Descartes

… известната фраза на Декарт „Моля? Следователно съществувам.” Вече е изписано доста по темата, дори и от мен, но геният отново ме порази с простотата и елегантността на разсъжденията си – „Моля? Следователно съществувам.” Какъв гигант, какъв жребец на мисълта! Иска ми се да поразмишлявам върху това. Първото, което ми идва наум, е, че изричайки тази фраза, човек се превръща. В. Второто, за което се сещам, е, че аз например съм прекалено плах, за да я изричам, но веднъж изречена, тя ме засяга, почти ме помита (а може би не почти) с мощта на повея си, кара ме да се оглеждам в тъмното, тук на този бряг, на този кей, в тази буря. Първото, което ми изниква в ума – след тези първи две неща, които споменах по горе, и което ще бъде първо от някаква вторична поредица от мислени неща, може би, е представата за сърните. Тя отпада. Това е чудовищно! Никога няма да храня сърна от ръка през живота си, никога няма да гледам сълзите на сърна пред дулото на пушката ми, никога няма да чуя дори думите „Виж една сърна” и когато се обърна, вече да я няма. Колко тъжно. Но пак се сещам за повея. Да бях казал и аз думите, да бях се превърнал във вълшебник, друго щеше да бъде. Но трябва ли задължително всички да казват с увереност това, не може ли да има някакво разнообразие? Очевидно може. Не е възможно да не видиш тълпите в „Подножието на Стълбата” и всички останали, които не са се изкачили. И някакви ветрове, които гонят хората през нощните клади. Ама че работа! Но да си представим за момент, че казвам формулата, мисля я, та тя и без това изглежда доста логично, н’е-с па? Ето ме на спирката, брули вятърът, пронизва, ех тези ветрове, все студени, бе! „Моля?” – казвам. Някакъв старец. Подава ми листче хартия. Много е измачкано и старо, а на него е написано нещо с молив, но е напълно неразбираемо. Старецът иска да му прочета бележката, но аз му отговарям, че нищо не мога да разбера от драскулиците и му я връщам. Следователно съществувам.

Добре се получи. Но не е вярно, аз все още не съм го казал, все пак. Логиката, логиката е желязна в това твърдение – все това си повтарям, за да се нахъсвам. И то си е така, нужно е само да се взреш във формулата и ти става пределно ясно, но какво от това? Оказва се, че не помага, за да стигнеш съвсем до края.

Мисля си някога дали ще отида на Витоша? А толкова ми се иска. Но на Витоша със сигурност няма да съществувам, така че това малко си противоречи с горните ми разсъждения. Ама, че глупаво се получи! А там на Витоша, можеш да видиш – не сърна, разбира се, но да речем катеричка, или например хижар. Това последното е много опасно обаче, но ако случайно се изгубиш, може да ти помогне. Можеш да подпалиш гората. Аз никога не съм искал да подпалвам гората. Но пък от друга страна, не е никак лошо да подпалваш туй-унуй. Палиш клечката и бягаш. А най-добре всъщност с молотовка. Но не гората. В гората го обмисляш. И после – „бам”! Или „бах”, както казват руснаците. Да, не е лесно. А всъщност не може ли да не го правиш? Не може ли като друг път? А, не отговарям. Че откъде да знам предварително? Въобще не ме изкушавайте с такива въпросищенца. Но ми харесва кибрита. Така приятно мирише фосфорът, като пламне. Затова е хубаво да си носиш кибрит и цигари в себе си, особено ако не пушиш.

Слизам по пътеката. Среща ме полицай.

- Видяхте ли?

- Видяхме.

- Май нещо ти е много смешно, а?

- Не.

Нека да си представим пак, обаче, че казвам онази фраза. Например – мисля си „Точно така е! Ама, че съм и аз!”. И казвам на глас:

- Моля?

- Ще поръчате ли нещо?

- Не.

- В такъв случай не можете да останете в заведението.

- Ставам.

(ставам)

Их, този път за малко не ми се получи. Прецаках се. И в двата случая – и да не поръчам, и да поръчам, например два крема „Брюле”, разни пасти и специалитета на заведението, при това без да гледам менюто – пак губя. Трябва да е нещо друго. Например – ресторант. Аз съм на масата:

- Моля?

- Ще поръчате ли нещо?

- Да.

- Какво да бъде?

- … вие давате ли си сметка, че може би всичко е дим?

- Моля? Не ви разбрах…

- Ахааа! И ти исках да съществуваш! Само, че и ти, и ресторантът ти, и всичко в него, включително и самият дим в него, е дим. Аз съществувам. (Пу, забравих „следователно”.)

- Ще ви помоля…

- Ама че мръсно костюмче. Прецакали са ви.

Щипвам го по бузата. Той се хили. В помещението нахлува дим, само че не от цигари, а някакъв друг – гъст и бълбукащ на кълба, като от онези – машините за ефекти по филмите. Сега си давам сметка, че всъщност през цялото време сервитьорът е бил пиян. Червени бузи и нагъл поглед. Ама че негодяй! И после претенции. Сред дима забелязвам, че до нас се приближи някакъв човек. Виждам лицето му, но не мога да кажа как изглежда. Просто неописуемо. Не, че е нещо особено, просто не мога. Не е във възможностите ми в момента. Изпотявам се. Не ми е горещо, само дето явно организмът ми преработва нещо. Целият смърдя на пот, ама от онази смърдящата, дето я наричат в рекламите по телевизията:

„Ах, ти пот, пот, пот,

мръсна гадна пот,

да се ожениш за идиот,

да те носи цял живот,

ха, дали ще ти е гот?”

Дали непознатият ще забележи? Като гледам, въобще не го интересува. Ах, юнак, юнак, юнак нещастен! Ама и този – сервитьорът е много нагъл. Гледа ме ухилено и язвително – един вид: „Аз доминирам, бе пикльоо”. Казвам:

- Какво ме зяпаш, бе, да те еба в душицата, да те поебна!

Я, как се стегна – чак лайното му се дръпна. Не му се дава душицата, виж, гъзът е друго… Но приятният разговор продължава. Сервитьорът:

- Никога няма да спра да произвеждам аура.

- Ай?

- Сега съм едно цвете.

- Но сега…

- Обичам Маруся.

- Аз по принцип…

- Двадесет и пет.

- Билсопашка. – макар и с клише, трябваше да го удържа с нещо.

- Билссепсис. – юнак, юнак – започва да ми харесва този сервитьор.

- Има и интересни книги на този свят.

- Осем хиляди.

- Двамата с Рачко се смеехме и без да искаме, паднахме по гръб.

- Помня ви.

- Но от осем хиляди метра и ни заболя.

- Изведнъж.

Е, добре, де, сервитьорът е лайно, но понякога става – така или иначе, няма друг за момента.

Хубав опит да си представя, че доказвам, че съществувам, се получи. Но все пак е само представа. Имагинерия. Наистина може би е друго. Някак си очаквам дори да ме боли.

Та полицаят ми казва:

- Върви все направо и после на разклонението – в ляво. После все направо и ще стигнеш до една чешмичка.

- Добре.

- И намери някак си балалайка и там пей.

- Добре.

- Имаш ли балалайка?

- Не.

- Е, значи първо трябва да минеш през хижата. Върни се малко по пътеката, на петнайсет минути само е, и помоли хижаря за баскитара.

- Добре, но той дали ще ми даде?

- Ще кажеш – „Мен ме праща силата.”

- …

- „Силата на закона”.

- …

- „Занимавам се с тези неща с висшето знание на полицията”.

- Е, в такъв случай, ще ми даде. Е, аз да тръгвам…

- Не, чакай. Загледай се в хижаря.

- Добре, ще се загледам.

- Чакай, не бързай. Виж му бакенбардите. Гледай внимателно.

- Ясно, ще ги гледам.

- Не, спри се, спри. Няма да те пусна оттук.

- Моля?

Их, за малко! Интонацията, интонацията!… Тези неща, философията и т.н. се оказаха доста по-сложни, отколкото си мислех преди. А интонацията? Къде, бе, байно, още има доста манджа да изклюскаш, докато овладееш тези неща. Пресмятане – да, ама истинското логическо мислене обхваща всичко, всичко, разбираш ли ме, като ти говоря? Ама че логика – възхищавам се на господин Декарт! Прас и с един удар – всичко.

А полицаят ми вика, представяш ли си:

- … можеш да спиш във вестибюла. Ще нагодим нещичко. И да знаеш, че пуша. Също така имам много красив старинен халат, на който много държа, и трябва да се пази. Също така мозайките са много красиви – значи такива, метални неща – нали… – не.

Бях спрял да го слушам и съм пропуснал малко. Е, не е фатално, като се замислиш.

