Доскоро по телевизионните екрани се въртя първи сезон на новия български сериал „Кехлибарената къща” и събра доста овации от публиката, а и от критиката. Недостигнат досега връх в този жанр, много качествен, но и при това по-добър от предишни подобни наши продукции (които също бяха оценени добре на времето си – трябва да се отбележи). Беше направено интервю със създателите на филма, които освен това са подготвили и втори сезон, който всеки момент ще тръгне по малките екрани. В това интервю те разказват интересни подробности около създаването на това хитово засега произведение, а и дават малко любопитни подсказки за развитието на сюжета, което ни предстои по-късно да видим.
ххх
Значи, беше ни малко трудно, но се справихме по принцип. В началото всъщност ни беше доста трудно, и какво ли не, а бе… Значи – имахме идеята, „плот”-а, както се казва на английски или сюжета – демек – на български, и изведнъж намерихме пари. Дотук добре. С тези основи вече можехме да си съградим нашата сградичка, позволете ми, нали така, да се изкажа малко образно. Откъде намерихме пари ли ? Ами, сега, честно казано, вече не си спомням, но важното е че можехме при тези обстоятелства вече да се заловим за работа. Какво ни трябваше? Режисьор? Намерихме го – много качествено момче – интелигентно – НАТФИЗ завършил. После намерихме и артисти. Главно известни, утвърдили се, но пуснахме и малко млади таланти, които доста, така, добре се раздаваха по време на снимките – добре им се получи. В това отношение специално съм много доволен. Имаше и непознати досега лица за нашите екрани, които станаха почти култови. А защо почти – те си станаха култови. Е, ами така – малко за скромност. После, казваме на режисьора: ”М такаааам….”. А той веднага бърза да пресича – „Аз – вика – без сценарий нищо не мога да направя. Виждате ли – аз съм режисьор – режисирам. Ако ме накарате и да измислям нещо – текст, нещо, да речем – просто казвам ви – нищо не мога да направя!” Ама че синковец! От устата за вратата! Викам му: „Слушай, сега – айде не с тоя тон, а пък за сценарий – ще ти измислим нещичко. Какво си ми се разпъчил?” И го погледнах така малко злобно, а той веднага се насви, нещо кофти му стана, защото ние му плащаме заплатата, а пък видя, че проблем всъщност няма. Особено голям, имам предвид, защото то да намериш сценаристи, т.е. качествени сценаристи в наши дни си е трудничко, и да ви кажа правичката, на този етап нямахме, на точно този етап, имам предвид, нямахме никаква идея как да решим проблема. Помислихме – ние да понапишем нещо, някакви диалози, така, което е хубаво от една страна, защото сами си знаем какво искаме и как го правим. Но от друга, пък, не бяхме сигурни, че ще се получи нещо – както трябва, нали разбирате, така, в края на краищата не сме професионалисти, и не бяхме сигурни доколко хубаво ще излезе. То може да е хубаво, ами ако не е достатъчно? Не, това не ни удовлетворяваше. Искахме нещата да си бъдат съвсем както му е редът. И после и от „Доктор Хаус” да ни завиждат. Е, не е нужно чак да ни завиждат, ама могат да кажат поне едно „Евала”. И решихме – ще търсим, както се правят тези неща по белия свят – точно както си трябва, тоест се търсят сценаристи, имам предвид. И започнахме. Излизаме на улицата, разхождаме се. Привлече ни вниманието някакъв човек с тъжен поглед и подпрял се до вързоп с картони. Попитахме го: „Извинявайте, можете ли да пишете?”, а той – „Хахово?”. „Можеш ли да пишеш, чичо?” – минахме на ти форма, защото… не знам, някак си ситуацията го предразполагаше. „Не моджем да пишем, бате, ама някаква работа имаш ли? Търсим си работа.” – ни отговори той. Замислихме се. Човекът може би ставаше, пък и беше свободен, т.