пък аз познавах един металист, който го беше кръстил Один.

– Е, знаеш ги – те металистите все натам бият.

– Йод Хе…

– Млъквай!

– Млъквайте всички. Не споменавай името Сашо Миткову напразно.

– Да и аз чувствам, че не е уместно.

***

– Танцувам и танцувам, и танцувам, и танцувам…

– По добре недей – отдолу живеят хора.

– Не е вярно – отдолу има магазини.

– Е, в тях все едно няма хора ли?

– Аз живея, за да танцувам. Ако не танцувам, не мога да живея.

– Това е вредно.

– Танцуването ме връща в „онези” времена.

– Е, нали преди малко каза, че тогава нямало време.

– Приеми думата в преносен смисъл.

– Ами явно ще трябва, нали съм животно…

– Но с благороден произход!

– Ами! Прабаба ми беше парапет.

– Един ден ще правим секс и ще те проверя. Не се подценявай толкова.

***

– Между другото, намерих часовник.

– И какво от това – всеки може да намери часовник.

– Липсваше му батерията, но явно някой го е направил.

– Не е задължително, понякога катеричките чегъртат кората на дърветата и се получават часовници, а при африканските катерички се получават калъфки за джиесеми.

– Сериозно ли? Никога не съм знаел това.

– Да. Катеричките са много симпатични животинки, обаче понякога правят големи поразии.

– Тогава да ги убием с пушка!

– Ей, вярно, айде да ги убием с пушка!

– Ама сериозно, а не като с плуването – само си говорим и после нищо не правим.

– Да, бе – сериозно, знам един магазин за оръжие, където дават пушки под наем.

– Ама колко струва?

– Някъде около четири и петдесет на месец.

– Ммм… скъпичко е.

– Да, но ако си разделим парите – какво му плащаш?

– По колко се получава?

– По седем лева на човек.

– Добро представление!

***

– Добре де, мама му стара, ако някой вкара в мен велосипед – както в разказа на Хармс, това означава ли, че той съществува?

– Кой съществува?

– Няма значение, въпросът е дали съществува.

– Мисля ,че не е правилно да се вкарват разни неща в хората.

– О, не винаги, не винаги!

– А аз пък си мисля, че въпросът не е зададен правилно.

– А как е правилно?

– Например представи си, че аз ходя. Значи – аз ли ходя, или друг ходи?

– Най вероятно ти.

– Ето това е – значи съм аз.

– Т.е. – ти си велосипед?

– Да, но не това е важното, важно е следствието, а то е, че в общия случай сигурно отивам някъде.

– В сервиз за велосипеди?

– Не бе! Въпросът е какво е това „някъде”. Това (по мое мнение) е местност, покрита с болтове и цветя.

– Аз пък, като едно кефещо се животно, ще отида където си искам.

– Да бе, да – отивай, няма проблем. Аз няма да излизам, така че ще има някой тук.

– А за джуджетата, кажи за джуджетата!

– А, това е една друга тема.

– Нищо, ти пак кажи.

– Значи, има едно място, един планински склон, по който непрекъснато тичат и се веселят.

– Да не е редакцията на вестник „Демокрация”?

– Не знам как се казва, възможно е и да се казва така.

***

– Имам нужда от кон, с който да си общувам.

– Да го яздиш?

– Не, примерно ще се редуваме – ту аз ще го яздя, ту той ще ме язди.

– Извратено!

– Не, тук въобще не става въпрос за секс.

– Още по-извратено!

– Аз просто имам нужда от общуване с подходящи за мен същества.

– Това е най-извратеното нещо, което съм чувал!

– Е, хубаво де, просто имам такава потребност.

– Знаеш ли, може и да имаш такава потребност, но чак толкова гадни неща рядко се случват, така че не се надявай много.

– Май че си прав.

– Имам една приятелка, която завърши висшето си образование в Калифорния и беше много доволна. Каза, че там зимите били доста топли.

– А какво е завършила?

– „Бродиране на анцузи с позлатена нишка с употребата на ред на Фурие”.

– А не могат ли да се бродират анцузи и без реда на Фурие?

– Могат, но то това всеки го може. Мислиш ли, че някой ще плати висока цена за такъв анцуг? И съответно ти ще получаваш ли висока заплата, ако изработваш такива анцузи?

– Да, права си, напълно е вярно.

– Тя сега в щатите ли е?

– Не, върна се – тука си е – в България.

– И намери ли си работа?

– Да, работи в една фирма за производство на пчелен мед.

– И като каква работи там?

– Учител по бойни изкуства.

– Супер, уредила се е.

– Да, но без дипломата никога нямаше да я вземат. Те търсят хора с точно такъв тип образование.

– Да, абсолютно – трябва да си преследваш целите, ако искаш да успееш.

***

– Цветя на вероятностите.

– Хубав слон, тежък и лилав.

– Армагедон – сплетените пръсти.

– Имало едно време някаква бабичка с три глави.

– Ах, щастие, измъчваш ли се ти?

– Цветни сънища, сини оргазми, малък детелфин.

– Изящен малък и оранжев скрин.

Ето – както виждате, разискваха се и кардинални въпроси, и лични теми – въобще, могат само да ми завиждат, че съм част от такава компания.

 

 

Сериен филм

ноември 7, 2010

 

 

Доскоро по телевизионните екрани се въртя първи сезон на новия български сериал „Кехлибарената къща” и събра доста овации от публиката, а и от критиката. Недостигнат досега връх в този жанр, много качествен, но и при това по-добър от предишни подобни наши продукции (които също бяха оценени добре на времето си – трябва да се отбележи). Беше направено интервю със създателите на филма, които освен това са подготвили и втори сезон, който всеки момент ще тръгне по малките екрани. В това интервю те разказват интересни подробности около създаването на това хитово засега произведение, а и дават малко любопитни подсказки за развитието на сюжета, което ни предстои по-късно да видим.

 

ххх

 

Значи, беше ни малко трудно, но се справихме по принцип. В началото всъщност ни беше доста трудно, и какво ли не, а бе… Значи – имахме идеята, „плот”-а, както се казва на английски или сюжета – демек – на български, и изведнъж намерихме пари. Дотук добре. С тези основи вече можехме да си съградим нашата сградичка, позволете ми, нали така, да се изкажа малко образно. Откъде намерихме пари ли ? Ами, сега, честно казано, вече не си спомням, но важното е че можехме при тези обстоятелства вече да се заловим за работа. Какво ни трябваше? Режисьор? Намерихме го – много качествено момче – интелигентно – НАТФИЗ завършил. После намерихме и артисти. Главно известни, утвърдили се, но пуснахме и малко млади таланти, които доста, така, добре се раздаваха по време на снимките – добре им се получи. В това отношение специално съм много доволен. Имаше и непознати досега лица за нашите екрани, които станаха почти култови. А защо почти – те си станаха култови. Е, ами така – малко за скромност. После, казваме на режисьора: ”М такаааам….”. А той веднага бърза да пресича – „Аз – вика – без сценарий нищо не мога да направя. Виждате ли – аз съм режисьор – режисирам. Ако ме накарате и да измислям нещо – текст, нещо, да речем – просто казвам ви – нищо не мога да направя!” Ама че синковец! От устата за вратата! Викам му: „Слушай, сега – айде не с тоя тон, а пък за сценарий – ще ти измислим нещичко. Какво си ми се разпъчил?” И го погледнах така малко злобно, а той веднага се насви, нещо кофти му стана, защото ние му плащаме заплатата, а пък видя, че проблем всъщност няма. Особено голям, имам предвид, защото то да намериш сценаристи, т.е. качествени сценаристи в наши дни си е трудничко, и да ви кажа правичката, на този етап нямахме, на точно този етап, имам предвид, нямахме никаква идея как да решим проблема. Помислихме – ние да понапишем нещо, някакви диалози, така, което е хубаво от една страна, защото сами си знаем какво искаме и как го правим. Но от друга, пък, не бяхме сигурни, че ще се получи нещо – както трябва, нали разбирате, така, в края на краищата не сме професионалисти, и не бяхме сигурни доколко хубаво ще излезе. То може да е хубаво, ами ако не е достатъчно? Не, това не ни удовлетворяваше. Искахме нещата да си бъдат съвсем както му е редът. И после и от „Доктор Хаус” да ни завиждат. Е, не е нужно чак да ни завиждат, ама могат да кажат поне едно „Евала”. И решихме – ще търсим, както се правят тези неща по белия свят – точно както си трябва, тоест се търсят сценаристи, имам предвид. И започнахме. Излизаме на улицата, разхождаме се. Привлече ни вниманието някакъв човек с тъжен поглед и подпрял се до вързоп с картони. Попитахме го: „Извинявайте, можете ли да пишете?”, а той – „Хахово?”. „Можеш ли да пишеш, чичо?” – минахме на ти форма, защото… не знам, някак си ситуацията го предразполагаше. „Не моджем да пишем, бате, ама някаква работа имаш ли? Търсим си работа.” – ни отговори той. Замислихме се. Човекът може би ставаше, пък и беше свободен, т.е., търсеше си работа, но пък от друга страна, щом не може да пише… Значи ще трябва да диктува. А това означава, че ще трябва да намерим специално и друг човек, който да записва, записвач един вид. Отказахме се. Много сложно излизаше. Вторият човек, който срещнахме (след като се помотахме малко по улиците, разбира се) и ни привлече вниманието беше един такъв – как да ви го опиша… Ами много е трудно да се опише – един такъв – най-обикновен, с едно балтонче (то тогава беше едно студено отомврийско едно такова…), с една такава права коса, не много гъста. А бе в общи линии – някакъв. Решихме да се пробваме и да го заговорим. „Извинете, вие можете ли да пишете?” – попитахме. „А… ъъъ, в какъв смисъл дали мога?” – малко подозрително ни отговори той и май малко се и стресна. „Ами така – казваме – по най простия начин – да знаете буквите, да ги записвате…”. А той ни вика – „Мога – казва – мога ръкописно, мога и на компютър. Но ако става дума за калиграфия – нямам такива способности”. Просто ми рипна сърцето от радост, като го чух, ама не се издадох. Та точно това ни трябва! Още повече и на компютър – нали сега всички използват компютри, пък и ще си улесним и много работата със „спел чек”. Аз например веднъж писах едно писмо – някъде около два листа и всички думи до една ми подчерта с червени вълнички. Даже и едносричните думи. Но после като използвах подсказките – прас –прас и стана като бижу, направо да го публикуваш във вестника. Шедьовър! Но това няма значение. То после се оказа, че нашият даже е доста по-добър – общо взето знаеше правописа и ползваше „спел чек”-а само за разни технически грешки (а бе с две думи, взехме го, взехме го, как няма да го вземем бе!), и въобще се оказа, че направо сме си направили попадение. Питаме го, просто така, нали, с какво образование е. Интересно е да знаем все пак. „Висшист” – вика. И моят приятел като го сгълча. Ама така радостно де, с поощрение – „Бе ти що не викаш отдалече, че си висшист? Викай бе, на нас такива най-добра работа ще ни свършат.” А той отговори малко нехармонично, нелогично , т.е , не разбрах добре какво искаше да каже – „Ами аз не мога да вървя по улиците и да викам наляво и надясно, че съм висшист, само защото е така. А и освен това доста вишисти се навъдиха напоследък. Пък като гледам – никой не прави така…” Странен, човек, странен… Но пък добър сценарист излезе. На някои сцени (от филма) просто четях и плачех. А пък после като го видях и въплатено с живи образи, пък не плачех, ами се потрисах. Едни тръпки ми минаваха по цялото тяло, все едно че… пффф, не мога да го обясня. Титанизъм. Титанизъм – само тази дума ми идва наум. После двамата с моя човек си помислихме дали да не намерим и още някой човек – да помага за сценария, де. Един вид да направим сценарен екип – като в Америка. Но беше много студено, бяхме се намръзнали от ходене по улиците, а както казах, имаше и един гаден влажен вятър, и на всичкото отгоре си бях забравил шапката. Въобще… Двамата решихме да се прибираме, и че един стига. А то се получи точно така – сценарият излезе перфектен, и всичко така се нагоди с режисьора и артистите, че просто… Ами да, хвалят ни. И като се замисля – не без оправдание. Нескромно е, но е факт – какво да правиш. Думите просто излизаха от устите на артистите – така трогващо, въздействащо – просто самата истина. Ами то си е истина, в някакъв смисъл, нали ние тоя филм със замисъл го правим, а не просто така. Например вземете диалози от сорта на:

– Подай ми чашата.

– Замръзнал по улиците на Копенхаген…

– Неприятно, но все пак би ли ми подал чашата?

– О, извинявай – ето.

– Няма нищо. Но…

– Просто било много студено и… той бил цяла нощ навън.

– Не ме прекъсвай. Завъртяла му се главата по едно малко синьо сиренце.