Трудна

И той, и тя влязоха в заведението. Романтично осветление с меки полутонове оформяше загадъчна атмосфера. Музиката беше лека, ненатраплива и предразполагаща към откровения. Пианистът беше във фазата на лежерната отпуснатост и отпиваше глътки от бледокехлибарената си напитка от лявата му страна. Евлоги и Радина се настаниха на дискретна масичка в ъгъла на помещението, така че хем бяха усамотени, хем оттам се откриваше в перспектива целият салон. Поръчаха и отпиха внимателно първите си глътки от високите изящни чаши със столче, съдържащи течност с цвят на жълт мед, и искряща при това. Радина не беше в добро настроение. Тя поглеждаше Евлоги с поглед, който, предвид смущаващата бръчка на челото и, не предвещаваше спокойствие и добро разположение. Евлоги скъса нишката на неизразимостта, която измъчваше и двамата, и започна разговора:

-  Виж, Радина…

Едва ли би могъл да подбере други думи, с които да предизвика по-голямо пренебрежение у партньорката си. Тя присви долната част на клепачите си, но го изчака да продължи.

-  Знам, че ми се сърдиш, но … трябва да знаеш, нямаш основание за това, а причината е ужасното недоразумение, което те кара да мислиш всички тези неща за мен…

Тук той спря, опитвайки се да подреди аргументите в главата си, които явно бяха тъй много, че искаха да излязат наведнъж, а това до крайна степен го изнервяше с невъзможността си. В този момент и Радина навлезе в размяната на реплики:

-  Ти продължаваш да вярваш, че можеш да ми предложиш един куп врели-некипели и всичко отново да бъде наред.

-  Не, не! – подскочи чак Евлоги. Но после, засрамен от порива си, се изказа по-спокойно – Не, истината е, че това което си мислиш, в действителност няма основание, повярвай ми. Аз наистина съм пълен идиот по отношение на теб и съжалявам за това, но точно тези неща, в които ме обвиняваш мислено, не са верни. Би трябвало да полудея, ако беше така.

Радина точно тогава имаше от напитката в устата си, забави глътката с един особен поглед нагоре, и когато накрая я преглътна, го погледна с вече много сериозно и зряло изражение. Това изражение беше направо сурово. Но и особена чувствителност се излъчваше от овлажнените и очи. С две думи, казваше му: “Ясен си ми.”. А на глас каза:

-  Евлоги, не съм малкото момиченце, на което си мислиш, че можеш да разправяш тези неща.

Евлоги посърна, но се видя как се съсредоточава за нов опит. Не, той нямаше да се откаже от това момиче току така.

В този момент, ако погледнем над раменете им по посока на вътрешността на заведението, бихме видели множеството от маси с насядали хора по тях, потънали в спокойно общуване. Джазираната пиано импровизация се лееше все така лежерно, плъзгаща се, отпускаща и непринудена от нищо. Недалеч зад къта на Евлоги и Радина се виждаше малка кръгла маса с трима млади хора, увлечени в ненатраплив и очевидно учтив разговор. Младо русо момиче, много приятничко такова, с красота – не агресивна, но с много изящни скули и нежни устнички, с лека усмивка и ръце разположени до чашата си, може би със скъпо бяло вино, слушаше внимателно събеседниците си – младеж с черна чуплива коса и пълно мургаво момиче с леко нестройни черти. Младежът явно разказваше някаква история, а черното момиче, което нетактични хора биха нарекли дори грозновато, следеше разказа с някакъв скептицизъм, но и с неприкрит интерес, като от време на време подхвърляше по някоя реплика. Ах, как би ни се искало да дочуем какво си говорят в този миг, при цялата тази тягост, разливаща се на масата на Евлоги и Радина…

На онази маса се чуваше ето това. Момчето:

-  … и значи ти казвам, хиляда педераса от всякакви страни ме заобиколиха и започнаха да ми хвърлят похотливи погледи. Аз търтих да бягам, но те прииждаха от всички страни – хиляди, хиляди… . Обградиха ме и аз нямаше къде да мърдам. Това беше в пустинята и нямаше никакво измъкване – приклещили ме бяха.

Пълното момиче го прекъсна, без и за миг да намалява скептицизма си:

-  Ма, манафи са били май, а, както ми разправяш?

Младежът не позволи да го объркат:

-  Да, маманафи, именно маманафи, при това над сто хиляди.

Момичето го погледна изпитателно, при което някак си не изглеждаше симпатично, но пък все едно казваше “Разправяй ми ги на ме тия…”. А на русичкото момиче му стана неприятно и погледна смутено приятелката си – явно бяха приятелки – един вид – “Но защо го смущаваш!”. А момчето не се забави да продължи:

-  И тогава, понеже бяха страшно много и от всякакви националности, избраха племенен съвет, който да се заеме със ситуацията.

-  От племето на педерастите? – заинтригува се момичето, онова – скептичното.

-  Аха, а може и да не се наричат така. – не се даде лесно момчето – Във всеки случай се разделиха на кохорти, за да могат по-добре да организират действията си.

-  Я виж ти… – не се сдържа черничкото, макар нейните забележки може би идваха в повече.

А русото, слънчевото момиче този път пропусна да и се засегне, защото гледаше момчето захласнато – „Колко е приятен, как разказва увлекателно…”

А то от своя страна не страдаше от липса на самочувствие и продължи без ни най-малко да се смущава от отношението на едрото, леко муцунесто моме.

-  Да, и нергите бяха най-многобройни, най-могъщи и беше решено да действат първи.

“Нергите” – точно така трябва да се каже – какъв находчив е малкият! Тук дори и вечната му опонентка присви очи одобрително.

-  … мощни бяха редиците им – тела като от абанос и със стърчащи надървени курове, насочени нагоре и главно към мен. Над сто хиляди!

Финото и деликатно момиче потрепна при споменаването на нецензурната дума, леко пристягане на веждите и се усети, но не от укор, а сякаш казвайки :”Простено му е – нима силните личности трябва да скриват нещо?” А устничките и все пак не издържаха и отпиха глътка от виното. Черната гледаше с хладен поглед. Явно се беше укротила и сега по някакъв начин интересът надделяваше. А момчето в това време говореше:

-  Другите педераси се съвещаваха, не искаха никой да бъде недоволен, но при всички случаи първо щях да бъда отдаден на нергите. Тяхното множество ме наобиколи, ако не беше привечер, тълпите им щяха да се виждат разлети чак до хоризонта. Възбудени бяха като огнедишащи коне, със святкащи очи и мърдащи ноздри…

-  Я дай малко по-експедитивно… поете. Няма да те слушаме цяла вечер тука – отново онова момиче се намеси, но със съвсем друг тон, съвсем друг тон… Нямаше го това – почти презрение, иззад нахаканите думи прозираше истински интерес и живо нетърпение да се разкрият по-нататък събитията. Но тя, като по-грубовата, искаше главно факти, факти – с онази – простонародната нагласа – “Ти, байно, си ми кажи правичката в ‘очи, а после ми се обяснявай в любов.” Русата и внимателната тук изживя малък триумф – мислено, разбира се – та тя разбираше всичко – прииждащата нощ, нецензурната мощ на възбудените полови органи, нергите, нергите… А не като Катя (да я наречем така) – казвай какво и колко.

Но младежът – опитен беше той, или пък много страстен, та не даваше и грам внимание на външни смущения и продължи:

-  Да, аз забравих да ви кажа – докато ме преследваха в пустинята, слънцето беше отишло към заник и някак си странно беше – и магическо, и обикновено, защото педерастите се събираха на групички около огньове, за да се стоплят и да си приготвят храна.

-  Е, тука вече изби рибата –като че ли с някаква завист вметна вечното дрънкало – онова – едрото момиче с не много красива физиономия. – Е, как ще те отлагат тебе, бе – такъв левент ненагледен – някоя игуана да си опекат…

Тук дори момчето се смути леко от обида май че. Присви неволно черните си очи и я загледа с един такъв поглед, сякаш: ”Нима, нима не ми вярваш? Колко пъти съм лъгал и ми вярваше, но точно сега не бива, не бива такова глупаво съмнение!”.

Но ние прекалено се отплеснахме. Да не би задачата ни да е да подслушваме чуждите маси? Ами Евлоги и Радина? За какво изобщо сме тук? Веднага фокусираме обратно вниманието си на тяхната маса. Ние не сме я и напускали, така или иначе. Само че сме пропуснали малко от разговора. Я, май не сме изпуснали много всъщност. Радина тъкмо казваше, вече замаяна от напитката, чийто произход така и не установихме:

-  … на ти сега философия, проклинам деня в който те срещнах!

-  Но, Радина, ти изтълкува нещата още по-превратно от първия път! Обичам те, разбираш ли, обичам те, не мога да понеса да те загубя! – веждите на Евлоги почти бяха образували къщичка. А дали да му вярваме? Може би все пак не лъже?

-  Току-виж ти се наложи да ме загубиш. А какво сме имали между нас, сега като се замисля…?

С последната реплика Радина някак се самовглъби едновременно в размисъл и алкохолна омая. И някак се унесе в мисли ли, спомени – кой знае. Евлоги забеляза това, усещаше, че я губи. А някак имаше обрат, но той го изпусна. А може би не е имал въобще никакъв шанс. Наистина, какво е имало между тях – права е Радина. Дали любов, или са се залъгвали взаимно? Не може да не е било любов, истинска, значи и мъчителна – нека да вярваме в това – макар че всеки читател има право да мисли по свой начин.