е., търсеше си работа, но пък от друга страна, щом не може да пише… Значи ще трябва да диктува. А това означава, че ще трябва да намерим специално и друг човек, който да записва, записвач един вид. Отказахме се. Много сложно излизаше. Вторият човек, който срещнахме (след като се помотахме малко по улиците, разбира се) и ни привлече вниманието беше един такъв – как да ви го опиша… Ами много е трудно да се опише – един такъв – най-обикновен, с едно балтонче (то тогава беше едно студено отомврийско едно такова…), с една такава права коса, не много гъста. А бе в общи линии – някакъв. Решихме да се пробваме и да го заговорим. „Извинете, вие можете ли да пишете?” – попитахме. „А… ъъъ, в какъв смисъл дали мога?” – малко подозрително ни отговори той и май малко се и стресна. „Ами така – казваме – по най простия начин – да знаете буквите, да ги записвате…”. А той ни вика – „Мога – казва – мога ръкописно, мога и на компютър. Но ако става дума за калиграфия – нямам такива способности”. Просто ми рипна сърцето от радост, като го чух, ама не се издадох. Та точно това ни трябва! Още повече и на компютър – нали сега всички използват компютри, пък и ще си улесним и много работата със „спел чек”. Аз например веднъж писах едно писмо – някъде около два листа и всички думи до една ми подчерта с червени вълнички. Даже и едносричните думи. Но после като използвах подсказките – прас –прас и стана като бижу, направо да го публикуваш във вестника. Шедьовър! Но това няма значение. То после се оказа, че нашият даже е доста по-добър – общо взето знаеше правописа и ползваше „спел чек”-а само за разни технически грешки (а бе с две думи, взехме го, взехме го, как няма да го вземем бе!), и въобще се оказа, че направо сме си направили попадение. Питаме го, просто така, нали, с какво образование е. Интересно е да знаем все пак. „Висшист” – вика. И моят приятел като го сгълча. Ама така радостно де, с поощрение – „Бе ти що не викаш отдалече, че си висшист? Викай бе, на нас такива най-добра работа ще ни свършат.” А той отговори малко нехармонично, нелогично , т.е , не разбрах добре какво искаше да каже – „Ами аз не мога да вървя по улиците и да викам наляво и надясно, че съм висшист, само защото е така. А и освен това доста вишисти се навъдиха напоследък. Пък като гледам – никой не прави така…” Странен, човек, странен… Но пък добър сценарист излезе. На някои сцени (от филма) просто четях и плачех. А пък после като го видях и въплатено с живи образи, пък не плачех, ами се потрисах. Едни тръпки ми минаваха по цялото тяло, все едно че… пффф, не мога да го обясня. Титанизъм. Титанизъм – само тази дума ми идва наум. После двамата с моя човек си помислихме дали да не намерим и още някой човек – да помага за сценария, де. Един вид да направим сценарен екип – като в Америка. Но беше много студено, бяхме се намръзнали от ходене по улиците, а както казах, имаше и един гаден влажен вятър, и на всичкото отгоре си бях забравил шапката. Въобще… Двамата решихме да се прибираме, и че един стига. А то се получи точно така – сценарият излезе перфектен, и всичко така се нагоди с режисьора и артистите, че просто… Ами да, хвалят ни. И като се замисля – не без оправдание. Нескромно е, но е факт – какво да правиш. Думите просто излизаха от устите на артистите – така трогващо, въздействащо – просто самата истина. Ами то си е истина, в някакъв смисъл, нали ние тоя филм със замисъл го правим, а не просто така. Например вземете диалози от сорта на:
- Подай ми чашата.
- Замръзнал по улиците на Копенхаген…
- Неприятно, но все пак би ли ми подал чашата?
- О, извинявай – ето.
- Няма нищо. Но…
- Просто било много студено и… той бил цяла нощ навън.
- Не ме прекъсвай. Завъртяла му се главата по едно малко синьо сиренце.
