Нашето училище

 

Нашето училище имаше много стара и славна история. Към настоящия момент то се именуваше „Слава”. Преди време се е казвало „Слава на СССР, КПСС и всички братски народи”, но след демократичните промени съкратиха името му просто на „Слава”. Бившата директорка (по онова време) имала предложение името да се преобразува на „Славянка”, но завучът тогава отбелязал, че това подхожда повече на име на детска градина. Той се аргументирал с факта, че е виждал детска градина, която се казва „Прабългарче”. Директорката се съгласила, но силно натъжена, тъй като това име толкова и харесвало. Завучът забелязал разочарованието и, но си замълчал, понеже виждал, че удържа победа. През времето на прехода се смениха доста правителства и имаше един период, в който демократично настроени сили в училището изведнъж решиха и се наложиха името да не е просто „Слава”, ами по-възторженото „Слава!” (имаше възторг в онези времена и бурни емоции, и гладни стачки, и какво ли не). Това име просъществува няколко години, но после тихомълком, без никой да промълви и думичка против, беше върнато на старото си „Слава”. Общо взето нямаше недоволни, даже между учителите се разпространяваше анекдот, че гимназията ни всъщност е часовникарски техникум – заради подобната марка руски часовници. Но според мен това е несериозно и даже не е смешно, защото просто двете неща нямат нищо общо.

 

Но аз исках да разкажа за сегашния период на училището и по-точно за нашия учителски колектив – много сплотен и много приятен. Бяхме се оформили една групичка от учители, които не само си общувахме и се забавлявахме в работното си време, но и започнахме да оставаме след часовете и да се събираме в учителската стая на сладка раздумка и разпивка. Бяха невероятни преживявания, пийвахме си биричка, хапвахме си туй-унуй и разговаряхме на най-различни теми. Главно общофилософски, психологически (проблемът, касаещ народопсихологията например), а също и чисто дълбокопроникновени мистично-метафизични теми. Освен това и всеки споделяше личния си опит по разни въпроси, което беше много интересно и поучително. Но ето какви области например никога не се засягаха, тъй като ги смятахме за под нашето ниво, и подхождащи повече на учениците, на които преподавахме, отколкото на нас – техните учители. Коли, движение по пътищата, компютри (с изключение на някои чисто теоретични казуси, които даже граничеха повече с философията; причината беше, че все пак между нас имаше и учител по информатика), електронни игри, пренебрежителни коментари за чалгата, пренебрежителни коментари за нашия политически живот, а също и различните неуредици в държавата, с които може да се срещне всеки обикновен гражданин (проблеми с митници, администрации, отношение на служителите там, в разни магазини и прочее).

Нашата „компания”, както сами се наричахме, се състоеше от следните учители: учителят по литература Лулчев, учителят по физика, учителката по математика Звезда Василева, учителят по фехтовка Фотинов, (особено се наблягаше при нас на този спорт, даже бяхме с такъв профил), учителят по музика (по раншното „пеене”) Калашников (съвпадението на имената е съвсем случайно), учителят по физическо (той настояваше на думата „физкултура”, но всички по инерция си викахме „физичско”, „физическо” и т.н., а то това всъщност не е неправилно, тъй като произлиза от „физическо възпитание”, само че последното е изпуснато), учителят по трудово обучение Градинаров, който беше известен с неустоимата си страст по анцузите – имаше поне около двеста комплекта вкъщи, носеше си ги много чисто, всеки ден беше с различен и се явяваше даже по най-официални поводи с тях. Имаше и един нов учител – географът Василев, който в началото не говореше много, но един път се изпусна и каза думата „циплъцплъц”. Никой не знаеше какво е това, и като го попитахме, ни отговори, че това е езикът на едно много рядко африканско племе, който се слави с невероятно странната си граматика. Помолихме го някой път да ни разкаже за него, и той обеща. Неговата приятелка беше оперна певица и честичко се отбиваше при нас, и обсъждахме най-различни опери. Аз обаче, понеже не разбирам много от опери, и не мога да кажа много повече по въпроса. Имахме и един гост преподавател – именно учителят по информатика, защото си нямахме такъв на щат, и се налагаше да каним отвън. Той беше по принцип университетски преподавател, голямо светило в НБУ и автор на редица софтуерни решения, а също и на особено ценни научни трудове. Беше също и дълбоко религиозен, макар и по много странен начин, и ние много внимавахме да не го обидим на тази тема. Разбира се от нашата компания не можехме да изключим и директорът на училището Сони (не върви, все пак, нали разбирате). Той беше професор, много интелигентен и приветлив човек, с хапливо и малко литературно чувство за хумор, с огромна ерудиция и психологическа проницателност. Не идваше често на сбирките ни, но пък когато дойдеше, купонът ставаше наистина забавен и изключително приятен. А понякога училището навестяваше и бащата на директора – той пък беше доцент. Но по какво беше професор Сони – никой не знаеше. Иначе за баща му знаехме. Веднъж директорът ми каза по този повод: „Виждаш ли – учителят е надминал своя ученик!” Аз малко се обърках (а може би не трябваше, трябваше да поразсъждавам малко по-бързо, може би) и му казах, че доколкото знам, изразът е „Ученикът е надминал своя учител”, а и освен това само при много свободни асоциации бащата може да се сравни с учител, а синът с ученик, да не говорим, че в случая даже се прави обратното – синът е учител, а бащата – ученик. Директорът се усмихна благо и закачливо-приятелски и ми отговори: „Ето виждаш ли – ти сам го каза. Синът е учител, а бащата е ученик. Това е така, защото отглеждайки сина си, бащата се развива житейски, преодолява трудности и съзрява като личност.” „Добре – продължавах да нахалствам аз – но какво общо има това с науката и нейните титли и звания?” Тук директорът се разсмя съвсем искрено. Но добродушно, явно му приличах на малко дете, и честно казано, в сравнение с него то си беше така. „Значи, гледай сега – започна той – ти знаеш ли по какво е доцент баща ми?” „Знам.” – казах. „А знаеш ли по какво съм професор аз?” „Не” – признах си очевидния факт. „Така – продължи директорът на гимназията, моят началник – следователно въпросът ти съдържа прекалено голямо количество неопределеност, която го поставя извън рамките на рационалното. Това не означава обаче, че е безсмислен, не, той просто е ирационален. И като такъв, следователно има ирационален отговор.” „И какъв е той?” – не мирясвах с недосетливостта си аз. Директорът ме погледна проницателно. „Нарочно няма да ти го кажа. Но не за да те дразня, а за да те накарам малко да помислиш. Ще ти кажа само, че ти знаеш отговора.” Сега, след като мина известно време, мисля, че го открих, и че директорът е прав и аз винаги съм го знаел, но съм подхождал неправилно към въпроса. Отговорът е в самото взиране в това, което не принадлежи към света на логиката, не му се подчинява и е отвъд него. Когато се взираш там, ти „виждаш”. Ако наистина „виждаш”, значи виждаш и отговора.

 

Значи, бащата на Сони – доцентът, също беше много приятен и интелигентен и ние се радвахме, когато ни посещава. Той също като професора беше много ерудиран и с много познания, но честно казано – без да го обиждам – не можеше да се сравни със сина си. Ние го уважавахме, съвсем естествено, но и гледахме да сме много внимателни с него, защото имаше все пак своето бащинско влияние над Сони. Понякога му внушаваше да се направят размествания на чиновете в класните стаи по абсолютно нов начин, което беше доста трудоемко, и макар да го правехме без ропот, все пак предпочитахме да се случва по-рядко.

 

Тук искам да спомена и някои личности, които не бяха част от компанията, но понякога се появяваха при нас. Например чистачката Фрея, която беше чистокръвна шведка и… повече не се сещам какво може да се каже за нея. Разбира се, познавахме се и със счетоводителя Вапцаров (отново случайно съвпадение), който освен основната си професия, беше и любител поет, и като повечето такива, беше голям особняк. По характер беше суров, хладен и мрачен, но в никакъв случай не беше лош човек. За особеностите му – например, когато влезеше при нас в учителската стая, винаги казваше: „Хеей, пиупиупиупиупиупиу…” Дълго време не можех да разбера защо пиука така. После някой ми обясни, че това не било пиукане, а бил викал „юпи, юпи, юпи, юпи, юпи, юпи.” Това хвърли известна светлина върху нещата, но за мен продължава да няма никакъв смисъл.

Всеки от нас – учителите – си имаше някаква тема – слабост, върху която се беше съсредоточил и обикновено като се събирахме и си гаврътвахме биричките, всеки обичаше да сподели с всички „от своето си”, т.е. от своята ниша, в която дълбаеше света, образно казано, защото всеки от нас „дълбаеше света”, разбира се говоря само от абсолютно философска гледна точка.