Но сега се сетих – ами “онази” маса? Не изпускаме ли нещо интересно? Ето ги – те тримата – о, не – плащат и си тръгват. Във видимо добро настроение – момичетата хванати ръка за ръка, а кавалерът отваря врати и отмества всякакви препятствия. На тяхната маса се настаняват други хора, но пък точно сега бухналата прическа на Евлоги закрива всякак гледката натам и не можем да видим нищо, нито да се пренесем през пространството, за да послушаме.

А през цялото това време този пианист не се измори, и не се измори, и свиреше все така небрежно, леко и приятно джазираната си мелодия. Ето така:

“Тирилилин тин тин тин тириририририлимбум ти титиририлим…”

Неделя сутрин

Василеви и Михайлови

Василеви бяха поканили, както винаги, старите си приятели Михайлови на следобедно кафе, което по-късно да прерасне в приятна вечеря с леки разговори в непринудената обстановка на домакинския хол. Василеви и Михайлови често си организираха такива гостувания – ту едните на едните – ту другите на другите, на които се наслаждаваха на неангажиращото си общуване на приятелски семейства – много отпускащо в напрегнатия ни век. По време на тези „гостита” се прекарваше наистина приятно – без прекалено тежки разговори, но и без изпростяване и дребни клюки, с хапване и пийване, но също и с щадене на стомаха и главата – без прекалявания, всичко с вкус и точност. Накрая гостите си тръгваха точно когато беше най-подходящият момент, без никой да се чувства неудобно, и двете двойки се изпращаха на вратата, с няколкоминутно сбогуване и размяна на пожелания.

Може би имаше нещо лицемерно в техните отношения. Може би нещо престорено, при тяхната дистантност, която между другото съществуваше, иначе не биха могли да поддържат толкова спокойни и добри отношения. Но кой може да иска повече от тях – в края на краищата отношенията им бяха точно такива – предназначени да бъдат поддържани в добра форма и без да се усложняват, защото и двете семейства имаха може би свой по-близък кръг от познанства, където нещата се развиваха по друг начин.

И ето – в късния августовски следобед двамата Василеви – леко оплешивяващият Христо Василев и съпругата му Мариана, очакваха позвъняването на вратата, леко изнервени, но и надявайки се да си прекарат приятно, не по-различно от друг път. Приготовленията ги бяха леко изморили, но затова пък сега щяха да си починат.

Позвъняването не закъсня. Мариана Василева отиде да отвори вратата и съвсем скоро съпрузите Михайлови се появиха с шумкане и тропот в хола, където беше седнал Христо. Горан Михайлов, който необичайно за него си беше пуснал някаква странна брада с леки къдрици на края, носеше букет цветя за домакинята и бонбони, а дамата Михайлова – по малко име Ирина, освен чантичката си, носеше и малка тавичка с кекс – саморъчно приготвен по нейната специална рецепта и, както винаги се оказваше – много вкусен.

След обичайните встъпителни поздрави – „Добре дошли”, „Добре заварили” и т.н., преди гостите още да се ориентират как ще се настаняват, с всичките предмети, които държаха в ръце, Михайлов взе думата и съвсем високо и ясно изрече:

- Така, всичко беше дотук. Аз поемам положението. Каквото било – било – но отсега нататък можете да си ходите. Всичко свърши.

Василеви не намериха сили дори притеснено да се спогледат, ами с молещо очакване гледаха високата фигура на Михайлов с надежда за някакво пояснение. В това време Ирина – жената на Михайлов – с едни такива горено изрусени кичури чуплива коса, толкова химически жълта, че да се чуди човек кой намира смисъл в това да се влагат усилия и средства в такива процедури, предвид високият естетически ефект, който се постига, беше в такава поза, че човек би могъл да се закълне, че е застанала на пети и леко се олюлява небрежно, а най-вероятно наистина беше така, и с една такава физиономия – все едно казвайки – „Е, случва се. И защо непременно трябва да е лошо?”

Михайлов продължи:

- Така. Както вече казах – нищо вече не е така, Свърши се. В индианска нишка, ако решите да си ходите – може да напуснете хотела. (Целият свят се превърна в хотел за вас и останалото човечество, предвид скорошните събития.) Ако ли не – можете да се изпарите. Дори това не е задължително. Няма вече аз, няма вече съм. Препрочитахте Бекет навремето. А аз в това време…

Тук той разтърси странната си и голяма брада и ококори очи, с извита глава назад, по този начин гледайки ги като че ли отвисоко и продължи:

- … а аз в това време говорих с мишката.

- Чакай, каква мишка? – скочи Василев в опит да прекъсне инерцията, набрана от Михайлов и да наложи някакъв ред в ситуацията, по-предпочитан от него.

Тогава се намеси и Михайлова:

- Ти чакай само да видиш…

В думите и нямаше обаче никакво злорадство, даже имаше някаква майчинска нежност и симпатия.

Това даде възможност на Михайлов да продължи:

- Трима дядовци се били събрали някъде около стоборите – там на Зелена Поляна. Михаил – единият, и дядо Горчо – другият – натиснали да се прави нещо. В това време щурците засвяткали с очи – което знаем добре как въздейства… и нещо седнало. Това беше една циганка – аз бях там и говорих с нея. И права, и седнала – тя беше една и съща – със синя блуза. Попипах бетона – едни такива пукнатини, неравности – цяла планета. И насекомите, и мишките заговориха в един глас – „На теб говорим”. А в това време в Тайланд на тайна церемония провъзгласиха маймунския цар. Имало едно време… Една риба и една щука. Говорели хората, а се чувало на десет версти. И мъглата боботела. Аз бях там, но не виждах, защото бях изял някакъв парцал – вълшебен парцал – той нямаше да ми запуши вътрешностите, но в този момент не можеше да се вижда.

В този момент, както казахме – вече леко оплешивяващият Василев отново се опита да прекъсне Михайлов в опит да контролира ситуацията, но жена му – Мариана – му направи раздразнен жест с ръка – тя предпочиташе Михайлов необезпокояван да се доизкаже, за да може после, когато е изчерпан от към дар слово – те домакините, или поне които и практични и рационални хора има на тоя свят, да вземат надмощие и да изяснят нещата като хората.

Затова Михайлов не спря нито за секунда речта си, и продължи:

- … рапаните, тези създания на камъка и слюдата, на калция и на вкоравеността, са произлезли от дълбокото, от синьото море. В никакъв случай не трябва да се предвижда какво ще стане утре. Това не е позволено. Рапанът Ормуций е разговарял с мен преди да се родя – аз това го помня, но е разговарял и вчера – но това не го помня – този факт ме кара да се замисля…

- Вчера беше много пиян… – додаде Михайлова.

- Едва ли това е причината – научно-популярно контрира мъжът и. – От вчера аз си спомням точно половината неща, а от миналата година – само годишнината ни от сватбата – на която пих малко – т.е. не повече от два литра прегоряла ракия, специално подкиселена с балсамов оцет в съотношение едно към четири.

Жената не беше съвсем съгласна, виждаше се как мисли зад сбърченото си чело. Но колкото и да е странно, видя се, че по-скоро изводите и се доближиха до тези на съпруга и и тя си замълча, като остави случая за по нататъшно обмисляне.

Михайлов продължи изложението си веднага, тъй като като коректен човек не искаше да губи времето на събеседниците си – само и само той да обсъжда нещо. Не, трябва да признаем, че Михайлов беше делова личност и гледаше първо да се свърши работата, а после останалото. Нямаше нищо против и безкрайното обсъждане на нещо приятно, например, обаче си имаше приоритети. Затова продължи, а леко вдигнатите му вежди, разкриващи ведри очи, загатваха, че вече е към края и скоро вниманието на слушателите му ще може да се разпусне, защото да концентрираш вниманието си за дълго време в едно нещо е уморително, както знаем всички.