Това разбира се е от новия сезон, така че по този начин повдигам малко завесата. За да възбудя любопитството на публиката, разбира се, но нима нямам право? А и никой няма да ми се разсърди, според мен. Абсолютно никой даже. И като съм започнал да повдигам малко завесата, ще я повдигна още малко, като ви опиша накратко част от един-два епизода, като наблягам именно на брилянтността на сценариста в този случай, а останалото ще го видите и сами. Започвам от някъде – без да обяснявам как се е стигнало до тук: Значи, тийнейджърска компания – млади, нахакани, цинично наперени. Ама от този тип тийнейджъри – богатските, разглезените деца. То, защото във филма има така доста босове, бизнесмени, и стават едни далавери, и едни тъмни истории и интриги, и въобще – феерия. Но вие си го знаете това. И тия – тийнейджърите, де – какво друго да правят – пушат, пият и се дрогират. И си говорят с техните там жаргони-маргони, и с една такава носова тарикатска интонация – просто „братле, скийшса , направо ше се размажеш”… И едно момиченце така – слабичко, симпатичничко – има ли 18 години, или няма – кой ти казва? Ама там някъде. И такова едно нахакано, намаано – с момчетата си говори, напрао, и да се шашнеш. И такива неща – там – сексологията за осми клас, те в детската градина са я взели. А сега представи си каква сексология карат. Чиста медицина – да дойде някой професор от медицинския факултет – ще му вземат шапката и ще му я наврат – там, в това… ммм … абе имаше и една латинска дума за това – както и да е. И значи, момиченцето. Това слабичкото , де – с дълга черна косичка, и права, така, – нали ме разбираш – е изпушило де що имало ганджа наоколо, и други неща сигурно пушило, и разбира се си е прочиствало гърлото с водчица (аз бих предположил – „Абсолют”, защото тя, така, най-меко влиза. Ама като знаеш тийнейджърите какви са – може и нещо от по-долна класа да е било, щото за тях – колкото по-долна проба, значи – толкова по си мъж! Значи, нищо чудно да е било и някое „Флирт”-че). И значи, нали, и разправя френда – „Ти, братле, ако се прибереш така у вас” (а той и вика „братле”, защото си е мъжко момиче, и то си е така) – „вашите веднага ще те усетят и не знам какво ще те правят – кофти ситуация. Те, дъртите, хич не ги обичат тия неща…” „И що бе, к’во ми е чак па толко?” – момичето се хили и чак прави някаква странна, но и предизвикателна поза. „Защото…” – започва момчето. Сега, тук е необходимо едно малко пояснение. В обществото широко е разпространено схващането, че когато някой пуши марихуана, ама даже и само един път да си дръпне – и веднага започва да се смее без причина. Това, разбира се, не остава незабелязано, и затова употребяващите това, иначе забранено вещество, когато се „напушат”, биват веднага разкрити, и съответната употреба по никакъв начин не може да остане вън от полезрението даже и за съвсем разсеяни и странични за дадения случай граждани. Сега, това не съвпада точно с моите лични наблюдения, а пък и познавам един човек, който ми обясняваше, че на него пък марихуаната не влияела въобще, или поне не кой знае колко особено и впечатляващо. Не знам каква е окончателната истина по въпроса, но тук специално помолихме нашия сценарист да се придържа към общовъзприетите схващания. Това може и да не е съвсем коректно от фактологическа гледна точка, но ние не можем да правим компромис със средния зрител – в края на краищата – това е сериал, предназначен за масовата публика, и като такъв, за нас е нужно да се придържаме към някои правила. След това кратко отклонение можем да продължим. Отговаря момчето, значи – „Защото се смееш като ненормална – ето защо. Ето сега например какво смешно има?”
- Ха-ха-ха-ха – това – отговаря момичето.
- Кое това?
- Хи-хи-хи-хи – туй, бе – казва тя и прави едно фино малко кръгче с пръст във въздуха, в хоризонталната плоскост.
Момчето прави разбираща, в смисъл – взимаща предвид състоянието на момичето физиономия, но и малко кисела, защото един вид – какво излиза – значи са смешни и любимите му филми, любимите му групи, най-готините му дънки дори. Но продължава приятелският си опит да предпази младата девойка от реакцията на околните, особено родителски състави, на нейното поведение.
- Добре, разбирам че „това” може да ти се струва смешно, но…
Тук девойката започва да се превива от смях:
- А бе погледни, бе! Представи си само!
- …но ти личи отвсякъде, че си напушена. Знам, че от твоя гледна точка…
Той веднага бива прекъснат от дивия кикот на момичето, като преди това то е направило същото малко кръгче във въздуха, само, че бавно и наблюдавайки внимателно показалеца си:
- Кикирикикики… Палмената държава. Страна като една човешка палма!
- … от твоя гледна точка това е смешно наистина, но се опитай…
Гледайки го с клоунски преувелично ококорени очи, тя го прекъсва отново с думите:
- Вселенски струни – дръпни. А зелената мрежичка – докосни. Тъжно е, нали? Между другото ти си мадам Пюърфой! Хи-хи-хи-хи-хи-хииииииииииии!