 

Да вземем учителя по физика. Той познаваше състоянието на съвременната физика до най-голяма точност, следеше научните новини и знаеше и най-малката подробност от модела на вселената, както си го представя тази наука за момента. Формули, теории – за него това беше като „здрасти”. Там той нямаше какво да научи повече. Това, което го влечеше повече в живота му, бяха практическите познания по извършване на определени дейности, като неговият Йерусалим, ако мога така да се изразя, беше строежът на къща. Той знаеше всичко за вселената, но къщата за него беше една неизследвана вселена, със свои закони и правила, които трябва да бъдат открити. Но нали къщите са част от физическата вселена? Тогава те се подчиняват на същите физични закони, които учителят много добре знаеше. Да, но пък практическата страна на въпроса е съвсем отделна вселена. Паралелна, бих казал, макар тази, втората вселена, да е толкова по-сложна от първата, че думата „паралелна” си е един вид изхвърляне, т.е. неточност във формулирането на понятието, поради увличане в употребата на шаблонни изрази и недостатъчно осмисляне. Та учителят по физика се беше хвърлил в изучаване на тази толкова нестандартна вселена – занимание, което, мисля, би го издигнало в очите и на Карлос Кастанеда. Например, как се импрегнира покривна греда? Отговорът на този въпрос е абсолютно неизвестен, но учителят по физика ще ви каже, и то не защото е учител по физика, а Изследовател на Къщата – следното. Първо, гредата се рендосва до синкаво сиво със средно грубо ренде. После – залива се с около половин килограм безир, оставя се да втаса за около една нощ и после се извършват следните довършителни работи. Пробиват се четири малки дупки с диаметър колкото семка от индийско орехче и дълбочина към четири милиметра и гредата отново се залива, само че със син спирт против мишки, поръсва се с кафява захар за готвене, но от най-грубата, и започва да се измазва с фина четка със специално приготвена смес. Тя се състои от – пудра захар, бензин, сок от карфиол (най-добре афганистански – продавали такъв – специален – в „Мосю Бриколаж”), транформаторно масло, само че употребявано (той ми обясни защо, но го забравих), разтвор от ръжда от пружини в дестилирана вода, и прах от въглища. Престоява две денонощия и така обработената греда се залива с максимално количество бензин. Изчаква се да изсъхне и е готова. Попитах го – а не е ли възможно да платиш на някой майстор да свърши това, а ти да не се занимаваш. Той ми отговори, че е възможно, но майсторите обикновено си вършат работата през пръстите, не спазват точните закони на „онази” вселена и ти накрая получаваш не къща, ами просто някакъв паралелепипед. Той не принадлежи нито към физическата, Айнщайновата вселена, нито към другата – практическата вселена на къщите, а към никоя. И ако тръгнеш да живееш в нея – просто си загубен. Ще имаш сума ти главоболия, а на всичкото отгоре е възможно да престанеш да съществуваш, макар нито ти, нито някой друг да може да разбере това. Хванах се за главата… Следователно вероятно никога няма да имам къща. А от това не ме очаква никак добро бъдеще. После учителят по физика ми разказа как преобразувал всички пружини на леглата си вкъщи в демпфери. „Но защо е нужно това?” – го попитах аз. „Удължава живота им” – съвсем уверено и авторитетно ми отговори той. Помислих си… Всъщност нищо не си помислих, а направо се отчаях. Учителят по физика обожаваше да лакира. Също и обожаваше да разказва за това. Съвсем съзнателно не предавам тук някои от неговите разкази, защото подробностите са ужасяващи. Учителят по физика обикновено говореше, прозявайки се. Тогава нищо не разбирах от това, което казва, и се радвах, защото знаех, че говори за безир, стружки, бял спирт, лилав спирт, качествен и некачествен бензин, лакиране, безиросване, бензиносване, опояване с нафта, изкопаване на дупки с цел укрепване на къщата, места, от които можеш да си купиш качествен безир, места, които трябва да избягваш, защо газта за запалки не може да бъде използвана при строежа на къща, начини за добиване на добри стружки, както и начини да се отървеш от тях, ако не ти трябват, и други подобни много полезни неща. Учителят по физика можеше да говори много дълго време. Но на другите колеги им беше много интересно и те се включваха в темата, и се получаваше истински жив и интересен диалог.

 

Още много неща могат да се кажат за учителя по физика, но сега искам да разкажа за нашата учителка по математика – строгата, но много по човешки обективна и справедлива Звезда Василева. Тя беше донякъде интровертна, вглъбена в себе си, и често изглеждаше увлечена в далечни мисли. Дали прозираше в някаква сложна математическа тематика или пък насочваше острия си като бръснач ум към някакви общочовешки, екзистенциални въпроси, нямаше как да се узнае. Но въпреки това, тя никога не си мълчеше и откровено споделяше мнението си по всеки въпрос, дори с риск някой леко да се засегне. Никой от нас обаче не би и се засегнал за нещо. Дотолкова я уважавахме – искрящ бисер в огърлицата на нашата учителска компания. Въпросът е, че тя не беше просто умна, а направо изключително интересен човек – уникална личност. Например имаше една (не само една, разбира се) особеност – покрай всичките теории и сложнотии, които се въртяха в главата и – много се интересуваше от теория на комуникацията и кодирането. Говореше ни много интересни неща. Например беше изобретила понятието „тежест на информацията”, или „информационна тежест” (което е същото, само че думите са разменени). Тя твърдеше, че при различните степени на сложност на кодиране, тежестта на информацията не остава константа. На мен някак си ми се струваше, че не е така. Нали ако една информация се кодира, колкото и сложно да е, стига после да може да се разкодира в абсолютен смисъл, то тя си остава същата. Но Звезда Василева настояваше, че – първо, всяка информация е кодирана, т.е. не съществува некодирана информация, и освен това, степента на сложност на кодирането и безсъмнително е неопределеност. Имало само сложност на трансформацията на едно кодиране в друго и тази сложност променя, само че по неизвестна зависимост, информационната тежест. „Гледай сега – казваше тя. – аз мога да видя една буква и да я разпозная. Но мога и да не я разпозная, и да се чудя какво е това. А може и въобще да не знам, че виждам буква, например може би ти си буква, а аз дори и не подозирам.” „Аз да съм буква?” – помислих си и плавно се изчервих, защото се засрамих, че ми е проличало, че ми е станало приятно. „Тогава тежестта на информацията намалява, защото аз въобще нямам представа, че трябва да те прочета. Но ако някой учен човек ми обясни какво значиш, то аз вече ще имам тази информация” – продължи тя. Тук се изчервих още по-силно и чак се изпотих – мен ще ме обяснява учен човек? Ама че работа! „Всичко може да е информация, но ние да не го знаем. Около нас може да има изобилие от неща, които не разбираме. Те може да са безкрайно много.” Имаше нещо вярно в тази теория. Но на мен продължаваше да ми изглежда странно. „Да, но тук опираме до въпроса за абсолюта” – намеси се учителят по физическо – набит, мускулест и космат мъж, който понякога изведнъж се намесваше в разни разговори. Ние със Звезда решихме безгласно този път да не му отговаряме. Но нека да продължа за нашата впечатляваща математичка. Тя, особено когато бяхме на масата и си пийвахме, използваше една много странна нейна си оригинална форма на комуникация, която всъщност ние сами открихме – тя не ни каза за нея – при това много трудно – посредством продължителни наблюдения и анализи. Значи, тя много обичаше да прави муцки. Постепенно осъзнахме, че тя прави поредици от две-три до седем-осем муцки, разделени с пауза. Установихме, че тези серии от муцки имат повтаряемост, тоест не са произволни съчетания. Нарекохме тези серии „мимики”. Установихме още, че „мимиките” се подреждат в други поредици, разграничени с по-голяма пауза, тях нарекохме „настроения”. „Настроенията” се състояха от различен брой мимики и общо взето не се повтаряха, с някои изключения – например – по-кратките. „Мимиките” бяха много на брой, но определено – ограничено множество, и имаха вариации подчиняващи се на някакви правила, които беше много трудно да установим. Не само това, ами и „настроенията” следваха едно след друго, и едно след друго, и образуваха цялости, които по липса на каквато и да е подходяща дума, нарекохме „безмълвие”. Безмълвията бяха най-обобщаващата съвкупност от муцки и можеха да продължат различно – от няколко минути – до един-два часа. Те абсолютно никога не се повтаряха, но забелязахме, че има различни типове – според честотата на срещане на определени „мимики” в тях, например. Дълго си блъскахме главата над тези странности, докато изведнъж на някой от нас му хрумна, че по принцип муцката не е някакъв спазъм на лицето, а определено носи някаква информация от правещия я. Тогава, ако приемем, че муцката е най-дискретното различимо количество информация, то можем да направим следните асоциации. Муцката, да речем, е „единичност”, мимиката може да е пакет от единичности. Настроението тогава да го кръстим „серия от пакети”, или просто „серия”. А безмълвието пък тогава можем да наречем „сесия”. И какво се получава сега? Ами излиза, че това е поток от информация! Значи нашата брилянтна учителка по математика през цялото време е предавала потоци от информация. Но ние можем да продължим и по-нататък с разсъжденията си. Ако единичността съпоставим със „символ”, пакетът с „дума”, серията с „изречение”, тогава за сесията остава просто – „текст”. Значи нашата невероятна Звезда непрекъснато в продължение на цялото ни познанство ни е говорела „на някакъв странен език”, както се пееше в една песен. Но този език все пак беше много труден. Никой от нас не успя да го научи, с изключение на учителя по фехтовка Фотинов, по прякор „жицата” (за това по-късно), който обаче можеше само да разбира, но не и да го „говори”. Понеже те си имаха приказка с Василева, понякога водеха дълги разговори – тя на своя си, а той, естествено, на български. Беше много странно да ги наблюдаваш.

