Тът – тъъът…

… но не мога да го обясня. Тези вихри на въображението, феерии от цветове – те не ме напускат, извиращи от стените, от шкафовете, особено от шкафовете. Но не мога да спра да мисля за ТЕХ. С всичкото ми уважение, г-н Викторов, като мой началник, все пак си позволих да премина официалния тон на това писмо, за да мога да изразя по- добре, по-правилно проблемите си в тази секция на организацията. Макар и с ръководни функции, началник сам по себе си над тази област, сблъскванията ми с нещата от света са обезпокояващо фрустриращи. Този свят, наричан от мен, без да се суетя, „малко кученце“ (както казах преди, налага се да напусна изцяло официалните правила за кореспонденция, ако искам да ме разбере някой, иначе може и да полудея (имам предвид ако не се изразя, ако не си въобразявам поне, че е възможно някой да ме разбере)). При това, това до голяма степен е ТЕХният свят, макар и отварите от мандрагора. Флуктуация на коридори. Там, в тамян-тамянени ухания, някакви жени се наслагват в съзнанието ми със своите жилетки. Кафяви и сякаш ръчно плетени, от памтивека. Аз там седя, рея се и веднага изниква Павел. Стаята му е срещу моята и той бързо започва да се рее пред мен. Викаме си. В коридора не е шумно, а някак си прашно. Не виждаме много от себе си. Той носи жилетка. Любимец е на Нели – куцото момиче. Тя е над шейсет. Галактиката Андромеда. Павел ни кани в неговата стая, където винаги спора е кощунствено жив. Галактиката. Тя е тук. Има салата. Сметаната е сипана във водката. Да празнуваме! Искам да избягам от това, искам си в моята стая, където няма. Където ще помечтая за мейнин. Но лошо ли е това? Може би лошо е, лошо е. Значи връщам се при тържеството. Бригадири. Ударници. Разлита се едно умение. Едно умение да плетеш разговора около прът за въже. Сив костюм префасониран в ушанка. Това е темата днес. Темата, прочетена в интернет ежедневниците: стрелят по пагодите, сиренето и светът поскъпна, най, най-лошото сега – ще умрем според правилника за пагодите. Тия теми, които у мен предизвикват и смесване, и чувства, те. Аз защо ги оставих. Оставих ги да ме опият с див хрян, сега сълзи от дробовете. Смеят се. Никой не знае къде е отишъл директора от втория етаж. А аз знам – той е произведен сапун. Сега ще ви опиша, господин началник, как си тръгвам от това място. Поглеждам уж във върволицата от хора и виждам гола жена. Разтърквам си очите – пак гола. Уж да си тръгна и: „Стой, а ти къде така?“ „Аз – казвам – аз ли? Аз.“ И ето вече съм погребан, осъден от душите им, отгледани с четене на „Осъдени души“. „Върви – казват – не си добър.“ И аз дишам коридорния въздух – хубав и прашен – пак има ремонт. Нарочно се движа бавно за да усетя предзнаменованието. Не знам къде отивам. Уж в своята стая, а то …? С какво право я наричам своя? Това котенце. Животните ме преследват навсякъде. Облягам глава на ръката си на една стена. Големият дог слага лапи върху панталоните ми. Аз нямам сили. Кога тези животни ще се материализират и аз ще мога да играя копаница с тях? Или ръченица. Или поне да ги милвам истински. Както се милва прешлен. Дали? Страх ме е. Не от котето с бивничката, която пробива бузата му и стърчи напред. То е симпатично. Всички са симпатични, добри. Винаги ходят след мен. Ако един ден дойдат? Наистина? Тогава ще съм си решил проблемите или поне тези свързани с външността. Обувката ми малко пропада и затъва в пода, който е като гъст сироп на това място. Това е при тях. Те ровеха, ровеха едно време. Ровеха в гърдите ми, като че ли търсят нещо. Е, явно не го намериха. Сега идват при мене, умилкват се. Но не са сервилни! Никога не съм си представял, че могат да изчезнат. Та нали това са те – хората ми. Сбъркал съм пътя. Това е пътят за тоалетната, но сега нямам работа там. Но и там е добре – тези кухи стени. Тези викове – сякаш раждат – така се облекчават колежките ми. Тези зрели жени. А колегите (това го казвам само за пълнота), особено Павел. Звуци. И аз съм там някак си по-жив, по-сам, надявайки се да не съм. Там – стаята на кестените. Винаги добра , студена, мръсна. Достатъчно за един кестен. Кестена на удоволствието. Орм. Сега се връщам, обаче, към тези събития, които ме принудиха да пиша. Лъчението. Тези хора, които сноват. Аз как да ги разбирам? Пардон. Значи събирам се в стаята, събирам си мислите – тези невести мои. Вървете, плачете нещо, че там нещо стана. Викам им. Няма вече. Няма вече, ня, ня. Сега пауза. Паузата е линии на дърво, стари и личащи си под боята. Стоп. Телефонът звъни и пак съм на линия. Пак аз. „Ало, телефони ашунав?“ „Само туке ислинаф.“ Аз съм линията. Останалото са падащи звезди. Те ме молят (не звездите, а отсрещният човек): логорея. Опитвам се да споря, колкото да поддържам разговора. Но не мога. Всичко се свежда до простото. Ти си. Аз съм? Е добре де! А вие? А ние? Хахахаххаа. Ние – ука бука барабуу дим-дим диридим да да, дада, дада, дадда да дааааааааааа. Убра бубра нунунунууу. Спрете! Защо не можете да ме заведете до … Защо вие не сте… Ти кой си? Ти пък откъде се появи сега? Махай се. Ти не си… Де да беше. Дидкхрррр. Ду! Уд.. Дуду! !!!! 1!!!! !!!!!1!!
!!!1111! !!! !!!! 11 1!!!11…!1!!!! !!!1 1! !!1!! 1! 1, а? 11111111111111! 1 1 ! 1 ! ! !!!! 1 11 ! 111 ! 1
1
!

1 1

1
(писмото не е довършено и не е ясно дали е изпратено)