- И аз летях, но не наистина. Непрекъснато чувствах присъствието на Веселина на рамото ми. Тя беше разперила криле, в едното си крило държеше човка, в другото прилеп, който в едното си крило държеше две човки, в другото една механа, в единия си крак имаше мях, а вътре в него – не мога да кажа как разбрах, защото беше непрозрачен, но така или иначе, имаше цяло село. В космите на главата му имаше също селяни. В другия си крак държеше Веселина. Една друга Веселина. Беше много шантаво море. Разбунено, разбоено такова… Някакъв моряк се провикна: „Насам, насам, по масите!” Не чувах нищо повече, от биенето на часовника – стар викториански такъв, не знам какво правеше в одаята. Дъските скърцаха. И все пак, народът на мишките… боледуваше от някаква болест. Затова изпратиха пратеник при мен – един старец. И той ме погледна с тъжно лице. „Това ли е?” – каза. Бях гологлав. И министърът нямаше да ме чуе, камо ли глаголицата. Не, наистина, наистина бях във весело настроение. И някакви дъски скърцаха. И все пак… все пак народът на мишките боледуваше от някаква болест. И пратеник ми пратиха – поганци, ама се сещат! Старец. Достолепен, макар и прегърбен и раздрипан. Но мръсен май не беше. А по това време – тия години да речем, аз шапката си я стържех с едно ножче нощем и затова бях гологлав. А старецът и министърът – тъжни едни такива, но старецът поне разбираше – не беше глупав той. „Това ли е?” – гласът беше на стареца – нито на министъра, нито на глаголицата – сигурен съм. А кой да слуша, кой? Не, без да се надценявам , мога да кажа, че само аз слушах. Тази идея ме развесели. Тези дъски, тези дъски… Бедни ми, болни, олющени, изстъргани от хорски ходила и други рапани, дъски… А народът на мишките нямаше никаква мира – болест върлувала – мнозина от тях моряла и даже лежейки, някакъв казал – „На зле отива.” И се вдигат значи от къща на къща, се събират и решават да пратят някого, и така. Седя си аз на полето – в поза лотус, както винаги, и се появява един старец. „Ама че работа” – викам си. А старецът, обаче – много проницателен. И гледа тъжно. „Това ли е?” – пита. „Че аз откъде да знам?” – ама само си помислих, нищо не посмях да кажа. Че аз знам ли, дали трябва да знам и дали мога да казвам, дали знам или не знам? Кой съм аз всъщност? Откъде се взех. И трябва да се откажа от тези полета вече. В тундрата, в тундрата ми е мястото. Я там стой гол на минус двайсет през зимата. Да те видим тогава. И всъщност май тогава дъските прескърцаха. Чух аз. Надигнах се. До развиделяване – някъде около пет. Ама часове ли, сахати ли – никой не ти казва и една дума. Народът на мишките… А те… А пък и аз… Но старецът си го биваше – всичко разбираше с един поглед. Много тъжен – аха – аха и ще заплаче. Ама не е това, ами това е, защото разбира, всичко разбира той. И няма да плаче – просто разбира. Нали затова ми каза: „Това ли е?”

Тук Михайлов направи някаква странна пауза, може би се присети за нещо, но така или иначе много кратка. После каза:

- А аз в синьото небе така високо… и в подземията бях, а после се такова… ааа .. и едно двайсе. Двайсе – най-добрата ракия.

Но тук Михайлова се намеси, при това неочаквано твърдо:

- Горане, повтаряш се. Това вече го каза. Освен това, мисля, че те, хората, разбраха. – и съзаклятнически хвърли поглед към Василеви, все едно казваше – „Напълно ви разбирам, някой трябва да защити и вашата страна”.

Михайлов се съгласи явно, защото плесна с ръце и каза:

- Така, тъй като вече нещата са ясни, мисля, че е време да прекратим всичко. Довиждане. – и с очакване загледа двойката Василеви, така както си стоеше прав, а бонбоните и цветята току що бяха оставени до него. Жена му Ирина също изразяваше очакване, но ненатрапливо, спокойно и без да бърза за никъде.

Василеви се спогледаха. Лицето на Мариана Василева излъчваше отчаяние и тих гняв : „Защо, защо точно на нас това. Защо точно това, такова, което не мога дори да разкажа на някого. Искам някой да ми обясни какво става!” А лицето на Христо Василев по-скоро изглеждаше така, сякаш се чуди на кого да се обади. Но в крайна сметка каза:

- Скъпа… искаш ли да излезем да купим от онова хубавото филе като мезе за виното, сега се сетих, че забравихме. А си спомняш колко много си вървят точно с това вино…

Мариана се замисли и в резултат на нещо, което може би наистина е било мислене – в смисъл – претегляне на доводи и аргументи и прочие, се съгласи:

- Да, скъпи, наистина забравихме, а би било престъпление да се лишим от това, при положение че магазинът е просто отсреща.

И те излязоха.

Но никога повече не се върнаха в къщи.

***

Неделя сутрин

- Здрасти, жабче, виж каква пижама имам…

- Квак…

- Малко мокра от съня, ама какво – хубава си е, мекичка…

- Квак..

- … бархетна. Нищо, че е през лятото – пипни, пипни да видиш колко е хубава.

- Квак…

- Хубаво е неделя сутрин… искаш ли да правим секс?

- Квак…

- Хайде, знам, че и ти искаш, да го направим ли?

- Квак…

(Влиза Уинстън Чърчил, както винаги – черно-бял. Пуши пура и гледа.)

Днешни мисли

Аз мълча.

Някои по-стари

Някои по-стари неща от периода 2004 г.
ruatni2

Изповедта на една мутра

Аз бия
Ти биеш
Но ти биеш по-добре…

(Откъс от „Граматика на боя“)

Аз съм млад човек, но вече не чак толкова млад – към трийсетте, но младея, пък и не съм възприел онова чувство на опитност и тежест, което в някакъв момент хората си нахлузват. Слаб съм – с астенично телосложение – и много чувствителен организъм. Болнав съм. Блед. И винаги (почти винаги) съм меланхолично настроен. Психически съм неиздържлив, емоционално лабилен и с особено изразена чувствителност и ранимост. С хората съм плах, много плах, всички казват – дори прекалено. Не умея да общувам и почти нямам социални контакти, а с жените – тази болна тема – абсолютно никакви, освен с малки изключения. Но у мен има една особеност. Тя не ме прави уникален, но все пак изпъква напред и затова не мога да не я спомена като нещо основно.
Аз обичам да бия.