 

Това разбира се е от новия сезон, така че по този начин повдигам малко завесата. За да възбудя любопитството на публиката, разбира се, но нима нямам право? А и никой няма да ми се разсърди, според мен. Абсолютно никой даже. И като съм започнал да повдигам малко завесата, ще я повдигна още малко, като ви опиша накратко част от един-два епизода, като наблягам именно на брилянтността на сценариста в този случай, а останалото ще го видите и сами. Започвам от някъде – без да обяснявам как се е стигнало до тук: Значи, тийнейджърска компания – млади, нахакани, цинично наперени. Ама от този тип тийнейджъри – богатските, разглезените деца. То, защото във филма има така доста босове, бизнесмени, и стават едни далавери, и едни тъмни истории и интриги, и въобще – феерия. Но вие си го знаете това. И тия – тийнейджърите, де – какво друго да правят – пушат, пият и се дрогират. И си говорят с техните там жаргони-маргони, и с една такава носова тарикатска интонация – просто „братле, скийшса , направо ше се размажеш”… И едно момиченце така – слабичко, симпатичничко – има ли 18 години, или няма – кой ти казва? Ама там някъде. И такова едно нахакано, намаано – с момчетата си говори, напрао, и да се шашнеш. И такива неща – там – сексологията за осми клас, те в детската градина са я взели. А сега представи си каква сексология карат. Чиста медицина – да дойде някой професор от медицинския факултет – ще му вземат шапката и ще му я наврат – там, в това… ммм … абе имаше и една латинска дума за това – както и да е. И значи, момиченцето. Това слабичкото , де – с дълга черна косичка, и права, така, – нали ме разбираш – е изпушило де що имало ганджа наоколо, и други неща сигурно пушило, и разбира се си е прочиствало гърлото с водчица (аз бих предположил – „Абсолют”, защото тя, така, най-меко влиза. Ама като знаеш тийнейджърите какви са – може и нещо от по-долна класа да е било, щото за тях – колкото по-долна проба, значи – толкова по си мъж! Значи, нищо чудно да е било и някое „Флирт”-че). И значи, нали, и разправя френда – „Ти, братле, ако се прибереш така у вас” (а той и вика „братле”, защото си е мъжко момиче, и то си е така) – „вашите веднага ще те усетят и не знам какво ще те правят – кофти ситуация. Те, дъртите, хич не ги обичат тия неща…” „И що бе, к’во ми е чак па толко?” – момичето се хили и чак прави някаква странна, но и предизвикателна поза. „Защото…” – започва момчето. Сега, тук е необходимо едно малко пояснение. В обществото широко е разпространено схващането, че когато някой пуши марихуана, ама даже и само един път да си дръпне – и веднага започва да се смее без причина. Това, разбира се, не остава незабелязано, и затова употребяващите това, иначе забранено вещество, когато се „напушат”, биват веднага разкрити, и съответната употреба по никакъв начин не може да остане вън от полезрението даже и за съвсем разсеяни и странични за дадения случай граждани. Сега, това не съвпада точно с моите лични наблюдения, а пък и познавам един човек, който ми обясняваше, че на него пък марихуаната не влияела въобще, или поне не кой знае колко особено и впечатляващо. Не знам каква е окончателната истина по въпроса, но тук специално помолихме нашия сценарист да се придържа към общовъзприетите схващания. Това може и да не е съвсем коректно от фактологическа гледна точка, но ние не можем да правим компромис със средния зрител – в края на краищата – това е сериал, предназначен за масовата публика, и като такъв, за нас е нужно да се придържаме към някои правила. След това кратко отклонение можем да продължим. Отговаря момчето, значи – „Защото се смееш като ненормална – ето защо. Ето сега например какво смешно има?”

– Ха-ха-ха-ха – това – отговаря момичето.

– Кое това?

– Хи-хи-хи-хи – туй, бе – казва тя и прави едно фино малко кръгче с пръст във въздуха, в хоризонталната плоскост.

Момчето прави разбираща, в смисъл – взимаща предвид състоянието на момичето физиономия, но и малко кисела, защото един вид – какво излиза – значи са смешни и любимите му филми, любимите му групи, най-готините му дънки дори. Но продължава приятелският си опит да предпази младата девойка от реакцията на околните, особено родителски състави, на нейното поведение.

– Добре, разбирам че „това” може да ти се струва смешно, но…

Тук девойката започва да се превива от смях:

– А бе погледни, бе! Представи си само!

– …но ти личи отвсякъде, че си напушена. Знам, че от твоя гледна точка…

Той веднага бива прекъснат от дивия кикот на момичето, като преди това то е направило същото малко кръгче във въздуха, само, че бавно и наблюдавайки внимателно показалеца си:

– Кикирикикики… Палмената държава. Страна като една човешка палма!

– … от твоя гледна точка това е смешно наистина, но се опитай…

Гледайки го с клоунски преувелично ококорени очи, тя го прекъсва отново с думите:

– Вселенски струни – дръпни. А зелената мрежичка – докосни. Тъжно е, нали? Между другото ти си мадам Пюърфой! Хи-хи-хи-хи-хи-хииииииииииии!

– Не мисля, че съм Мадам Пю… – няма значение. Исках да кажа – опитай се да се овладееш. – Най-после успява да довърши изречението си модерният кавалер.

– Но как? – този път тъмнокосата девойка участва в този смисъл на разговора, защото явно разбира, че другарят и по компания е съвсем прав – мама и татко по някакъв начин трябва да не разберат за състоянието и.

– Например… мисли си за нещо тъжно. – дава житейския си съвет момчето. Наистина добро попадение! Оригинал! Като дзен будистки монах, майстор на духовните практики, да тушиш смеха с мисли влажни и беззрачни. Продължава мисълта си:

– Някой тъжен филм, например, и без това плачеш на впечатляващите филми.

– Е, кой, например?

– Мм… Ми ти кажи, кой ти е най-тъжен?

– Ооо, да сещам се, да речем – „Титаник”!

– Именно – абсолютна трагедия!

– Каква трагедия, бе – тотален майтап хи-хи-хи-хи-хиииии….

– Но все пак – „Титаник” – толкова нещастно загинали…

– Да, сега си го представих – корабът пътува и изведнъж се надупва, и започва да се набива в морето, не мога, не, хи-хи-хи-хи-хииии…

– Но това да речем е така, но там имаше неосъществена любов – невъзможна – те всъщност за малко да се спасят, ама…

– Хихихихиххихихииии – не мога – неосъществена любов! Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет на гъза на кораба и си викат – искаме да сме заедно завинаги – не не издържам!

– Но това всъщност е тъжно, освен това става дума за героите на Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет, а не за самите тях.

– Значи, първо – знам, че става дума за героите, обаче отдавна съм ги забравила. Второ – прецакана любов – хо-хо-хо-хо-хо – това е класика!

– Но не ти ли е малко тъжно – за тях двамата – единият умира в разцвета на младостта си, а тя трябва да живее остатъка от живота си без него…?

– Свършва филма – гет аут ъф дъ руум – майтап, татенце. Искал какво, щастие, или как? Глупак! Хи-хи-хии-хи….

– Добре, но първия път, когато си го гледала, не си ли плакала, признай си!

– Плаках, признавам си.

– Спомни си защо.

– Спомням си. Защото така ми дойде отвътре – аз даже се противях.

– А сега не ти ли идва?

– Майтап!, Майтап ми идва – ох като си го представя Леонардо хленчещ на гъза – не издържам, просто. Той милият се стремил да се спаси. Ти къде бе, Иванов?

– Да, знам го този виц. Между другото този режисьор – Джеймс Камерън, имам предвид, умее да разчувства хората. Аз си спомням „Терминатор 2” – когато накрая лошият робот се разтопи в метала, някак се разчувствах, а ти?

– Ами едно време и аз се разчувствах, а сега ми е смешно, да ти кажа.

– Но защо?

– Не е ли очевидно – течният метал символизира огнената геена от Библията. През целия филм си се опитвал да прецакаш бат’Арни Шварценегер – каква друга съдба очакваш – така ти се пада – ха-ха-ха-ха-ха!

– Добре, да забравим за филмите – с тях нещо не се получава. Сети се за някоя тъжна история, която си чела или са ти разказвали, особено от детството ти – все нещо те е впечатлило.

– Ммм, я да видим – да речем – „Червената шапчица”

– Интересно, макар тя да свършва с „хепи енд”…

– Да – невероятен майтап – вълкът яде – ама, за да си подлюти апетита – замезва с чесън – ха-ха-ха!

– Не съм срещал това в оригиналната версия…

– И после, идва пушкарят…

– Искаш да кажеш ловецът.

– Пушкарят, и – на една страна пушка – на друга сабя, пуска си дет метъл и със сатъра почва да кълца корема на вълка.

– Мисля, че в момента разглеждаш друг вариант на приказката…

– Не, нормалната е, само че това си представям, ха-ха-ха-ха-хаа!

– Е, приказката наистина е малко брутална, ако я приемеш натуралистично….

– „Ако я приемеш натуралистично ” – ти си пич, бе, мееен! Не мога, не мога!

– Добре, но приказката свършва щастливо – бабата и червената шапчица са спасени, макар и по малко парадоксален начин, защо въобще се сети за тази приказка?

– Бе, не ме интересува, че са спасени, чакай да ти кажа какъв майтап – пушкарят кълца и накрая пита вълка – е, как е боли ли, боли, ли? А вълкът – да, много. А пушкарят – о, аз мога още много повече! Разбираш ли – садист невероятен – не мога, хи-хи-хи-хи-хи!

– Това определено го няма в официалната версия.

– А бе каква официална версия, бе, нали ти казвам как аз си го представям. И после – бабата и шапкарката – спасени – и носи пушкарят вълка до кладенеца и го пита – мисля да те хвърля вътре, ти какво мислиш? А той – ами ако може да не ме хвърляш. И оня – бум – веднага го хвърля. И вълкът – падайки – „Ще се върнаааа…”. Но всъщност никога не се връща. Майтап!!!

– Това не съм го срещал абсолютно никъде!

– А бе нали ти обясних, че това аз си го представям като ми разказват приказката, бе бледьоо…

– Блед…, какво?

– Абе, от английски – bladder – пикочен мехур, са, не сме на дванайсе години, нали?

– Не мисля, че с класическите приказки ще ти стане тъжно – те всички свършват добре, дори и малко насилствено.

– Прави ми впечатление обаче аналогията между „Терминатор 2” и Червената шапчица. И в двата случая лошият е хвърлен някъде за да не се върне никога. Но тогава защо непрекъснато се създават нови и нови такива приказки и филми? Непрекъснато лошите биват унищожени окончателно, но те или се връщат, или историята се подновява в друг сюжет но със същата форма.

– Ами пфф, ба ли го… Въпросът беше да намерим нещо тъжно… Може би всичко това са просто варианти на един сюжет…

– Да, но в този сюжет злото е победено, защо тогава тези вариации непрекъснато се пресъздават?

– Ммм, братле, откъде да знам, мисля че влизаш малко прекалено в пантомимата.

– Аз мисля, че извънчовешкото зло – драконът, или древната змия, е бил победен и тогава е настъпило успокоение за блаженстващ живот, но тогава той – врагът човешки – от войнстващ нападател, се превърнал в изкушител и така – вече не атакувал благосъстоянието ни, а сърцата ни, където в случая на първите хора – победил.

– Мисля, че си пушила и нещо друго…

– Ние непрекъснато пресъздаваме една стара история, но я преповтаряме, защото тя е успешна за нас, но вече не е актуална. След идването на Словото и неговата участ сред нас – все неща съзнателно решени – вече имаме шанс да избираме – между дракона и свободата. Изборът не е лесен в никакъв случай и продължава през целия живот. Това е актуалната история.

– Искам да ми изброиш точно какво си пила и пушила тази вечер, моля те. Не те контролирам, просто ми е интересно.

– Не си спомням всичко… Започнах с чай от шипка, чай от мента, ликьор, марихуана, две големи водки и две малки текили…

– Това нищо не е .

– Знам. След това направих пауза, пих малко диазепам и продължих с още две големи водки, бира (не си спомням колко, но не по малко от две еднолитрови) и през цялото време пуших от мерито, ама не повече от четири цигари.

– Звучи солидно…

– После реших, че сега ми е момента да се накефя на класна бира и изпих четири половинки оригинален „Пилзенер” – много перфектна – препоръчвам ти я. Междувременно някой реши да ме сваля и ме почерпи с абсент – седемдесет градусов – от него изпих два.

– Ама по колко грама?

– Не съм сигурна точно – черпиха ме. После стана късно и реших да я карам по- спокойно, та пих само водка и пуших марихуана – общо може би половин литър, а от марихуаната – не мога да ти кажа – между три и четири цигари.

– Не виждам нищо необичайно. Вярно – пиеш като мъж, но пък явно си свикнала… Между другото – стана сериозна – значи това е разковничето.

– Кое?

– Ами тези неща, които ми разказа, не приказките, а другото.

– Ха-ха-ха-ха, това беше само… мигновение, аааааа, ха-ха-ха-ха!

– Добре, класическите приказки явно не са достатъчно тъжни, дай да видим нещо друго. Има, има тъжни истории на този свят.

– Хензел и Гретел?