Въобще Звезда беше надарена и в много други отношения, от които няма да мога да изброя дори и половината. Но определено и вървяха езиците. Говореше основните европейски езици, а и освен това се интересуваше от скандинавистика, и езиците на всички скандинвски народи от германската група ги владееше перфектно. Включително и така наречения староисландски, както сме приели да наричаме английското „old norse”. Тя често, когато беше в подходящо настроение, ни рецитираше откъси от различни саги , както и фолклорни варианти, базирани на техните сюжети, разбира се на най-чистия и оригинален старосисландски, който можеш да чуеш. Спомням си например за Волсунгасага, Инглингасага – вероятно защото са от най-известните. Също така понякога и напяваше.

 

Мисля, че тук е и мястото да разкажа за симпатягата – учител по фехтовка Фотинов, защото той беше най-близък и най-добре се разбираше със Звезда Василева. Двамата имаха някакво особено ниво на комуникация и често прекарваха времето си в дълги разговори, понякога и насаме.

Фотинов имаше прякор „жицата” защото беше наистина много добър фехтовач, участваше в републикански състезания и с право си се гордееше със спорта си, така че рапирата му беше станала като част от тялото, като някаква жица, непрекъснато стърчаща от него. Е, това е образно казано, де, но е факт, че я носеше постоянно със себе си, и никъде не се разделяше с нея. Включително и на вечерните ни партита – ако и в едната си ръка да държи примерно бира – то с другата задължително поне леко ще докосва рапирата си. А ако не я докосваше, то от време – на време си я поглеждаше, уж тайно, макар че за всички беше ясно, че я държи под око. Фотинов имаше такъв характер – добър, услужлив и тактичен в отношението си към другите. Когато говореше, си личеше, че думите му са внимателно подбрани.

Но това не е толкова важно, по-интересни бяха, както споменах по-горе, отношенията му с учителката по математика Звезда Василева. Те, както казах, бяха уникални, а това, което най-много излизаше на повърхността от тази уникалност, бяха разговорите помежду им. Е, аз мога да говоря само за разговорите, които са водили пред общата компания, а при честите им уединявания (в това не искам да вложа никакъв насмешлив, или укорителен подтекст – нормално е за едни толкова и духовно, и душевно близки хора) – не знам как са си говорили. В тези разговори Фотинов излъчваше една много фина положителна енергия към Звезда, а тя съумяваше да му отговаря съвсем на място. Аз например, ако ме облъчат с толкова ефирни, деликатни, топли флуиди, то така щях да се объркам, че може даже да започна да пелтеча. Но нека ви демонстрирам за какво става дума. Например седим и си пийваме в учителската стая, и Фотинов обикновено казва:

- Василева, ти си свиня!

А Василева му отговаря:

- Ей, фехтовачо, а остра ли ти е сабята?

- Не се казва сабя, а „байонет”!

- И как е, как е, размахваш ли го?

- Хе-хе-хе! Излъгах те! Не се казва байонет.

- А как се казва, бе Фотинов, виждаш ли, че аз нищичко не знам? – и Звездата прави физиономия на престорена наивност.

- Няма да ти кажа!

- Но защо? – и пак някаква муцка.

- Защото си свиня!

- Ах, аз понякога съм го виждала, така да се извива…

- Извива, извива, ама се казва рапира. Знаеш ли как свисти?

- Именно, именно – страхотно е!

- Василева…

- Да?

- Ти си пуйка!

- Така ли?

- Да, и не само това, но си и пуйка, и гъска едновременно.

- Искаш да кажеш – turkey-goose – нещо такова?

- Да, точно така – турски гъз! В лицето приличаш на гъз, а пък в гъза си … самият сатана!

- Но това означава ли, че дупето ми е грозно?

- Съвсем не, сатаната е бил най-светлият от ангелите, само че после е паднал… малко надолу.

- Но нали ни го рисуват един такъв – все… неприветлив.

- Просто е спрял да се поддържа, нали знаеш как стават тия работи, Василева, аз ли да ти обяснявам?

- Ей, фехтовачо, я да ти видя рапирата…

- Василева, ти знаеш ли, че всъщност май не си свиня…

- Така ли?

- Да, ти всъщност си някакъв хибрид между слон и обезглавена муха.

- А рапирата, фехтовачо, рапирата?

- Но сега, като се замисля, се сещам, че у теб има и нещо свинско. Когато се смееш, цвилиш като оргазмещо се прасе.

- Не мога да се сдържа, признавам си го. – тя беше честен и открит човек.

- Василева…

- Рапирата?

- Ти си свиня!

 

Разговорите им можеха да продължат по този начин до безкрайност. Понякога ние останалите спирахме общия си разговор само за да ги послушаме. Просто се удивлявах – аз не мога да говоря с никого така!

От време – на време учителят по физика, за да облагороди емпатичния вълнови фон в колектива ни, когато Звезда влезеше в учителската стая, казваше нещо например от сорта на: „Василева, мръсна свиньо, престани да ядеш толкова, приличаш на слоница с хормонален дисбаланс, който води до гигантизъм. Въобще твоят елефантизъм ми причинява непредставима клаустрофобия, ти си толкова огромна, че изпълваш даже повече от цялата стая, което дори противоречи на законите на физиката, но е факт, и ме приближава до теб повече, отколкото го желая, което ми е противно, защото по принцип си крайно неприятна и като тяло, и като личност.” На подобни фрази Звезда Василева не отговаряше, а само се усмихваше, защото все пак физикът не беше фехтовач, нямаше рапира, и просто нямаше какво да се каже.

 

А сега ще разкажа за тази странна птица – информатикът, малко мрачна и особена личност, което някак си си подхожда с крайно изострения му и изразен интелект. Значи, по принцип не се интересуваше много от злободневни и обществени теми, но, както споменах преди, той беше много религиозен, въпреки че възгледите му не бяха съвсем стандартни. Глождеха го разни въпроси и той по цял ден мислеше върху тях, като почти се измъчваше, защото беше буден и търсещ. Непрекъснато говореше за един основен въпрос – дали поясът на Орион е част от Бог, или Бог е самият пояс на Орион, или пък тази група от звезди е част от учителя по физическо в нашето училище. Дори твърдеше, че това е основният въпрос, който стои пред цялото човечество, и дори че нито един човек не може да встъпи във вечното блаженство, докато не му бъде даден ясен и недвусмислен отговор. (С това определено леко се отклоняваше от традиционното християнство.) Веднъж го попитах как е възможно в такива кардинални въпроси, касаещи съдбата на всеки човек и човечеството като цяло, да е замесен и нашият физкултурник, за който едва ли някой е чувал по света. Той ме погледна малко косо и каза, че това е доста елементаризиран възглед, защото хората не винаги са знаели всичко, което знаят сега, например. Даже нещо повече – възможно е на всички хора по света да им е много добре известен нашият учител по физическо. „Но как е възможно това?” – възкликнах аз. „Ами просто може би го наричат с друго име.” – снизходително ми отговори учителят по информатика. Понечих да кажа нещо, но информатикът присви по особен начин очи, взрени някъде в далечината, и започна: „Не знам дали знаеш, но е напълно възможно нищо да не съществува, а всъщност целият свят да е илюзия, проектирана в съзнанието на учителя по физическо. И всъщност съществува само той, и нищо друго.” „Но това значи, че и ние не съществуваме, така ли?” – попитах аз. „Разбира се – погледна ме малко отвисоко, отговаряйки ми учителят. – в това всъщност е същината.” Аз му казах, че ако учителят по физическо си мислеше тези неща, то това би било солипсизъм, но ние да си го мислим, е някаква много странна форма на алтернативно перспективен солипсизъм, и не знам как на някого въобще може да му хрумне това. „Ами щом на него може да му хрумне, колко повече на нас – несъществуващите – трябва да ни хрумне то?” – беше отговорът му. Разговорът беше прекалено странен за мен и аз го продължавах не за да достигнем до някакви общи изводи, а просто защото ми беше интересно как ще отговори нашият учител – философ на въпросите, възникнали по пътя на спонтанната ми логика. „А това означава ли, че учителят по физкултура е Бог?” – попитах. „Съвсем не. Ние сме несъществуващи и въобще не можем да мислим каквито и да е неща за един съществуващ.”- ми каза той. „Но тогава излиза, че и Бог не съществува?” – предпазливо зададох въпроса си аз. А той веднага ми каза, макар че малко се издразни вътрешно от плиткостта на мислите ми, но обаче ми прости: „Абсолютно невярно. Бог със сигурност съществува.” „Но това противоречи на факта, че нищичко не съществува, освен учителят?” – зададох логичния въпрос. Тогава нашият проникновен теолог ми каза – „И двете твърдения са верни – не съществува нищо друго освен учителят по физическо, и Бог съществува абсолютно.” „Но това е пълен парадокс, това е тотално алогично!” – почти извиках аз. „Не бива да се плашиш от парадоксите, колега, за Бог няма нищо невъзможно.” – сериозно и твърдо ми отговори той. А аз си признах: „Вече напълно се обърках. Загубих свързващото звено в тази идея.” А той не ми се обиди, ами се усмихна наистина приятелски: „Спомни си пояса на Орион. Това е свързващото звено.” Освен това по късно ми каза, че мрази будизма. Аз вметнах: „В будизма име известно подобие с теориите, които ми изложи.” „Да, но според будизма, и особено някои негови течения, не съществува абсолютно нищо, абсолютно нищо! А аз не приемам това.” – така ми отговори той. Да не съществува абсолютно, ама абсолютно нищо… след предния ни разговор това не ми изглеждаше толкова странно. Дори започнах сериозно да го обмислям.