Започнах да бия още като малък, млатех връстниците си както заваря и тъй като тогава нямах принципен подход, това означаваше, че просто ги възприемах като малки барабанчета, които биех до полуда. Звуците които изтръгвах от тях бяха, разбира се, не толкова едномонотонни като от барабан, но затова пък точно толкова силни, колкото може да си представи човек. Биех всичко. Биех колите. Удрях ги, до кръв си наранявах юмруците в тенекиените им брони и тогава се сещах, че не е нужно да бъда толкова честен с тях, колкото с хората, които издебвах изотзад и бухвах с всичка сила в гърба, от което те спираха да дишат за известно време и със зачервени лица се опитваха да сугестират диафрагмата си. При колите естествено много рано се досетих, че тях, като предмети, мога спокойно да удрям с други предмети и така открих инструментите за побой. Железни и дървени пръти, бухалки, боксове и всичко, което ми попаднеше под ръка, политаше към ламарината. Към стъклата. Към въобще тези толкова удобни иначе средства за превозване от едно място на друго. (Обожавах да ги замервам с бетонни блокове.) И към хората започнах да се отнасям с една по-голяма зрялост. Не се ограничавах в уредите за бой и това разширяваше хоризонтите ми неимоверно. Биех трамваите. Но това въобще не е важно, нали говорех за хората, за хората! Биех ги с машини, със сешоари, с гореспоменатите метални пръти и бухалки (които, сега ми хрумна, е много находчиво да се наричат „бъхталки“). С камъни също обичах да бия. Този древен метод на бой не бива да подлъгва със своята примитивност. Няколко неориентирани индивиди и малко камъни с различна големина и форма – това си е цяла симфония. Но въпреки това, въпреки тези технически усъвършенствания в боя, аз си бях твърдо привързан към традиционализма – удрянето с ръце, бъхтането, млатенето до нараняването им до кръв и контузии. Всъщност терминът „традиционализъм“ ми се изплъзна в бързината и аз, разбира се, трябва да се поправя, че всъщност ставаше дума за страст, за истинска привързаност към кръвта и болката – и собствената, и чуждата, една култова драма на яростта, едно жертвоприношение на олтара на садизма. Ако всичко това отговаря на гореспоменатия „традиционализъм “ – моля, но така или иначе всичко това няма значение, а бях само на колко – 7, 8, после 10, 11 и т. н. години… Това понякога ме възгордява – нима не съм бил гений – от такава възраст и вече брилянтен? Но бързо отпъждам тези мисли. Та те са толкова беззначителни сега, сега, когато вместо да се самообожествявам интроспективно, мога да го правя инкарнативно (ама че дума изковах) – като наистина бия, бия, бия, бия…
Сега вече като по-стар, макар и да споменах в началото, че нито съм толкова стар, нито се чувствам особено възрастен, мога да кажа, че наистина единственото, което мога да правя като хората е да бия. И го правя непрекъснато. Единствената разлика е, че сега някак си го правя наистина виртуозно – с една небрежност, с лека усмивка, с непреминаващо границата на вкуса отегчение. Но това не значи, че страстта ми е намаляла, наистина съжалявам, ако съм произвел това впечатление. Напротив, не е намаляла, а е някак узряла и то не в баналния смисъл, в който посредствените хора употребяват тази дума, пък и всички думи въобще, а в смисъла на нещо като ферментация. Неизживени преживявания, неизказани мисли, неизразени чувства – всичко това се наслоява, наслоява на дъното на нещо като някакъв въображаем бидон и там се компресира, вкисва се и се отравя. А отгоре постъпва още материя – още по-добре, количеството се увеличава, масата натиска по-долните, по-отровни материи още повече, по-силно, и те стават още по-отровни. И цялата отрова става в още по-голямо количество и още по-концентрирана, и понеже всичко това няма къде да излезе, се получава наистина един шедьовър на емоционалната разяждаща, киселинно осмъртяваща, убийствено мълчаливо изгаряща патологична душевна смес.
Ето, това изречение не излезе хубаво – прекалено описателно, претенциозно в стремежа си да даде представа на читателя как се чувствам. А това е глупаво – това е невъзможно, а не е и нужно. АЗ БИЯ. Аз бия теб, ти биеш мен, ние бием всички, всички бият нас, но аз бия с дива страст и вас, и нас, и дори и себе си. Не е ли поетично… През цялото време във външния свят аз бия и съм биел. Страстта, която влагам в побоя си над хората е огромна, не символична, а реална, не преекспонирана, напъната, а истинска, извираща дълбоко от сърцето ми. Наистина обичам да бия. Шокът. Нелепото лице на бития, изумено от ударите… Бия и невинни, и виновни, защо трябва да има причина, а тези които не са ми направили нищо, са наистина сладки, и искам да кажа, че абсолютно никого не изтезавам, бавно и хладнокръвно, не, нищо и никога не правя хладнокръвно, просто се нахвърлям с юмруци. Нахвърлям се така, както гладният се нахвърля на храна – не спирам, докато съвсем не се изтощя, докато и от мен не закапе кръв, и тогава гледам тази кръв с едно щастие, или поне зачатък на щастие. Гледам я – тъмночервена, мълчалива (кръвта никога не изрича думи, или поне не и такива без алитерации), гъста, гъста – аз я познавам – тя е изпълнена с отрова, тя е изпълнена с онази отрова, с която е пълна душата ми.
Но аз пак се отплеснах да се самоанализирам, а това не носи особено щастие, или да го наречем – удовлетворение. Колко по-добре е да биеш! Да мачкаш телата на тези голи охлюви – „другите“. Те нямат кръв. Те имат червена течност пълна с еритроцити. Точно те правят кръвта им червена. Но това е боя, или поне за мен е боя – толкова е глупаво. Моята кръв я оцветява отровата – онова нещо, което по неведоми пътища съдбата е отредила да произвеждам в сърцето си в огромни количества и с такова безупречно качество. А онова – физическото сърце я изпомпва, изпомпва денонощно, неуморно. Ей, сърце, не ти ли се иска да излееш малко навън? Да покапе по този свят отровата. Няма ли да се стресне той? Той гори от нея – знам го, разбира се, гори не физически, но какво значи понятието физически? Аз го чувствам . За горенето става въпрос. Затова бия. За да бия. За да продължавам да бия. И ще продължавам да бия винаги. Винаги и завинаги бой. А смъртта? Смъртта не е лоша идея. Но един особено умен човек, когото бих, ми каза, че при това положение едва ли ще умра. Въобще не се и усъмних в думите му, само дето дотогава не беше имало авторитетен източник, който да потвърди собствените ми подозрения. Та нали възниква въпросът – а какво ще стане с отровата? Какво наистина ще стане? Ами нищо няма да стане, нищо не може и да стане и затова няма да умра. Просто ще бия. Ще бия и толкоз. Вярно, че другите хора са улеснени до известна степен в това отношение, но, еееее, сега пък – то не може на всички да им е готино.
Понеже бия различни хора и понякога попадам и на умни (като онзи със смъртта), често си говоря с тях за тези неща (не искам да кажа, че често попадам на умни, а че ако попадна, си говорим главно такива неща). И няколко ми казаха, че в крайна сметка вечността не е безкрайна продължителност на времето, а нещо друго, и че сегашният „времеви“ свят ще премине, и че доста неща ще се поразместят. „Тогава може би и за теб ще има промяна…“ – казваха ми те, гледайки ме с проницателни, незлобливи и леко наплашени от мен очи. „Да!“ – казвах аз и двете страни установявахме, че мълчаливо сме стигнали до единство на мненията. Понякога споделяхме откритията си и ги обсъждахме, а друг път просто замълчавахме в сърцезание. Аз лично не давам предимство на нито един от двата начина. Всъщност е по-добре, че ги имаше и двата. Отговорът беше – „Тогава ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам…. „

Бия
Броя
Ударите на сърцето си аз
Подарявам на хората
Полудели са те
Без моя бой
Или аз съм луд
За тях
Кръвта
Ръждива
Пределно ясно
Ме учи
На мъдрост
Намирам я в болката
Мир няма
Мъдрост не е, а само
Друм
(Продължавам да бия наум)

Кн (3)

(продължава от предишния път)

III

Цанко и неговите контакти. Цанко не можел да избегне, а и не се стремял към това, контактите със своите колеги. Странни хора били те и първоначално Цанко смятал, че те са му донякъде сродни – защото всички заедно са изправени срещу Стената. С течение на времето възгледите му по този въпрос се променили. Ето какви били колегите на Цанко в стаята – Иван, Гиша и Митко. Иван бил най-възрастният – много дебел, с огромни пръсти – кюфтета, той опипвал пътя си през жълтите стаи. Тогава лющещата се боя падала на дребни фини парченца, които оставали по пода, а друга част се размазвали по ръцете на Иван. Но понеже стените все пак били мръсни, от това ръцете му не ставали жълтеникави, а по-скоро сиви, с отенък на нещо друго, което не би могло да се определи еднозначно като цвят. Иван бил „ларж“ човек и затова не се чувствал неудобно, че се движи през помещенията по различен от този на другите хора начин. Той обичал да залита. Блъскал се и се въртял в лабиринта от лющещи се стени, а понякога, понеже бил много едър, влизал в стаите в стил „бруст“, разтваряйки вратата като процеп, през който да се промъкне огромното му туловище. Не бил злобен. Не но не можем да го наречем и добряк – неизвестно защо.
Той не обичал много работата си на бюрото и затова често отивал някъде из етажите на сградата, придвижвайки се по своя неповторим начин, като по пътя се спирал и заговорвал с други служители. Основното хоби на Иван било да прощава. Да прощава на другите, че не се интересуват от футбол. Иван досега не бил намерил достоен събеседник на тази тема за него и за това гледал всички останали малко или повече отвисоко. Това включва и най-големите запалянковци, даже и те му се стрували лаици. Особено глупави му се стрували тези, които в разговорите за футбол споменавали факти – та нима не знаели, че зад тези факти се крият неправолинейни, тайни процеси, които само един познавач би могъл да разбира. А за тези процеси, разбира се, не е нужно да се говори, познавачите ги подразбират, без да говорят изобщо. Въобще, в света на Иван познавачите били хората, които изобщо не говорят за футбол, тъй като всичко им е ясно. На пръв поглед би било трудно те да се различат от хората, които не говорят за футбол, защото просто не се интересуват, но все пак нали познавачите са за това – за да са наясно с нещата. В този ред на мисли Иван не презирал особено Цанко, който нямал никакви интереси към футбола. Напротив, понеже Цанко не претендирал да разбира нещо, което бива разбирано от не повече от 200 – 300 души в целия свят, той се доближавал до абсолютната истина, макар и по един индиректен и неконкретен начин. Понякога Цанко засягал футболната тема пред Иван, споменавайки някакви скорошни конкретни факти, например – еди кой-си отбор победи еди кой-си отбор. В това споменаване, обаче, Цанко мълчаливо и всъщност без да предполага дали ще бъде разбран, влагал едно смирение пред пълното си невежество по темата. Понякога това довеждало някои от другите запалянковци в службата до гневни изблици, понеже коментара на Цанко, макар и без да е коментар по същество, показва едно невежество и неуважение към футбола, дори някои намирали в думите му еретични (спрямо тяхното виждане за нещата, разбира се) намеци и опит да се подметнат крайно вредни идеи, може би дори съзнателно. Но Иван в такива случаи никога не реагирал така. Той се подсмихвал доброжелателно и замълчавал, той възприемал поведението на Цанко като някакъв вид дзен хумор, макар да съзнавал, че Цанко не е много наясно за какво точно става дума.
Гиша и Митко били различни. Гиша бил млад – горе долу на възрастта на Цанко и би трябвало да установят някакви по-близки контакти (а странното му име водело началото си от произхода на майка му – от някакво много затънтено село, поради което тя – жена с претенции за начетеност, смятала, че това е архаична форма на съществуващо в селото традиционно име. Това име обаче остава за нас неизвестно), но вместо това те установили интензивни, но повърхностни отношения. Характерна за Гиша била бързината. Това се дължи на темперамента му и други особености разбира се, но така или иначе той вършел всичко с зашеметяваща бързина и припряност. Това карало Цанко да се замисля, дали у Гиша мислите имат необходимата дълбочина, за да може да се проведе някакъв горе-долу по-сносен разговор. Както повечето хора, той смятал, че абсолютно всичко му е ясно, докато Цанко напротив – смятал, че на самия него съвсем не всички неща са му ясни и това представлявало една много тънка но непреодолима бариера в разговорите му с него. Осъществявало се някакъв вид приплъзване, по време на общуването им Гиша се разгръщал могъщо и бързо, като някакъв надуваем обект например, докато Цанко най-често се оказвал в ролята на изумен наблюдател, който нямал време да покаже на воя събеседник гледната си точка – не толкова странна, колкото несъвместима със завършеността и лесно изпълнената, по силата на вече използваното сравнение, с някакъв газ , позиция на Гиша. Размишленията на Цанко били такива, че той винаги имал предвид възможността много да греши, което би го изложило на жестокия приемех на евентуални наблюдатели, но Цанко не се стремял да си изработва защити срещу това (възможно е в това му поведение да има пръст и драматичният му опит от сблъсъците със „Стената“ – трябва винаги да имаме предвид тази възможност). У Гиша всичко било лесно и просто, макар темите, които засягали да не били елементарни или семпли, както някой би могъл да си помисли. У Гиша всичко някак си било „готово“, което правело разликата му с Цанко доста съществена и осъществявало между тях горепосочената бариера. Въпреки всички тези неща те били на почти едно и също мнение за всичко. Но Цанко много скоро престанал да смята Гиша за човек, с който могат заедно да дават отпор на „Стената“ и в крайна сметка не го смятал за някой, на който си струва да обръща особено внимание.
А Митко пък бил съвсем друга работа. Той бил може би най-доброто олицетворение на понятието „стена“, макар и Цанко да не го свързвал пряко с „онази Стена“. Бил сух, висок, но младеещ човек на около петдесет години, който с любов и усърдие се занимавал с работата си, която обаче, по мнението на Цанко, а дори и на други хора, при това съвсем непредубедени, била свръх ненужна и лишена от смисъл. По тази и други причини на Цанко общуването му с него му се струвало напълно изпразнено от съдържание и се провеждало напълно формално. Това не значи обаче, че то не било интензивно. Всъщност не било интензивно, но формалността предполага именно това – пълно подобие на спонтанност, самата формалност бил всъщност именно такава – напълно спонтанна. Цанко наблюдавал Митко – не особено внимателно, разбира се, но просто е естествено, че той често попадал в полезрението му, и установил, че Митко във всеки аспект на поведението си и отношенията си с хората е абсолютно казионен, което карало и Цанко да не му обръща особено внимание. Но тук интересното, е че у Цанко се зародила мисълта, че Митко вътрешно съвсем не е фалшив и празен човек, а просто малък. Много малък, мъничък, мъничък Митко. За да се защити от огромния и неразбираем външен свят, малкият Митко е приел това, макар и не много достойно за уважение, поведение. Това донякъде напомняло на Цанковите взаимоотношения със света и особено на наличието в тях на „Стената“. Разбира се тези прилики по никакъв начин не можели да доведат до истинско „реално“ общуване между тях. Просто Митко се бил покрил. А може би и бил щастлив в това си положение, Цанко не знаел. Не знаел и как Митко е стигнал до тук. В края на краищата Митко може да изглеждал щастлив и поради доброто си финансово положение – последица от богати родители.