Разказ, достоен за публикуване в централен ежедневник

Село Рацитпклой беше кацнало на два хълма – зелени и обрулени сякаш от нещо, и самото то се беше сгушило, посърнало и някак като бито изглеждаше. Но това беше само импресия, в селото кипеше буен, ритмичен, суров и някак си див, може би циничен дори, понякога влачещ се, а понякога избухващ, бухащ, брулещ и даже креслив, но винаги като краставица – със своите сокове, жилки, горчилки, свежести и каквото Бог е наредил да съдържа един растителен зеленчук, смучещ напоите си близо до земята. Небето над това село (а това беше нашето село, аз съм родом от Рацитпклой, но в началото, кой знае защо, пропуснах да го кажа) е най различно, но винаги извиква у човека чувства, комай погледне нагоре, едни такива силни и властни, от гледна точка на природата. Някой път свъсено, сурово, изпълнено с ратна мътилка, но не с лошо, а някак си натоварено с толкова много, че може чак да ни убие – един вид от щедрост да ни съсипе. И вятърът, който реже – толкова свеж, толкова свеж, че ти се иска да те заболят синусите и да притъпят тази магия, но не се получава – дишаш и само махваш с ръка „Ейййх…“. А когато посред пладне в най горещото време слънцето пече ли пече – тогава сякаш с ушите си чуваш змийския съсет на огнените му езици, които шибат, шибат земята – безмилостно режат нашта оран. С две думи, нашето време, нашият въздух и нашите гледки са като един тиранин или жесток властелин за душата – пращат своите душмани и те я сграбчват, влачат, хвърлят, мятат насам-натам, изкарвайки най- доброто от нея – и възхита, и боязън, и сладка нега. Но стига празни приказки за времето, това което е по-важно е самото село, а най важно – неговите обитатели. Живееха си те добре, макар и трудно, всъщност съвсем трудно, но от друга страна, с хубава селска философия посрещаха трудностите. (Действието се развива в за вас далечните, а за мен съвсем не толкова далечни 1930 години на България.) Нашият отруден и селски народ беше много колоритен. Но за това нямам време да разправям подробно, ще се спра по-отблизо, когато излезе случай. За разказа ще бъде важно да уточня, а и въобще нищо и никак не може да се разкаже, ако това не е ясно, че целият обществен, духовен, мисловен и въобще всякакъв живот на селото се развиваше в кръчмата. Там ярките живописни личности – лидерите на това село – намираха главна почва за осмисляне на своя живот.
Един ден – а това беше точно един от тези ярки, горещи, съсухрящи и едновременно потни дни, когато жегата някак си е материална субстанция, а именно – стомана, в селската кръчма, както е обичайно, се беше събрал нашият елит и се осъществяваше по най-подходящия за това начин. Темата на разговор бяха житото, бирниците, убийствата чрез побой в покрайнините на селото и някои по-дребни теми – като плесента по стените и трябва ли голите охлюви да се размазват с чехъл или пък е по-добре да се поръсят с негасена вар и да се види какво ще стане. Думата беше взел Радойчо Пехливанина – бивш борец, загубил предишната си сила и отдал се на пиянство – в който искате ред ги приемайте тия две неща.
- Мисля, бубара-чучара, че всичко е нягул и достойнство. На два пъти се опитах да си направя от онази градската бира у дома, но и двата пъти, ако имаше и един, се спъвах и забравях на къде съм тръгнал. Нямам никакви пари и хората казват че приличам на щепсел, макар да не знаят какво точно е това, и че съм се влачел по пътя на живота и тъй на татък. Аз на тези господинчовци ще отговоря така – изкупната цена на житото се вдигна. Но всъщност това не е така, защото после се разбра, че спада и ще ни наложат нов данък, от който ще умрем.
Радойчо Пехливанина беше много мършав и с мръсно тяло, което несполучливо прикриваше с мръсни дрехи. Той непрекъснато се чешеше, което съвсем не го обижда, а напротив – доказва, че е естествен човек и проста, светла натура. В тези разговори обикновено участваше и Данчо Митлото, и сега той никак не се забави да се изкаже. (Данчо Митлото беше ниско, набито, русо и твърдоглаво селянче на възраст около четиридесет години, т. е. не съвсем младо, и главното му качество беше неговата хитрост и лукавост, които примесени с простащина и невисок интелект, го правеха нещо като нашенския Аполон. (Не искам да кажа, че това, което описах, съответства точно на Аполон, както могат да си го представят културните хора, но просто това беше нашият таван в тази посока на нещата.) )
- Аз – започна той – това не съм аз.
Това, което искаше да каже Данчо Митлото, в случая не беше някаква сложна мисъл, а просто с присъщата си хитрост, но неумела, да обърка слушателите си и те да не знаят как точно да реагират. Това, както можете да се досетите, не се случи. Друг дежурен участник в тези кръчмарски беседи беше и нашият селски учител. Макар това да звучи доста авторитетно, той не заслужава такова уважение и беше просто редовният интелигент попаднал на село – дегенерат и личност неспособна на позитивизъм. Той беше суховат, мъкнеше се с мръсни и мазни сюртуци винаги, беше с очила (по-скоро очилца) и обичаше да сръбва. Но даже и това последното не го правеше като хората – т. е. както нашият здрав и жизнен, т.е. жизнелюбив народ го прави – да си горд, да удариш с юмрук по масата и да му кажеш „Евала!“, а пиеше по някакъв собствен си начин, и с две думи беше противен. Той някога беше писал и стихове, за което народът не му се смееше, защото считаше за нормално, но народът, а в това число и аз, беше сигурен, че стиховете му са болни от някаква специфична тяхна си стиховска болест, което ги правеше в представите му гнусни и неприятни. Самият учител не се смяташе за Кафка и това беше напълно неразбираемо за широката публика. Той обаче, в подобни разговори като този, се чувстваше длъжен да се намеси и да изложи някаква мисъл, която загатва за информираност, макар и никога да не налагаше мнението си, което понякога беше криво разбирано и можеше да послужи като повод за бой.
- Бр – заговори учителят – брррр. Грррр. Чжжжжжж. Гря. Я. Ауаеиуааа – Я, я. Кждр…
Той направи пауза и отново поде:
- Ааааааааааааааааааааааааааааааааааааа – и като си пое дъх – ааааааааааааааааааааааааааааааа, аааааааааааааа, ааааааааа, аааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа.
Думите на учителя винаги се възприемаха съвсем нормално от населението – не винаги беше ясно какво иска да каже, но беше сигурно, че човек като него не може да каже нещо наистина важно, пък и беше незлоблив и не се караше с никого и беше приятно да го слушаш. Освен това беше много смешен, когато изслушваше хората – въобще – чешит и половина, макар повечето от нас го смятаха за излишен. Народът по би се радвал, ако държавата изпращаше по селата здрави и народни хора да ни учат на наука – хора със здрав разум и точна мисъл. Но то пък винаги излизаха някакви все такива – странни хора да обладават науката – не точно като този, но все едни такива – много особени. Ето държавата ни праща например бирници – хем здрави, хем народни, хем чак прекалено. Здравият разум у бирника е в такова количество, че по-добре никога да не го срещаш. Но това е една загадка, която сега не ни интересува и няма да се занимаваме повече с нея.
Настана пауза, защото учителят внесе малко чужди за нашего брата идеи в разговора, един вид – западни. Всъщност той не разсърди никого с това, което каза, но самият факт, че се изказва по „нашите теми“, наложи известна интерлюдия през която разговарящите да посъберат мислите си колчем сръбвайки си от своите мътилки на щастието, тъй умело издоени от различни бъчонки от нашия кръчмар – чичо Красо Каруцарина – една невероятна личност, образ и подобие на мустакатото вълшебничество и месия на кръвнишкия поглед в нашия земен свят. Сега наситил взора си на своето „внутри“, в което го беше потопил, Радойчо Пехливанина реши да поясни мисълта си като я и продължи:
- Бляааа… Кухо.. Кух дънер. Сегашната власт остригва свинска четина за да приготви опинци за себе си. Тая мъдрост още векове ще изтрае, гаче и аз несвестен според мнозина, но аз ще ви покажа един път моята сила на мозъка – мозъчна кора и туй то. Имах две неща у нас, но няма да кажа какви. Човек затова и мъдрост да не чете – мъдрост плюва.
- Залудо не стой – залудо работи – намеси се сентенциозно някой, който сега се сещам, че беше Мики. Мики – танцуваща лудетина, който всъщност е момче младо, младо и мургаво – радост за цялото село. Весел и еклив, игрив за трима , понякога той беше много точен в преценките си. Време беше и учителят да се намеси, но той не го стори. Хората почти бяха научили наизуст дежурната му реплика при цитиране на народна мъдрост, която беше „Чжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжж.“ Учителят вместо туй мълчеше точно тъй сякаш казваше нещо и всички се заслушаха. Учителят щракна с пръсти по неизвестна причина. Това отмести вниманието на компанията от него и всички заровиха невидими муцуни в мислите си, внимавайки все пак и да не изпуснат нишката на разговора. По време на тази нова пауза се чуваше как мухите ги мързи да летят от жега, както само по нашия край е възможно – край на възвишения и падини, които някои селяни неправилно наричаха „падналости“. Внезапно вниманието на всички се привлече от нещо интересно – някой влезе в кръчмата, с твърдост, но неуверено, сякаш беше непознат. И наистина беше непознат – не беше Кокач – циганина, който идваше обикновено по това време и казваше нещо омайващо, и чието име всъщност по цигански звучеше по друг начин, но селяните го възприеха така – неправилно. Непознатият беше много странен. Преди да посмея да го описвам, трябва да подчертая, че външността му не беше никак красива и по нашенски бихме го нарекли направо – грозен. Трудното в описанието на външния му вид иде от това, че той определено беше доста сложен. И за да ме разберат читателите по-добре, ще кажа направо, че това беше една известна сега, а тогава – не чак толкова – личност. Беше онзи човек, чиято история един американски режисьор филмира доста сполучливо по-късно и който съвсем уместно доби известност като „Човекът слон“. Този уникален човек, чиито перипетии сега вече всички знаем, симпатяга, но много чепат на вид, стоеше сега изправен в цял ръст пред нас, каквото и да означава това, като се имат предвид особеностите му. Понеже беше чужд за нашето село, а ние чужденците ги имаме един вид за ербапи, всеки един от присъстващите в кръчмата селяни го изгледа по неговия си „особен начин“. Красо Каруцарина например, някак се смрази. Погледна лошо по принцип, както обичайно си гледаше, но и някак особено, сякаш казваше: „Война или мир? Война? Прах. Мрак. Мир. Защо?“ Тези понятия, не знам дали можете да се досетите, бяха напълно чужди за съзнанието на нашия кръчмар. А Радойчо Пехливанина го гледаше съвсем естествено, все едно че гледа някой съсед. Но някак изглеждаше неориентиран, което също беше естествено, но все пак имаше нещо странно. Мики лудетината пък май се уплаши и му се искаше да търти да бяга, но все пак – простено му е – много бой беше ял през живота си и още много му оставаше да яде, а да не говорим пък колко заслужаваше. Данчо Митлото се престори, че всичко му е ясно и че ситуацията е под контрол. Но доста неумело, както винаги, и под тази глазура се виждаше, че в изпразнената му от мисли глава се въртеше само една мисъл: „Дали ще помогне това, че съм рус, или ще навреди?“ Никой от нас не беше телепат, но Данчо Митлото беше особен случай и това дава право на всеки да цитира мислите му, както ги разбира. Учителят единствен беше искрено изненадан, макар и да се стремеше да не го показва. Той познаваше добре местния народен типаж и човекът слон определено не пасваше на него.
Непознатият огледа обстановката и стремейки се да превъзмогне смущението от това, че бива оглеждан, заговори:
- Дойдох отдалече…. Добър ден първо. Странник съм. Дойдох във вашето село Ра… Ра… Ра…. , съжалявам – той надмогна неудобството, че не може да произнесе името на селото ни с една особена мъжественост и продължи – Дойдох във вашето село да си търся мома.
Това изрече и млъкна. Хората съвсем ясно разбраха какво им казва, но не промениха израженията си. Продължиха да гледат „особено“ и да се изпитват с въпроси, известни само на тях, може би без дори да ги изричат, а може би тези въпроси бяха просто неизречими. (Изключение правеше само Данчо Митлото, на чиито въпроси се спряхме по-горе.) (Интересна гледка беше Красо Каруцарина – сякаш статуя от плът и кръв. Това го споменавам просто така.) Тишината продължаваше вече доста дълго и започваше да става доста обезпокоителна, един вид „Какво сега – трета световна война или какво?“, когато учителят, самоотвержено, с наивна увереност в силата на словото, все пак той беше нашият Мунчо, наруши мълчанието, обръщайки се към чужденеца:
- Господине, радваме се, че сте ни посетили в нашето село, разгледайте, ще ви бъде много интересно… Но… Искрено се надявам да си намерите мома, но аз лично се съмнявам, че ще е в това село. Не че са лоши тукашните моми, лоши в смисъл лошави… но аз, поне аз така си мисля…
Мисълта му беше пресечена изведнъж, така както се разливаше, а тя очевидно започваше и да пресъхва, от един глас, по късното проучване показа, че това е бил Вачо, Вачо Вагрянката от долната махалa, който запя народна песен:
- Десет братя, майно льо, десет, а бяхме трима. Човек, майно льо и орех на дървото. Лисица си в бърлога душеше, мечка и вълк в гората, наричаха я дъбрава. Една есен, един живот, десет минус три е равно на шест. Рацитпклой, Рацитпклой, Рацитпклой, Рацитпклой. Харно село, викаха му Аз. А аз майно льо, не ламтях за имоти, с бирници не се сбирах, и овци не пасях, три по три е равно на девет. Имаше едно село майно льо, и сега, и сега си е там…