- Не мисля, че съм Мадам Пю… – няма значение. Исках да кажа – опитай се да се овладееш. – Най-после успява да довърши изречението си модерният кавалер.
- Но как? – този път тъмнокосата девойка участва в този смисъл на разговора, защото явно разбира, че другарят и по компания е съвсем прав – мама и татко по някакъв начин трябва да не разберат за състоянието и.
- Например… мисли си за нещо тъжно. – дава житейския си съвет момчето. Наистина добро попадение! Оригинал! Като дзен будистки монах, майстор на духовните практики, да тушиш смеха с мисли влажни и беззрачни. Продължава мисълта си:
- Някой тъжен филм, например, и без това плачеш на впечатляващите филми.
- Е, кой, например?
- Мм… Ми ти кажи, кой ти е най-тъжен?
- Ооо, да сещам се, да речем – „Титаник”!
- Именно – абсолютна трагедия!
- Каква трагедия, бе – тотален майтап хи-хи-хи-хи-хиииии….
- Но все пак – „Титаник” – толкова нещастно загинали…
- Да, сега си го представих – корабът пътува и изведнъж се надупва, и започва да се набива в морето, не мога, не, хи-хи-хи-хи-хииии…
- Но това да речем е така, но там имаше неосъществена любов – невъзможна – те всъщност за малко да се спасят, ама…
- Хихихихиххихихииии – не мога – неосъществена любов! Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет на гъза на кораба и си викат – искаме да сме заедно завинаги – не не издържам!
- Но това всъщност е тъжно, освен това става дума за героите на Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет, а не за самите тях.
- Значи, първо – знам, че става дума за героите, обаче отдавна съм ги забравила. Второ – прецакана любов – хо-хо-хо-хо-хо – това е класика!
- Но не ти ли е малко тъжно – за тях двамата – единият умира в разцвета на младостта си, а тя трябва да живее остатъка от живота си без него…?
- Свършва филма – гет аут ъф дъ руум – майтап, татенце. Искал какво, щастие, или как? Глупак! Хи-хи-хии-хи….
- Добре, но първия път, когато си го гледала, не си ли плакала, признай си!
- Плаках, признавам си.
- Спомни си защо.
- Спомням си. Защото така ми дойде отвътре – аз даже се противях.
- А сега не ти ли идва?
- Майтап!, Майтап ми идва – ох като си го представя Леонардо хленчещ на гъза – не издържам, просто. Той милият се стремил да се спаси. Ти къде бе, Иванов?
- Да, знам го този виц. Между другото този режисьор – Джеймс Камерън, имам предвид, умее да разчувства хората. Аз си спомням „Терминатор 2” – когато накрая лошият робот се разтопи в метала, някак се разчувствах, а ти?
- Ами едно време и аз се разчувствах, а сега ми е смешно, да ти кажа.
- Но защо?
- Не е ли очевидно – течният метал символизира огнената геена от Библията. През целия филм си се опитвал да прецакаш бат’Арни Шварценегер – каква друга съдба очакваш – така ти се пада – ха-ха-ха-ха-ха!
- Добре, да забравим за филмите – с тях нещо не се получава. Сети се за някоя тъжна история, която си чела или са ти разказвали, особено от детството ти – все нещо те е впечатлило.
- Ммм, я да видим – да речем – „Червената шапчица”
- Интересно, макар тя да свършва с „хепи енд”…
- Да – невероятен майтап – вълкът яде – ама, за да си подлюти апетита – замезва с чесън – ха-ха-ха!
- Не съм срещал това в оригиналната версия…
- И после, идва пушкарят…
- Искаш да кажеш ловецът.
- Пушкарят, и – на една страна пушка – на друга сабя, пуска си дет метъл и със сатъра почва да кълца корема на вълка.
- Мисля, че в момента разглеждаш друг вариант на приказката…
- Не, нормалната е, само че това си представям, ха-ха-ха-ха-хаа!
- Е, приказката наистина е малко брутална, ако я приемеш натуралистично….
- „Ако я приемеш натуралистично ” – ти си пич, бе, мееен! Не мога, не мога!
- Добре, но приказката свършва щастливо – бабата и червената шапчица са спасени, макар и по малко парадоксален начин, защо въобще се сети за тази приказка?