(следва продължение)

Кн (2)

(продължава от предишния път)

II

Работата на Цанко. Цанко имал за задача да се труди, но работата тук се вършела по особен начин. Начин, който той в началото не възприемал за истина, а по-скоро като някаква шега. Работата била умствена, което за Цанко значело физическа, защото като най-низш в отдела, трябвало да извършва физическото и въплъщение. Но докато той би могъл да разбере, че може да бъде най-ниското ниво в движението на една йерархична машина, работа досадна и не изискваща много замисляне, то все по голямото му навлизане в процесите на административния апарат го хвърляли в пълно объркване. Първото му логично предположение би трябвало да бъде, че всъщност нищо няма смисъл. Че няма организиращ принцип, спускащ се отгоре, от високите нива към по-ниските, малко тегав, малко сложноват и може би малко тънко непознаваем – такава степен на висше разсъждение, което за по-низшестоящите изглежда плоско или натоварено с известни излишъци, но от гледна точка на един рационален свръхпроницателен управленски слой на мисловност, недостъпен съвсем, а и недължащ обяснение на по-ниските слоеве – съдържащ в себе си парадигмата на административния ръководен абсолют – непознаваем, или трудно познаваем, трудно различим от тривиалното, често бъркан с нелепица, но вечен и твърдо съществуващ. Да, този предполагаем административен абсолют не би бил съвършен наистина, т.е. буквално не би бил абсолют, чисто заради човешкото несъвършенство, но погледнато в абстрактен смисъл – той би бил съвършен, макар и несъвършен, само заради тоталната си идейност, лишена от други, смущаващи предпоставки. Цанко веднага, макар и внимателно отхвърлил трепета, не чак толкова мисъл, предлагащ този ужас – пълното безсмислие. Та той бил съвсем нов, макар и вече не съвсем новак – как можел да вади такива смели изводи? При това груби и, честно казано, Цанко се усъмнил, че това първоначално светотатство има нещо общо със селския му произход.
По-късно дори го повишили. Сега вече от това ниво, той смесвал физическата работа по пренасяне и подреждане на документи с истинска административна работа или вече труд, умствен, на една по-висока степен, по-мъгляв, следователно и наистина по-труден, неподходящ за новаци. Тук обаче Цанко се чувствал сравнително добре, т.е. не по-различно от преди, съвсем кратко време. Време било да се срещне с истинската сложност на професията си – недостъпността, едвам възможното достигане до СМИСЪЛА. А трябва да се има предвид, че на тази позиция той бил и по-близо до него. Изключително го притеснявало това, че не може добре да обхване даже простия смисъл на ежедневната си работа, който би трябвало да бъде все пак достатъчно опростен и „смлян“ или ако можем да използваме тази метафора – смачкан, за да може човек на това ниво от йерархията да го обхване. Имало например някои неща, които едновременно го плашели, но пък и от друга страна успокоявали. Например изчислявайки грубо, но все пак внимателно, според наличните данни и съществуващия абстрактен модел, поне доколкото е познаваем на този етап, количеството време оставащо до следващото му повишение в йерархията, се получавала малко фрапиращата стойност от 124332343х10 на степен12-та години. Това очевидно надхвърляло продължителността на един нормален човешки живот и правело това повишение крайно недостъпно за Цанко. Но от друга страна, както казахме, това донякъде го успокоявало, тъй като било много възможно на едно по-високо ниво да се сблъска с трудности при осмислянето, пред които сегашните да му се сторят като детска игра. Цанко постепенно, но всъщност доста бързо навлязъл в криза. Той бил поставен пред избора дали да полудее или да излезе по някакъв начин от ситуацията. Той решил все пак да се бори и избрал втората възможност. Решил да раздели наблюдаемия свят на две – светът, ръководен от административния абсолют – сложен и шокиращ, и друг – правилен и логично осмислен, според разбиранията на Цанко. Той запазил личността си като я оставил да живее във втория свят, приемайки обаче, че той е нереален или със съмнителна реалност, а чистата реалност оставил за другия – обкръжаващия го свят на неговата ежедневна работа. За да му е по лесно да борави с тази система, измислил имена, значими за вътрешния му свят до степен на свещеност, на понятията, които го обкръжавали. Светът на авторитетния абсолют нахлуващ в ежедневието му нарекъл „Стената“. С течение на времето той изследвал тази стена и установил, че тя не е хомогенна и проста, а се състои от поне още един елемент – прозрачна преграда, разполагаща се най-отпред, която нарекъл „Стъклото“. „Стъклото“ поддържало тази илюзия за непрекъснатост между двата свята, тази илюзия, която го подмамвала да посегне и да „докосне“ нещата отвъд, което в този контекст означавало да „разбере“ и да „приеме“. Наблюдавайки Стената обаче, той събирал все повече информация за нея. Например, оказало се, че тя не е статична и инертна, каквито са стените в истинския свят. Цанко, не без съпътстващата доза страдание, разбира се, забелязал, че тя се движи и нещо повече – тя – Стената има отношение към него. Това разбрал, след като видял, че тя има степени на „приближаване“ и „отдалечаване“ и, което е най-важното в случая, тя от време на време го „нападала“. Тя, със сила, внезапно нахлувала в неговия свят, удряла мощно и се опитвала да го унищожи, което всъщност означава да слее двата свята и да погълне в себе си Цанко. Цанко с мъжество се борел. Много страст и устременост хвърлял в тези битки, защото все пак той защитавал нещо съвсем достатъчно важно – собственото си оцеляване. На моменти му се струвало, че ще се срине. Но Стената в даден момент се оттегляла. Не успяла да сломи Цанко по този начин, макар той понякога след такива битки се чудел кой е победил всъщност – той или Стената. Но трябвало да мине известно време, докато се досети, че не е Стената – в противен случай той би трябвало да е луд – а смятал, че може да разбере това, макар и логически да не можел да си обясни как. Тук се разкрива обаче една друга особеност на Стената – една коварност, една хитрост, която не малко пъти почти струвала разума на Цанко. Стената понякога „притихвала“. В продължение на много време, понякога дори повече от година, тя замирала, почти се смалявала , изпадала в летаргия. Това карало Цанко да се отпусне, да забрави за вечната си борба с нея и дори, което било най опасното от всичко – да се усъмни в нейното съществуване… И тогава Цанко, демобилизиран, забравил „законите“ си (той си бил измислил списък от закони, които си повтарял, за да се предпазва от Стената) бивал жестоко нападнат от нея. Тя, като озверяла ламя или, прощавайте за това плоско сравнение, по-скоро като срутващ се калкан на висока къща при земетресение, връхлитала върху него, мачкайки го, мъчейки го, задушавайки го, почти убивайки го. В такива моменти Цанко имал чувството, а то всъщност не било чувство, а пълна увереност, че стената изпитва удоволствие от страданието му. Тогава той почти виждал някакви очи. Някакви жестоки, разярени, садистични очи. Играещи си, весели по лош начин, кървясали, но съвсем леко, злонамерени, подигравателни и което го карало да настръхва – очи, които го познават много отдавна. Очи, които са го следели, търсели, дебнели, не са го изпускали. Тогава Цанко въвел понятието „Очите на Стената“. Това го подтиквало към размисъл. Той се връщал назад във времето и преоценявал събитията от живота си. Струвало му се, че тези очи невидимо са го наблюдавали още много отдавна – може би още дори в селото?