Извинително писмо

Мдааааа… Ето пак започвам това писмо, ще ви помоля… Ах как не мога да пиша писма! Ах как се обърквам – ето не исках това да напиша, а друго. По-бързо, по-бързо трябва да мина към основното, а се заплесвам с глупости. Но стига. Ето какво. (Но все пак да ви призная, че за седми път започвам това си епистоларно творение и всеки път само плещя глупости и знаете ли какво – всичко това е защото ме е срам. Срам ме е от постъпката си и искам да съм максимално акуратна в извинението си и какво излиза – само се заплитам като… като някакъв К. на Кафка от романите му. Ето сега пиша в скобата вече седма минута. Но какво е това число седем? По дяволите, веднъж за винаги трябва да сложа край на натрапливостите! Край. Не мога да спра да пиша в скобата. По дяволите. Това проваля всичко, защото така не мога да започна с основното, а как ми се иска да го отложа, защото ми е крайно неудобно от това, което извърших. Е какво толкова съм извършила? Нищо особено, само ви поставих в неудобна ситуация и при това имам доблестта да се извиня. Сега излезе, че не съжалявам чак толкова. Но всъщност аз не че съжалявам, ами просто ми е страшно неудобно, все едно да сгафиш с инвалид – абсолютен конфуз и тъй нататъка.) Аз все пак излязох от тази скоба, което означава, че имам воля и мога да се боря с недостатъците си и все пак имам шанс да довърша това писмо. Отново ми се иска да ви се извиня, обаче за неговата ужасна форма – този хаос тук – виждате как е – ужасно е! Но реших – никакво отказване – повече няма да започвам писмото отначало, нека бъде такова каквото е. Може да е грозно, дразнещо и т.н., но важното е да изразя основната си мисъл – да ви се извиня за неприятната конфузна ситуация в която ни забърках нас двамата. Сега, след като вече съм се примирила с това, че писмото ми е истинско престъпление спрямо науката за писане на писма, вече съм по-спокойна и мога да изразя мислите си нататък, макар и грозни и нестройни, за което съм длъжна да се извиня, но няма да го направя, защото тези омагьосани кръгове, паяжини на думите и тем подобни просто ме докарват до полуда. С едно добро извършвам друго зло, но злото е много по-малко от доброто и затова продължавам нататък. Така… Какво исках да пиша в това писмо… А да! Да ви се извиня за ужасната случка вчера, при която ви подложих на доста неудобство. Неудобно ми е, разбирате ли, дори да си мисля за това. Неудобно е да си спомням. Аз знам, че правото е на ваша страна и искам да знаете това. Т.е. да знаете, че знам. Че въобще не си въобразявам разни ми ти неща. Да ви срещна на улицата и да ви заговоря… Разбира се, знам, че знаете. И аз знам. Но за да ви се извиня трябва да опиша точно какво направих, толкова ми е неудобно. Ух. Така. Вие – един непривлекателен мъж, разбира се… в това няма нищо лошо, имайте предвид, че с това въобще не ви подценявам – ни най малко. Хората като вас много често са надарени с изключителен интелект, такт и въобще са едни превъзходни личности. Вие със сигурност сте ценен много във вашата среда и е абсолютно възможно да си намерите момиче, което да ви харесва – вярвайте ми. Не беше, не беше въобще коректно от моя страна – една доста привлекателна млада жена, със самочувствие и т.н. – да ви заговарям така и то без особено належаща причина – да ви питам нещо тривиално. Имаше толкова други хора на улицата. Още като ви спрях и започнах да задавам въпроса, усетих, че е грешка. Но мисълта, която ми мина през ума – да спра посред думата и да кажа: „Не, съжалявам. Довиждане“ ми се стори прекалено груба – та какво толкова – ще го преживее. Те, тези грозните, т.е. не искам да кажа нищо лошо, т.е. непривлекателните, т.е. то думата си го казва – тези, които не привличат другите с външността си, а напротив, а… какво толкова – казах го вече – не привличат, оттласкват, т.е. един вид отблъскват околните, а какво да говорим за противоположния пол, е, то главно за него говорим, с една дума, мисля, че ме разбрахте, нали разбирате, те са свикнали… А ние, т.е. хората, имам предвид главно ние, жените, надарени по рождение с изящество и красота, които поддържаме, разбира се, въобще съвсем не се отнасяме отрицателно към тях, даже много ги уважаваме, е стига, разбира се, да не си търкаме носовете едни в други, с което искам да кажа, разбира се, че тук личният неприкосновен периметър е малко по-голям. А аз съм тръгнала да питам. От къде минавала еди-коя си маршрутка, разбираш ли. Ето това се нуждае от извинение. Имам тази доблест, която не всички повлекани могат да си позволят. С вас с най голямо удоволствие ще разговарям по всеки въпрос, аз наистина обичам да си приказвам с интелигентни хора. Но да ви спра така. Съжалявам. Просто кой знае какво сте си помислили. Привлекателна жена като мен… Не, просто искам да знам за маршрутката, но съжалявам… Не беше уместно да го правя. Но то и вие сте си виновен – знам ви аз какво си мислите. Прекалено много мислите. И то все неприлични неща. Но пък от друга страна, не мога да ви виня – не сте в състояние… Вие сте непълноценният (употребявам тази дума с всичкия възможен респект, на който съм способна) и не мога да ви виня. Ние – тези, които сме надарени, в края на краищата трябва да внимаваме повече. Чувствам се като слон. Като слон, който е прегазил малко сакато и уродливо зайче. Ние слоновете, т.е. в тази метафора големината отговаря на красота, трябва да сме отговорните същества, които пазят околните от неприятни инциденти. Ние сме като водачи на тежкотоварни камиони, у които съвестта и доблестното внимание трябва да са изострени до крайна степен. Защото и другите имат право да живеят. Аз така, малко философски се отнесох, но простете ми, исках да съм максимално акуратна. Та какво е това извинение, ако не се изразиш максимално ясно и, бих казала, силно. (А яснотата е сила, както добре можете да си представите.) А представяте ли си какво би изглеждало едно извинение от вида „Ми… сори за онова“. Достойно ли е това за един шофьор на самосвал, примерно „Камаз“, натоварен с красота и сексапилност. На такъв – бий му шута. (Но разбира се не вие, а ние – шофьорите на самосвали можем да се дърпаме по между си.) И въобще аз се изкарах съвсем перфектна в морално отношение, но така или иначе съм права – нужно е, нужно е извинение. Сега след като вече ви се извиних, да знаете, много ми олекна, не защото смятам, че сте ми простили (вие, разбира се, трябва да обмислите това), а защото прекратих онова гадно чувство – че бия инвалидите. И то ако бях садистка – добре, а то от едно такова несериозно, лековато отношение. Не мисля, че това писмо мога да финализирам. Тези думи… те напират, все пак като не съм грозна това не означава, че съм проста. Аз ви уважавам. Неимоверно. Тихо. Довиждане. (предпоследното със затворени очи)