 

Сега се присетих за учителя по музика, дето – както казах – едно време му се викаше „пеене”. И той беше и интелигентна, и колоритна личност, а бе въобще нашата компания си беше супер шик. Особеното при него беше, че не беше хомосексуалист. Не че е имал някакви такива прояви, но наистина не беше, просто изобщо не харесваше жени. Не, че ги мразеше – напротив – общуваше си най-нормално с тях. Само че по никакъв начин не го привличаха по онази линия, нали се сещате… Сексуално и еротично го интересуваше друго. Не мъже, както споменах. Ами… детски барабанчета! Да, беше луд по тях, това беше неговият сексуален обект. И не само чисто физически сексуален, ами заместваше напълно ролята на жените, каквато те играят при другите мъже. Някой би казал – ами нищо ново под слънцето – това е фетишизъм. Само, че хората, които добре познават случая, веднага ще ви кажат, че въобще не е така. Наистина няма нищо общо с това известно на сексологията явление. При фетишистите техният фетиш винаги има някаква връзка с жените, често дори доста пряка. Някой се възбуждат от нечисто бельо, обувки, някакви предмети докосвани от жената, някои се възбуждат само от женската коса, а най-крайните и извратените – дори от изпражнения. Но тук нямаше нищо подобно – учителят по музика се интересуваше единствено от барабанчетата. Не го интересуваше дали имат или са имали нещо общо с каквито и да било жени или не. Тук някой може да направи отново погрешна асоциация. Да направи връзка между това, че професията му е музика, и че барабанчето е музикален инструмент. Мога да ви уверя, пък ако щете ми вярвайте, че двете неща нямаха нищо общо. И понеже са детски, трябва да ви откажа от всяка мисъл за педофилия. Абсолютно безумие е, ако си помисли някой това. Само барабанчета и барабанчета, и барабанчета, и това е.

Най-странното е – и което би объркало всеки – е, че той все пак си имаше гадже. Веднага ще кажете – аха ясно – онези неща, дето ги каза горе са леко преувеличени. Просто отново някакъв банален случай на странна перверзия, пък може и малко да се преструва, за да се направи на интересен. Не, нищо общо, нищо общо! Сега ще ви обясня за какво става дума. Учителят по музика излизаше с нея единствено защото… дупето и приличаше на детско барабанче. Да, единствено затова. Той казваше, че това е най-страхотното детско барабанче, което бил виждал в живота си. И че е влюбен до полуда в него, и че ако някога се разделят, сигурно няма да може да живее повече. Сега, нали се сещате, че все пак то не е истинско детско барабанче, а дупе, но явно учителят е успявал да се справи с този факт. Сигурно толкова много е приличало на истинско, че е можело да задоволи изискванията и на ценител като него. От самото момиче не се интересуваше като жена, естествено, единствено я възприемаше като човек. Даже бяха приятели. Но тя беше приносителката на… барабанчето! Разговаряли сме и съм го питал дали я обича. „Не – казваше – само толкова, доколкото човек обича приятелите си.” Тя иначе беше много симпатично момиче и родителите и – много странни и нестандартни хора – навремето – бунтари, я бяха кръстили Армкорлр. Изобретили са това име, като са го сглобили от два праиндоевропейски корена – *ar и *gel-/*gol. *Ar има значението на „съчетавам/съответствам добре” и е родоначалник на множество силно популярни в производните индоевропейски езици думи като например – „армия”, „ариец”, „аристократ”, също така в германските езици – думата за „ръка”, понякога „рамо” (на английски – „arm”), като вероятно и българското „рамо” е с този произход. Майката и бащата на Армкорлр са имали предвид по-военния нюанс на корена, дал началото например на латинското „arma” – „оръжия, инструменти на войната” и произлизащите от това много известни сега думи. Вторият праиндоевропейски корен е със значение „студен”, „студ”. Така че ако питаме създателите му, то името би трябвало да означава нещо като „войнстващ студ”. Но според друго тълкуване би могло да се преведе и като „благороден студ”.

Те, като истински, неподправени хипита и бяха забранили да работи за държавни организации, свързани с поддържане на реда, като полиция, армия и т.н., понеже ги смятаха за идеологически напоени с насилие, а те цял живот са се борили против насилието. Затова тя работеше като въоръжена охрана към един частен концерн. Водеше се „автоматчик” и даваше денонощни дежурства с автомат около някакви складове. Сега, трябва да признаем, че през живота си беше убила няколко души – мисля – седем или осем, но трябва да подчертая, че при напълно законни обстоятелства. Това са били просто някакви супер нагли нарушители, които не се съобразили с никакви предупреждения, изстрели в безопасна посока и т.н. Може да се каже, че направо са си го търсели. Може да са били и напълно откачени. Така, че Армкорлр в случая не може да бъде упреквана в нищо – тя просто е изпълнявала съвестно задълженията си. А те са били – да охранява. Спазвайки всички правила, наредби и закони. И тя беше наистина много свестен човек. Аз съм я виждал няколко пъти.

А Калашников (трябва да признаем факта, че понякога се получават доста странни съвпадения на имена) беше – както казах – много интелигентен човек – просто невероятен ум. Имах чувството, че знаеше всичко! Всъщност не знам дали е знаел абсолютно всичко, но честно казано, за себе си и досега вярвам, че е така. Просто където го бутнеш – и ти отговаря. И не само ерудиран – т.е. познания, научени с времето и така нататък. Този човек мислеше здраво с мозъка си и смятам, че беше открил сам огромна съкровищница от познания, до които човечеството би могло да се добере единствено за хиляди години. Няколко хиляди имам предвид. Понякога почти си играех да се изумявам дали ще може да ми отговори и му задавах хипертрудни въпроси, въпроси над които човечеството си блъска главата отвека. Например питах го:

- А какъв е смисълът на живота?

- Четиридесет и две. – беше незабавният отговор.

- Но това не беше ли нещо от „Пътеводител на галактическия стопаджия”?

- Да. Това е Отговорът на Въпроса за Живота, Вселената и Всичко останало.

- Ти наистина ли смяташ, че смисълът на живота ти е 42?

- Да, разбира се. Е, смисълът на твоя може да е 43, но се съмнявам.

- Аз мислех, че там е казано с чувство за хумор.

- А защо трябва да губим чувството си за хумор, когато мислим за смисъла на живота?

(Защо, наистина?)

- А какво представлява чувството за хумор?

- Това е, когато има нещо у теб, което не искаш другите да знаят, но все пак искаш да го изкажеш, и затова го казваш, клатейки се. Това означава: „А бе аз ви го казвам, ама то – нали знаете…”

- Значи в нещата, които са казани с чувство за хумор има много истина?

- Не много, ами абсолютната истина. Само че трябва да я изровиш от купищата боклук, с които е зарината, и освен това трябва да имаш предвид, че тя се отнася само за говорещия, не е общовалидна, и само евентуално за някой, подобен на говорещия в даденото отношение.

Друг път:

- Добре, а има ли Бог?

- Не.

- Но защо?

- Преди имаше, но го орязаха с бръснача на Окам.

- Т.е. преди е имало наистина?

- Да.

- Ама истински?

- Да, абсолютно истински, жив Бог.

- И не може ли човек да вярва в него, все пак?

- Ти ако искаш – можеш.

- А някой друг?

- Всеки може.

- А орязали ли са и други неща с този бръснач по-рано?

- Орязаха страшно много неща. Когато Окам изобрети бръснача си, хората като типични вандали почнаха да орязват, орязват… Ако не бяха орязвали, сега щеше да има поне наполовина повече от нещата, които ги има, ако не и повече.

- А тези хора, които са вандали, защо режат, какво получават от това?

- С отрязаните парчета хранят самолюбието си. И аз-овете им се подуват като дете с наднормено тегло.

- Значи всъщност Окам не е направил нещо хубаво, като го е изобретил?

- Напротив, направил е. Това е просто инструмент. Като обикновения бръснач. Зависи как го използваш.

 

Трябва да кажа нещо все пак и за учителя по физическо. Той не беше много висок, но беше много набит, як, мускулест и космат. Така че физкултурата, която преподаваше, напълно му прилягаше. Той всъщност не винаги присъстваше на нашите вечеринки, защото беше против алкохола, който според любителите на здравото тяло и здравословния начин на живот (какъвто беше и той) е вреден и трябва да се избягва напълно. Веднъж си говорехме на тази тема и той ми каза: „Алкохолът е зло. Той е чума и съсипва сламата на народа.” Разбрах какво искаше да каже, но не разбирах каква е тази слама и защо присъства в това изречение, и затова го запитах: „Защо не каза само „съсипва народа”, а каза „съсипва сламата на народа”?”. А той ми отговори: „Защото народът лежи върху сламата и върху нея живее, спи и се разпложда. Без сламата си народът не може да съществува. Тя е нещо като една от онези съставки, които, ако лишиш човек от някоя от тях и той умира – например – въздух, храна, вода. Сламата е такава съставка за народа. Затова – който съсипва сламата – той съсипва и народа.” Сега го разбрах, въпреки че звучеше много странно. Въобще учителят по физическо беше много народен човек, много го биваше по народните работи и любимата му музика – което е съвсем логично – беше народната. А относно философията му – тя беше много подходяща и характерна за един физкултурник – трябва да си здрав, да спортуваш, да се храниш правилно и т.н. Мислите му, а съответно и изказванията му бяха ориентирани главно към телесното. Въобще – много физиоцентрирана личност. Той пропагандираше усърдно не само всички видове спортове, но и просто ежедневните физически упражнения, които усилват здравето, удължават живота, а и каляват характера. Енергично препоръчваше сутрешните физзарядки, предиобедните физзарядки, следобедните физзарядки, като след тях не бива да се пропускат и вечерните кросове. Например по-рядкото му присъствие на нашите сбирки се дължеше на това, че той бързаше да се прибере от работа, за да изпълни любимия си вечерен крос. Той се състоеше в това, че тичаше из квартала по определен маршрут, така че да изтича около дванайсет километра, като на всеки пет минути спираше и правеше по четиридесет и пет лицеви опори и отново продължаваше. Насърчаваше ни и ние да правим така, като разбира се, се съобразим с възможностите си. Аз, обаче, много-много не давах ухо на неговите препоръки и той ме съжаляваше, че ще бъда болен и ще живея по-кратко. „Започни от малкото – ми казваше – и впоследствие ще достигнеш моите постижения.” „Възможно е” – отговарях, но нямах ни най-малко намерение да се занимавам с такива неща.