- Бе, не ме интересува, че са спасени, чакай да ти кажа какъв майтап – пушкарят кълца и накрая пита вълка – е, как е боли ли, боли, ли? А вълкът – да, много. А пушкарят – о, аз мога още много повече! Разбираш ли – садист невероятен – не мога, хи-хи-хи-хи-хи!
- Това определено го няма в официалната версия.
- А бе каква официална версия, бе, нали ти казвам как аз си го представям. И после – бабата и шапкарката – спасени – и носи пушкарят вълка до кладенеца и го пита – мисля да те хвърля вътре, ти какво мислиш? А той – ами ако може да не ме хвърляш. И оня – бум – веднага го хвърля. И вълкът – падайки – „Ще се върнаааа…”. Но всъщност никога не се връща. Майтап!!!
- Това не съм го срещал абсолютно никъде!
- А бе нали ти обясних, че това аз си го представям като ми разказват приказката, бе бледьоо…
- Блед…, какво?
- Абе, от английски – bladder – пикочен мехур, са, не сме на дванайсе години, нали?
- Не мисля, че с класическите приказки ще ти стане тъжно – те всички свършват добре, дори и малко насилствено.
- Прави ми впечатление обаче аналогията между „Терминатор 2” и Червената шапчица. И в двата случая лошият е хвърлен някъде за да не се върне никога. Но тогава защо непрекъснато се създават нови и нови такива приказки и филми? Непрекъснато лошите биват унищожени окончателно, но те или се връщат, или историята се подновява в друг сюжет но със същата форма.
- Ами пфф, ба ли го… Въпросът беше да намерим нещо тъжно… Може би всичко това са просто варианти на един сюжет…
- Да, но в този сюжет злото е победено, защо тогава тези вариации непрекъснато се пресъздават?
- Ммм, братле, откъде да знам, мисля че влизаш малко прекалено в пантомимата.
- Аз мисля, че извънчовешкото зло – драконът, или древната змия, е бил победен и тогава е настъпило успокоение за блаженстващ живот, но тогава той – врагът човешки – от войнстващ нападател, се превърнал в изкушител и така – вече не атакувал благосъстоянието ни, а сърцата ни, където в случая на първите хора – победил.
- Мисля, че си пушила и нещо друго…
- Ние непрекъснато пресъздаваме една стара история, но я преповтаряме, защото тя е успешна за нас, но вече не е актуална. След идването на Словото и неговата участ сред нас – все неща съзнателно решени – вече имаме шанс да избираме – между дракона и свободата. Изборът не е лесен в никакъв случай и продължава през целия живот. Това е актуалната история.
- Искам да ми изброиш точно какво си пила и пушила тази вечер, моля те. Не те контролирам, просто ми е интересно.
- Не си спомням всичко… Започнах с чай от шипка, чай от мента, ликьор, марихуана, две големи водки и две малки текили…
- Това нищо не е .
- Знам. След това направих пауза, пих малко диазепам и продължих с още две големи водки, бира (не си спомням колко, но не по малко от две еднолитрови) и през цялото време пуших от мерито, ама не повече от четири цигари.
- Звучи солидно…
- После реших, че сега ми е момента да се накефя на класна бира и изпих четири половинки оригинален „Пилзенер” – много перфектна – препоръчвам ти я. Междувременно някой реши да ме сваля и ме почерпи с абсент – седемдесет градусов – от него изпих два.
- Ама по колко грама?
- Не съм сигурна точно – черпиха ме. После стана късно и реших да я карам по- спокойно, та пих само водка и пуших марихуана – общо може би половин литър, а от марихуаната – не мога да ти кажа – между три и четири цигари.
- Не виждам нищо необичайно. Вярно – пиеш като мъж, но пък явно си свикнала… Между другото – стана сериозна – значи това е разковничето.
- Кое?
- Ами тези неща, които ми разказа, не приказките, а другото.
- Ха-ха-ха-ха, това беше само… мигновение, аааааа, ха-ха-ха-ха!
- Добре, класическите приказки явно не са достатъчно тъжни, дай да видим нещо друго. Има, има тъжни истории на този свят.
- Хензел и Гретел?
- Недей.
- Малката…
- Малката, да… ?
- Русалка?
- Ами как ти се струва, на мен лично ми е много тъжно.
- Ааааа, голям майтап – русалката иска да стане жена!
- Не, това – ясно но…
- И се влюбва в някъв, дето не може да плува…
- Доста хора не могат да плуват, освен това вероятно става дума за северните морета – там и да можеш, и да не можеш – ще умреш от хипотермия.