(следва продължение)

Кн

Преди време литературният клуб „Мравка“ ми предложи да напиша разказ или есе на тема „Съвременният Маелстрьом, или вечерята на Мьобиус“. Попитах, малко объркан, как точно трябва да разбирам това, а те ми отговориха, че ако в главата ми въобще може да възникне такъв въпрос, то аз съм пълен тиквеник и контактите ми с клуба е редно да се разредят. Тъй като не членувам в клуб „Мравка“, но техните насоки ми допадат и бих желал някой ден да мога, без да се оглеждам засрамено, да твърдя, че гравитирам около него, а след това, след години разбира се, да може да се случи някой запознат с историята му да ме спомене в качеството ми на второстепенен сателит, аз не продължих разговора и се оттеглих, предполагайки мълчаливо разбирателство, а по-късно предадох първата част от разказа си, озаглавен „Кн“, с подзаглавие „Живот в администрацията“.

I

Сега е тъй. Опитваш се да кажеш нещо на някого, а той пък ти се оказва колега. И разваля работата. Но срещнах друг колега, който ми разказа своята тъжна история. Живот в администрацията.
Беден бил, от малко село. Бос вървял като малък пътя до бостана, където го биели някакви цигани, а той – малък още порозовявал, като го правели. От срам. От срам и несрета – тъй скромен и свит бил. Пораства нашият юнак, покарват му първите мустачки и отива в кръчмата да изпие първата си дряновица. Жив дрян, жива вода – огнена, с онзи особен сребърен течен огън. Дряновата ракия по тези места била много силна, много люта дори, в буквалния смисъл, искам да кажа. Сурови. Сурови растения слагали в нея, горчиви, чак отровни. И избуявало мъжкото сърце като я дръпне, дръпне през устните, стиснати иначе, суровост. Да се влее в теб живот, но друг живот, сребристо-лют – чесново-свежест – като целувка с гол охлюв великан. Изрод, даващ своята особа на смъртните, преливащи си от неговото. Старост. Болест, оживявали като се докоснат до охлюва великан. Насълзени очи. Мъж се ражда. Затуй жени не я докосвали, защото веднага се задавяли – нали охлювът ги превръщал за миг в мъже, в юнаци, богатири. И те се ужасявали и бягали, мислено, разбира се, от тази поляна на мъжете, на танцуващите потури. Целунала веднъж охлюва Станка – селската проститутка, стърва – най-лична засукана позастаряла и груба. И плюла и се задавила и проклела трижди тая ракия – такъв живот – такова село.
И влиза нашият юнак – младо зелено, срамно, неочупило се момче. И дряновицата му наливат – тъй поръчало за смях на мнозина. И казва кръчмарят – „ах“, с онзи подигравателен банален сарказъм, който само по нашите селски земи е възможен. Стоят те двамата – момчето и ракията. А ароматът и се носи чак до другия край на кръчмата, за краткост може да го наричаме „хоризонт“. Притихнали всички, защото се чудели – дали „машкото“ (обидно-подигравателно така го наричали ) ще приеме слизестината у себе си. Ще се надигне ли оня дух, подобен на чук, който да направи очи по-твърди от стомана и блестящи като ципа, отблясъкът на охлюва. И тогава младежът се обрекъл на решителност и смелост, а в стаята нахлул Борко – синът на кръчмарина и му смигнал. И тогава Асен Простия станал и дръпнал Цанко – момчето наше за ръкава, така че той залитнал и за малко да събори дряновицата. А Друзимах – човек с такъв странен прякор – груб и несвестен, с гръмък смях извадил дайрето и започнал да подрънква. Мелодия, която никой не бил чувал и не можел и да си представи – без ритъм – само маймунджулък. А кръчмарят вече съвсем спокойно започнал да се смее – сякаш бил изтекъл срок, отвъд който всичко било решено. А Друзимах блъснал Цанко така силно, че той си ударил гръбнака в тезгяха, не много лошо, разбира се, но се разсипала дряновицата. А Асен Простият плеснал с ръце и посочил на публиката, която между другото много слабо се интересувала от случващото се, Цанко – пишман юнака. И го хванал за ръката, с всичка сила го задърпал, все едно да го изправя. И плюнали някои от пиещите – не юнак било това – а цяло чучело. За Цанко – какво да говорим- с насълзени очи – не от лютия плужек, а от женска лигавина, си тръгнал, изтръгвайки се със сила от ръцете на Простия и на Друзимах, които наужким се правели, че искат да го задържат, за да си похортуват, пък и втори опит да направи. А кръчмарят бил много доволен, какъвто си бил винаги, но сега трижди по-доволен от преди, защото, макар и без да се казва – ето подредиха се нещата, а не като преди – не си знаем кой – кой е. А Борко е най личният в селото. А то не е нужно даже и да се споменава. Борко през цялото това време седял на една маса наблизо и гледал хитро, подпийвайки си – сякаш наблюдава уговорена боксова среща. А може и уговорена да е била – кой знае. А не е ли това изпитът по юначество – зависи какво те уговорят….
И тъй за Цанко нямало повече живот в селото. Мрачен и подтиснат, немъжествен, той посредством роднини и познати, негнусящи се от неостаналия в тайна негов провал в живота, в мъжеството, го изпратили – там в столицата чиновник, а спял при едни особено мили хора, на които плащал наем от заплатата си – услуга, която те му правели заради познанство с роднини на майка му.
В администрацията започнал неговият съвсем друг живот, нямащ нищо общо с този в селото, макар и той да не оставил нищо забравено от преди – нито мъките, нито пък радостите, които трудно се преброявали и на единия пръст.
Странен бил животът в столицата и в частност в администрацията. Никой не го питал нито се интересувал, той мъж ли е наистина и дали се е целувал с дряновицата. Възприемали го като равен на всички останали, което, разбира се, си било жива илюзия и лицемерие от тяхна страна. Но в началото Цанко много се трудел да отгатне кои отношения на хората към него са истински и кои – престорени.
Трудно било – в жълтите канцеларии – боядисани в жълт , лющещ се цвят. Той вървял, страхувайки се от шефовете и потръпвайки от колегите , хвърлящи му жълти неразбираеми за него погледи. По късно си обяснил някои неща – впечатлението за жълтевина в очите на колегите му идвало от огромното количество алкохол, което те били свикнали да пият, но онова, което оставало като чувство, продължавало за Цанко да бъде нещо повече от загадка с предчувствие за неприятен финал.
Всичко за него било бой. Не физически – какъвто имал опасения да не отнесе в селото, но друг – душевен. Тук хората биели с пръсти. С пръстите, с които барабанели по бюрата си или с пръстите в очите си, които протягали като пипала извън телата си – Хърбърт Уелсови извънземни, хитро приспособили се към живот в прах, мърсотия и жълтевина. Начините за причиняване на душевна болка, които Цанко научил тук, били безбройни. Мириадни. Тук било царството на танцуващите ефирни садисти, които понякога силно натрапливо му се привиждали във фракове. Въобще много видения започнал да има тук той, несравнимо повече отколкото в родината си – прашното, влажно, миришещо на току-що размачкано с ръка магарешко изпражнение. Понякога му се искало да се хвърля в краката на хората и да ги целува – може би така ще ги омилостиви, а може би ще ги подтикне към грандиозно представления на садо-мазохизъм, които ще отекнат във вселената и ще предизвикат онзи бунт, който Цанко чакал. (С течение на времето у Цанко се развило убеждението, че има някакви невидими капки, които се събират и капят или пък нещо грозящо, което там някак си се надува и че всичко изведнъж ще избухне, но не оставяйки никакви следи по чиновниците, защото техният свят е неуязвим поради своята несъщественост, а по-точно несъществуващост или казано по-по градскому – нереалност. )