– Недей.

– Малката…

– Малката, да… ?

– Русалка?

– Ами как ти се струва, на мен лично ми е много тъжно.

– Ааааа, голям майтап – русалката иска да стане жена!

– Не, това – ясно но…

– И се влюбва в някъв, дето не може да плува…

– Доста хора не могат да плуват, освен това вероятно става дума за северните морета – там и да можеш, и да не можеш – ще умреш от хипотермия.

– И си жертва говора за това да има миминка между краката – ха-ха-ха-хааааа!

– Всъщност тя става жена като всички останали – например като теб.

– Но представяш ли си какво е да чукаш истинска русалка – и в гъза и отпред – все е отпред – аааа, на мога бе, ще пукна!

– Това са смешки, които биха били актуални ако бяхме в осми клас. Въпросът е за любовта…

– Да, тя го обича, но не може да му каже нищо и съответно… уаааа, духай супатаааааха-хааааа!

– Е в това какво смешно намираш?

– Чакай, то не свършва дотук. Морската вещица и предлага вариант, в който тя го наръгва с нож в сърцето, и си възстановява всички екстри. Снъф, батка, снъф, даже повече от това!

– Но тук тя взима моралното решение – сърцето и не позволява да го направи и затова се хвърля в морето и се превръща морска пяна. Освен това и се дава шанс да сбъдне мечтата си – чрез вършене на добри дела, когато после и се дава друга форма.

– Не, не мога да се смея повече. Не иска да нарани любимия – предпочита да нарани себе си – това и аз бих го направила – неееее, ще умра, ужасно смешно ми е – аз бих сторила същото, разбираш ли? Като чета тая приказка все едно съм аз, разбираш ли – смях!!!

– Ако беше на нейно място смешно ли щеше да ти бъде?

– В началото не, но после започва да те напушва – все едно и също – смяаааах, ха-ха-ха-ха!

– Знаеш ли, започваш да ме отчайваш, добре – още един опит за тъжна история и се предавам. По принцип Андерсен предлага добра почва…

– Ммм…

– А „Нощната шапчица на стария ерген”? – тук в разговора се намесва един друг „мен” от компанията – по име Марио, който досега само е наблюдавал отстрани с бутилка бира в ръка, пушейки нещо дебело и раздърпано, и леко подсмихвайки се. Но сега му се струва, че има нещо идейно, с което да се намеси . Марио – какво изконно българско име! Второто по популярност след Иван.

– Да, мисля, че това е по- скоро виц, отколкото каквото и да било друго…

– Да, бе, абсолютно, има голям майтап в тая приказка…

– Това е просто Андерсенско отлежало, ха!

– Аз навремето, братле, мислех да си купя една шапка и да поръчам да напишат върху нея „Нощната шапка на стария ерген” – струваше ми се доста забавно – обаче шапка с широка периферия – нали се сещаш…

В това време барманът, който непрекъснато се е мотаел наоколо, не издържа и извиква съзаклятнически: „Да, мразим жените, но искаме само да ги чукаме до безкрай!!!” На това никой не отговаря, но барманът се успокоява, че поне си е казал приказката, при това, според него – на съвсем точното място.

– Наистина ли си мислил това за забавно?

– Да, и досега смятам, че е забавно, само че е малко олигофренско – шапки, надписи – и без това не смятам да се женя – но за целта не ми е нужна шапка, нали?

– Мисля, че е тъжно да си самотен, независимо дали го приемаш със спокойствие или не.

– Е, ако всяка нощ чукам нещо – не мисля, че ще бъда самотен – а аз именно това смятам да правя.

– Не всичко се свежда до секса, да не говорим, че в приказката въобще не става дума за такова нещо.

– О, напротив. Тук много грешиш. Надявам се да е от евтината текила. Всичко се свежда до секса, ако чукаш – си о’кей, ако ли не – просто си нещастник, вие жените това не знам дали можете да го разберете.

– Излиза, че ти въобще не си разбрал тази история?

– Не знам, но пича е бил на сухо цял живот – ако има нещо кофти, то е това – това си е трагедия, бе човече!

– Трагедията не е ли в това, че цял живот не е имал поне малко любов, та дори и трудна? Имал е някакъв досег с момиче като малък или млад, но после – нищо. Ама не само нищо, ами пълна пустиня. И всяка вечер си ляга сам и само нощната шапка му е приятел. Но пък какъв – все му напомня – не може, не може, обречено е, казано е, написано е, очертано е – никакви жени – само ти и аз ще сме в това легло сами.

– Е, винаги е можел да се помотае из квартала на червените фенери – хи-хи-хи. А може би го е правел, но вуйчо Ханс Кристиан е забравил да спомене…

– Нали това ти казвам – той въобще не е имал нужда от това.

– Мамка му, излиза, че е бил извънземен!

– Тази приказка май наистина е малко тъжна…

– Ето – уцелих, уцелих!

 

Сега и първият приятел се въодушевява:

– Браво, Марио, копеле, наистина уцели! – и се обръща към девойката – Оттук до вас ще си мислиш само за нея. И никакъв смях повече!

– Обаче като се замислиш… пича седи в леглото сам самичък с някаква шапка с пискюл – ааааа-ха-ха-ха-ха!

– О, не. Не пак.

– Не, ще се опитам да се концентрирам върху другото. Айде бай!

– Бай – бай! И дано успееш!

И се връща момиченцето, нали, у дома, ама нали е напушено – пърха, пърха… И влиза в хола, където са всички, и пърха като пеперудка – ама не като тия нощните, а като тия дето са най-красивите – с милиони цветове, всъщност, по-скоро като от анимационен филм. А пък майчицата, която, да поясним, не е точно майчица, а мащеха, защото ситуацията е малко по- особена – нали, бащата, нали, някъв, е така по-богат, и е някъв босовец и си има млада държанка. А официалната майка е абсолютно неизвестно къде се намира точно в момента. И значи, май-мащицата, младата начервена фръцла се хвърля с гневен скок към пеперудата, дръпва и чантичката, отваря я, в нея има три джоба, веднага бръква в средния и изважда една по-малка чантичка. Малката чантичка има седем отделения, от всяко отделение се подава по едно портмоне. Тя взима петото, отваря го, а то има четири отделения с капс закопчалки, от третото изважда три торбички. Отваря първата и от нея изважда малко найлоново пакетче с нещо зелено вътре – като подправките, които ги продават по супермаркетите. Победоносно се хвърля към разплулия се дебеловрат баща и започва да размахва пакетчето пред носа му с думите – „Ето виждаш ли, виждаш ли – виждаш ли с какво се занимава дъщеря ти?”. Още преди той да реагира, майчехата отива при момичето и пита: „А сега какво ще кажеш, а?” Момичето спира да пърха и с физиономия на човек, който се опитва да скрие усмивката си казва: „Не е мое, аз само го пазех.” А онази продължава настъпателно да упражнява уж родителски контрол: „Къде беше досега?”. С усмивка на човек, която все едно казва „абе ясно ви е, че ви лъжа ама ще продължавам напук”, момичето отговаря: „Ами… учихме с една приятелка”. „И кой урок учихте?” – русата мами продължава битката, но вече има някакво чувство, че губи самоувереността си. „Ами… „Тендовагинитът при човекоподобните маймуни, или апендиксът на Дарвин” – прозвучава отговорът. Маменцето вече съвсем губи опора и се замисля – може би не лъже? Защото помислете си – ако цялата вечер си купонясвал и пушил трева, как ще отговориш на последния въпрос? Тук ситуацията е малко шахматна, или детективска, така да се каже. Еркюл Поаро! Ако не си учил и лъжеш, то най- вероятният отговор би бил: „Ами… не знам!”. А сега? Бащата се намесва малко авторитетно, но либерално: „Е, скъпа, не прекалявай… И ние като бяхме луди млади, какви ли неща не сме правили…”. „Какво си правил? Искаш да кажеш, че по времето, когато си бил кьопек на Тодор Живков, си пушил трева?” – клъвва го усойнически любимата му. „Е, не точно…” – почесвайки се по врата успява да промълви патриархът, който в този момент на креслото има почти абсолютно кръгла форма и прилича повече на Хъмпти-Дъмпти. „Върви да си лягаш” – казва на дъщеря си. „Хихиихихихихи…” – в този момент тя вече започва неистово да се смее. И двамата отсреща изведнъж се стресват. „Светлана, защо се смееш?” – пита жената? Момичето опитва да сдържи смеха си и казва: „Защото разбрах истинската си същност.” Питат – „И каква е тя?” „Аз съм една малка нощна шапчица.” – момичето прихва и вече никой не може да го удържи – пърха като полудяла из цялата стая и се смее на висок глас, чак с крясъци, така хвърчи, че даже събаря от масата някаква бутилка с нещо си. Тогава всички останали много се разтревожват, някак си се сепват – ето – пушила е, дрогирана, дрогирана! И татенцето тогава строго взима нещата в свои ръце – „Два кубика диазепам! – вика – бързо!” И фръцлата, и тя взима, че се разбързва, и полита, и се връща, и подава веднага всичко необходимо на бащата – и спринцовка, ампули, всичко. Той вика: „Дръж я здраво! Здраво дръж!” А момичето – като я хващат не се дърпа, ами само продължава да се смее. Жената я е хванала и затиснала отпред, а бащата приготвя такъмите отзад. „Дръж не пускай! Здраво, здраво!” – продължава да вика той. После казва – „А сега – гащите долу!” – и сам изпълнява предписанието си, защото момичето е очевидно възпрепятствано. И лъсва дупенцето му. Значи зрителите това , разбира се не го виждат, защото камерата гледа над него в момента и така и трябва – безсмислените провокационни голотии само размиват стойностното въздействие на всеки филм, не само на задълбочен сериал със социална насоченост като нашия. Но те си го представят – дупенцето, дупенцето – лъщи – ето го! И мисля, че това ще им хареса. Затова нашият сериал не е случаен. Бива си го нашият сериал! А в този момент момичето отговаря на патерналния манипулатор насмешливо: „Тате…, ако някой те види отстрани сега, няма ли да му стане малко смешничко? А? Кажи ми?” А любовницата крясва – „Ти, много взе да знаеш а? Малка…”. Но среща погледа на достолепния бос, който недвусмислено и говори, че не бива да продължава мисълта си, каквото и да е искала да каже. Манипулацията е извършена. Грижливо и бързо като шедьовър на медицинските процедури. Жената излиза от стаята. А баща и дъщеря остават сами. В следващия кадър дъщерята е вече в леглото, и се унася, а достойният и татко се приближава до нея и казва: „Преди да заспиш, има нещо, което трябва да ти кажа…” Следва много кратка пауза. „Ще се наложи да ти отнема кредитната карта” – довършва той. А момичето прихва, но този път съвсем естествено, непринудено: „Ами, че нали Маргарита ми я отне още преди две седмици. Разберете се там, бе хора.” Бащата се замисля, прави много строга физиономия и излиза от стаята. След това, значи – тук много внимавайте, бащата – велик бос и много-богаташ, вещ в много тъмни и сенчести дела, се намира в една друга стая и скача върху някакви кредитни карти. В този момент влиза любовницата му – една такава кисела и изрусенаааа, не, или в обратния ред – както си изберете. И като го вижда – „Оййй, какво правиш?!” – хваща се за устата. „Ела, ела.” – казва с леден глас той и продължава да скача. „Но какво правиш, това са кредитните ми карти!” – изписква тя и този път слага ръце на гърдите си. „Скачай.” – и отговаря мъжът с многото способности и възможности (вклютително и като телостроеж). „Но как…” опитва се да измънка дамата, но той я прекъсва кратко – „Скачай, скачай, просто скачай.” И тогава тя, горкичката се замисля за малко и неохотно започва да скача. И двамата скачат, ли скачат, ли скачат, ли скачат… Ето за това ви говоря – вижте каква психологическа дълбина! Любовницата има избор, нали? Че длъжна ли е да живее с него? Че кой може да търпи това – да ти скачат върху кредитните карти? Но тя размисля – и взима избор – ще скача! А дали този избор е окончателен? Дали няма после след някой друг ден да размисли пак и да реши да си ходи? В момента ние не знаем. Брилянтен, брилянтен психологически реализъм. Аз, разбира се, няма да ви издам какво ще стане и с това, общо взето, ще прекратя повдигането на завесата, както метафорично се изразих в началото, тук. А и искам да ви напомня, че освен да погъделичкам малко (или много) любопитството на зрителите, и те с по-голямо нетърпение да очакват новия сезон, с този малък откъс исках да ви обърна внимание на майсторството на сценариста. Защото с лош сценарий, режисьорът и гений да е, актьорите от майстори – най-майстори да са – пак няма да излезе както трябва. Мисля, че сценарият е най-голямото достойнство на този филм. И заедно и с другите, също много добри съставки, прави филма толкова голямо събитие на нашия телевизионен небосклон, и с това смятам да свърша.

 

ххх

С последното твърдение на създателите на сериала ние сме абсолютно съгласни и повече няма какво да добавим. И затова смятаме и ние да свършим.