В НСА нашият учител беше завършил вдигане на щанги и продължаваше да си се занимава с този спорт. Винаги, когато трябваше да се пренесе нещо, викахме него. Веднъж му бях на гости и просто се изумих. Навсякъде разхвърляни щанги, лостове, железа… Имаше два гладиатора. Попитах го: „Добре, де, защо са ти два?”. Той ми отговори: „Единият ми е първият гладиатор, първият личен. А другият го спечелих на едно състезание, където излязох победител.” Е, логично е – някои имат по два джиесема, други – по два гладиатора… Освен това навсякъде в жилището бяха разпръснати различни по размери арматурни винкели и други железни пръти. Попитах го имат ли те нещо общо със спорта и за какво му са. Той ми отговори, че от време – на време ги размахва за разгрявка, пък и ако някой му прави проблеми – като размахаш железен прът пред някого – и той по-бързо се респектира.

Заради тези си леки здравословни вманиачавания, той се дразнеше от пушачите измежду нас. Но не поради въздействието на тютюна, а поради факта, че към нашата учителска стая имаше балконче, и когато на някого му се допушеше, излизаше на него и така доста често вратата на балкончето стоеше леко открехната. Неговите съображения бяха, че проветряванията трябва да се извършват не произволно, а по строго определена програма – нещо като тренировките. Например – толкова серии, по толкова повторения и т.н. Безразборните проветрявания увреждат организма и понеже според него увреждаха и неговия – от време на време се вкисваше.

Той не беше много по умствената работа и духовните неща, но си спомням, че веднъж ми каза – „Има една древна мъдрост, която всеки би трябвало да помни и да живее според нея. Тя е: „Mens sana in corpore sano.” Попитах го какво значи това. А той ми отговори: „Това е на староанглийски и означава – „Купих си нова прахосмукачка””. По-късно се сетих за това и се размислих, и си зададох въпроса – как е възможно в староанглийския, който се е говорил примерно до около дванайсети век, да е имало понятието „прахосмукачка”? После проверих в една енциклопедия и се оказа, че съществува такава сентенция, но тя е на латински, произлиза от древния Рим, и означава „Здрав дух в здраво тяло”. Явно някой се беше пошегувал с нашия физкултурен учител. Защото той – във всеки случай – не се шегуваше – познавам го и съм сигурен. Но после се замислих – алегорически погледнато в „купих си нова прахосмукачка” имаше подобен смисъл. Например прахосмукачката смуче въздуха, т.е. духа, и той влиза в нея. Прахосмукачките са твърди, т.е. „здрави” машини. Лошият въздух обаче може да ги повреди. Например въздух замърсен с някакви прекалено твърди и едри частици – пясък например, може напълно да ги изведе от строя. Почудих се над този случай – дали беше съвпадение или учителят по физическо сам беше направил тази метатрансформация. Доколкото го познавах, него не го биваше много в абстрактното мислене, но знае ли човек? А може и да е се е получило по някаква интуиция, по „народната” линия. И до ден днешен това си остава загадка за мен и въобще нямам представа за какво става дума.

 

Значи, учителят по география Василев също не присъстваше често на нашите следработни събирания. От една страна той беше по-отскоро, както вече споменах, а и от друга – беше абсолютен трезвеник – подобно на учителя по физическо, само че по друг начин. Той смяташе, че човек в нетрезво състояние не може да направи географско откритие и че цялото географско знание на света съществува само благодарение на трезвените, и освен това трезвите хора. Споменаваше често за Великите Географски Открития. Как кораби, пълни с трезвени хора, са достигали до непознати земи и са попълвали знанията на човечеството с това, което е съществувало на земята отдавна, но не е било още известно. Аз съм съгласен с него, само че не съм сигурен дали сто процента от хората в тези кораби са били трезвени. Напълно е възможно, и това не противоречи с постижимостта на Великите Географски Открития, някаква част от тези хора да са употребили алкохол. Разбира се, за да се осъществят тези открития е било необходимо точно определени хора в точно определен момент да не са употребили алкохол. И това се е случило. Защо – на този въпрос не мога да отговоря, но явно просто така е трябвало да стане.

Учителят по география беше по-отскоро в нашата „дружинка” и затова мога да кажа по-малко неща за него, като не пропускам разбира се факта, че по отношение на географията беше истинска енциклопедия. Даже по му отиваше да бъде не учител, а научно светило и името му да се цитира в почти всички публикации на тема „География”.

Споменах преди за странния език „циплъцплъц”, за който ни осведоми Василев и ни обеща да разкаже повече подробности. Една вечер се бяхме събрали в обичайната задушевна атмосфера и му припомнихме това, и той ни каза някои работи. Попитахме го например как се казва това рядко племе, което говори този език. Той ни отговори, че племето се казва „хоракоитообичатдагледатснимкисголижени”. Много дълго и много странно име. Но така е с африканските племена – само учени хора (какъвто беше и учителят по география) могат да им запомнят имената. Учителят по физическо изведнъж се намеси и каза, че името има някакъв смисъл на български, който е нещо като „любители на профанната еротика”. Ама и този учител по физическо! Мисълта му беше къса като лайно на буболечка. То е ясно, че не можеш да търсиш никакъв български в Африка, и че просто техните наименования са много сложни и трудни за произнасяне от нас – това е. Учителят по география също обясни, че двете неща нямат нищо общо, и че засега името не е разтълкувано напълно, освен че в него присъства коренът за „хора”, само че на циплъцплъц, а не на български, разбира се. Каза, че няма смисъл да ни излага пунктуално научното гледище по въпроса, защото има много версии и всичко може да се обобщи с това, че и на специалистите не им е много ясно за какво става дума. Помолихме го да ни разкаже за самия език. Той ни каза, че граматиката му е изключително странна. Например обикновено в езиците думите се разделят в различни класове – съществителни, прилагателни, числителни, глаголи, наречия и т.н. В циплъцплъц освен тези класове има и много повече, отколкото в някой друг език. Например има класове специално за сини коне, за араби, за тракащи прахосмукачки, за шведски спортистки, за черни панталони, мъртви и живи пантери, и много други. Учителят каза, че не иска да изпада в подробности, защото това не е академична лекция, а просто приятелски разговор, и просто ни дава представа за този език, а не ни „учи” – един вид – на него. “Но съществуват ли въобще сини коне в Африка?” – възкликнахме ние. „В Танзания има четири боядисани, а и в Кения имаше един боядисан, но той умря.” – учителят по география не можеше да бъде поставен натясно. Имало и точно определен вид думи, които се отнасят само за откритията на NASA. Попитахме го дали това е новост в езика, защото все пак откритията на NASA не са твърде много отколешни. Той ни каза, че не е новост, и тази словесна група е съществувала от най-древни времена, говорим за няколко хиляди години назад. „Но как е възможно това?” – попитахме го. Той отговори, че науката няма ясно становище по въпроса, единственото, което е по-изявено, е хипотезата, че има връзка между това езиково явление и масираната употреба на халюциногени, практикувана от същото племе. Някой от нас зададе въпроса какви точно халюциногени са употребявали те. Отговорът беше – месо от бяла риба. Същият попита и очевидният за всички въпрос – как е възможно месото от бяла риба да предизвиква халюцинации? Каза ни, че ставало въпрос за много специален вид бяла риба – разновидност на хека и мерлузата, но много специфичен. Помислих си – ех, ако хекът и мерлузата бяха наркотични – колко повече опит щяхме да имаме в тази насока… Аз го попитах дали и в случая на валидност на тази хипотеза, може да се даде ясно обяснение на въпроса. „Науката не знае и аз не знам – отговори. – „Никой не може да знае всичко.” Наистина, защо принуждавам някакъв човек да знае всичко? Аз например не знам много и съм си добре. А „който трупа познание, трупа тъга” – казва Еклесиаст. Това обяснява донякъде защо съм такъв веселяк. После разговорът някак си се отплесна за човекоядството и географът ни обясни, че там където се практикува – например – Папуа – Нова Гвинея – то не е подтиквано от глад, а има чисто ритуална функция. Изяждайки човека, ти взимаш „силата” му. Василев зарея замечтано поглед някъде далече и ни разказа следната история, която била азбучна за тази тема. В Папуа – Нова Гвинея местните хванали някакъв бял човек и решили да го ядат. Но преди това се поколебали и го попитали: „Ти вкусен ли си?”. (Разговорът се водел на най-финия и оригинален пиджин). Той се замислил малко и отговорил: „Не”. „Ама че късмет – казали хората от съответното племе – не е вкусен!”. Но един мъдър човек казал, че е най-добре да се свика племенен съвет, който да изясни случая, защото онзи може и да лъже. Събрал се съветът и започнали да разискват. Тъй като те били умни хора, първо бил зададен въпросът – може ли човек сам да знае дали е вкусен или не? И започнали да се питат един друг: „Ти вкусен ли си?”. Едни казвали да, други не, а един младеж даже конкретизирал: „Не съм вкусен. И по двата ми рода не сме вкусни.” Излиза, че човек може да знае дали е вкусен, или не – решило племето. Но тогава се намесил онзи младеж, дето не бил вкусен и по двата рода: „Чакайте, чакайте малко. Белите не знаят дали са вкусни, защото самите те не ядат хора, а само мамят и продават на другите разни боклуци.” Мъдреците от съвета не пренебрегнали това становище. „Я виж ти – малкият умна мисъл каза!” – рекли старейшините. Тогава продължили да разсъждават. Ако не знаеш дали си вкусен, то тогава на въпроса „Вкусен ли си?”, как би отговорил? Постигнат бил консенсус, че отговорът най-вероятно би бил подтикващ към тенденцията за неизяждане, а този отговор е „не”. Крайното решение на племенното събрание било, че „няма авторитетна информация, дали белият човек е вкусен”. След това трябвало да се вземе решение дали да го изядат или не. След кратко разискване приели, че „понеже при липсата на информация по дискутирания въпрос, то според Елементарната Теория на Вероятностите, Поддържана от Нашите Прадеди и до Днес (ЕТВПНД), вероятността той да е вкусен е по-голяма от нула и тогава според Поведенческата Теория Поддържана от Нашите Прадеди и до Днес (ПТПНПД) решението с по-голям приоритет на избираемост е да бъде изяден”. И тогава го изяли. С това учителят по география приключи разказа си. Ние го попитахме: „А известно ли е дали белият е бил вкусен?” Той отговори, че не бил, и че Ново – Гвинейците от това много се ядосали, но че това е абсолютно маловажен въпрос. „Интересно е все пак.” – казахме ние. „Не, въпросът е принципен – каза ни учителят по география – вземайки решението си, човекоядците са разсъждавали съвсем трезво и решението им е напълно в синхрон със строгата логика.” „Ето още едни трезви хора.” – изникна в главата ми.