…Урждаздевагреен

Отново теми за размисъл в размирния ни век, които ще зачекна в моя блог, чрез който мисля, чувствам и се изразявам. Ужасни, ужасни неща, политиката направо ни тресе. Нашите политици – направо ужас. Просто как така? Без-образие го наричам. И в служебния и личния живот пак така. Те правят. Шефът ми – Цанчо, по прякор Ц. – ужасна личност. Красива. Обаятелен така, не и без такт. А как се поклаща като ходи. Аз нарочно не го замерям с кестени – тайна е, тайна е това между нас. Аз се казвам Асен и в този миг умирам. Не съм от този блок. Той е краставичарски. А аз вървя, вървя под липите и смятам наум нещо. Музика. Имам красиви мисли. В службата главно това ми ценят. Изправят ме пред колегиум-събранието и ме натискат, натискат с телата си. А аз муча. Това е красиво и правилно. Това знам аз! Шефът ми – мушмуроче малко, сивичко такова – джудже ненагледно. Не знам дали сте виждали сив конус, пресечен отзад и отдолу. Май и аз не съм виждал. Моето значение в света е кардинално. Веднъж споделих това с министър-председателя и той махна с ръка. Той махна особено. Както аз бих махнал – няма наука, няма наука, която, която, да спим, да спим по-бързо. Работя в цех за сандвичи. Там е – грее го, грее. Моята личност е напълно незабележима тук. Аз се сливам с околността и се смея. Началник смяната ме прегръща, смеейки се – „Ние ще те убием.“ Никой не знае, че имам мисли. И то какви – за сено, за сенокос. За въргаляне с девойки, които се оказват внезапно отвяти от вятъра. Моите колеги са академици. Простете ми, че малко ще разпокъсам разказа си, но сега ще ви разкажа как изглежда работното ми място. То основно е жълто. Някакви блясъци. Нюанси на жълтото. Внезапно влиза една принцеса. Тя носи плетен камшик. Двамата се целуват с доктора. Тя ме поглежда закачливо – „Ти мислиш за нас.“ Така започва трудовият ми ден. Мажа с масло някакви повърхности. Смея се. Слюнката ми потича – толкова се заливам. Дали ще ми направят забележка? Аз съм въглищар. На мозъчните операции съм цар. Два коня са. Беден пее. Аржпеглузди. Нови, нови са хората. Как крадат, как крадат само. Искам да летя, кога ще летя, Боже? Завун е цял сиромах целия. Краката на коня са потънали в кал. Почесвам се. Ще мине и този ден. Аз съм абсолютно безполезен. Плезят ми се. Кралицата и кактусът са обърнати навън към прозореца. Защо не намирам душа-храм с тези хора? Аз съм едно… л -но. Не ме е срам да го кажа, срам ме е само да си го помисля. Хваща ме багерницата – „На колко си години?“ На осем, на седемнайсет. С нетърпение чакам боя със самуни в петък. Шефът ми - това багерче, малко багерче, се усмихва, милав е той, мъхест, дъхав. Вони на артефакт. Аз се произнасям по становището. Малка грешка. Може би ще ме екзекутират за това. Всички са лилави. Тълпи, тълпи колеги тичат към мен. Мъже и жени ме прегръщат. Объркан съм. Харесва ми. „Ти нямаш място тук. Ти не си от този клан. Умри, умри…..“ Харесва ми. Аз плувам. Шапка. Откъде се появи този костюм? Полутъмна лилава стая. Тук работя аз. И лица, лица, толкова лица. Шепнат, усмихват се. „Ние не те виждаме. Ти си илюзия, ти си илюзия….“ Добре ми е тук. Преди мислех да напускам, но преоцених ситуацията. Цветя. Малка лехичка с цветя пред блокчето. Ние от отдел ГУЗ лежим по корем чисто голи в пръстта, рохкава такава, с аромат на плът. Върху нас се хвърлят други голи хора и ни прегръщат. Някъде в далечината някой разсвирва фагот. Небето е толкова синьо, а влакът пак няма да мине, няма да мине. Изправят ме с въже. Аз се усмихвам на работника. Той е суров, но е хубав – камионерджия. Обсъждаме, прегърнати през рамо със заместника на шефа, нещо. „Няма, няма да дойде“, напява той, „Всичко свети. Образцов.“ Въздъхвам. Аз съм третият. Даже няма първи или втори, няма и пети. И влакът е редом до машината-стена. Заместникът на шефа продължава да напява, дой е с дълга бяла брада, пее:“Никога, никога, никога, никога. Никога. Казах никога. Никогаш на земята. Един вторник обърнах вратата. Наопаки, наопаки, наопаки, наопаки. Но той не дойде. Той не дойде, Не дойде, не дойде. На мравката път сторваше. Но той не дойде. Хранеше пчели, имаше изкуствена катеричка на рамото. Но той не дойде. Никога. Аз казах никога. Ти в тъмнината не знаеше какво е тъмнина. Селото грееше, а ти не се вести. Никога, и захапах комата, плачейки. Защо – ви – гри. Найден. Авесомнор. Аветруидр. Кахккарапестри. Овисермнуил. Авдебаардежде. Исиз – бада. Какр. Какреене. Ивздебаадлен. Научоморли. Чачеч – атпесте. Трепеелден. Витруидни. Прудалден. Варлебпраздрен. Шаграц, шаграц минтра. Ватреендилже. Абптевайденбрайзле. Каграма. Каграма те серу. Вай. Ай. Излез от стаята. Затвори вратата. Легни ако искаш – и да спиш и да не спиш – все едно.“ И този човек с дълга бяла брада – заместникът на шефа ми – ме гледаше и се усмихваше. Брадата му беше като памук, примесен с конски косми от стар кон – първенец. Той не ме познаваше. Не ме различаваше и аз лично смятам, че ме мислеше за жена. Според мен самият той беше жена. Исках да надникна в очите му, но всъщност не исках, защото не го познавах. Срещнах този човек на улицата и той се оказа брат на шефа ми. Така се запознахме. Никога повече не го видях. Никога повече не видях и себе си. Колегите забелязаха разбира се. „Спи, спи. Не се буди. Рано е още. Имаш още поне един час сън.“ „Хора! Искам да пълзя!“ – виках . Исках да изпълзя от тази малка бетонна клетка. „Вълчица. Ромул и Рем.“ Така казваха. Много ме боли главата. Но не съжалявам, че пих толкова. Как искам да пълзя само, искам да пълзяаааааааааа… Качвам се на катерушката. Някой ме вика. Слизам.
Шефът ми е родом от Пещера. Див дядо. Красив, напет човек, с цигански мустаци. Има дебел боботещ глас, с който не може да произвежда нищо друго освен смях. Веселяк! Облича се с дреха, която, мисля, се нарича сюртук. Ръцете са му тежки, месести и набръчкани. Той е поет, но сега не пише. Някога е публикувал тук-таме. Хвалели са го критиците, има и една стихосбирка. Моят шеф е велик. Ето извадки от някои негови стихотворения:

Хванахме трима моряци
с начервени от щипане баджаци
изровихме и малко нахут -
купона оказа се луд.

С хотелиерката – тази кокетка
Въртяхме любов, но нейната сметка
Оказа се тлъста.
Изметох гъза си чевръсто.

Моряци, пристанища -
Бий барабаните!
Аз бягам сега във захлас -
Салама остава за вас!

Тук се налага да прекратя записките си, защото чистачката влезе и си прекъснах мисълта.

Докладна записка

Докладна записка

 

 

СТРОГО СЕКРЕТНО

Екземпляр: I

 

 

Относно: действията по повод случая “IT Позор”

Докладчик: ХХХХХХХХХ ХХХХХХ /заличено/, кодово наименование “Скиорчето”.

След злонамерената и скандална афера “IT Позор” и създаването на дело за активно разследване на лицето ХХХХХХХХХ ХХХХХХХ /заличено/ с кодово название “Психопат”, прецених, че е необходимо вербуването на допълнителен нещатен сътрудник за наблюдение, доставяне на информация, която не може да се получи по друг начин, и предотвратяване на каквито и да е мащабни агресивни акции, предприети от това лице. След внимателно проучване на възможни варианти се спрях на лицето ХХХХХХ ХХХХХХХХХ /заличено/, известна още като “кака ХХХХХХ“/заличено/, работеща като чистачка в нашето учреждение. ХХХХХХ ХХХХХХХХХ /заличено/ или кака ХХХХХХ“/заличено/ е много надежден кадър, с основно образование, 60 годишна. Тя е съвестен и достоен работник, който милее за честта и просперитета на държавната администрация и в частност ХХХ /заличено/, и с който съм имал градивни контакти и в миналото, в някои случаи преливащи в добронамерено неформално сътрудничество. С оглед на това, че познавам достатъчно добре кака ХХХХХХ“/заличено/ и съм сигурен в нейната ответственост, лоялност и ангажираност в опазването на нашите интереси, след приключването на ремонта и окончателното разпределение на лицето “Психопат” в нова стая, с помощта на влиянието, което имам, уредих прикрепянето и като чистачка към новата стая на разследваното лице. След това проведох с нея разговор, в който и предложих нещатното сътрудничество, като и разясних всички подробности около него. Тя прие със задоволство, че ще може да сътрудничи за опазването на ведомството ни от злостни атаки и безобразия, каквито бяха налице при случая “IT Позор”. Още един аргумент за привличането и като сътрудник беше факта, че тя е майка на секретарката на висш държавен служител от нашата администрация и има пряк интерес от защитата на стабилитета и настоящото статукво – такова, каквото сме го изградили с много усилия през годините. При вербуването и беше открито досие и тя беше заведена на отчет под кодовото наименование “Жената вамп”. (На горното наименование ме наведе фактът, че ХХХХХХ ХХХХХХХХХ /заличено/ носи големи черни бикини, които прозират през престилката и, която при топло време тя носи на голо; т.е. прозира цялото и бельо, единствената друга част на което е сутиенът.)