- И си жертва говора за това да има миминка между краката – ха-ха-ха-хааааа!
- Всъщност тя става жена като всички останали – например като теб.
- Но представяш ли си какво е да чукаш истинска русалка – и в гъза и отпред – все е отпред – аааа, на мога бе, ще пукна!
- Това са смешки, които биха били актуални ако бяхме в осми клас. Въпросът е за любовта…
- Да, тя го обича, но не може да му каже нищо и съответно… уаааа, духай супатаааааха-хааааа!
- Е в това какво смешно намираш?
- Чакай, то не свършва дотук. Морската вещица и предлага вариант, в който тя го наръгва с нож в сърцето, и си възстановява всички екстри. Снъф, батка, снъф, даже повече от това!
- Но тук тя взима моралното решение – сърцето и не позволява да го направи и затова се хвърля в морето и се превръща морска пяна. Освен това и се дава шанс да сбъдне мечтата си – чрез вършене на добри дела, когато после и се дава друга форма.
- Не, не мога да се смея повече. Не иска да нарани любимия – предпочита да нарани себе си – това и аз бих го направила – неееее, ще умра, ужасно смешно ми е – аз бих сторила същото, разбираш ли? Като чета тая приказка все едно съм аз, разбираш ли – смях!!!
- Ако беше на нейно място смешно ли щеше да ти бъде?
- В началото не, но после започва да те напушва – все едно и също – смяаааах, ха-ха-ха-ха!
- Знаеш ли, започваш да ме отчайваш, добре – още един опит за тъжна история и се предавам. По принцип Андерсен предлага добра почва…
- Ммм…
- А „Нощната шапчица на стария ерген”? – тук в разговора се намесва един друг „мен” от компанията – по име Марио, който досега само е наблюдавал отстрани с бутилка бира в ръка, пушейки нещо дебело и раздърпано, и леко подсмихвайки се. Но сега му се струва, че има нещо идейно, с което да се намеси . Марио – какво изконно българско име! Второто по популярност след Иван.
- Да, мисля, че това е по- скоро виц, отколкото каквото и да било друго…
- Да, бе, абсолютно, има голям майтап в тая приказка…
- Това е просто Андерсенско отлежало, ха!
- Аз навремето, братле, мислех да си купя една шапка и да поръчам да напишат върху нея „Нощната шапка на стария ерген” – струваше ми се доста забавно – обаче шапка с широка периферия – нали се сещаш…
В това време барманът, който непрекъснато се е мотаел наоколо, не издържа и извиква съзаклятнически: „Да, мразим жените, но искаме само да ги чукаме до безкрай!!!” На това никой не отговаря, но барманът се успокоява, че поне си е казал приказката, при това, според него – на съвсем точното място.
- Наистина ли си мислил това за забавно?
- Да, и досега смятам, че е забавно, само че е малко олигофренско – шапки, надписи – и без това не смятам да се женя – но за целта не ми е нужна шапка, нали?
- Мисля, че е тъжно да си самотен, независимо дали го приемаш със спокойствие или не.
- Е, ако всяка нощ чукам нещо – не мисля, че ще бъда самотен – а аз именно това смятам да правя.
- Не всичко се свежда до секса, да не говорим, че в приказката въобще не става дума за такова нещо.
- О, напротив. Тук много грешиш. Надявам се да е от евтината текила. Всичко се свежда до секса, ако чукаш – си о’кей, ако ли не – просто си нещастник, вие жените това не знам дали можете да го разберете.
- Излиза, че ти въобще не си разбрал тази история?
- Не знам, но пича е бил на сухо цял живот – ако има нещо кофти, то е това – това си е трагедия, бе човече!
- Трагедията не е ли в това, че цял живот не е имал поне малко любов, та дори и трудна? Имал е някакъв досег с момиче като малък или млад, но после – нищо. Ама не само нищо, ами пълна пустиня. И всяка вечер си ляга сам и само нощната шапка му е приятел. Но пък какъв – все му напомня – не може, не може, обречено е, казано е, написано е, очертано е – никакви жени – само ти и аз ще сме в това легло сами.
- Е, винаги е можел да се помотае из квартала на червените фенери – хи-хи-хи. А може би го е правел, но вуйчо Ханс Кристиан е забравил да спомене…
- Нали това ти казвам – той въобще не е имал нужда от това.