Само за сведение – езикът „циплъцплъц” е от Нигер-Конгоанското езиково семейство – това научихме от нашия учител географ.

 

За учителя по литература Лулчев не мога да кажа много, защото той беше една изключително сложна личност и аз не съм в състояние да разбирам и опознавам толкова сложни неща. Но разбира се – все ще кажа нещо. И той като всички си имаше разни специфики и особености, като някои от тях ми правеха по-силно впечатление и съм ги запомнил. Имаше две ключови думи, чрез които се разкодираше голяма част от неговата психология – „вкусове” и „спонтанност”. Той беше голям ценител на фините и деликатни хранителни вкусове, често си хапваше разни неща и обичаше дълго да анализира едни или други комбинации. С това не искам да кажа, че е бил чревоугодник – той в никакъв случай не беше такъв. По-скоро подходящата дума е „артист”. Той се интересуваше също така и от вкусовете въобще по принцип – не само касаещи храната, ами например музикалните, вкусовете в изкуството, естетическите, преценяването на женската красота и въобще всички възможни видове вкусове. Теоретизираше с вдъхновение на тази тема и твърдо държеше на мненията си Имаше например едно схващане, на което много силно настояваше и то беше аксиоматично за него, т.е. твърдеше, че няма нужда от аргументация или доказателства, защото просто е очевидно. То се състоеше в това, че вкусовете рязко се разграничават на две групи – допустими и недопустими вкусове. Например пилешко бутче, полято с течен шоколад, и освен това с чили сос, и поръсено с настъргани моркови беше допустим вкус. Но пък ако вземем и смесим картофено пюре, сирене Пармезан и добавим и малко масло – това беше недопустим вкус. Веднъж го попитах дали всъщност всеки няма право на собствен вкус, защото просто различните хора са си различни. „Но представи си да сложиш върху пържола сладко от вишни – това е недопустимо! Това няма начин да е вкусно!” – възкликна той енергично. Аз му казах, че може би има хора, които да харесват такава комбинация. „Мислиш ли? – ми отговори с един такъв снизходителен скепсис в интонацията. – Според мен такива хора не съществуват.” Аз не се съгласих и настоявах, че могат да съществуват. Не продължихме спора си, но учителят по литература остана малко разочарован, че не споделям тази очевидна според него истина за вкусовете. Един вид – имах недопустим вкус по тази тема. Защото, както казах, той разсъждаваше за вкусовете и в най-обобщен смисъл. Понятието „лош вкус” за него имаше абсолютистки смисъл и беше крайъгълен камък в разбирането му за света. Той стигаше и до това дори, че допустимите и недопустими вкусове са първоосновата на доброто и злото в света. Смяташе, че всички злини на този свят произтичат от употребата на непозволени вкусове. „Ето виж, дори и в най-старата история, разказвана някога от човечеството – тази за Адам и Ева, змията изкушава първите хора да опитат от плода на познанието и те отхапали, но проблемът бил, че този плод всъщност не бил вкусен.” – ми сподели веднъж учителят. Аз му казах, че това е интересен въпрос, но че по-скоро първото нещо, което идва наум на човек относно него, е че плодът е бил вкусен, всички неприятности идвали от това, че е бил забранен. „Независимо откъде идват всички неприятности, неоспорим факт е, че този плод или ябълка, или каквото е там, е категорично невъзможно да е бил вкусен! Обратното води до парадокс. Освен това – помисли си – това лесно може да обясни причината да бъде забранен.” – обобщи заключението си Лулчев. Аз не исках да навлизаме в някакви сериозни спорове и само споделих, че според мен не е възможно да се установи вкусът на ябълката, и че този въпрос всъщност е маловажен за този сюжет. Учителят по литература категорично не се съгласи и отново остана леко разочарован, че се отклонявам от абсолютната истина. Веднъж при друг случай ми каза: „Ако различните хора можеха да имат различни вкусове, то това би означавало, че те не са абсолютни, а това е релативизъм, който води до тотален хаос и падение.” А аз го попитах: „Но нали например различните животни ядат различни храни – конят пасе трева, прасето обича жълъди – значи имат различни вкусове, а те са част от природата и би следвало това да е естествено?” Отговорът на учителя беше, че именно затова те са по-низши от нас и ние съвсем справедливо ги наричаме „зверове”.

По отношение на спонтанността литераторът не проявяваше склонност към анализирането и и обсъждането и, тя ми попадна в полезрението само чрез естественото емпирично наблюдение на неговото поведение. Беше много подчертана и той и се отдаваше доста често, и мисля, че осъзнаваше това си влечение, и даже специално се фокусираше върху него, като поне отстрани изглеждаше така. Вероятно изпитваше и някакво чувство на гордост от тази си даденост, защото определено излъчваше комфорт и задоволство, когато се случваше да я изявява. Тя се изразяваше във внезапно подхвърляне на странни предложения без връзка или противоречащи на това, което се прави или говори в момента, внезапно изразяване на досада и прекратяване на някакви извършвани действия, внезапно прекратяване на воден разговор, без да се довърши по естествен път и други подобни неща. Спомням си например един такъв случай. Ние, нашата учителска компания, освен че си пийвахме биричка на приятна раздумка след часовете, обикновено и на обяд излизахме заедно да похапнем някъде навън. Най-често това бяха – един ескимоски ресторант; едно много изтънчено заведение, което се не знам как се казваше, но вратата му беше точно до вратата на магазин за ортопедични пособия като стелки за дюстабан и т.н., даже вратите им бяха толкова близо една до друга, и толкова си приличаха, че понякога ги обърквахме и влизахме в магазина, и затова наричахме помежду си този ресторант „Стелката”; или ходехме в един хиндуистки храм, където познат на учителя по музика брахман ни продаваше индийско на по-ниски цени; но най-често и най-обичахме да ходим в един много симпатичен ресторант, специализиран в предлагането на нестандартна храна – „Трите мокрици”. Там имаше много разнообразни и вкусно приготвени ястия, например и досега си спомням за една прекрасна пилешка супа, която ядох там. В менюто се предлагаше разбира се и добрия стар африкански специалитет „пържени скакалци”. Имаше три вида – африкански, български и микс. Вечно се канехме някой път да си поръчаме от тях, но все нещо се отказвахме. Иначе непрекъснато си говорехме колко ще е интересно да опитаме. Нали св. Йоан Кръстител се е хранел в пустинята с див мед и акриди, а акридите са си точно скакалци. Щеше да е интересно и да разберем разликата между вкуса на българските и африканските скакалци и да направим евентуално предположение дали нашият народ някога би започнал спонтанно да ги използва за храна. Обаче все нещо ставаше и си поръчвахме друго. Та значи вървим си ние веднъж бавно и спокойно към „мокриците” и случайно забелязахме една жена – полицай, която вървеше по другия тротоар. И тогава Лулчев изведнъж изпадна в някакъв радостен екстаз и извика: „Нека да козируваме пред циците на този полицай!” и се обърна с лице към полицайката, изпъна се в поза „мирно” и ведра усмивка и козирува. Другите според мен някак се увлякоха и те последваха примера му. Аз не козирувах. Сега, вижте… Аз уважавам жените, уважавам циците им, уважавам дори полицаите, но откъде – накъде ще козирувам пред циците на някаква жена – полицай, която виждам за първи път в живота си? Това не го разбирам просто.