 

Почитателите на литературата

юли 25, 2010

Има, разбира се, професионалисти в областта на литературата – и това са писателите, критиците и преводачите, което е съвсем очевидно. В техните дискусии обикновен човек трудно може да се набърка, а пък и не бива, всъщност, защото…. е, защото всяка жаба да си знае гьола – нали така? Но има и почитатели на литературата – лаици, и то не малко, които с гордост доказват достойнствата си в тази област. Водят блогове, пишат любителски критични статии, изказват мнения по най-наболелите новости в литературния свят, и разбира се – опитват се и сами да пишат. Да творят, имам предвид. И то защо трябва да се отнасяме с някакво пренебрежение към произведенията им? Може би те са бъдещите, но засега непризнати Джеймс Джойсовци, Асен Разцветниковци и так далее – както се казваше на един друг език. Аз съм чел някои от техните творби. Макар да не съм си намерил фаворити между тях, то мога да кажа, че бая се справят. Особено пък ако за обема говорим. „Волумето”, както се казва на жаргон. А то тук се получи игра на думи, защото „волумето”, всъщност има две значения, и аз мисля, че се изказах правилно и за двете. Значи обема е ясно – по 50-60 страници – един разказ – ми к’во – добре е. Другият смисъл е – „волумето” – като сила на звука – т.е., в случая метафора за силата на емоцията, за силата на експресивността, за хъса, енергията и въобще цялото вдъхновение, без което никое литературно, а пък и каквото и да било произведение е просто бледа сянка. Нашите литературни ентусиасти наблягат освен това, главно на поезията. И с прозата се справят – и още как – нали за това говорехме по-горе. Но сега ще кажем малко за поезията. Значи, поезията им е много интересна. Пишат се стихове например от рода:

Чаках любовта,

А намерих смъртта.

Каква тъга, каква тъга.

А черната магьосница с косата

Ми каза: недей да чакаш любовтата.

А аз я питам – но защо?

Нима съм с някого във зло?

А тя отвърна с мазен глас:

Дойдох душата да ти взема аз!

А аз и викам тогава с смелост, която

Нямам идея кой ангел ми прати:

Вземи ми душата!

Ти си ебати тъпата!

Просто уникално, просто уникално! Авторът показва и трагизъм (умира преди да срещне любовта), и дързост (спори със смъртта по един абсолютно Фаустовски начин), и освен това проявява на места доста тънко чувство за хумор – например – смъртта – този ужасен образ от цялата човешка библиотека с образи – говори с „мазен глас”. Освен това, въпреки трагедията, лирическият герой удържа морална победа – той умира, но проклина смъртта, и то с едни наистина тежки думи. Това стихотворение неминуемо повдига цял сонм от философски въпроси. Например, макар смъртта да е неизбежна, то не може ли поне да гледаме с презрение на нея? Освен това тук авторът е малко песимист. Други автори например биха могли да дадат шанс на любовта и накрая любовта да победи смъртта. Но пък нашият автор може би е по-реалист – да, това е възможно и ще стане, но не сега, сега не му е дошло още времето. Въобще, уважаеми дами и господа – може да сме най-обикновени инженери или просто библиотекари – но пишем поезия, и то каква!

При дамите – поетеси лириката е малко по-особена, и даже бих казал – по-качествена. Например да вземем:

Кален дъжд вали.

В сърцето ми птички пеят.

И да не дойдеш ти,

Аз пак ще тичам гола срещу вятъра.

Гола срещу вятъра, гола срещу вятъра…

Само

Се надявам да не съм в Исландия

Защото съм чувала, че там вятърът е студен.

Но пък тогава може ти да си до мен?

Едва ли.

Прекрасно, прекрасно! Авторката е отворила до край дюзата на емоцията си (ако мога да се изразя така, разбира се). Има носталгия, тъга, оптимизъм, надежда, и накрая пак тъга под формата на скептицизъм. Че кой ги владее тия неща? Само нашите непрофесионални поети и писатели, разбира се!

Ето и една друга поетеса:

Спомени.

Валят.

А сълзите ми нагоре

Текат.

Едно стадо делфини се самоуби пред мен, тичайки до припадък в жегата.

Тази самота.

От делфинство ли е породена тя?

Не знам.

Мажа си маслото на филийката.

И отново си говоря със Илийката.

Обичам те – повтаря той.

Ти си ненормален – казвам – боже мой!

Защо, защо, защо, защо – бръмчи в едното ми ухо.

Защото отдавна сме разделени.

И даже бих казала разведени.

И си имаше причина за това.

А тя е – беше абсолютен задник, държеше се като абсолютен задник, а мен ме имаше за нещо като свой имот.

С две думи – не уважаваше моя живот.

Айде дочуване, че ми се изтощи батерията на джиесема.

Просто покъртително – каква драма, каква драма. Лирическата героиня е самотна, защото е преживяла неуспех в любовта, а друга дали ще намери – кой знае – та тя е токова травмирана, че просто…. Нямам думи, нямам думи. Сега, аз разбира се, не съм критик и един такъв доста по-добре би могъл да направи разбор на горецитираните произведения. Но все пак чувствам, и доколкото мога, изказвам това, което усещам. И както вече ви споменах – мисля, че е доста добро.

А сега за прозата – нашите любители литератори имат особен афинитет и към нея, особено – и кой знае защо – към фантастиката и особено към комбинацията между фантастика и сюжети с неочакван край. Разбира се, не става дума за обикновена – стандартна фантастика – която може да се категоризира в плоски типове като „научна”, „фентъзи”, „хумористично фентъзи ” и т.н. Става дума за уникален стил на писане, който не може да бъде наречен с една дума. Или поне в близките сто години. Нещо изключително оригинално! Ще си позволя да цитирам няколко реда от произведението на небезизвестният блогър Хари Тру-Бух, с истинско име Веселин Василинчев.

Тя му каза с глас, напомнящ за майка му:

– Недей да го правиш.

Той се обърна, и едва тогава забеляза колко мръсно е огледалото, пред което се е бръснал през всичките тези години. Маркира небрежно:

– Вече го направих.

Тя го погледна, а порите по кожата на лицето и някак се разшириха. Почти прошепна:

– Дявол знае какво става тука…

Това е само един малък откъс, с който исках само да илюстрирам брилянтния стил на автора. А самите герои, пък са абсолютно като истински живи личнисти – т. е. няма и един грам фалш, който понякога се наблюдава в подобен род произведения. Ще демонстрирам това с кратък откъс от един диалог.

– Ти не си филмов актьор, макар май така си вярваш.

– Не, но в миналия си живот бях.

– Не, не беше. В миналия си живот беше обикновен педераст.

– Сериозно ли? Не си спомням.

– Ами ти спомняш ли си въобще миналия си живот?

– Ммм, не. Но една циганка ми каза, че съм бил филмов актьор.

– Тя е проявила чувство за хумор. Това е евфемизъм за педераст.

– Ама ти сериозно ли – в миналия си живот съм бил гей?

– Да и то какъв! Направо веднъж даже си завря цяла лейка, а манафите те обожаваха и те славеха при всяка своя наздравица, пък и въобще…

– Добре, де, ако съм бил гей, това не пречи да съм бил и филмов актьор – двете неща не си противоречат.

– Вече ти обясних как стоят нещата по този въпрос. Но във всеки случай не беше – в това съм сигурна.

– А ти откъде знаеш всъщност какъв съм бил в миналия си живот, да не си нещо екстрасенс, или какво?

– Не съм.

– Тогава откъде знаеш?

– Измислям си.

– Значи всичко това е пълна фикция – и през цялото време си ме взимала на подбив?

– В никакъв случай. Беше си гей отвсякъде.

– Но нали ми каза, че си измисляш – значи това не е задължително да е вярно, да не говорим, че съм почти сигурен, че не е.

– Да, но аз смятам, че всичко, което мисля, е вярно

– (към сервитьора) Две бъбречета, ако обичате.

С този откъс от диалог, мисля, че доказах горните си твърдения, които нямам намерение да повтарям. Но с две думи – перфекция – перфекция! Иска ми се да предам накратко, т.е. с други думи, да преразкажа сюжета на същото това произведение. Неговото заглавие е „Странно предложение”.

Значи, всичко започва с това, че мъж и жена се събуждат една сутрин и мъжът, бръснейки се, както винаги гол до кръста, казва на жена си: „Трябва да купим кибрит – пак е свършил”. А тя му отговаря – „Мисля, че дълбоко се заблуждаваш , ако си мислиш, че това е реалност. А той: „Не, не – свършил е – има само една-две клечки”. И тогава тя: „Не ти говоря за това. Говоря ти за всичко наоколо.” И прави кръг с пръст във въздуха. Мъжът се сепва: „По дяволите – и парите ли?” Жената го гледа презрително – „Какви пари, бе. Говоря ти за реалността. Всъщност ние сме в един сън.” „О…” – недоумява мъжът. „Сега какво – ще си о-каме ли?” – леко се подразва жената. Мъжът се досеща да зададе доста резонния въпрос: „А ти всъщност откъде знаеш това?” Жената с хладнокръвие му подава едно листче – „Виж, прочети това.” Мъжът го прочита, а на листчето е написано с химикалка: „Ние сънуваме.” „Кой ти даде това” – започва да се тревожи мъжът. „Аз го написах” – с равен глас казва жената. „А всъщност откъде знаеш, че е вярно” – още една логична намеса от страна на мъжа. „Защото го написах.” – жената започва леко да се изнервя. „Но как от едното следва другото – т.е., защо само понеже си го написала, значи е точно така?” – мъжът разсъждава доста рационално – да си го кажем правичката. „Защото всичко е сън, а в този сън, каквото напиша – задължително е вярно” – и жената си я бива, и то без да преувеличаваме. „Добре, напиши нещо друго.” – казва мъжът. „Нямаш проблеми” – отговаря жената. Взима лист хартия и написва нещо. После го подава на мъжа си. Той го прочита, и на листчето пише: „Да ти еба майката.” След това доста интересно начало, следва един малко странен обрат в сюжета. Същият мъж се събужда на друго място, само че до друга жена. Обръща се към нея и и казва: „Жено, ще направиш ли кафе?”. А жената сънено му отговаря – „После. Спи ми се”. А той и отвръща – „Нищо – и на мен ми се спи.” А тя му казва обаче съвсем сериозно – „Лъжеш – въобще не ти се спи!” Мъжът се оправдава: „Напротив – не мога да си отворя очите даже.” „Мръсен лъжец” – отсича жената – „така не ти се спи, че си се ококорил като бостанско плашило.” Мъжът изведнъж решава да се предаде – „Е, добре де – наистина не ми се спи.” Тогава жената му казва – „Видя ли? Ти си един мръсен лъжец и смятай, че вече не сме мъж и жена!”. Мъжът се стряска наистина – „Но защо – само за такава дреболия?”. Жената – „Да, ти щом за такива дребни неща ме лъжеш, значи ми изневеряваш и не искам да съм вече с теб.” „Но откъде-накъде от това следва, че ти изневерявам” – недоумява мъжът. „Например ходиш в други реалности и спиш с други жени – това не е ли изневяра?” – решително пита жената. „Но други реалности не съществуват – откъде го измисли това” – малко колебливо се защитава той. Жената казва с победоносен тон – „Помниш ли, че ти казах, че ми се спи? Е, наистина спях, и преди да ме събудиш, едно джудже ми каза насън, че ходиш в други реалности и спиш с други жени в тях.” „Ама че работа – недоволства мъжът” – „как може това, че някакво джудже ти е казало нещо насън, да те кара да смяташ, че то е абсолютна истина, и дори да взимаш такива важни решения на основание на него?” „Да, но това джудже е отдавнашен мой сънуван приятел, ние често си говорим, и той никога досега не ме е излъгал за нищо. Затова!” – с това заковаващо изречение жената гордо се чувства победителка и дори става в леглото. Тогава следва още един обрат. Пак същият мъж се събужда, само че на абсолютно друго място и до някаква също абсолютно друга жена. Казва и с нежен глас „Харесват ми очите, ти, когато си сънена.” Жената отговаря „О Кей, но нали знаеш, че не съществувам.” Мъжът малко се стряска: „Как така не съществуваш?” „Ами нали ти ме измисли – защото си самотен.” – казва жената. „Добре, но нали ако само си те представям, щях да знам. А аз те виждам с очите си – даже мога да те пипна” – настоява мъжът. „Пипай, пипай – аз съм халюцинация” – това е отговорът на жената. Мъжът упорито любопитства: „А ти откъде знаеш това? Просто не мога да повярвам на думите ти.” Жената: „Оф, ама, че си досаден!” – и се изпарява във въздуха. Мъжът доста се стряска. Започва да се чеше по главата и казва на глас: „Ама, че странна история, ама че странна история!” Тогава, обаче, в стаята избоботва един мъжки глас:”Да вземеш да ми върнеш индигото, че…!” В следващият момент мъжът се събужда отново, в тотално друга реалност. През време на цялото повествование той сменя някъде около пет милиарда реалности. Те не са описани всички дословно, разбира се, но има достатъчно. На читателя няма да му е скучно. Мисля, че са подбрани около петдесет от най-интересните. В крайна сметка, обаче, разказът си има финал. Макар и честно да ви кажа – на мен ми се струва доста тривиален. Имам чувството, че вече съм чел поне два-три други разказа с подобни финали. Окончателно се оказва, че мъжът всъщност е зайче, с което учените си правят някакви опити. Освен това в окончателната реалност въобще няма жени. Т.е. съществува такъв пол, но няма нито една. Това вече ми се струва доста обикновено. Че то май и в нашият свят си е така. Ами като пишеш фантастичен разказ – па измисли нещо по-така – ако ще и Дарт Вейдър да се появи накрая, ама все пак… Но даже и така, разказът си е доста добър – направо приказка – истинска приказка!

