Има, разбира се, професионалисти в областта на литературата – и това са писателите, критиците и преводачите, което е съвсем очевидно. В техните дискусии обикновен човек трудно може да се набърка, а пък и не бива, всъщност, защото…. е, защото всяка жаба да си знае гьола – нали така? Но има и почитатели на литературата – лаици, и то не малко, които с гордост доказват достойнствата си в тази област. Водят блогове, пишат любителски критични статии, изказват мнения по най-наболелите новости в литературния свят, и разбира се – опитват се и сами да пишат. Да творят, имам предвид. И то защо трябва да се отнасяме с някакво пренебрежение към произведенията им? Може би те са бъдещите, но засега непризнати Джеймс Джойсовци, Асен Разцветниковци и так далее – както се казваше на един друг език. Аз съм чел някои от техните творби. Макар да не съм си намерил фаворити между тях, то мога да кажа, че бая се справят. Особено пък ако за обема говорим. „Волумето”, както се казва на жаргон. А то тук се получи игра на думи, защото „волумето”, всъщност има две значения, и аз мисля, че се изказах правилно и за двете. Значи обема е ясно – по 50-60 страници – един разказ – ми к’во – добре е. Другият смисъл е – „волумето” – като сила на звука – т.е., в случая метафора за силата на емоцията, за силата на експресивността, за хъса, енергията и въобще цялото вдъхновение, без което никое литературно, а пък и каквото и да било произведение е просто бледа сянка. Нашите литературни ентусиасти наблягат освен това, главно на поезията. И с прозата се справят – и още как – нали за това говорехме по-горе. Но сега ще кажем малко за поезията. Значи, поезията им е много интересна. Пишат се стихове например от рода:
Чаках любовта,
А намерих смъртта.
Каква тъга, каква тъга.
А черната магьосница с косата
Ми каза: недей да чакаш любовтата.
А аз я питам – но защо?
Нима съм с някого във зло?
А тя отвърна с мазен глас:
Дойдох душата да ти взема аз!
А аз и викам тогава с смелост, която
Нямам идея кой ангел ми прати:
Вземи ми душата!
Ти си ебати тъпата!
Просто уникално, просто уникално! Авторът показва и трагизъм (умира преди да срещне любовта), и дързост (спори със смъртта по един абсолютно Фаустовски начин), и освен това проявява на места доста тънко чувство за хумор – например – смъртта – този ужасен образ от цялата човешка библиотека с образи – говори с „мазен глас”. Освен това, въпреки трагедията, лирическият герой удържа морална победа – той умира, но проклина смъртта, и то с едни наистина тежки думи. Това стихотворение неминуемо повдига цял сонм от философски въпроси. Например, макар смъртта да е неизбежна, то не може ли поне да гледаме с презрение на нея? Освен това тук авторът е малко песимист. Други автори например биха могли да дадат шанс на любовта и накрая любовта да победи смъртта. Но пък нашият автор може би е по-реалист – да, това е възможно и ще стане, но не сега, сега не му е дошло още времето. Въобще, уважаеми дами и господа – може да сме най-обикновени инженери или просто библиотекари – но пишем поезия, и то каква!
При дамите – поетеси лириката е малко по-особена, и даже бих казал – по-качествена. Например да вземем:
Кален дъжд вали.
В сърцето ми птички пеят.
И да не дойдеш ти,
Аз пак ще тичам гола срещу вятъра.
Гола срещу вятъра, гола срещу вятъра…
Само
Се надявам да не съм в Исландия
Защото съм чувала, че там вятърът е студен.
Но пък тогава може ти да си до мен?
Едва ли.
Прекрасно, прекрасно! Авторката е отворила до край дюзата на емоцията си (ако мога да се изразя така, разбира се). Има носталгия, тъга, оптимизъм, надежда, и накрая пак тъга под формата на скептицизъм. Че кой ги владее тия неща? Само нашите непрофесионални поети и писатели, разбира се!
Ето и една друга поетеса:
Спомени.
Валят.
А сълзите ми нагоре
Текат.
Едно стадо делфини се самоуби пред мен, тичайки до припадък в жегата.
Тази самота.
От делфинство ли е породена тя?
Не знам.
Мажа си маслото на филийката.
И отново си говоря със Илийката.
Обичам те – повтаря той.
Ти си ненормален – казвам – боже мой!
Защо, защо, защо, защо – бръмчи в едното ми ухо.
Защото отдавна сме разделени.
И даже бих казала разведени.
И си имаше причина за това.
А тя е – беше абсолютен задник, държеше се като абсолютен задник, а мен ме имаше за нещо като свой имот.
С две думи – не уважаваше моя живот.
Айде дочуване, че ми се изтощи батерията на джиесема.