Ще разкажа и за един друг случай с известен елемент на спонтанност, проявен от Лулчев. Говорехме си един път за нещо, няма значение за какво, ама не бяхме на едно мнение и един вид спорехме. Не, че спорехме бурно, но единия казваше едно, другият го репликираше, и така. В един момент аз изрекох фразата: „Но защо мислиш така?”. А той ми отговори: „Просто така. Не искам да убеждавам никого.” „Но няма ли поне да се аргументираш?” – попитах го. „Нямам никакво намерение да се аргументирам.” – каза той. „Защо?” – поинтересувах се аз. „Така.” – той вдигна рамене и извади от някъде пластмасова кутийка с някаква готвена храна в нея и започна да яде. Повече не можеше да се установи никаква комуникация с него.

 

Учителят по трудово обучение Градинаров също беше бележита натура. Вече разказах за неговите анцузи, но той имаше и много други особености, с две думи – не беше елементарна личност, както и никой от нас, разбира се. Например той беше единствения технически ориентиран човек, когото познавам, който не можеше да запоява. Дори аз можех. „Добре де, какво му е толкова сложното на това запояване? – питах го понякога. – Упражнявай се и ще се научиш, то е въпрос на чалъм. Всеки може да го улови в един момент.” „Не бе, не мога. – ми казваше винаги той. – Там има една капчица – ужасно е! Тя се клати, руква все в различни посоки, трепериш и да не засъхне, а тя си прави каквото си иска, и все отива там където няма никаква полза от нея.” Тогава го питах: „Добре де, какво, ръцете ли ти треперят?” „Бе не, бе – нищо подобно. – с досада и отегчение от целия този разговор ми отговаряше той. – Просто не мога и това е. Както казваш – има някакъв чалъм, но той е прекалено сложен за мен. Някои неща просто са прекалено сложни за някои хора. А пък и „от всяко дърво свирка не става” – е казал народът – сам знаеш.” В това отношение беше прав – признавам. От всяко дърво не става свирка, но чак пък и да не можеш да запояваш…

Да, обаче в предмета, който учителят преподаваше, присъстваше и урок по запояване. Крайният изпит в този урок беше учениците собственоръчно да направят куб от дванайсет прави и твърди проводници, като ги съединят в осемте му върха чрез спойки. В началото на този урок Градинаров казваше: „Има неща, на които трябва да те научат, но има и неща, на които трябва да се научиш сам. Запояването е едно от тези неща.” След което ги оставяше да горят и мажат, както искат с поялниците, и накрая пишеше на всички шестици. Това го правеше симпатичен в очите на учениците, макар при другите уроци да беше стриктен. Но пък беше обективен, което го прави наистина добър преподавател.

Друго нещо, което беше характерно за него беше, че мразеше спорта, от всички спортове най-много мразеше футбола, а от всички футболни отбори най-много мразеше Централния Спортен Клуб на Армията, или както е по известен – ЦСКА. Това последното, не го разбирах. Добре, може да не понасяш футбола, но защо трябва да си нарочиш точно определен отбор и да го ненавиждаш? Не би ли трябвало по-скоро всички клубове да са ти еднакво неприятни, или пък безразлични, ако е така? Понеже това ми беше много любопитно и все ме човъркаше, веднъж зададох на учителя по трудово същите тези въпроси. Той ми отговори: „Защото са ужасни, зли. Те са Злото!”. Наистина Градинаров беше убеден във враждебното отношение на ЦСКА към цялото човечество и всичко хубаво и добро, и твърдо вярваше, че те са причина за всичките злини на земята. На въпроса защо все пак смята така, той само повтаряше, че са зли, мръсни, ужасни, противни, гадни, отвратителни, и са напаст, чума, и са отговорни за абсолютно всички беди. Да, учителят смяташе, че те, по някакъв не много ясен засега начин (но този въпрос бил маловажен), са причинили и всички нещастия на света, още преди своето създаване през 1948-ма година. Но отговорите му на въпросите не обясняват нищо и трябваше да се примиря, че тази материя ми е до крайност неясна и вероятно такава и ще си остане. Той дотолкова принципно ги мразеше, че когато говореше за този отбор ги наричаше с параноично-подозрителното „те”, като наблягаше на думата. Обикновено тогава и присвиваше очи по един специален начин.

Футболният клуб към който се отнасяше най-меко, беше Левски. „Те са свестни. – казваше той. – Вярно, футбол си е, но са добри момчета. И ръководството им уважавам – умни са, готини.”

Когато говорехме на темата за отношението му към ЦСКА, веднъж ги споменах като „червеният отбор”. „О, не, бъркаш. – поправи ме той. – „ЦСКА са „сините”. Червеният цвят е на Левски.” „Но защо тогава цял живот съм знаел, че е обратното – Левски са сини, а ЦСКА – червени?” – го попитах аз. Той ми отговори, че „те” манипулират умишлено чрез радиовълни съзнанията на определени хора. Това се прави с цел навреждането им и внасяне на повече хаос в света. В този момент Градинаров ме погледна с тревожно съжаление в очите. „Те са го направили и на теб.” – ми каза. Малко се усмихнах и казах, че познавам доста хора, които са същото мнение като мен по този въпрос. „Да, и аз – двама.” – отговори, а състрадателната, проницателна тревога не напускаше лицето му.

 

На сбирките ни обаче всички ние проявявахме една обща черта и тя беше – изключителната ни привързаност към наздравиците. Извършвахме този обичай с една неописуема, екзалтирана страст и нашите срещи бяха непрекъснато изпълнени с „Наздаве!”, „Наздаве!”, „Наздаве!”, като влагахме цялото си сърце и душа в тези поздрави. Вдигахме чаши и се чуквахме почти при всяка глътчица, и понеже всеки пиеше с различен ритъм, като се насложи всичко, се получаваше една доста голяма честота на това събитие. Например, имало е моменти когато вдигането на наздравиците е ставало с интервал от половин – до една минута приблизително. Тези поздравявания водеха до експоненциално нарастване на положителното настроение у нас, като с всяко следващо – магнитудът на взаимния ни екстаз ставаше все по-голям, и ни водеше неумолимо към нирваната на абсолютния колективен катарзис. Сега, трябва да подчертая, че извършвахме този ритуал само, и наистина качествено. Хич не обичахме небрежното отношение към това и работа, вършена през пръстите. Правехме нещата точно по най-строгия канон, като усилието, което полагахме за това, още повече увеличаваше блаженото чувство. Та нали това му е хубавото на ритуала – че всичко се прави по точно определен начин, без да се дават каквито и да е обяснения по въпроса. Защото всички си знаем. Вътрешно. Значи, всичко ставаше така. Когато се чукахме, всеки задължително трябваше да се чукне с всеки. Изключения не се допускаха. Разбира се при това положение броят на чукванията става доста голям, тъй като според комбинаториката той се изчислява по формулата (n^2 – n)/2, и очевидно с нарастване на броя на хората се покачва драматично, като причината е наличието на повдигане на втора степен в израза. Но това всъщност не е лошо, а е хубаво – та нали всяко чукване увеличава приятната емоция! И какво ако някой си е на другия край на стаята или на масата? Ще станеш, ще отидеш при него и ще направите каквото трябва. Даже може и да се срещнете по пътя. Затова, ако някой пропуснеше някого по подобен род причини (защото имаше и такива случаи), то другият му се обиждаше наистина сериозно, и този първият трябваше много силно да се надява да му простят. Не само човекът, с който не се е чукнал като хората, ами и свидетелите на гледката, която не само е престъпване на принципите за чукане за наздраве, но си е и направо грозна. Такива неща например – като да вдигнеш чаша към този, който е далече, гледайки го в очите с един такъв приветлив, но подчертано гузен поглед, беше абсолютно неприемливо. (Макар, че и такива неща се случваха, да му се не види!) Това, понеже не бяхме един или двама и всеки се намираше на различно място, понякога водеше до създаването на лека суматоха и едно малко хаотично блъскане. Да, но тази суматоха беше абсолютно радостна, радостна – трябва да ви уверя! Тя също допринасяше за повишаване на настроението и беше предимство, а не недостатък. Също така, когато чашите се сблъскат, звънът, който произлиза, трябва да е абсолютно чист, достатъчно силен и отекващ. Такива работи като леки докосвания, чуквания с такъв захват, който да възпрепятства резонирането на стъклото – и съответно възпроизвеждането на качествен звук, а също и само едва забележими приближавания, при които направо нищо не се чува, се смятаха без съмнение за лошо отношение към другите. Защото нали ако не се чуе истинското, възторжено „Дзън!”, то наздравицата напълно отива на кино и се превръща просто в някакво глупаво тракане. В това число спадат и случаите, когато едно „поздравяване” продължи много дълго и някой от умора накрая само вдигне чашата си към някого, макар и казвайки „наздраве” по правилния начин – това си е чист еквивалент на изричането на обида. После – следващият елемент от процедурата – самото изричане на кратката, но свещена дума „Наздраве!”. Няма да навлизам в пояснения за нейната семантична природа, защото темата е много обширна, много сложна и ще ни отдалечи от основния предмет на моето изложение, но в случая по-важното е начинът на произнасяне на тази дума. То трябва да е ясно, отчетливо, с приповдигнато настроение и апломб. Разбира се, трябва да се каже искрено – точно в това е и огромната сила на наздравиците – когато са истински и качествени – те идват направо от сърцето – и сърцата на празнуващите се сливат в едно – голямо и горящо, със заслепяваща светлина, сърце. Всичко друго е скрап, негодност и точно затова небрежно извършените наздравици са нещо изключително неприятно. Те подриват, рушат. Трябва да отбележа, че имаше един член на нашия екип, който системно нарушаваше някои, а даже дори и всички гореописани правила едновременно. Това беше учителят по физическо. На всичкото отгоре – понеже той нали беше против алкохола – пиеше само минерална вода и при това – представи си – от пластмасова чашка. При това положение можете лесно да се досетите какъв беше неговият „Дзън!”. То и човек, достатъчно обигран в „наздравето”, не би могъл да произведе нещо смислено в тази ситуация. И по тази причина ние много му се сърдехме. Но пък после му прощавахме, защото той беше една такава – толкова чалната личност, че чак да го съжалиш. Аз например, ако съм учителят по физическо – щях да полудея на секундата!