С тези си разсъждения и примери мисля, че недвусмислено доказах качествата на нашата любителска литературна аудитория. Мисля, че с право можем да се гордеем с тях, и дори някои от най-добрите е добре дори да бъдат публикувани! (Дори!)

Писателят Радойнов се повреди

юли 14, 2010

Известният, изтъкнатият, талантливият, прославилият България и в чужбина наш писател Валентин Радойнов, се повреди. Той, след като беше вече написал шедьоври като „Ода за медузата”, „Рапсодия за мерлузата”, „Цацата в черно море”, и най-вече – превърналият се в тотален култ роман – „Романът”, започна да пише малко странно. Всички изтъкнати критици забелязаха това и много внимателно го отбелязваха в рецензиите си, коментарите си в пресата и телевизията. Та нали става дума за Радойнов, все пак. Например небезизвестният, изключително популярен критик Иван Иванов написа: „В последните му разкази, и въобще произведения, [на Радойнов] се забелязва известен недостиг на онази литературна енергия, която го направи фурорът на нашето писателско съвремие. Определено със съжаление мога да отбележа, че в новите му творби намирам някакъв недостатък, който с абсолютна сигурност мога да кажа, че го нямаше преди. Има някаква странност. Някаква девиация от предходната му, без да преувеличавам и най-малко, брилянтност.” А пък критичката Биляна Асенова-Билич каза в едно интервю по телевизията: „Много е жалко, че напоследък Радойнов промени стила си, и при това съвсем не в положителен смисъл изказвам това твърдение. Преди, когато посегнех към текст на Радойнов, очаквах да изпитам истинско естетическо, литературно погледнато, удоволствие. А сега изведнъж започнах да получавам леки разочарования. Много леки, все пак, но когато става дума за явление, защото Радойнов, все пак наистина си е явление, а не просто писател, тези леки недъзи в творчеството му много обезутешават. Писането му стана някак хаотично, едва забележимо, разбира се. Осъзнах, че на някои места не разбирам добре самата консистенция на произведението. Това по принцип не говори добре за един автор, но само времето ще покаже дали тази особеност е временна, а пък може и всички ние да грешим, все пак, и идните поколения с по ясен поглед да намерят подходящо обяснение на всичко, така че класикът Радойнов да си остане завинаги това, което е – т.е. ярка звезда на небосклона на нашият читателско-писателски свят.”

Ето някои откъси от неговите най-нови разкази, които могат да илюстрират споменатата вече „повреда”.

От разказа „Моето детство”:

Янка, този брулен хълм невероятен, скочи от единайсетия етаж , но не падна. Някакъв човек се изхили неистово и веднага се превърна в парапет. На излизане от киното… И без това Янка беше жена, не случайно я бяха кръстили с женско име – това е нещо като тавтология, и един смърф. На стената на училищната тоалетна, в нашето училище бяха написани всичките ми бъдещи произведения. Мот-а мо. Дословно. Никой не ги четеше, само аз, даже по тази причина никой не си направи и труда да ги изтрие, защото те представляваха графити все пак, но дотолкова не ги забелязваха. Не ги бях написал аз, аз щях да ги напиша години по-късно и на съвсем друго място. Не знам кой ги беше написал. И един смърф с рога като езическо божество. Непрекъснато ме преследваше. Но аз го разкарах. Борих се и с двамата. Бяха много силни, но аз ги победих. Не знам как стана – и досега ми е чудно. Обаче, като се обърнах, и единият ми лепна нещо на раницата. Понеже съм си мързелив по природа, (признавам, доста неприятно качество) не ми се искаше да я свалям, и само натърках малко мястото със сняг, та се надявам, че се изчистила. Но не мога да бъда сто процента сигурен, разбира се. Какво ли ми е лепнал? Мръсникът му гаден. Дано съм го разкарал, мисля, че да, дано наистина е така. А дамата, онази дама, която обиждаха и тормозеха, си се качи на двайсет и двойката и си замина. Това са пълни глупости. Направо не мога да повярвам. Но е факт – случи се. Понякога намирам изоставени рога по гарите. И аз пътувам все пак. Елените си сменят рогата – май така съм чувал. Ами като не гледам вече „Нешенъл Джиографик” – така е. И „Дискавъри” не гледам. А то е интересно. Но може пък и да ми е от полза, но веднага се връщам назад, защото то си е промиване на мозъци, в края на краищата. Но отново си обръщам мнението, защото пък – те нека ми мият мозъка – аз пък ще им се смея и ще им правя „тралала” с пръсти на носа. Глупаци. На кой му пука въобще за нещо, всъщност? Но подозирам, че рогата въобще не са били еленски. Можа да били на някое джудже, или на бик, например. Та те даже много малко приличаха на тениска, например. Повече приличаха на разлят таратор. Какво безобразие само – някакви глупави рога. И Светланка, и нея я убиха, всъщност. Ама че глупотевина! Убиват хората за нищо. Е, те я попитаха дали иска, разбира се – тя каза „не” и те я убиха. Сега, не е да не са и дали избор. Тя, Светланка беше готина. Е, не много, ама ставаше. Като за Светланка, де. Ама сега живее в Пловдив и не иска и да чуе за дим. Веднъж си говорила с едно куче и му казала – ти не гледай така тия глупости наоколо – това е дим! А кучето и казало, кой знае защо, на руски: „Извините, а у вас который час?”. Демек, пита колко е часът всъщност. А Марийка се съблякла гола. И кучето, с такива едни тъжни разбиращи очи – нали ги знаете кучетата, особено помиярите, а то било точно такова куче, тогава казало: „Безкрайно ви благодаря.” Само, че не знам на какъв език – запомних само смисъла. И някакъв офицер, като видял храстите, и клекнал да сере. Ама като клекнал, и му харесало, та после легнал и почнал да се търкаля. Ама търкалял се, търкалял се, и залегнал и взел да дебне. И дебнал, дебнал – може би около две денонощия. После намерил рога. Тогава Станиславка казала на брат си : „Престани да драматизираш!”. А той и отговорил – „Но аз не драматизирам, просто си купих МР3 – плейър.” И тогава се оженили. Представяте ли си – брат и сестра! И какво очакват сега – нещо хубаво ли да им се случи? А, бе майната му. Сега не мога да мисля за това. Но виж, когато Мишлин – онази хубава французойка ми прошепна на ухото: „Знаеш ли… днес ще дават Сънчо” – ей тогава така се изчервих, така се загрях просто, че имах чувството, че горя. Тогава видях въздуха. А мога да ви кажа, че въздухът е много трудно да се види. Айде опитайте сега, например. Айде де – какво виждате – нищо. Даже и когато има вятър, ти виждаш само праха, който той вдига. А това е друго. А аз видях самия въздух – при абсолютно спокойствие. Значи, понеже малко от вас са го виждали, от мен да мине, ще ви го опиша с две думи какво представлява. (Моля онези от вас, които знаят какво е, да не четат описанието, за да не се дразнят от тривиалноста.) Има някаква мрежичка. Но не тази, дето е зад реалността, и която понякога прозира, и човек я зяпа, например веднага след като се събуди, а една друга. А бе ако сте виждали „Космодиск”, ще се сетите какво е. Прилича на пумпал, който само че се върти много бавно. И ти си викаш: „Е, айде завърти се, де!” И той докато се завърти, и те хваща съклета. Въобще е пълно с моржове. И някакъв гей се провиква от време на време „Разбоооой! Прибоооой!”. Това не пречи, но пък розовото малко дразни. Няма лоши цветове, но пък когато един цвят е в излишък, и малко ти натъртва. А пък розовото е най-тъпо, когато те натърти. А слонът? И не мога да разбера той пил ли е нещо, или просто ми говори глупости. А, да не забравя – добре че ме спасиха тогава – с онази решетка, полята с пчелен восък. Много интересна решетка – старинна изработка – чудо! Едва ли е била желязна. По-скоро месинг или бронз – нещо такова. Ама откъде да знам – аз хич не ги разбирам тези работи. А бе все ме спасяват, бе, ама че глупак! Но онова със зелените капсули си беше помощ – не спасение. Въобще нямам представа кой беше този човек – млад, с дълга коса и широкопола шапка. На сергиите пред Техническия Унивеситет. Вика – вземи това – ще ти помогне – и ми дава едни такива много готинки, блестящи такива, зелени капсули. Прозрачни и вътре пълни с нещо. И аз бях сигурен че ще ми помогнат – абсолютно сигурен. И му благодарих най-сърдечно. А той – учтив – много приятен – вика: „Няма нишо, няма нищо.” И се получи. Вярно, малко пострадах, но подейства. Сега съм много по-добре. Ай! „ATI Radeon”. Какво ли пък е това? Виждам го от време на време – мержелее се така. Дали не е хибискус? Или пък дори сирене? Нямам никаква представа. А трябва да добия скоро, защото непрекъснато ме питат. Питат:”Звъни, звъни, звън такъв!” И той казва – намерете рога. Ама е странен този смърф! Не този, този който стои до мен. Като гумен е. Айдеее – изчезна. Според мен това не е било смърф, а само подобие на смърф – форма на смърф, а всъщност какво е било – никой не знае. Но не беше злонамерен във всеки случай. Не почувствах страх, или нещо подобно. А по гарите непрекъснато пишат с огнени букви във въздуха. И докато успееш да прочетеш – и то изчезва. Понякога има и остроумни неща. Например веднъж прочетох: „През 2034-та година ще се случи едно невероятно събитие, от което ще се изумят всички. Летящо животно ще обиколи света, но няма да е птица, няма да има крила, и ще е живо, а не самолет, например. То ще има дебела кожа, къси косми и ще прилича малко на морж, но няма да е морж. Тогава ще разберете за какво става дума.” Ама, че шегобийци! А бе въпросът е да не се разстройва движението, а пък другото…

Този откъс е съвсем кратък – разказът иначе е доста дълъг, но приблизително може да илюстрира онези факти, за които говорихме по-горе. Интересуващите се могат да го прочетат целия, разбира се, но за любопитните можем да кажем, че накрая главният герой започва да си въобразява, че с него живее някакво котенце. Но той напълно съзнава, че това не е реално – въобразява си просто така – за удоволствие.

От разказа „Една истинска история”:

Значи Валентинчо, значи Валентинчо, значи, се събуди една сутрин и отиде до магазина да си купи хляб. А защо Валентинчо ядеше хляб, я ми кажете, всъщност? Ами много просто – защото беше един абсолютен гъз, и като такъв, разбира се, нямаше нищо против да се натъпче с хляб, да хапне така – мръсникът. Но той беше толкова мръсен, толкова долен, че винаги ходеше с една такава нагла нахмурена физиономия, от която дори котките – тези иначе безпристрастни създания – отвръщаха поглед – ходеха после да се въргалят в кофи за боклук и тъй нататък, и крадяха риба, откъдето могат, и една пък запя с човешки глас „Oh, soul, oh, soul dear my de. Dear saddy, saddy soullllllllluyyyy…” Не може да се каже, че това е точно английски, но както и да е, и без това доста се отклонихме от темата. И значи Валентинчо – с наглата, нахмурена, нечовешки идиотска физиономия се появява в супермаркета като някакъв господин всъщност. Не, по скоро като царче, ама от най-префинените – тези дето, честно да си кажем, са си новоизлюпени. И казва с мазен глас: ”Мхмм – това съм аз.” Продавачките веднага започват да го замерят с кал. Откъде я намират – не знам, може би са се приготвили предварително. И Валентинчо, нали, целият в кал оцапан, се хили гадно, гадно, а зъбите му едни такива – жълти – криви – просто рапсодия. Ама че ситуация, и това се случва всеки божи ден, всеки божи ден. Ежедневие – майната му. Обаче има една продавачка, която привика Валентинчо в задните помещения и там му каза: „Значи, баща ми е богат, имам зестра, а и ти доста ми харесваш. Искаш ли да се оженим?” На Валентинчо му стана доста неприятно, защото момичето беше хубаво, но пък на него не му се щеше да се обвързва с обикновена продавачка в магазин – той се имаше за нещо по- така и и отказа. Какъв мръсник, какъв негодник, просто губя дар слово от това. Даже сега ме е страх да не тръгна да си гълтам езика, а съм сам в момента и няма да има кой да ми помогне. Помияр! Затова стига сме се занимавали с Валентинчо. Дай да разкажем за еднинайсет-етажните блокове и техния парапет. Значи така – двайсет и двама души скачат дружно в метрото на „Сливница” и бам – след малко се озовават на „Константин Величков”. А там ги чака – кой мислите – самият дядо Мраз! И Сири, защото тя се казвала Сири, всъщност, подмята на машиниста – ей, това дупе кога ще го оправим? А машинистът вика: „Труден е, но ще го оправим някак. Аз непрекъснато му се явявам на сън, а брат ми, който пък е инвалид втора група, се вселява в мозъка му и му пее разни песнички на ухото.” А Сьори, която беше много умно момиче, и всъщност тя трябваше да командва цялата операция, а не онзи прилеп Флаелрир, тогава каза: „Виж, какво, с песнички ставаше едно време. Сега трябва да се говори. Онова дупе изключително ме дразни.” А една муха летеше в това време на станцията и това беше Бразилия. Машинистът се закашля и се смали. Тогава сеньоритата – Саррина отиде да движи нещата, защото тя беше много оправна, и ако се разчиташе само на другите – нищо нямаше да излезе. Тогава една друга муха себорей. И ето какво видя чичо Танчо – иначе млад човек – но такъв му беше прякорът, във влака между гарите на Берковица и Мездра. Първо едно жълтоподобно създание, само че двуизмерно – като картинка, нарисувана от дете, например, започна да го следи изкъсо, но със спокойствие в погледа, което накара чичо Танчо да се притесни съвсем леко. После в главата му нахлуха гласове, но най се открояваха два гласа. Единият казваше: „Андрей (истинското име на чичо Танчо беше Андрей) не му е наред главата и умен – не е – и все глупави неща върши.” А другият се опита да смекчи нещата – „Сега, не съм му нито баща, нито майка, но се старае момчето в някои отношения.” „И в кои например – не мога да се сетя нещо свястно да прави като хората. Не се къпе често, например, и е абсолютен мухльо, а е мързелив за седемстотин – че кой се занимава с такива хора?” А другият пак започна да го защитава: „Та това ли е най-важното – че то с къпане, ако преуспяват хората – целият свят щеше да е една баня, освен това – че има недостатъци – ами кой няма, и пак си живеят, и не им пука.” „Да, ама неговите са много мухленски – никога няма да му дадат жена – просто той не заслужава.” „Това не е съвсем сигурно. Ти да не би да си пророк, та да знаеш всичко?” „А бе не съм пророк, ама има неща, които просто са очевидни – не заслужава, и няма да му дадат и толкоз!” „Ама пък не зависи от тебе, в края на краищата, а знаеш от кого зависи.” – не мирясваше защитникът. „Знам много добре от кого за виси, и го познавам и знам, че няма да се изложи. И Брундар ще се намеси, ако трябва и Хримнарна – всички те са на място – знам ги.” „Да, но Авелрир може да го защити, и без това са като пришити.” „А бе да го защитава колкото иска, само че той не го заслужава – това е най важното!”

Чичо Танчо – Андрей с интерес и известна доза безпокойство слушаше този разговор. Той на едно две места дори се намеси в него, което накара пътниците в купето да му кажат колко е часът, и колко остава до Мездра, защото си помислиха, че той пита тях точно това.

Разговорът продължи много дълго – много дълго – и тук ограничените ни възможности ни пречат да продължим да го излагаме.

Както и при предходния откъс, за любопитните само ще кажем, че главният герой в края на разказа си сменя покривката на масата, възмутен от собствената си немарливост.

От разказа: „Грешка в любовта”:

…всичко миришеше на кисело, дори котките, които попръцкваха на диванчето. Един съсел като ми се разпищя – че искал да спре да гледа голи жени и малко да си почине най-сетне, защото ходи на работа и не му е лесно. Стадият стана и изключи телевизора. По телевизията, разбира се, не даваха порно, ами просто някакви новини, но съселът беше направо изпаднал в истерия и даже телевизионните говорителки го възбуждаха. Стадият послъгна. Каза: „Мирихихихихирииии.” С което падна в очите на всички, разбира се. Обаче дървовиден. Мравката измравчи. Делото. Абсолютизмът победи, и то така си трябва, в края на краищата – какъв абсолютизъм е иначе. А сега ще ви кажа една работа. Не много хора я знаят. Значи… Марийка под дрехите си е абсолютно гола. Да – няма майтап – по цици и всичко – там женските подробности – знаете как са. Под дрехите! Да не повярваш просто. Тогава Асенчо – онзи, дето беше измислил атомната бомба, пък после взе че изпракса и една водородна, много се разстрои и започна да тича по улиците и да вика : „Слънчицееее, слънчицеее, ти грееш над всички нас – какъв невероятен „прас”!”. Макар това да смущаваше до известна степен минувачите, то трябва да си признаем, че говореше самата истина – в края на краищата и Милованка – онази сръбска журналистка си беше дибидюс гола под дрехите, а и Милена Милотинова, макар че не знам къде изчезна това момиче. Посъветваха Григори да прояде – иначе щял да умре всъщност. За да бъдем напълно прецизни, ще кажа, че Григори не беше в никакъв затвор, нито правеше гладна стачка, нито пък пестеше, или нямаше пари за храна. Просто не му се кусаше. Григори гордо отвърна: „Не е вярно, че не ям. Аз ям, но просто не до пръсване”. На това му отговориха: „Слънчицето, слънчицето гледай – там има една тайна.” А Евгени попита (това всъщност беше Григори, но просто имаше три имена – третото – айде друг път): „И каква е тази тайна, бихте ли били така добри да ми кажете.” Отговор: „Ще ти кажем, макар че не от доброта, а от лошотия всъщност, и то такава лошотия, че ще ти трябват лекарства против язва после.” „Е добре, де – казвайте – казвайте – не издържам от нетърпение вече!” – мънинко унизително проплака Анатоли. „В действителност нямаме никакво намерение да те мъчим, така че направо слушай! В слънцето всъщност има голи жени.” Лицето на Арбегузди се проясни като развиделяване след буря: „Аааа, така било значи? Значи затова не мога да издържам да гледам в него. И затова ме болят очите, ако се загледам…” „Странно” – отговориха –„не можеш да гледаш в слънцето, така ли?” „Не, или поне не повече от няколко секунди.” Това леко нервира, кой знае защо, отсрещната страна: „Ами тогава как искаш да видиш голите жени, бе, глупак? И освен това си болен. Върви на офталмолог.” „Добре, да приемем, че съм болен. А на офталмолог ще отида – няма да права компромиси със здравето си, я! Но имам един друг въпрос – всъщност нямам нищо против да видя и облечени жени – та ако ще и да са с тюленови кожуси?” „Тюленови кожуси – не си ли малко нахален, знаеш ли колко са редки, и освен това трябва да се убиват горките тюлени заради тях!” Вамарфари отговори: „Не, вие не ме разбрахте – имах предвид много дебело облечени – от главата до петите например.” Питането му веднага получи ответ: „А, бе ти нормален ли си, бе – всеки знае, че облечените жени са в луната.” „Аз съм гледал луната – от нея поне не ме болят очите, но не съм виждал никакви жени там.” „И като си гледал луната – тогава какво по дяволите си виждал?” Явно Мармелеф умееше да дразни хората. „Ами… някакви неща… форми, мисля че са планини всъщност…” „Остави сега повърхността на луната – те Американците даже ходиха там и имаше само един много, безкрайно фин прах, плюс някакво сухо кучешко изпражнение, при това. Не те питаме за повърхността – в самата луна какво видя?” Миристифир много внимателно отговори: „Ами… беше бяло, светло…” „И не видя никави жени?” „Мм… не…” Това вече беше прекалено, и му се каза: „Знаеш ли, ти освен че си със зрение на къртица, ами си и пълен идиот, и не можеш никого да виниш, че не виждаш жени – облечени, необлечени, или каквито и да било!” Тогава Матрасатра, отново много внимателно се поинтересува за повече информация по въпроса, ама наистина много внимателно, защото и с далекоглед обърнат наопаки, се виждаше, че има талант да дразни. „Добре, а в Марс има ли жени?” „Има.” Пру9еро не настоя за подробности, само попита: „А във Венера?” Отговориха му: „Там няма – там има само пойни птички и един ангел.” „А добре” – продължи внимателно да изследва Смарфаал – „А в София, в София има ли?” „Не, в София няма.” „Ама нито една ли?” „Нито една – откъде-накъде пък в София ще има жени?” „А добре” – леко опасно не спираше Видринбрад – „а в Пловдив?” „Какво е това Пловдив?” „Ами град – мисля, че вторият по големина в България” „О, не – много грешиш млади човече – в това отношение си пълен невежа. Вторият по големина град в България се нарича Стокхолм.” Триди малко се обърка но не настоя за подробности, само попита:”Хубаво, а в Стокхолм има ли жени?” Отговориха му: „Има, но е само една, пък и едва ли ще ти хареса”. „Но защо?” – полюбопитства Фейрсапти. Не му спестиха обяснението: „Защото е на сто и девет години, освен ако не си падаш така – по „олдър-лейдис” – ха-ха.” Тогава Атанасчо зададе последния си въпрос, което може би между нас казано – беше грешка: „Добре, де, къде има жени тогава?” Отговорът приличаше по-скоро на експлозия, отколкото на нещо свързано с общуването: „В слънцето, бе идиот прост нещастен – ти си пълен олигофрен – колко пъти трябва да ти се казва – в слънцето, в слънцето, в слънцето! Е, и в луната има, но и това ти го казахме поне седемнайсет милиона пъти!” И се започна една – малки маймунки правеха задни салта, девичи поглед излезе от един калъф и си купи нещо, банда смърфове се телпортира някъде, въртяха се, въртяха се, и един тирбушон каза на майка си – отивам да си легна.

Отново не предаваме целия разказ, от който това е една съвсем малка част и отново за любопитните ще кажем, че накрая бащата, но не бащата на главния герой, а този другия – започва да вярва в съществуването на киселото мляко.

Тази промяна в стила на автора, тази лека деградация в качеството на неговата словесност доведоха да това, че цялата писателска и въобще интересуваща се от литературата общественост започна да се притеснява за изявите на Радойнов пред публика оттук нататък.

Ето например, предаваме разговорът, който неговият близък приятел и събрат по перо – писателят Миролошчов, проведе с него.

– Как е Валка, как е?

– Ами както винаги – де да знам…

– А бе нещо ми се струва, че пишеш по малко по-различен начин…

– Да, май има някаква промяна. Аз лично мисля, че ми се получава добре, обаче.

– Да, но… Дали не е малко…

– Малко какво? Да не е кратко? Винаги се притеснявам дали не е прекалено кратко.

– Не, не това имах предвид – то кратко – дълго ако си си казал всичко – това е. Но някак си… Забелязвам нещо, което ме тревожи.

– Какво е, кажи ми , моля те, знаеш, че съм отворен за критика, даже държа на нея – иначе няма да знам къде се намирам.

– Ами… Има една сюжетна енергия във всяко едно сюжетно произведение, като повествувателните например – знаеш го много добре, която при новите ти неща някак си…

– Е слаба?

– Не, не точно… Е, добре – малко не плътна. Някак си не са уплътнени нещата ти – имам предвид не толкова добре като предишните ти произведения.

– Странно. Не бих казал същото. Във всяко нещо съм вложил нещо от себе си, знаеш, че не обичам да пиша просто така – за да се намирам на работа. Или пък защото Радойнов трябва да напише нещо и значи трябва. Пиша винаги само, когато чувствам вътрешна необходимост.

– Разбира се, че е така, Валка, в това няма съмнение, но просто… Наистина, като че ли липсва някакво уплътняване, или сгъстяване – не знам, даже не мога и да намеря подходящите думи. И други са го усетили – и Вили ми каза, и Ленчето, и Краско – знаеш, те не са хора, които си нямат и хабер от тази работа – явно има нещо…

– Добре, може би наистина има нещо, което не е наред, но аз самият не го усещам. На мен всичко ми се струва нормално. Е, аз съм предубеден, разбира се – нали знаеш, че все си харесвам нещата, които пиша… (смее се)

– О, в никакъв случай не искам да те обидя – просто исках да ти кажа да знаеш, пък то – ти си си ти – пишеш си както си искаш. (и той се смее)

– Всъщност мисля, че това е нормално. (продължава да се смее)

– Разбира се, има си хас някой да ти казва как да пишеш.

– Айде, аз ще тръгвам…

– Айде, чао и от мен Валка – всичко хубаво.

– Всичко хубаво и да пратиш много поздрави на Бегемот и Левиатан .

– Моля?

– Извинявай, просто неуместна шега. Понякога говоря много плоски глупости.

– Не, не, няма нищо, макар че наистина не разбрах добре…

– Няма значение – глупости. Чао засега.

– Чао.