Скоро нейното сътрудничество се отплати. Докладите, които носеше, хвърлиха доста по-детайлна светлина върху дейностите на “Психопат”, особено в извънработно време. Лицето “Психопат” е изключително деградирал мъж на 31 години, с изключително безотговорно отношение към обществото и особено към собствената си месторабота. (По-подробно това е описано в материалите към делото за активна разработка на лицето.) Първите доклади донесоха за масивни пиянски оргии на работното място, макар и тихи, тъй като лицето явно е смятало да прикрие поведението си пред по-висшите органи (като мен например) чрез т.нар. “спотаяване”. Но един от докладите описваше факти, които ме смутиха изключително, и мога да кажа ме потресоха, макар да не съм имал намерение да влагам емоции в тази си дейност. Самата “Жена вамп” е била поставена в изключително трудна ситуация, в условия при които и трениран човек може да се травматизира. Единствено поради железните нерви на агента, подбран, както се оказа, много подходящо за спецификата на наблюдението, случаят е приключил възможно най-спокойно, със сигурно изнасяне и долагане на информацията при мен. След съответния доклад, по мое настояване, проведох няколко допълнителни разговори със сътрудника, за изясняване на обстоятелствата и даване на необходимата му морална подкрепа, с оглед безпрепятственото продължаване на наблюденията. (Докладът е приложен към настоящата докладна записка.) Агентът сподели, че по-голямо извращение не е можела да си представи и че на моменти операцията е била пред пълен провал. След запознаването ми с фактите, съответно от доклада и разговорите, които факти ще изложа по-долу, предлагам делото “Психопат” да се придвижи от гриф “ОПАСЕН” на “ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСЕН”. Става дума за следното. Към 18:30 часа на ХХ.ХХ.2007 г. “Жената вамп” се приближила тихо и ослушвайки се към вратата на наблюдаваното лице. Отвътре не се чувало нищо. Тя влязла внимателно и без да чука, настроена за чистене и редова изследователска дейност. Но сцената, която заварила, не и дала възможност да се окопити, тъй като се разигравала в голяма близост до вратата, и тя буквално “връхлетяла” на нея (всъщност връхлетяла повече в преносен смисъл, тъй като буквалното връхлитане би имало много по-тежки последици). Тук се налага да направя малко пояснение за обстановката. С цел улесняване на собственото ми пребиваване в стаята на опасното лице, т.е. намиране на повече поводи да я посещавам, близо до вратата съм инсталирал стара, похабена, но работеща копирна машина марка “КСЕРОКС”. За камуфлаж и прикриване на истинското и предназначение съм предоставил възможността на личния състав на стаята да я ползва безпроблемно (в това число и за лични нужди). Машината е разположена така, че дава панорамен изглед на стаята от мястото на ползващия я (това ми дава възможност да използвам пребиваванията си по този повод пълноценно). При това разположение, за идващ от вратата човек, машината и използващия я се явяват в почти пълен профил, при това на разстояние не повече от 2,5 метра. В онзи момент агент “Жената вамп” видяла следното. “Психопат” стоял прав зад машината и се опитвал да я ползва с напълно свалено долно бельо (!). Той бил в крайно нетрезво състояние и се опитвал упорито да я накара да извърши някаква работа, натискайки нервно бутоните и (искам да отбележа, че работата с копирна машина съвсем не е нещо елементарно и изисква интелектуални способности от ползващия я, предвид системата и за управление). Но в този момент – “Жената вамп” е категорична – панталоните му плюс цялото му долно бельо са били свалени до долу. Поради факта, че горните му дрехи падали до известна степен надолу (риза и горно бельо), половият му орган не се виждал, но “Жената вамп” усещала присъствието му. Тя замълчала и давайки си вид, че не разбира какво става, се заела с работата си. Тази вечер тя я съкратила изключително много, но това е оправдано от изключителната бруталност на ситуацията, а и ценността на информацията, събрана само с един поглед, била от такова равнище, че нейното опазване и изнасяне незабелязано обезсмисляло допълнителни проучвания. По най-бързия начин сътрудникът напуснал мястото на действията и се подготвил за предаване на събраната информация.

След като научих за станалото, тревогата ми нарастна неимоверно, тъй като разбрах за степента на падението и за моралната бездна, към която се е насочил “Психопат”, при това нямайки нищо против да повлече със себе си целия отдел и цялата администрация, ако може. Още на другия ден веднага взех някои мерки за смекчаване и забавяне на процеса, но внимавайки все пак да не се разкрия. Ясно ми беше, че следващото стъпало на деградацията на това лице ще бъде встъпване в тежка наркотична зависимост, т.е. наркомания от най-унищожителен тип. При това положение вече и самият той няма да контролира действията си, което би направило ситуацията и нашето отреагиране спрямо нея крайно сложни. Щетите, които би нанесъл на имиджа и доброто име на отдела и държавната служба като цяло биха били непредсказуемо големи. Първо проведох индивидуални срещи с личния състав от стаята на лицето, на които изразих опасенията си и проведох индивидуален инструктаж за действие, без да уточнявам, разбира се, с каква информация разполагам и какво ме е навело на тези действия. Посъветвах ги да внимават и да използват личното си влияние над “Психопат” за евентуално отклоняване от пътя на дрогата. Подчертах, че положението е много сериозно и ги увещах да съдействат за максималното овладяване на ситуацията и избягване на пропадането в пропастта. Към самия “Психопат” подходих много внимателно. Предложих му да излезе в няколко дена платен отпуск с цел да го изолирам за малко от обстановката и да се опитам да “паузирам” за малко дегенеративния процес с оглед на неговото забавяне. (Това е подобно на искането на “тайм-аут” от треньорите по волейбол, когато отборът започне бързо да губи точки.) Той, разбира се, отказа горделиво с довода, че нямал такова намерение, но аз бях длъжен да опитам.

Имайки предвид гореизложените факти, искам да подчертая изключителната опасност при развитието на този случай и отново да изтъкна предложението си, изложено по-горе, а именно – промяна на грифа на делото “Психопат” от “ОПАСЕН” на “ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСЕН”.

 

 

 

Щатен сътрудник: “Скиорчето”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДОКЛАТ

 

От нещатен сътрудник: ЖЕНАТАВАМП

Дата: ХХ.ХХ.2007 г.

Отидох да чиста като друг път – към шесиполовина. Бех се приготвила да слушам и да вида какво прави. Влезнах по-тихо така – да не се направи че е нещо друго. Обаче като влезнах много се стреснах и се уплаших, защото го видех гол под кръста надолу да пипа ксерокса се едно снима. Обаче не снимаше защото не излизаше хартиа и нищо не ставаше, а той само натискаше копчета. Много ми стана лошо и истръпнах защото се оплаших да не ме изнасили. Обаче оная му работа не се виждаше, но яз бех сигурна че е на голу там, защо гащите му беха доле и всичко се виждаше савсем ясно. Славабогу ризата му падаше връз него и го скриваше та не бех принудена да го гледам. Одначало исках да избегам, но после си помислих, че имам дълг и треба да вида какво става и после да доложа. Почнах да чиста, като си правех вид, че се едно нищо не знам и наблюдавах, обаче по едно време си викам, абе я да си хода, че да не стане нещо лошо – и за мен лошо и въобще лошо – примерно да се издам, защото много ми трепереше отвътре. И се направих, че съм исчистила и си тръгнах бърже-бърже без да кажа нищо, защото не знаех какво да кажа, а и ме беше страх да се издам. И той нищо не каза. Забравих да кажа, че той беше пиан като силистренски циганин, като и другите пъти и не исках въобще да се навъртам около него, че не е приатно пък и кой го знае. Алкохола не се виждаше, но той винаги го крие, ама аз все едно не съм виждала много пиан човек. ХХХХХХХ /заличено/, направи нещо да го освестиш, че много ме е страх да хода вече там, ама нали сам потписала а пак е и за нашето добро. Тоа е гаден тип и треба да се махне според мен, ама знам че не ми е работа и само си гледам задължениата и пиша. Сега, това, че има болес у мозъка – какво – ама само добрите хора патат от него. Но началниците си знаят работата – те да решават.