 

Разговорите ни, и в работното ни време, и по време на гореспоменатите вечерни сбирки (понякога оставахме и до дванайсет часа) бяха много интересни. Винаги пропити от дълбок смисъл и всеки даваше най-доброто от себе си. Те обикновено преминаваха под надслов „нека кажем тези думи”, което е възможно най-елитарния надслов, под който може да се води някакъв разговор. Нямам за цел да се хваля с това – просто е факт и искам да го споделя. Иска ми се и да дам някакъв пример, за да не бъда съвсем голословен. Ще изложа само няколко реплики от наши разговори, за да добиете впечатление. Не уточнявам кой какво казва, защото по-важното е да се покаже изключителната им одухотвореност.

- Аз съм само цвят лилав.

- Аз съм бик красив.

- Не подминавам розите.

- Въобще розите са чудеса – красиви и с малка рецепта на главата.

- Аз кихнах.

- Моите поздравления приятелю!

- За съжаление никога няма да мога да ти се отблагодаря, защото предполагам – няма да приемеш пари, а пък и да те почерпя, то пак не може да върне такава услуга.

- Не се притеснявай, приеми го като подарък.

- Да, но по какъв повод –така без повод –притеснявам се…

- За коледа подарих ли ти нещо?

- … Май не.

- Е, значи е за коледа.

- Благодаря ти много, страхотен си!

- За нищо, моля ти се.

***

- Фанфари! Реките текат на обратно, а Бойко Борисов е премиер.

- Шармант! Чувствам се като в осветена стая.

- Безумие! Пак ми се ходи до тоалетната.

- Пий повече от чинията –тази вода е полезна.

- Именно за това отивам –защото не издържам повече.

- Имам чувството, че съм със златна уста.

- Със сигурност това означава, че си златоуст.

- Ето вече си имаме Кевин Златоуст.

- Само малко щипе…

- Е, аз целият съм от кехлибар, мене питаш ли ме?

- Какво става, ако сложим в лайното мед?

- Не беше ли обратното?

- Не, обратното е гадост, после как ще се яде?

- Торен бръмбар и синьо сирене в герб.

- Това ще да е.

***

- Чудя се – дали Гаргантюастите или Пантагрюелистите ще победят във Франция.

- Ние в момента сме във Франция.

- Следователно е четвъртък.

- Не, следователно е сряда.

- А, да – извинявай.

- Просто!

- И Инана бродеше, и съблазняваше хората.

- Да бе, пък чичо ми и построи храм.

- Ама от по-луксозните или – такъв по-непретенциозен?

- Ами аз не съм ходил там и не съм го питал, обаче много се посещавал от хора.

- А Онан, спомняте ли си Онан?

- Да бе, после тоя кръсти онанизма.

- Макар, че двете неща нямат нищо общо.

- Не разбирам за какво говориш.

- И аз не разбирам за какво говориш.

- О кей – значи го правиме!

***

- Ами Уран, какво ще кажете за Уран?

- А, това е друга тема. Само че тъща ми го нарича Уранос.

- Какво? За дядо Дено ли говорите?

- За дядо Денчо.

- Не знам само защо в близкия изток му викат Ану.

- А баба ми е рускиня и му викаше Дяус.

- Да не е била от Питер?

- Аха.

- Е то тогава е ясно.

- А пък аз познавах един металист, който го беше кръстил Один.

- Е, знаеш ги – те металистите все натам бият.

- Йод Хе…

- Млъквай!

- Млъквайте всички. Не споменавай името Сашо Миткову напразно.

- Да и аз чувствам, че не е уместно.

***

- Танцувам и танцувам, и танцувам, и танцувам…

- По добре недей – отдолу живеят хора.

- Не е вярно – отдолу има магазини.

- Е, в тях все едно няма хора ли?

- Аз живея, за да танцувам. Ако не танцувам, не мога да живея.

- Това е вредно.

- Танцуването ме връща в „онези” времена.

- Е, нали преди малко каза, че тогава нямало време.

- Приеми думата в преносен смисъл.

- Ами явно ще трябва, нали съм животно…

- Но с благороден произход!

- Ами! Прабаба ми беше парапет.

- Един ден ще правим секс и ще те проверя. Не се подценявай толкова.

***

- Между другото, намерих часовник.

- И какво от това – всеки може да намери часовник.

- Липсваше му батерията, но явно някой го е направил.

- Не е задължително, понякога катеричките чегъртат кората на дърветата и се получават часовници, а при африканските катерички се получават калъфки за джиесеми.

- Сериозно ли? Никога не съм знаел това.

- Да. Катеричките са много симпатични животинки, обаче понякога правят големи поразии.

- Тогава да ги убием с пушка!

- Ей, вярно, айде да ги убием с пушка!

- Ама сериозно, а не като с плуването – само си говорим и после нищо не правим.

- Да, бе – сериозно, знам един магазин за оръжие, където дават пушки под наем.

- Ама колко струва?

- Някъде около четири и петдесет на месец.

- Ммм… скъпичко е.

- Да, но ако си разделим парите – какво му плащаш?

- По колко се получава?

- По седем лева на човек.

- Добро представление!

***

- Добре де, мама му стара, ако някой вкара в мен велосипед – както в разказа на Хармс, това означава ли, че той съществува?

- Кой съществува?

- Няма значение, въпросът е дали съществува.

- Мисля ,че не е правилно да се вкарват разни неща в хората.

- О, не винаги, не винаги!

- А аз пък си мисля, че въпросът не е зададен правилно.

- А как е правилно?

- Например представи си, че аз ходя. Значи – аз ли ходя, или друг ходи?

- Най вероятно ти.

- Ето това е – значи съм аз.

- Т.е. – ти си велосипед?

- Да, но не това е важното, важно е следствието, а то е, че в общия случай сигурно отивам някъде.

- В сервиз за велосипеди?

- Не бе! Въпросът е какво е това „някъде”. Това (по мое мнение) е местност, покрита с болтове и цветя.

- Аз пък, като едно кефещо се животно, ще отида където си искам.

- Да бе, да – отивай, няма проблем. Аз няма да излизам, така че ще има някой тук.

- А за джуджетата, кажи за джуджетата!

- А, това е една друга тема.

- Нищо, ти пак кажи.

- Значи, има едно място, един планински склон, по който непрекъснато тичат и се веселят.

- Да не е редакцията на вестник „Демокрация”?

- Не знам как се казва, възможно е и да се казва така.

***

- Имам нужда от кон, с който да си общувам.

- Да го яздиш?

- Не, примерно ще се редуваме – ту аз ще го яздя, ту той ще ме язди.

- Извратено!

- Не, тук въобще не става въпрос за секс.

- Още по-извратено!

- Аз просто имам нужда от общуване с подходящи за мен същества.

- Това е най-извратеното нещо, което съм чувал!

- Е, хубаво де, просто имам такава потребност.

- Знаеш ли, може и да имаш такава потребност, но чак толкова гадни неща рядко се случват, така че не се надявай много.

- Май че си прав.

- Имам една приятелка, която завърши висшето си образование в Калифорния и беше много доволна. Каза, че там зимите били доста топли.

- А какво е завършила?

- „Бродиране на анцузи с позлатена нишка с употребата на ред на Фурие”.

- А не могат ли да се бродират анцузи и без реда на Фурие?

- Могат, но то това всеки го може. Мислиш ли, че някой ще плати висока цена за такъв анцуг? И съответно ти ще получаваш ли висока заплата, ако изработваш такива анцузи?

- Да, права си, напълно е вярно.

- Тя сега в щатите ли е?

- Не, върна се – тука си е – в България.

- И намери ли си работа?

- Да, работи в една фирма за производство на пчелен мед.

- И като каква работи там?

- Учител по бойни изкуства.

- Супер, уредила се е.

- Да, но без дипломата никога нямаше да я вземат. Те търсят хора с точно такъв тип образование.

- Да, абсолютно – трябва да си преследваш целите, ако искаш да успееш.

***

- Цветя на вероятностите.

- Хубав слон, тежък и лилав.

- Армагедон – сплетените пръсти.

- Имало едно време някаква бабичка с три глави.

- Ах, щастие, измъчваш ли се ти?

- Цветни сънища, сини оргазми, малък детелфин.

- Изящен малък и оранжев скрин.

Ето – както виждате, разискваха се и кардинални въпроси, и лични теми – въобще, могат само да ми завиждат, че съм част от такава компания.