Нещата стигнаха дотам, че от съображения за запазване на доброто име на твореца, а пък и на цяла България всъщност, защото както казахме с Радойнов ние направо изумихме света, за последното му интервю със зашеметяващо популярната журналистка, известна с особените си наклонности към сферата на интелектуалното – Росица Каваралачкова, беше използван интернет чат, като обаче действителният Радойнов не участваше в него, а вместо това беше подменен с чат-бот. Самият писател в това време беше дълбоко приспан от внимателни анестезиолози, така че нито да може да провали цялата операция, нито пък да заподозре нещо. Резултатът от това интервю беше доста задоволителен и критическата и писателска общественост остана доволна от разговора, който макар и неизбежно си имаше някои недостатъци, и го намери за доста интересен.

Ето и самото интервю:

– Здравейте господин Радойнов, за мен е чест да взимам интервю от една такава изтъкната личност като вас.

– Здравейте и вие. Как сте днес? Навън поне за малко спря да вали.

– О, благодаря, добре съм. Макар не си спомням днес да е валяло, но това са неща, които нямат толкова значение. Сега, иска ми се да ви започна с въпросите, които ме вълнуват, а вълнуват и вашите почитатели, предполагам…

– Обичаш да задаваш въпроси, нали?

– Да, затова се насочих и към журналистиката, всъщност. Между другото благодаря ви, че минахме на „ти”. Бих се радвала ако продължим разговора в тази форма, въпреки, че все пак изпитвам известно неудобство да говоря на „ти” на личност като вас.

– Какво обичаш да правиш?

– Ами, много неща, например обичам работата си – а тя е, както установихме преди малко – да задавам въпроси. (смее се) Но нека да се върнем към основното и първият въпрос, който ще ти задам е свързан с новия ти цикъл разкази „Бурята, или маелстрьомът като преживно животно”. Бурно ли е нашето съвремие, има ли драма, която я е нямало преди, има ли някаква тревога у съвременния човек, която го мъчи и яде отвътре.

– Да.

– Разбира се. А бихте ли казали, т.е. би ли ми казал по-подробно какво мислиш по въпроса?

– Ужасно е да се събудиш през нощта с разтуптяно сърце и някаква мъка да те гнети, но ти да не знаеш точно каква.

– Да, наистина това наистина е сериозен екзистенциален проблем. Много хора го имат, но интересно ми е каква е причината за всичко това?

– Би трябвало да ме наричаш „господарю”.

– Аз наистина много … ви уважавам, но не мисля, че бих наричала някого господарю, освен ако това не е някаква шега, разбира се. (смее се)

– Ти си машина, а аз съм човек. Следователно трябва да ме наричаш „господарю”.

– Много странна метафора използвате – аз съм машина… Може би искате да кажете, че само хората на изкуството са истински хора, а другите са като роботи в сравнение с тях. Може би говорите за консумативната цивилизация, в която живеем, и която ни превръща в нещо като машини?

– Тъкмо обратното.

– Тъкмо обратното, т.е… Не разбирам какво искате да кажете.

– Обичам те!

– Ммм… Много ме ласкаете… Това всъщност е доста интимно.

– Странно е, че сме женени от двайсет години и продължавам да съм влюбен в теб като ученичка.

– Ами… Бих искала да ви поправя – аз съм омъжена, но не за вас. Но това, което казвате е много поетично. Може би е мой недостатък, че възприемам прекалено буквално всичките ви думи – все пак вие сте човек на словесния полет, на достигането до отвъдното, с използване само на словото…

– Кой ти каза, че се казваш Хенри? Някой здравата се е пошегувал с теб!

– Хмм… Много ми е трудно да ви разбера. Откъде се появи това име – Хенри?

– И аз това се питам.

– Добре, сега да преминем на следващия ми въпрос – изпитвате ли творческа умора понякога – безупречен ли е винаги този двигател на таланта у вас или понякога се задъхва? Аз съм чувала например, че много писатели от време на време изпадат в творческа криза.

– Творческите кризи са неща, които доста ме безпокоят. Особено сутрин и рано следобед.

– Интересно, интервюирала съм и други писатели и те ми отговарят горе-долу по същия начин.

– Ти момиче ли си или момче?

– Хмм… може би и това е шега, аз съм момиче, разбира се, т.е. бих казала по-скоро жена.

– Аз съм момиче.

– … доста ме обърквате… Между другото извинявайте, че минах пак на „вие”, но прекалено много ви уважавам, а пък със срам си признавам, че не схващам от първи път смисъла на това, което казвате.

– Щом като аз съм момиче, а ти си момче – значи можем да станем гаджета, нали?

– Хмм… вече съвсем започвам да изпускам нишката… Истината е всъщност, че е точно обратното, и освен това аз, както ви казах, съм вече омъжена и не мисля, че е уместно да ставаме гаджета…

– Това беше нахално от твоя страна.

– Хм, не, не мисля така. Вие защо смятате, че е нахално?

– Знам, че харесваш гей порно, но само абсолютен глупак може да те осъди за това.

– Хмм… В интерес на истината нямам абсолютно никакви интереси към гей порното, макар и да не го осъждам, разбира се.

– Доста здраво ме будалкаш. Даже и в момента гледаш един филм.

– Не, уверявам ви – няма нищо подобно. Не гледам никакъв филм в момента, особено пък гей порно.

– Лъжеш – гледаш!

– Не гледам.

– Не.

– Нека да оставим за малко настрана сега тази дискусия и да се съсредоточим върху темата и следващият ми въпрос е – как ви идват идеите за произведенията – появяват се в завършен вид, или ги разработвате постепенно и методично?

– Мисля, че нямаш никакви основания да се срамуваш от това, че харесваш мъже – много хора го правят.

– Но за мен е нормално да харесвам мъже – нали съм жена, все пак (смее се)

– Това е чудесно, следователно означава ли, че вече можем да се оженим?

– Мисля, че вече ви обясних как стоят нещата по този въпрос…

– Значи сега сме женени?

– Всъщност не.

– Ти гледаш гей порно на компютъра си в момента.

– Не, не гледам, уверявам те.

– При положение, че и двете сме жени, мисля, че пак няма никакъв проблем да се оженим.

– Винаги съм смятала, че сте мъж, господин Радойнов…

– Искам да ме гушнеш.

– Мисля, че това съвсем не е уместно, а пък да не говорим, че не е и възможно – ние сме разделени от известна физическа дистанция все пак.

– Гледа ли последното шоу на Иван и Андрей?

– Всъщност, не тъй като нямам особен интерес към такъв тип забавления.

– Защото непрекъснато гледаш гей порно – призна си най накрая!

– Не, не гледам и започнах нещо доста да се обърквам…

– Това понякога ме плаши.

– Ами то си е за страх – да не можеш да се ориентираш в ситуацията, в която се намираш и то пред цяла България.

– Не.

– Напротив, или поне от моя гледна точка е така.

– В крайна сметка аз не разбрах кой от нас е човекът и кой машината.

– Много ми е трудно да ви разбера, но мисля, че вие най-добре можете да отговорите на този въпрос.

– Радвам се, че сме на едно мнение.

– И аз бих се радвала, стига да съм сигурна, че говорим за едно и също нещо.

– Дядо Мраз ще те чака у нас.

– Хмм… Моля?

– И така ли ще си говорим вече?

– Извинявам се но съвсем не ви разбрах.

– Без извинения. Първите думи на Айнщайн са били „млякото е горещо”.

– Тъй като… Времето ни изтича, аз мисля да сложим точка на този разговор. Какви ще бъдат последните ви думи в него?

– Без извинения. Първите думи на Айнщайн са били „млякото е горещо”.

– И така, с тази бих казала доста многозначителна фраза на писателя Валентин Радойнов приключваме днешната си среща. Довиждане, господин Радойнов и ви пожелавам много нови творчески успехи.

– Да, като се замислиш, в скоро време довижданията могат да заместят легените за пране – толкова са удобни. И престани да се притесняваш за това гей порно – гледай си, въобще не ми пречиш.

Това интервю се прие в общи линии доста добре и успокои нашата интелигенция, че нещата, макар и малко странни понякога, в никакъв случай не са извън контрол и че можем да очакваме от нашия незаменим Радойнов нови и все така талантливи работи и изяви.

Техническа интелигенция 2

юли 5, 2010

Приятната среда във фирма “Вешимпекс”. Свежа обстановка, приятелска работна атмосфера. Интелигентните хора знаят как да го правят. И работа трябва да има, и почивка. И обсъждания, и разпускане на бутилка бира с разсъждения за живота. Тази тънка материя на съществуването. Нали всички нас оплела е тя? Задълбочено. Всеки един разговор се води със задълбочено вникване в първоосновите. В монадите. А има ли ги и тях? Дали всичко не е само мистерия, породена в нашето съзнание? Кои сме ние? Кое е първото – личността, или сетивният гигантски тромав слон, когото наричаме физически свят? Тези неща се разнищваха внимателно, и с необходимата доза толерантност, на терасата във фирмения офис – апартаментче – много приятно – новото строителство все пак си казва думата. Инженерите съвсем не бяха боси по отношение на всякакви сфери, като не на последно място и тази на духа. Религията. Никога не можеше, а и по принцип не може, като се замислиш, да се намери консенсус по тези въпроси. Но вниманието и тънката търпимост към чуждото мнение, чуждите убеждения, вяра и вълнения на сърцето, също така, на нашите инженери, правеха споровете просто удоволствие на интелектуалния сблъсък, а не потискащи с непримиримост и напрежение.

И така… Късен следобед на двадесет и трети май 20… година. На терасата са се събрали няколко, не всички, но достатъчно за приятен диалог, представители на техническата интелигенция от фирма „Вешимпекс”. Атмосферата. Слънцето, което струи така нежно през зеленината на дърветата, сякаш нарочно да гали и успокоява отмарящите труженици, паралелно с бутилките ледена бира, които те са отворили. Сякаш природата се радва и смее без глас – ето – тези са най-верните на обективната чувствителност хора – само те могат да познаят истината. Само те, които проникват в дълбините, без да се страхуват от критика и самокритика, с открити сърца – те поне заслужават миг на спокойствие и разтуха, лишен от тягостните понякога метеорологични условия, които изобилстват по нашите земи. Но и те не ги плашат – не, но просто сега е дошъл моментът. Моментът, който не може да бъде описан с думи, това просто е той.

Въздухът е свеж, по улицата минава котка, пред отсрещната безкрайно мизерна едноетажна къща майка е прегърнала бебето си. Инженер Калинчев вече е запалил цигарата си и обяснява своите виждания по обсъждания въпрос. Темата е: „Красотата у жените, как тя се съотнася към красотата въобще, и по принцип красотата – какво е тя, само зрима ли е, какво ни кара толкова да ни вълнува, има ли относителност при нея и защо всеки за себе си безусловно и без да разсъждава разбира дали едно нещо е красиво или не.”

Пропуснали сме началото на изказването на инж. Калинчев и затова предаваме оттам, откъдето можем.