 

Пиа

“Аз и Пиа бяхме годеници две години. Годежът ни се проточи, защото въпреки, че работех в железарския магазин на баща ми…”

“Трапчинката”, Алберто Моравия

 

Аз и Пиа бяхме годеници две години. След самоубийството и обаче, не можех да я виждам толкова често, колкото преди, а трябва да се има предвид все пак и че тя умря. Това и беше второто самоубийство – неуспешно, за разлика от първото. (Не бих искал да пропускам факта, че след това тя продължи да следва второто си висше, докато аз бесех маймуни в един увеселителен парк за садисти.) Тя не умря наистина. Нещата още повече се комплицират от това, че тя едновременно умря и не умря и след това започна да ми поставя условия. Разбира се, веднага се самоубих, но това не помогна – къде ти. След това пробвах да чистя един офис срещу заплащане, тайно надявайки се да умра от трудния живот. Не ме споходи това щастие, затова си пръснах мозъка с динамит. После в кафето, където отидох да си почина, и посетители, и персонал пак ме гледаха с предишното омерзение, от което разбрах, че пак всичко е отишло по дяволите. Това е трудността да живееш в България – самоубийствата са доста мъглива територия. Започнеш ли веднъж, първо, никога не успяваш от първия път и всъщност въобще не успяваш напълно, тъй като въобще не може да си сигурен дали си жив или мъртъв. Всъщност ти си едновременно жив и мъртъв и това продължава дълго. След това трябва да продължиш с опитите, въпреки че всичко вече ти е опротивяло, защото така налага етикецията, приета у нас. Вечната мисъл да се махнеш – или в друга държава, или в друг свят се оказва призрачно неосъществима, защото ти си осъден да живееш вечно, или по-скоро да водиш жалко съществуване, при което никои общи понятия нямат смисъл, в това число и животът, и смъртта. Никой не ти гарантира, разбира се, че в един момент няма да умреш, но за това няма смисъл да се мисли, тъй като най- вероятно после пак ще продължиш да се влачиш по улиците, мислейки си, че щом минувачите те гледат като някаква отрепка, значи сигурно имат основание. В това отношение Пиа беше много по-благородна. Спомням си как една вечер тя си стовари парен чук върху главата, при това съвсем сама, без да разчита на помощ. Главата и стана на нищо и тя отиде да чака рейса, за да се прибере в къщи и мисля, някъде около това време пропуши. Бедното момиче, тя искаше да се обеси, но така и не събра пари за въже, а въжетата в България са много скъпи, тъй като след като се обесиш, можеш да се полюлееш на воля, което се смята за много голям лукс. Пиа никога не е разчитала някой друг да и свърши работата – абсолютно честна и почтена. Затова, когато отвори черепа си и наля в него бетон, после отиде да помага при поправката на светофара на нашето кръстовище, без никой да и иска това, освен че после я изнасилиха и убиха. Аз съм малко друга работа. Благороден съм толкова, колкото съм, т.е. може би не много. Издебвам хората и хвърлям върху тях котешки пърхот, и после тичам неистово, смеейки се демонично в пазва. Това разбира се не е много хубаво, но от друга страна, не виждам какъв им е проблема на хората, те самите извършват понякога невероятни гадости един на друг и после си ги разказват с ехидна усмивка. Не, аз съм далече от тези неща. Например, наскоро един мой колега започна да се държи странно пред всички, а именно започна да играе някаква пантомима, предназначена очевидно за невидим наблюдател. Атаката беше насочена към друг колега, да го наречем за краткост С., на който после, в отговор на въпрос, той каза, че бил посетен от невидимо джудже и трябвало да го уважи. С. Отиде до тоалетната и кой знае какво си е мислел, но после като се върна, онзи колега, с такава ехидна усмивка, за която вече ви говорих, му призна, че всъщност не вижда никакво джудже повече, отколкото ние виждаме, ами просто е направил представлението за котките и кучетата и другите дребни животни, които го следват навсякъде и все се умилкват около него или всячески се опитват да му привлекат вниманието (те, разбира се, са невидими). Ето такива неща могат да те отвратят до дъното на душата. Аз, разбира се, съм доста непослушен, но това е друго. Уринирам, където ми падне и, особено по-интелигентните хора ми се възхищават. Веднъж уринирах върху главата на Пиа, докато тя се хранеше. Тя ме попита дали съм имал труден ден. “Да”, казах, “напоследък дните ми все са трудни“. “А моите, пък са едновременно лесни и трудни” – отговори ми тя. Аз малко и завидях за точната мисъл и се сетих, че и моите са едновременно лесни и трудни и и го казах. Не ме е срам да се откажа от мисълта си в полза на чужда, но по-находчива мисъл. Лошото тук е, че всичко е едновременно и така, и така, и наопаки. “Не, не и така, и иначе, и едновременно”, парира ме Пиа. Тя, разбира се, беше права. Не е вярно, че нещо е едновременно еди-как си и еди-как сити – наопаки. Истината е, че въобще няма нещо, нито едновременно, нито въобще. И от друга страна, едновременно не е така. Не и не. Не е. И това не е вярно. Казах и го и тя се съгласи, а аз мислено подкрепих думите си с наблюдението над един миниатюрен гълъб, който беше кацнал в чинията ми и правеше нещо. Първоначално си мислех, че кълве, но като се загледах, видях, разбира се, че никак не се интересува да кълве – та той беше максимум 5 сантиметра с разперени криле, когато си толкова малък малко неща ти се правят с удоволствие. Мисля, че се разхождаше, а след това седна. После пак стана и почна да се разхожда, тътрейки крачката си. Въпреки, че беше седял, не си беше починал и беше уморен. След това се разхожда дълго, явно мислейки си за нещо и не пожела да седне, въпреки, че накрая едвам се влачеше – явно мисълта за безсмислената почивка му беше противна още в зародиш. Но накрая много се умори и легна. Но това съвсем не му донесе удовлетворение – съвсем не. Уж имаше някаква отмора, но и тя го мъчеше. Може би пък и нещо го болеше, но не от болест, ами просто така – от умора. Мислите му явно продължаваха да текат, но в легнало положение те бяха просто ужасни, макар и да бяха същите. Навярно по-неприятно е било чувството, което е изпитвал, докато са протичали през съзнанието му лежейки – като да влачиш с ръка фиде през престояла супа. Нищо особено, но просто е глупаво. В един момент той направо не издържа, скочи и започна бързо да се разхожда наоколо. Но въпреки, че все пак си беше починал от лежането, тази отпочиналост бързо отлетя. И отново умората започна да му личи, но се стремеше да отложи максимално следващото лягане или сядане. Само мислите му го спасяваха, а може би всъщност точно те го поробваха. Явно не бяха много приятни, като се има предвид трагичното му изражение и вкиснатата човка. Отместих поглед към това, което се виждаше през прозореца. Не бях сигурен, че гълъбът съществува. Най-вероятно не. Но по-лошото е, че и аз не съществувам. Де да съществувах… Разбира се, понеже искам да съм коректен към всички, ще уточня, че това въобще не е сигурно или по-точно аз едновременно съществувам и не съществувам, като разбира се това, което казах току що не е вярно. Не. Аз не съм. Де да бях. “Cogito ergo sum.” Ще оставя това без коментар, но просто на Декарт или са му сипвали нещо в супата, или той в края на краищата е говорел само за себе си. Да го беше казал поне. “Мисля, следователно съществувам, или поне така мисля, или поне аз, или поне… по дяволите, да можеше поне да дишам, когато съм. Но аз дишам разбира се, но затова пък не съм – невярно твърдение влече всяко твърдение. Със сигурност не съм. В това съм абсолютно сигурен, въпреки, че сто процента не е вярно. Защото, ако бях, сто на сто нямаше да се чувствам по този начин, а по друг, като другите хора. Не искам да кажа, че на другите хора не им е гадно, а на мен – да. Напротив, на тях им е много по-гадно, отколкото на мен. Обаче е друго. Това е гадно, в което има някакъв смисъл, и те го чувстват разбира се, макар, че може би не го съзнават. А на мен не ми е толкова гадно, но не мога. Не мога, не мога, не мога повече така. И аз съм преживял някои неща, много миниатюрни, разбира се, съответни на ръста ми – 5,7 дюйма. И беше много гадно, ама тогава бях. И когато бях, си го знаех, и се мъчех, и ми беше гадно-готино. Направо ми се искаше да разбия мутрата на някого. Не ме притесняваше, че в един момент всичко ще отиде по дяволите, защото то си е логично все пак, но нали си. Но да не си, това вече е противно. Иска ми се направо да се взривя, ей така както си стоя. И какво, отивам до шкафа и го докосвам с пръст. По-добре да си лягам. А вие по-добре да се гръмнете, защото аз не мога. Първо, не съм и второ – не. Аз не. Аз всичко. Аз не. Не. Съмт. /да се чете както е написано/ “ Така бих казал аз. Белким почна да мисля, разбира се. А господин Декарт явно си е падал и доста стиснат, това да не ти е С++. Декарт е умрял в Швеция от удар с тъп предмет по главата. (Уцелена е била окосмената част.) Това съм бил аз. Обаче това не е вярно. Та нали не съм. Връщам погледа си на Пиа. Само тази любов… Годежът ни продължава вече прекалено дълго, но скоро ще се оженим. Само да завърши второто си висше, което, казано под секрет, тя следва задочно. Това, че няма глава не ме притеснява, но лошото е, че и няма и единия крак, и даже цялата и дясна половина липсва, или поне не се вижда добре от някои ракурси. А лявата и половина се вижда, но от време на време става прозрачна и започва да трепти. Това също бих приел, също както и това, че Пиа има много лоши навици, получени в детството от лошо възпитание и на практика неизкореними. Например когато спи, до нея се появява един жираф и тя го удушава. А на мен ми е жал! Може да произвежда хумус чрез показалеца си, но и дума не дава учените да я изследват, щяла да и развали маникюра, моля ти се! Пуши цигарите наопаки, като духа в тях, защото дробовете и произвеждат кислород, вместо да потребяват, и освен това непрекъснато бие някаква котка, която, честно казано, сега си измислих. Пиа не съществува. Много добре го знам, разбира се, и това не е повод за каквито и да е трагедии. Но нали и аз не съществувам! И тогава какво? И въобще тази Пиа вече започна ми лази по нервите с тези си люлеения с клуп на врата.