(следва продължение)

Гаджето ми е порно звезда

Весело сега. Аз и вагината. Да пиша за моите спомени в „щастието“. Дойде и този момент. Защото малко ми обръгна. И ми писна, но не малко. Малко мъничко – жалко. Пак да задавам въпроса „защо“, не, не бива. Скучно е вече. Уморих се. От къделята на времето, която все нещо „маже“… Или е по добре да се каже – от къделята на стремето – този конник все препуска седнал. Не можеш да видиш добри очи. Само не гледай очите. Не свъсени. А сухи, студени.
Моето гадже – порно звездата. Тя е снага – чудни очи – румени. Тя е с бедра – колони под перилата. Има бенка под лявото рамо. Ръце костеливи, като шпагат, и с добри, благи косми отгоре им. Косата и – като водопад наляво, едното и бедро и гърдата слепени за малко до откат, до откат се удрят. Не знам откъде я намерих, а и нямах време да мисля. Сега е друго – шареното, шарено. Има нещо шарено в цялата ситуация. Бедра костеливи – румени, скули, зацапани с нещо като кръв, ама засъхнала и безвредна. Малки очи. Скрити зад големи цепки. Сиво син. Голяма работа. Какво говориш, като казваш това, моме? Очите ти мълчат, казвайки свещената дума – бау. Бау – бау, аз не разбирам твоя език, аз исках малко цигански ритми и очарование. В странна поза. Твоята рокля, шарена, плетена – омбудсман. Искаш ме, шариш ме със своите бенки по лицето, стискаш ме. Исках някакъв шанс, да въздъхна в прегръдки. Мома ококорена. От чудо намокрена по лице. Ти ме гледаше, смеейки се. Сиво син. „Кои са твоите“ – питаше сякаш. Не съм сигурен. Това ли питаш? Кой си измисля? Отмяташ косата си, ръце треперещи – а може би са просто две? „Кое е това малко момче, което така ме разиграва?“ „Не знам, не съм аз.“ „Искаш го, казвай си.“ „Искам го, но…“ „Ха-ха-ха-ха-ха“ – смееш се дрезгаво – както може би само бръшлянът в усое – прашен и студен – се смее на пишман туристите, уплашени, смразени. „Какво но, мой малък Кристофър Робин? Нима Мечо Пух дириш тука? Но той е тук до теб. Трябва само да го вземеш – твой е, не се мъчи, ти, който всяка сряда биваш толкова уязвим със себе си и моите сестри – Евино семе. Груба плът. Човешка. Казвал си ми. Нима се отричаш от това? Треперенето. Нима се отричаш от треперенето? Чуй ме, малко българче. Не се срамувай. Кажи ми – не искаш ли да го усетиш в тялото ми – то е твое. Ще си спомняш разликата и ще се смееш“. Аз ще се смея. Защо да не се смея. Мое гадже приятно. Лепкавите дрехи. Белите петна. Тази тъга – да вдигнеш очи от компютъра и да се взреш в необятното. Дали „защо няма бъдеще за мен“ е въпрос, твърде преуголемен? Аз ли поисках сухата сянка? Цепките – очи. Веселата Нанси. Защо е тази сянка на бъдеще пред мен? Аз искам да бъда до теб. Винаги. Не винаги. Но не си представях нещата така. Ти не си Тя.
Приготвил съм си реч за ложе. Ти не го искаш такъв. Седя на кушетката, малкото пищовче-хармоника не ме смущава – това е най-малкото, от което мога да се смущавам при тези обстоятелства. (Преди малко съм галил ръката ти. Стискал съм. Сякаш исках да извлека нещо, треперейки) „В този час, прашната наука не ни води към нищо друго, освен към нова, но този път от плексиглас“ – започвам аз. Ти си хихикаш – леглото е твърде малко за каквото и да е, елементът на мизерия би бил толкова мил, ако… „Ако две тела се срещнат в сивата нега, аз ли ще съм той и ти ли ще си тя? Бих искал с това въведение, драги слушатели (тук правя малък жест към въображаема публика), да започна своето изказване по въпросите на секса и любовта…“ В този момент замирам, някак замечтан. Някакви не-мисли завладяват съзнанието ми и го присламчват към стената. Тази жълта прашно-мазилчеста стена. Оставям записките си да паднат до леглото. Ти ме гледаш с усмивката – тази усмивка-стена, сякаш нищо не разбираш. Не, ти наистина нищо не разбираш. Или не ти пука. А може ли така? А може би си мислиш, че е все едно? Все едно. „Аз не искам да съм тук“ – най-после казвам нещо на глас. „А къде искаш да си, приятелче“, въпреки, че си съвсем наясно, че никога не сме си говорили на „приятелче“. Не влагаш насмешка, от тази вулгарната насмешка, а от другата – твоята – „тра-ла-ла – все ми е едно“. „Искам сапун“ – казвам аз. Как леко е, когато нещо идва направо от сърцето. Ти не си объркана, а трябва. Тази реплика или я разбираш от раз, или никога. Казваш: „Сапун, сапун, сега не мога да ти намеря сапун. Сапунена ще бъда аз за теб, ако го искаш.“ Едва сега започвам да дишам. Осъзнавам, че досега не съм дишал или поне не истински. В тази кооперация на четвъртия етаж – да осъзнаеш, че дишаш а залеза. Просто а залеза. Той червен, той омаен. Тъжен той. Дори жълт. Просто. Жълт – прашинка. Той тъжен. Зрак. Защо душат тези хиени, паяците? Чакат нощта. Някой диша наистина студени издихания в това днес. Това умиращо днес. Това отвратително, умиращо, предаващо ме днес. И аз дишах една микро секунда. Но това ми беше напълно достатъчно. Да огледам тялото си, голо до кръста и жълто от залеза. Тези фини косъмчета на лявото рамо. Те ми го казаха – „жиш“, „жиш“. Миризмата на сапун за пране. Толкова архаична в тези дни. Тя ми каза.
Обясних на Егремазд – това беше артистичното и име, истинското ще го спестя от съображения за дискретност, че не искам това. Във всеки случай не и точно това. Тя ме гледаше така, както гледат всички, когато не разбират, защо животът понякога ги среща с пълни идиоти. И все пак се правеше, че ме разбира. Може би разбираше своята представа за мен. Не знам, не съм сигурен. Та в края на краищата какво разбирах аз от нейната насмешлива сухота? Всичко било наред. Щом така.
Излязох си с главоболие във вечерта. Прииска ми се да има амфибии-таксита и с такова да се гмурна в езерото „Ариана“, ако приемем , че е пълно с вода. То това … май бяха пълни глупости и отново се отдадох на натрапливите си фантазии в мрака, този студен, но честен мрак. Хапех гуми на коли. Хвърлях отворен чадър в стъклата на засилили се автомобили. Отново се въргалях по паважа. Докато хапех гумите, те нерядко ми размазваха главата. Петтонни все пак. Пробвал съм и с автобуси – наистина страхотно изживяване, имам предвид, когато тежестта ти разпльока мозъка. Иначе гумите им са малко твърди. А самосвалите? Тези огромни, боботещи гиганти. Как ми се искаше да се хвърля в краката им, т.е. гумите, и да целувам, целувам… Калта, прашните грайфери… страхотно е, полепва по устните. Може би това е любов, откъде да знам. И гръмовния рев на машината, пришпорила своя водач, който е само едно малко човече, което тя използва в движението си напред. Жълто е (забравих да спомена, че всичко това се случва на светофар и аз под предницата целувам ли, милвам, примрял от напрежение дали ще уловя мига на зеленото, за да се дръпна), „Рррауу!“ – форсиране преди съединителя. Това е екстазът. Търкулвам се в страни в последния момент, тежко дишайки. Камионът отбоботва с неистова енергия на зеленото, сякаш досега не е дишал, а е сдържал всичките тези ревове, свистения и бучения, които ритат в диафрагмата. По нататък не беше толкова интересно, защото заръмя дъждец, а той общо взето не ме вдъхновява за каквото и да е. Разбира се – червеите. Но за тях сега е рано, те ще се появят утре, а сега сякаш цялата земя е олигавена от огромен червей. Такива ми ти работи.
По късно по-малкият ми брат Барозу (още един псевдоним, с който искам да си спестя разни притеснения) ме попита как може да съм толкова тъп. Да разкарам гаджето – порно звезда? „Аз не съм я разкарал, все пак“ – казах му, макар да беше, може би, вид издребняване – „ние си оставаме приятели.“ Той ме погледна с онзи поглед, с който гледат хората, когато смятат, че са царе на безсловесната комуникация и че това е повече дори от всичко. Знам какво смяташе – все пак – порното… – кой въобще би се занимавал? Да му обясня, че в основата си не е това, не беше по силите дори на гном, появил се без никаква причина от нищото и много гневен. Махнах с ръка.