- Мамка му, излиза, че е бил извънземен!
- Тази приказка май наистина е малко тъжна…
- Ето – уцелих, уцелих!
Сега и първият приятел се въодушевява:
- Браво, Марио, копеле, наистина уцели! – и се обръща към девойката – Оттук до вас ще си мислиш само за нея. И никакъв смях повече!
- Обаче като се замислиш… пича седи в леглото сам самичък с някаква шапка с пискюл – ааааа-ха-ха-ха-ха!
- О, не. Не пак.
- Не, ще се опитам да се концентрирам върху другото. Айде бай!
- Бай – бай! И дано успееш!
И се връща момиченцето, нали, у дома, ама нали е напушено – пърха, пърха… И влиза в хола, където са всички, и пърха като пеперудка – ама не като тия нощните, а като тия дето са най-красивите – с милиони цветове, всъщност, по-скоро като от анимационен филм. А пък майчицата, която, да поясним, не е точно майчица, а мащеха, защото ситуацията е малко по- особена – нали, бащата, нали, някъв, е така по-богат, и е някъв босовец и си има млада държанка. А официалната майка е абсолютно неизвестно къде се намира точно в момента. И значи, май-мащицата, младата начервена фръцла се хвърля с гневен скок към пеперудата, дръпва и чантичката, отваря я, в нея има три джоба, веднага бръква в средния и изважда една по-малка чантичка. Малката чантичка има седем отделения, от всяко отделение се подава по едно портмоне. Тя взима петото, отваря го, а то има четири отделения с капс закопчалки, от третото изважда три торбички. Отваря първата и от нея изважда малко найлоново пакетче с нещо зелено вътре – като подправките, които ги продават по супермаркетите. Победоносно се хвърля към разплулия се дебеловрат баща и започва да размахва пакетчето пред носа му с думите – „Ето виждаш ли, виждаш ли – виждаш ли с какво се занимава дъщеря ти?”. Още преди той да реагира, майчехата отива при момичето и пита: „А сега какво ще кажеш, а?” Момичето спира да пърха и с физиономия на човек, който се опитва да скрие усмивката си казва: „Не е мое, аз само го пазех.” А онази продължава настъпателно да упражнява уж родителски контрол: „Къде беше досега?”. С усмивка на човек, която все едно казва „абе ясно ви е, че ви лъжа ама ще продължавам напук”, момичето отговаря: „Ами… учихме с една приятелка”. „И кой урок учихте?” – русата мами продължава битката, но вече има някакво чувство, че губи самоувереността си. „Ами… „Тендовагинитът при човекоподобните маймуни, или апендиксът на Дарвин” – прозвучава отговорът. Маменцето вече съвсем губи опора и се замисля – може би не лъже? Защото помислете си – ако цялата вечер си купонясвал и пушил трева, как ще отговориш на последния въпрос? Тук ситуацията е малко шахматна, или детективска, така да се каже. Еркюл Поаро! Ако не си учил и лъжеш, то най- вероятният отговор би бил: „Ами… не знам!”. А сега? Бащата се намесва малко авторитетно, но либерално: „Е, скъпа, не прекалявай… И ние като бяхме луди млади, какви ли неща не сме правили…”. „Какво си правил? Искаш да кажеш, че по времето, когато си бил кьопек на Тодор Живков, си пушил трева?” – клъвва го усойнически любимата му. „Е, не точно…” – почесвайки се по врата успява да промълви патриархът, който в този момент на креслото има почти абсолютно кръгла форма и прилича повече на Хъмпти-Дъмпти. „Върви да си лягаш” – казва на дъщеря си. „Хихиихихихихи…” – в този момент тя вече започва неистово да се смее. И двамата отсреща изведнъж се стресват. „Светлана, защо се смееш?” – пита жената? Момичето опитва да сдържи смеха си и казва: „Защото разбрах истинската си същност.” Питат – „И каква е тя?” „Аз съм една малка нощна шапчица.” – момичето прихва и вече никой не може да го удържи – пърха като полудяла из цялата стая и се смее на висок глас, чак с крясъци, така хвърчи, че даже събаря от масата някаква бутилка с нещо си. Тогава всички останали много се разтревожват, някак си се сепват – ето – пушила е, дрогирана, дрогирана! И татенцето тогава строго взима нещата в свои ръце – „Два кубика диазепам! – вика – бързо!” И фръцлата, и тя взима, че се разбързва, и полита, и