Сименс

Спортисти. Ден за спорт е днес. Ходене, ходене по мъките. Без газова маска. Ходимж. Аужбри. На тях ми е лесно – ходят, плъзгат се. Каква тъга. (Уместно е тук да спомена мравосел.) Така. Ходят по улиците. Аз ходя. Аз – брамце. Еее, лош льольо. Лошавац. Брухтра. Защо не съм кутре. Едно малко кутре на някаква бабичка. И тя да сочи с мен хората. И да ме бие. Бой, бой по кутрето. Бой, бе, ха така. Размажи сега мармалада по тротоара. С кутре се бие. Бръмбар е куче. Аз съм светеща ролка за коса. Когато блогвам винаги мисля за женски коси – и светещи, и несветещи. И умрелите идват. Те не са живи. То и аз не съм. Те спорят с някакво плашило. Вълк е куче, казват. Вълк в дъбрава. Селско ми е. Лежи в шумака вълк. Пие. Пие алкохол от бонбониера с пияни вишни. Светища. Шубрака мрее. Бой село. Аз ходя гостованка. Те спорят. Заминавам си. Пак на улицата. Стига с тоя Каунтър-Страйк. Виждам ви, виждам ви. И вие ме виждате. Село. Грамадни къщи, пълни с роби. Радостен възглас. От играещ, обесен на въже. Изненада. Случка. Вървят двама. Село. Аспарух. Никодим. По пътя – вещенка. Лягат, припадат. Чакъл. Центъра на София. Грапаво е. Улиците са ги направили грапави. Прозират ми през маратонките. Коленича и целувам паважа. Студен е, нищо, че е през лятото. Виждам сините му вени – жив-мъртъв е. И той ме целува, прашно. Той така може. Болен. Вътре във вените му само пясъчник. В моите – маркуджиците 4. Не мога да отлепя бузата си от него. Той ме обича. Аз знам, само тези малки песъчинки в него, наречени пясъчник. Са. Самун хляб. Виждам през пластовете. Самун хляб е замръзнал отдолу. Бял. Хлебен. Всичко е прозрачно. (Махни хака, махни хака.) Идна жина се движи някъде там. Като от станиол. Целофанка. Тя стене. Безшумно. Защото не знае, че е тук, прозрачна и сива. Всъщност това не е тя. Това е сивото и кафявото в нея. Те искат да целуват паважа, а летят. Самун, Рангеле, да бях имал един самун. Овцекозина. Думаш, градско чедо. Студен, хубав паваж. Аз чувам камнин. Седи каменния, човек, седи там на кръстовището и мисли. Къде, бе, мислиш, бе, спри бе. Той е болен. Всички сме болни. Само сапунените хора знаят лъжата. Пълно е със сапунени хора. Но те ходят само на плажа. Черно море. Силна супа. Подгряваща. Заежбитойка. Аз ви знам – вие – не. Болни каменни глави. Гъз. Я - едно каменно момиче. То е страшно. Корава мускулатура. Къмени. Аздрул. Бягай, бягай. В парка. Шадраванджията де е? Едно кутре бий. На село - яребичник. Баница с месо. Оранжеви тротоари. Искам да се гмурна в тях. Някой ден ще падна. Лягам по корем. Трия си лицето в плочките. Сини хора. Оранжев плочник. На село – Армагедон. Колибище. Аз в този момент знам и мисля по всички въпроси. Дишам. Тези букви пеят. За радостта на селото. За интернет. За поприща. Аз имам две поприща – едното на механджия, а другото на армагедонец. Кое от тях да продам за две магарета? Кой си ти, кой си ти, кой си ти, който се блещиш? Това съм аз. Никой друг не се блещи. Само аз ходя, другите летят. Значи млъквай. Аз сега ще направя едно солено. Винаги съм мислел /-а/ , че …………………. (гражданство). В селото – болен народ. Ок – бок – мони. Хиър. Елате хиър. Това е моето място, моят блог. Тука копаме нашето. Нягулка. И тя се разведе. Не останаха. Наболелите теми особено ме вълнуват. Защото болят, защото са болни. Защо ме боли всичко? Не ме боли всичко, само сърцето ме боли. Сиренá явно. Какво има в моята глава? Дали няма голи охлюви? Искам да питам някой на улицата да ми обясни. Те пазят своите тайни в един мехур – видях го. Малки семенни топчета. Падайки назад под прав ъгъл. Рибарски сенник. Два народа. Сбогом. Този пушек е толкова силен. Заспий. Сег здраст мой. Азбр ход. Азг тъй.

Овес. Горещи ръце.

Така. Изваждам дневника си. Тук в моя крещящ блог ще опиша всичко, което души и цица душата ми. Така беше и възнамерено да бъде. Радост. Есен. Ето – труп се разлага в канавката. Значи не е радост. Тъжно. Това е нашият град. Пролет. Смърт. Лампиони по булевардите. Късен челопеч. Ах, как да приема тези кучета, които ме преследват, за да ме обичат? Те са като котките. Тези фери. Ето – те идват – милиони! Кучетата разкъсват дрехите ми. Мишки се втурват. Църкат, гледат ме в очите. Кога ще свърши този сало. Виждам балната зала с танцуващите фери. Тази вечер си мислех за бастуни. Лазурит. Арт-медиа - пепел. Фарьори. Ах, колко ми е тъжно. Нямам бастун. Цицам времето. И то ме цица. Гадно е да си преследван от охлюви. Тъжен звук – шляпане на постелки изпод ходилата им. А аз съм малък, малък. Черупките им миришат на смес от глина, морски камъни, гнило сено. Това е забавлението на глист. Сам в червото непълно с изпражнения. Слизеста целувка с крак. Малки бръмбари ухаят, самоубивайки се. На бостана има само една диня. Тя прилича на подкова. Намерих си шапката, не я търсете. Вие мислите, че се раздавам. Ето раздавам се. Порязах си прешлените. Толкова за днес, толкова за днес. Порязница. Имам шапка от хляб. Вентилаторът ми мърка. Селяни орат в селото. Улиците стават нови. Лежи на земята селянин. Иска да го прегърна. Припадам над ралото, толкова е тежко. Няма Ясене. Прегръщам пултове за управление на светофари. Крив ли е светът, или ми се повръща? Лампиони, окръжности. Защо се въртя, господин полицай, защо? Рибонуклеид. В лявата ми ръка има някаква слуз. Отново на кръстовището. Полицаят е много далече, трябва да присвия късогледите си очи, за да видя какво прави. Той танцува! Някаква кола започва да го обикаля в кръг. Извадиха труп на куче от нея. Нещо правят, магьосват. Защо нямам бинокъл сега? Отново ми е лошо, то не е спирало. Само това ми пречи. Само да протегна ръка и мога да прегръщам. Свети слънцето, свети. Колко ли е часа? Мравки ме лазят, малки приятелки. Чакам гласовете да дойдат. Всички хора танцуват, но някъде встрани, избягват ме. Дали не е полунощ? Искам да прегърна това куче. То е уредба за управление на светофари. Катаджията вече си е свалил панталоните. Не искам да гледам това. Ако времето можеше да тече по-бързо, сигурно щях да съм атмосфера. Ще тръгна полека, никой не говори. Тълпата от гласове я няма. Лъч, кучешка прегръдка, кучетата стават хора. Кучета на два крака – дружелюбни са. Сам на улицата. Копои. Прах, бетон, полуостров Лабрадор. Ще поседна. Тъмно е. И джуджето се появи, чете малка книжка. Ако не дишах сапунени мехури, щеше да е по-добре. Ето я Лори. Облечена в балсам. Но това не е балсам, това е свинска мас. Искам пролет. Но не като тази. Искам селяни. Искам куче. Да ме прегръща. Искам сапун. Бакпулвер. Мъсеница. Когато лежиш на една страна, чувстваш как едното ти око, това, което е отгоре, се обръща и започва да разговаря с другото. А другото не му отговаря, то лежи и стиска със зъби. Тогава ти ставаш и се изнизваш по чорапи. Мирис на гонг. Нали знаете как е – мрак по-черен от мрак, с малки точици, в които виждаш светове. Гонг. Душа се. Искам да стана. Джуджето храчи някъде наблизо. То се храни само с пъпна връв – за да е по-красиво. Замириса на мокет, напоен с мастило. Андрее! Бих искал да махнат фосфоресциращите зелени очертания пред мен. Искам да изляза. Ама няма. Чувам, около петстотин джуджета тичат на поляна с неокосена трева. Тупуркат. Селото наближава. Върнете ме в моето село. Там умрях. Гили. Гитри. Асен. Баларама. Вол побесня. Гледа бясно, страшно. Ще го убият. Жал ми е, но ме е и страх. Очите му казват: “Вие ли прекарахте електричество в моето село, вие ли, а?”. Как да кажеш “Ние”? Като не сме ние. Дявол знае кой го е прекарал. Надвечер, привечер. Много потискащ сезон. Волът рие, мучи по волски, но с вълчи акцент. Е сега пръдна. Разкараха вола. Пратиха го в деменция. Да не може и цвете да помирише, камо ли жена. Там в деменцията имало и други хора – дементни. Там знаете ли какви разговори си водят само? Ето такива: “Хлябът пет стотинки станал, бате.” “Ти гледай да не умреш от цирей, пък другото забрави.” “Днеска сме на театър – пиесата “Изсичане на гората” – цяла вечер ще секат.” “Хляба по колко го взехте?” Вазелин. С тази дума на уста се събуждам сутрин. Само тя гони фосфоресциращата паяжина. Не можеш да се отървеш от бясно куче, което се превръща в черва. Ставам и тичам гол по улиците. А полицаят, този свеж юноша, се усмихва и казва сякаш на себе си, но ти знаеш, че е на светофара: “Всеки ден в районното”.