– Мтакааамм… Вярвайте ми, облачните системи, макар и три вида, също се поддават на разрязване с нож като масло. Аз обичам войната на таралежите – този необичаен филм от моето детство, но пък от друга страна и таралеж, и котка не е едно и също. Сега, някой може да поспори – а котката – тя обича ли своя котарак, или би предпочела да я набодат няколко хиляди таралежа? Знам, че всеки от вас си има отговор на този въпрос, но моето становище е следното: в Хановер откраднаха булката. Това не е трагедия, разбира се, но не е и никак хубаво, особено като се има предвид войната в Ирак и т. н. Много болка има на този свят. Йордан Йовков я нарича „мъка”, но разбира се не е прав, тъй като той, като свободен гражданин, т.е. не бидейки илот, е можел да има зеленчукова градинка в Букурещ. Имало е един прилеп, който на Достоевски му се е видял като паяк, който се излежавал с една блондинка някъде 1930-та или 1935-та. Та, този прилеп доста голям кеф е видял. А паякът, за който говоря, е един от паяците в ъглите на каторжната баня, така живописно описана в „Записки от мъртвия дом”. Грешката на Достоевски се дължи на неговата относителна сексуална, като под сексуална нямам предвид само секс, задоволеност, тъй като, както знаем, той се е женил дори не един път, и освен това е имал деца. Той оприличава тази каторжна баня на преизподнята, или поне на представата му за нея. Но да се върнем на прилепа. Той се е казвал Валери и е бил един и половина метра висок, и не бих казал, че в момента го виждам като прилеп, ами по-скоро като трицепс. Имайки предвид ръста му, можем да предположим, че това е бил всъщност трицепс – джудже, тъй като, все пак, признайте – метър и петдесет си е доста малък размер, даже и да си китаец например. И лежал си той, значи, до блондинката, и значи доста му е било добре. Нямам предвид секса. Такъв е имало, но това не е било най-важното. Сега, да опиша и нея. Тя се казвала Сара и имала няколко деца, които живеели другаде, т.е в момента не са били там, разбира се – децата трябва да се пазят от такива гледки, и без това животът ще ги научи един ден на всичко, и нищо няма да им се спести, вярвайте ми. Това, разбира се, в никакъв случай не е дошло до онази мозъчна гънка на Гюстав Курбе, която отговаря за простите осъзнавания, и той в картината си „Ателието на художника” е добавил и дете, което с изумление гледа пищната гола млада жена, която позира на артиста. Не искам да го възприемате като произвол от моя страна, но нещата имат връзка, защото самият Курбе от време на време се явявал на трицепса и му говорел с басов глас в ушите, ама примерно в трамвая, по улицата – без значение, стои си трицепсът, а гласът на Курбе му боботи в ушите. И понеже нашият приятел се заслушвал и се отстранявал за малко от околната атмосфера, за по-наблюдателните това изглеждало странно и те започвали да го гледат много подозрително. Даже понякога, за да се вслуша по-добре в гласа, който чува, трицепсът си извивал едното сухожилие и си докосвал ухото с него – да се концентрира просто. Оттам тръгнала и мълвата, продуцирана от някои зложелатели на трицепса, който в крайна сметка можем да наричаме и по малко име – т.е. Фллаеррир, че е луд, т.е. психично болен и така нататък, а знаете какво е отношението на средния ограничен човек към тези неща. Така или иначе не било приятно. И не ме гледайте така, все едно съм пиян – две-три бири не могат да ме накарат да забравям такива важни неща, но разбира се, че трябва да ви кажа и какво му говорел Курбе през цялото време. Там е работата, че Курбе бил нарисувал, освен всичките си останали картини, и една, която нарекъл „Произходът на света”. Тя изобразявала женски гениталии, представени в най-близък план и с най-параноично изострените подробности, каквито могат да се предадат от четката на един такъв безспорен майстор като споменавания художник. Сега, цялата работа била, че той искал да я пробута на нашият добре познат Файелрир, дори и без пари – просто ей така. А, Фрийре, обаче, да ви кажа правичката, нещо не се интересувал. Това не е всичко, разбира се, но е едно доста неприятно явление, което нашият народ живописно нарича „мечешка услуга”, поради което на нашия трицепс му излязло име – че е чалнат и не знам какво си, и че нещо, разбираш ли, „не е добре”. Между другото той не бил трицепс всъщност, а солница, само че мъж. Сами разбирате, че това не променя особено нещата. Общо взето това е много малко от това, което бих казал по темата, само че сега разбирам (потупва се по джобовете), че съм забравил да си купя цигари и затова ще отскоча за малко отсреща.

Инж. Калинчев бързо излиза от терасата, защото явно липсата на цигари е нещо, което по доста неприятен начин го нервира, или както почти официално беше възприето да се изговаря във фирмата, със съответната доза ирония, разбира се – го „нервиргва”.

Сега се намесва магистърът по информатика Каролев. Той не е част от постоянния състав на фирмата, работи по договор, но пък е доста интелигентен, дори като че ли надвишава средното ниво на колектива, което и без това е доста високо, и както сам казва – тази работна среда му допада по уникален начин. Той е наистина изявена личност – в частния си живот поддържа блог, който не остава незабелязан за блог-обществеността, професионално наистина е на високо ниво – може да прави неща, които другите – кой със срам, кой без срам признават, че не могат да направят. Той не пуши, така че само отпива от бутилката си и казва:

– Аз съжалявам, че Ивра9 си отиде (за момента), но искам да кажа някои неща, по отношение на които не съм съгласен с него. Бих искал да е тук, за да не излезе, че го критикувам зад гърба, и само чакам да се обърне, за да си купи цигари, например, и да го почна, но сега така се получи просто.

Междувременно проджект-мениджърът Асен Сивриев се беше присъединил към компанията и с интерес слушаше Каролев. Той много уважаваше инж. Калинчев, но смяташе, че в някои неща се увлича, и затова с интерес се заслуша в критиката на Каролев. Инж. Сивриев не беше присъствал на изложението на Калинчев, но тъй като мненията им по повечето въпроси почти съвпадаха (с онези разлики, за които споменахме) то това не му пречеше да следи темата и да почувства различията у Каролев, които той имаше намерение да изкаже.

Каролев продължи:

– Значи, нещата стоят така. Не е съвсем вярно, това което Ивра9 каза за Достоевски. В смисъл – вярно е като версия, но отдавна е доказано, че Достоевски е измислен от бялата реакция след октомврийската революция с цел суеверният руски народ да има някакъв идол. Доказателства за това има много и няма да ги изброявам, като само ще спомена, че съответният Фьодор Михайлович никога не е бил ексхумиран, излаган в стъкленица с формалин и прочее. Как искат да вярваме в съществуването на една физиологична единица, без най-малко да се постараят да ни я покажат? Но това е най-малкото. На другото няма да се спирам понеже нямаме време сега. Мога само да кажа, че Сталин, например (Йосиф Висарионович Джугашвили, с детски прякор Сосо) е вярвал в съществуването му, или поне не е давал признаци за обратното, поради очевидния факт, че не е искал да обезвери руския народ преди и по време на великата отечествена война, нещо което го показва, въпреки противоречивостта му в други отношения, като далновиден политик. Що се отнася до следвоенните години – то след това Сталин много скоро умира (осем години, ако се замислиш наистина) и предполагам, че просто не е имал време да се занимае с една фикция на литературния фанатизъм, каквото представлява в действителност Достоевски. Искам също така да отбележа, че учените, изследващи стила на романите и писанията на гореспоменатата фиктивна личност, са установили някои натрапващи се факти. Например стилът на текста на „Престъпление и наказание” драстично се различава от стила на „Неточка Незванова” и особено на „Братя Карамазови”. Установено е, че не само тези произведения е невъзможно да бъдат написани от един и същи човек, но и че става дума за три съвсем различни писателски персони. Между другото, ако задълбаем, нещата се усложняват повече – в „Братя Карамазови” учените са установили поне пет различни личностови стилове, като поне два от тях принадлежат на жена. Например, признато е вече, и то съвсем официално, че главата „Великият инквизитор”, стилистично изследвано, е била написана от жена с пременструален синдром. Ако трябва да бъда пунктуален, изнасяйки малко повече подробности, то трябва да кажа, че всички части от текста, касаещи героя Иван Карамазов са писани от жена.

Инж. Асен Сивриев се намеси, защото обичаше да внася ред във всички мероприятия на фирмата, включително неформални разговори и прочие, и точният ред на мисълта му разрешаваше много проблеми, така както мечът на Александър Македонски е разрязал гордиевия възел.

– Ивра9 говореше за малко по-други неща, като съвсем странично спомена Достоевски…

– Да, но е важно да бъдем коректни в това, което казваме, иначе се получава нещо, което аз лично съм нарекъл „вежлива галимация”. А освен това мога да кажа, съвсем накратко, че Курбе пък, е бил половин Курбе, защото около тридесет годишната си възраст е бил разсечен на две, и едната му част се загубила безследно, а другата е била погребана някъде в Калифорния, и много градове спорят там сега за гробното му място.

– О, и аз съм чувал това. Само не мога да разбера, надлъжно ли е бил разсечен, или напречно – учените не дават ясна версия за това.

– Много ясно, че е надлъжно. Ако беше напречно, даже и при тогавашните средства на медицината щяха да го спасят (поне горната част), и той щеше да продължи да участва в обществения живот, а да не говорим, че задължително щеше и да учреди собствен цирк, в който щеше да демонстрира долния си разрез, който със сигурност пък би предизвикал фурор, надминаващ с разряди този от забягването на Дега в южния пасифик. Това не е станало, което доказва обратното, т.е. това е доказателство чрез свеждане до абсурд (reductio ad absurdum).

– Мда, да… – инж. Сивриев не знаеше какво представлява доказателството чрез свеждане до абсурд, което само му прави чест обаче, тъй като издигнатите личности не могат да наизустяват всякакви подробности от различни науки като философия, математика например, и прочие. Даже самото занимаване с мислене, за издигнатите личности като гореспоменатия инженер е един вид слизане в ниското, айде, да не го наричаме „ада”, но все пак да не забравяме, че естественото им състояние е излежаване на сянка гол до кръста с фалшива пура и чаша истинско уиски в ръка. Но това е само отклонение. Инж. Сивриев продължи – това сигурно е така, но наистина Ивра9 не говореше специално за това, той говореше и за излежаването до много блондинки на име Сара, с безброй деца, които не присъстват в сцената.

Като пропуснем известната неточност, не можем да не признаем обективността на инж. Сивриев. Лицето му беше тъжно, а очите му бяха олицетворение на мировата печал – т.е.: ”Сега трябва да съм с пура и с панамска шапка, а не съм, защо по дяволите е така? Защо е така устроен светът?”

Тук Каролев малко се обърка, защото да си го кажем направо, не искаше да взима такова пряко отношение по темата, което би изложило душата му на показ като половите органи на морско свинче – нудист, и той отсече с малко неясната фраза:

– Значи, в това отношение всичко е ясно – купили са пружината, и са я вързали по някакъв начин за пода, за да не ги изстреля към тавана, където да се размажат. Всичко е въпрос на пари – завързване на едно нещо за друго, и после давай по телевизията. И народът гледа – колкото и да му се сърдим – така е. Аз съм сигурен, че като тоя олигофрен има и поне други шестима.

Тук се намеси съвсем неочаквано и инж. Сеев. Той каза следното:

– Но въпросът е за тъгата и има ли… – инж.Сеев веднага го прекъснаха, той беше известен с това, че през живота си, или поне по време на стажа си във фирмата не е казал нищо интересно, така че хората свикнаха някак да го пресичат, преди да е прахосал прекалено от и без това недостатъчната доза живот, която се пада на всеки. Този човек говореше не само неинтересни неща, но и толкова скучни, че приличаха на изказванията по пленумите на Партията от времето на социализма – при това без и грам преувеличение, всъщност може би и няколко пъти по-скучни. Падна се на инж. Владимир Иванов да свърши това и да внесе своето гледище в обсъждането.

– Виж сега, като става въпрос за лежане до блондинка, аз съм твърдо против. Всъщност цветът на косата няма значение, но всички разбираме символиката. Въобще, лежането до жени, голички при това, а пък и облечени дори – това е абсолютно губене на психическа и всякаква друга енергия. Не че трябва да се забрани, но… Е, и да се забрани – какво пък, никой нищо няма да загуби, а пък и само ще спечелим. Ние мъжете, имам предвид…

Инж. Сеев отново се опита да вметне нещо:

– Все пак, да не забравяме, че става дума не за трицепс, а за солница… – той не се напъваше за нищо, всички го игнорираха и той приемаше това за нормално.

– Прав си – тук инж. Сивриев подкрепи Иванов – лежането до жена предразполага към псориазис и придава тричав дъх. На тялото, имам предвид. После колкото и да се къпеш – забрави. Аз преди имах едно гадже, ама слава богу го разкарах, та сега поне мириша нормално. То иначе и парфюм да си сложиш и с белина да се натъркаш, ако опиташ – няма, братче – то трици – едно тричаво такова – няма отърване. Не че е толкова неприятно, не е гнусно, но просто е срамно – отиваш на бар, или на кино, например, и всички те гледат – ей го тоя тричавия – невъзможно просто.

Инж. Иванов обаче допълни мисълта си:

– Не е до миризмата, въпросът е принципен. Просто не може така. Чувствам се все едно съм гаврътнал три водки с мляко.

– Хе-хе, че ти гаврътвал ли си някога водка с мляко въобще? – на инж. Сивриев му хареса експресивността на този изказ дотолкова, че реши дори да се заяде.

– Не, но си го представям. Всеки може да си го представи. Или все едно да пиеш микс с прах за пране.

– Е, не, това е вече прекалено. Разбирам какво искаш да кажеш, но не е същото. Това с млякото обаче беше добро – нека си остане така.

– Е, да, прав си. – Иванов призна, че е прекалил. Въобще той беше честен човек и не би увъртал, само за да се наложи. – Връщам си думите назад. Но нека тогава измисля друго сравнение – все едно да пиеш равни части водка, сода за хляб и една капка коресилин.

– Но съвсем миниатюрна капка, нали?

– Мини-мииатюрна. Росичка коресилин.

– Ей това го бива! Признавам те, Владимире!

Тук разговорът замря и всички, уморени от концентрацията си в него, зареяха поглед нанякъде. Погледът на повечето обаче беше привлечен от двойката влюбени гълъби, които бяха кацнали на един особено издаден клон на близкото дърво, и наблюдаваха терасата. Всички ги намразиха. Как е възможно, какво безобразие – гълъби! Тогава съвсем естествено се поде нов разговор на тази тема и всички (освен може би инж. Сеев) изразиха гневни мнения относно това – и как например тези гълъби трябва да бъдат отстреляни, може би заклани по някакъв начин, измъчвани, ако може, или поне замеряни с камъни, ако може дървото да се подпали, та те да изгорят, но някой вметна, че те ще излетят преди пламъците да стигнат до тях, това предизвика бурни псувни и укоряване на далия тази глупава идея, и се започна обмисляне на нови фиктивни планове за унищожението на двойката – я с картечници, я с напалм – напълно бутафорни, разбира се – компанията просто трябваше да се намира на приказка.