се връща, и подава веднага всичко необходимо на бащата – и спринцовка, ампули, всичко. Той вика: „Дръж я здраво! Здраво дръж!” А момичето – като я хващат не се дърпа, ами само продължава да се смее. Жената я е хванала и затиснала отпред, а бащата приготвя такъмите отзад. „Дръж не пускай! Здраво, здраво!” – продължава да вика той. После казва – „А сега – гащите долу!” – и сам изпълнява предписанието си, защото момичето е очевидно възпрепятствано. И лъсва дупенцето му. Значи зрителите това , разбира се не го виждат, защото камерата гледа над него в момента и така и трябва – безсмислените провокационни голотии само размиват стойностното въздействие на всеки филм, не само на задълбочен сериал със социална насоченост като нашия. Но те си го представят – дупенцето, дупенцето – лъщи – ето го! И мисля, че това ще им хареса. Затова нашият сериал не е случаен. Бива си го нашият сериал! А в този момент момичето отговаря на патерналния манипулатор насмешливо: „Тате…, ако някой те види отстрани сега, няма ли да му стане малко смешничко? А? Кажи ми?” А любовницата крясва – „Ти, много взе да знаеш а? Малка…”. Но среща погледа на достолепния бос, който недвусмислено и говори, че не бива да продължава мисълта си, каквото и да е искала да каже. Манипулацията е извършена. Грижливо и бързо като шедьовър на медицинските процедури. Жената излиза от стаята. А баща и дъщеря остават сами. В следващия кадър дъщерята е вече в леглото, и се унася, а достойният и татко се приближава до нея и казва: „Преди да заспиш, има нещо, което трябва да ти кажа…” Следва много кратка пауза. „Ще се наложи да ти отнема кредитната карта” – довършва той. А момичето прихва, но този път съвсем естествено, непринудено: „Ами, че нали Маргарита ми я отне още преди две седмици. Разберете се там, бе хора.” Бащата се замисля, прави много строга физиономия и излиза от стаята. След това, значи – тук много внимавайте, бащата – велик бос и много-богаташ, вещ в много тъмни и сенчести дела, се намира в една друга стая и скача върху някакви кредитни карти. В този момент влиза любовницата му – една такава кисела и изрусенаааа, не, или в обратния ред – както си изберете. И като го вижда – „Оййй, какво правиш?!” – хваща се за устата. „Ела, ела.” – казва с леден глас той и продължава да скача. „Но какво правиш, това са кредитните ми карти!” – изписква тя и този път слага ръце на гърдите си. „Скачай.” – и отговаря мъжът с многото способности и възможности (вклютително и като телостроеж). „Но как…” опитва се да измънка дамата, но той я прекъсва кратко – „Скачай, скачай, просто скачай.” И тогава тя, горкичката се замисля за малко и неохотно започва да скача. И двамата скачат, ли скачат, ли скачат, ли скачат… Ето за това ви говоря – вижте каква психологическа дълбина! Любовницата има избор, нали? Че длъжна ли е да живее с него? Че кой може да търпи това – да ти скачат върху кредитните карти? Но тя размисля – и взима избор – ще скача! А дали този избор е окончателен? Дали няма после след някой друг ден да размисли пак и да реши да си ходи? В момента ние не знаем. Брилянтен, брилянтен психологически реализъм. Аз, разбира се, няма да ви издам какво ще стане и с това, общо взето, ще прекратя повдигането на завесата, както метафорично се изразих в началото, тук. А и искам да ви напомня, че освен да погъделичкам малко (или много) любопитството на зрителите, и те с по-голямо нетърпение да очакват новия сезон, с този малък откъс исках да ви обърна внимание на майсторството на сценариста. Защото с лош сценарий, режисьорът и гений да е, актьорите от майстори – най-майстори да са – пак няма да излезе както трябва. Мисля, че сценарият е най-голямото достойнство на този филм. И заедно и с другите, също много добри съставки, прави филма толкова голямо събитие на нашия телевизионен небосклон, и с това смятам да свърша.
ххх
С последното твърдение на създателите на сериала ние сме абсолютно съгласни и повече няма какво да добавим. И затова смятаме и ние да свършим.