Цук. Някакъв ден.

Един не особено приятен ден. Но не и от най-лошите. Влизам сутрин. Постъпвам в стаята. А вътре – леш и грамоти. С грамотите знам как да се оправям – просто ги оставям за после (въпреки, че много добре съзнавам колко обречено е това поведение), но лешът… с него не знам какво да правя. Тоест знам – първо трябва да реша проблема си с факта, че той е невидим. Всеки що-годе разумен човек обича да си има работа с видими неща, или дори в абстрактния смисъл – представими, мислими. Но тук не е така – не и така. Или поне тук. Това не е леш – това са копчелъци. Достигнах до този извод най-необичайно, докато лъсках някакъв кожух с лак за мебели. Много силно ми замириса ацетона или каквото е там. Тогава се изправих и веднага си зададох въпроса високо, но все пак мислено: “Защо позволявам да ме боли носа?” Запечатаха ме. И после няма избежайт. Не съм бил полак. Не съм от тази страна на вратата. По дяволите, защо така ме боли дясното рамо? Оттам минават червата. Това е учебник по анатомия. Сега го разгръщам. На първата страница пише: “Наистина ли смяташ, че имаш пишка?”. Затварям веднага. Това е провокация. Нямам коса. Тя избяга. С някой друг – убиец на косми. Сега ми е семпло. Не искам пощи краде. Кой е Крачун? Кой грачи, кой грачи там в помещението? И аз съм бил там – на село. Викат ми войводата. Но като почна да се въргалям – и никой не може да ме спре. Селски първенци. Вече няма. Сега им викат “хотелиери”. Дай ми назаем един хотел – за цял живот викат. Аз съм в прахта. Колегите ми обаче казват, че стоя прав и мастурбирам. Не споря. Те все знаят. Откъде знаят? Това е малко смущаващо. Те не са толкова умни. Просто зелки. Не искам да ги обиждам. Само да ги бия. Малко. Ако може това, дето казах да не ми се зачита. После – цял живот в провизьорното. Една бенка не ме притеснява. Две – ако са симетрични – значи е разум. Затова науката досега не е измислила наука за бенките. Но аз не за това, не за това… Тези хлебарки… Те мислят за мен. Гледат ме изпод мустаци. Казват: “Той, Василчо, въобще не го разбираме. Никакъв рахат. Да беше напуснал селото”. Или нещо подобно. Познавам ги. Мърдат, но не са лоши. Когато лежа на пода чисто гол, не ме лазят. Защо ли. Но не мога да понасям обвинението в очите им – тъпо, земно, кафяво, незлобливо. Махайте се! “Няма!” – и бягат. Понякога залепвам за тавана. Клепачите ми са направени от охрачени бонбони. Е как да решаваш диференциални уравнения така? Мъсеницата отново дойде. Тя ми е нещо като пъдеводна светлина. Подозирам, че е пушка. Гърми там нейде. Кога ще дойдат хората с боздуганите? Вместо това идват самите боздугани. Маскирани като нищо. Ядеш и те минават покрай тебе. Е, не си струва да си прекъсваш глътката заради тях. Те са едно нищо, макар и да са абсолютно видими. Виж котките са сериозни, буболечките, мравките. Бих могъл да напиша труд по този въпрос, но няма. Защото мразя труда! Ебаси! Мисля, словоухемите доста ми набраха – ако да ми е. То аз всъщност обичам труда. Който всъщност е едно пуцанье. Най обичам да труд нощно време в леглото. Всичко това не продължава повече от двайсетина секунди. Формати, образи. И женски глас ми се изхилва. После множеството мърмори. И някой се извиква “Еее, ма и ти ли бе?” Говори за мен. Все едно. Идват котките. Това ще го прескоча, толкова е лично. Гъсеници досега не са ме посещавали. За което съм страшно благодарен. Тъмно. Почти чуваш как мокета мирише. Един звук пълзи по гардероба. Той е абсолютно безшумен. Но е прекалено надменен. Иска да се представи за нещо друго. Например за Чоболага – мистериозно лице от света на джуджетата. Но се подхлъзва и се счупва. Разкрит е! Но така или иначе това е доста смущаващо. Аз бих искал  да си мисля, че просто хлебарките играят футбол на най-горния рафт на библиотеката с огромна сачма от лагер, но знам, че едва ли е така. В стаята се спуска мъгла. Тя е невидима и се казва Дамян. Тя е невероятно опитна в това да стои неподвижно с часове, които сумирани дават няколко хиляди години. Не е толкова неприятно. Въжета. Всичко е във въжета. При това корабни. Веднага ги махни. Тогава пак идват котките. Това го прескачаме. По обясними причини. Конете слава богу не идват още от когато бях по-млад. Просто в един момент престанаха. Мисля, че те  са призрак на незрялост. Аз, като лишен от светлина, разбира се, узрявам в своята незрялост. Тя става все по сива и мъхната на пипане. Не знам за кого има смисъл това обаче. Хората, които лазят по тавана, са част от най-лошите ми спомени. Да ги оставим там където са си. Най ужасното е, винаги ме е било страх да не паднат върху мене. Шнапс. Цветовете са шнапс и мъсеница. Издувам се. Добре ми е. Единствената неприятност идва от това, че всичко това няма смисъл. Аркебуздра. Тази дума нахълта в съзнанието ми, може би за да руши и напада, но върши добра работа. Мога да я слагам в единствения контакт, който имам. Така всички тези животни (които в никакъв случай не са лоши – не ме разбирайте погрешно) ще бъдат държани настрана поне за известно време. Разбира се, нищо не е абсолютно. Покрай аркебуздрата усещам, чувам едно свистене, като цигарен дим в аеродинамичен тунел, то казва – “Няма, няма нищо сега, защо си?”. Ставам и се изпикавам върху линолеума. И аз съм човек в края на краищата. Забелязаха ме.

 

***

 

Откъс от обяснението, което писах доброволно, без никой да ме кара, и изпратих на властите:

“(…) Към шест и половина. В стаята влезе трабант. Караше го невисоко джудже, което , кой знае защо ми приличаше на високоговорител. То излезе от колата и ми предложи голяма сума пари, ако му свърша някои услуги. Парите отказах веднага и тогава то, малко раздразнено, ме помоли да му попея. Запях “Енд джъстис фор ол” в лявото му ухо. С велемогъщвен жест то ме спря и ми каза, че трябва да пея в двете му уши едновременно. Казах му, че това е невъзможно, или поне за мен. Тогава то се ядоса и ми изкрещя да се махам, “по дяволите  от тука!” Казах му че съм си в къщи и че няма къде да отида. Тогава то почервеня, каза ми че ще се изпари и се превърна в ноздри. Отидох да пия вода.
   Но вие не знаете как са високи дърветата, там, там, където живее Лори. Малко бръшлян и паяжини. Облаците – бели и накъсани като от весел човек, а не като у нас – като от тъжен. Шумоля без да се движа и заспивам на асфалта. (…)”         

Hello world!

Здравей свят! Аз настъпвам в безбрежния свят на блогването. Няма проблем. Ще бъда добър. Ще пиша за живота. Всички правят така. И аз така. Аз съм разумен. Нали така? Аз съм резоньор и страдам от логорея като повечето (!). Така пък!