Просто покъртително – каква драма, каква драма. Лирическата героиня е самотна, защото е преживяла неуспех в любовта, а друга дали ще намери – кой знае – та тя е токова травмирана, че просто…. Нямам думи, нямам думи. Сега, аз разбира се, не съм критик и един такъв доста по-добре би могъл да направи разбор на горецитираните произведения. Но все пак чувствам, и доколкото мога, изказвам това, което усещам. И както вече ви споменах – мисля, че е доста добро.
А сега за прозата – нашите любители литератори имат особен афинитет и към нея, особено – и кой знае защо – към фантастиката и особено към комбинацията между фантастика и сюжети с неочакван край. Разбира се, не става дума за обикновена – стандартна фантастика – която може да се категоризира в плоски типове като „научна”, „фентъзи”, „хумористично фентъзи ” и т.н. Става дума за уникален стил на писане, който не може да бъде наречен с една дума. Или поне в близките сто години. Нещо изключително оригинално! Ще си позволя да цитирам няколко реда от произведението на небезизвестният блогър Хари Тру-Бух, с истинско име Веселин Василинчев.
Тя му каза с глас, напомнящ за майка му:
- Недей да го правиш.
Той се обърна, и едва тогава забеляза колко мръсно е огледалото, пред което се е бръснал през всичките тези години. Маркира небрежно:
- Вече го направих.
Тя го погледна, а порите по кожата на лицето и някак се разшириха. Почти прошепна:
- Дявол знае какво става тука…
Това е само един малък откъс, с който исках само да илюстрирам брилянтния стил на автора. А самите герои, пък са абсолютно като истински живи личнисти – т. е. няма и един грам фалш, който понякога се наблюдава в подобен род произведения. Ще демонстрирам това с кратък откъс от един диалог.
- Ти не си филмов актьор, макар май така си вярваш.
- Не, но в миналия си живот бях.
- Не, не беше. В миналия си живот беше обикновен педераст.
- Сериозно ли? Не си спомням.
- Ами ти спомняш ли си въобще миналия си живот?
- Ммм, не. Но една циганка ми каза, че съм бил филмов актьор.
- Тя е проявила чувство за хумор. Това е евфемизъм за педераст.
- Ама ти сериозно ли – в миналия си живот съм бил гей?
- Да и то какъв! Направо веднъж даже си завря цяла лейка, а манафите те обожаваха и те славеха при всяка своя наздравица, пък и въобще…
- Добре, де, ако съм бил гей, това не пречи да съм бил и филмов актьор – двете неща не си противоречат.
- Вече ти обясних как стоят нещата по този въпрос. Но във всеки случай не беше – в това съм сигурна.
- А ти откъде знаеш всъщност какъв съм бил в миналия си живот, да не си нещо екстрасенс, или какво?
- Не съм.
- Тогава откъде знаеш?
- Измислям си.
- Значи всичко това е пълна фикция – и през цялото време си ме взимала на подбив?
- В никакъв случай. Беше си гей отвсякъде.
- Но нали ми каза, че си измисляш – значи това не е задължително да е вярно, да не говорим, че съм почти сигурен, че не е.
- Да, но аз смятам, че всичко, което мисля, е вярно
- (към сервитьора) Две бъбречета, ако обичате.
С този откъс от диалог, мисля, че доказах горните си твърдения, които нямам намерение да повтарям. Но с две думи – перфекция – перфекция! Иска ми се да предам накратко, т.е. с други думи, да преразкажа сюжета на същото това произведение. Неговото заглавие е „Странно предложение”.
Значи, всичко започва с това, че мъж и жена се събуждат една сутрин и мъжът, бръснейки се, както винаги гол до кръста, казва на жена си: „Трябва да купим кибрит – пак е свършил”. А тя му отговаря – „Мисля, че дълбоко се заблуждаваш , ако си мислиш, че това е реалност. А той: „Не, не – свършил е – има само една-две клечки”. И тогава тя: „Не ти говоря за това. Говоря ти за всичко наоколо.” И прави кръг с пръст във въздуха. Мъжът се сепва: „По дяволите – и парите ли?” Жената го гледа презрително – „Какви пари, бе. Говоря ти за реалността. Всъщност ние сме в един сън.” „О…” – недоумява мъжът. „Сега какво – ще си о-каме ли?” – леко се подразва жената. Мъжът се досеща да зададе доста резонния въпрос: „А ти всъщност откъде знаеш това?” Жената с хладнокръвие му подава едно листче – „Виж, прочети това.” Мъжът го прочита, а на листчето е написано с химикалка: „Ние сънуваме.” „Кой ти даде това” – започва да се тревожи мъжът. „Аз го написах” – с равен глас казва жената. „А всъщност откъде знаеш, че е вярно” – още една логична намеса от страна на мъжа. „Защото го написах.” – жената започва леко да се изнервя. „Но как от едното следва другото – т.е., защо само понеже си го написала, значи е точно така?” – мъжът разсъждава доста рационално – да си го кажем правичката. „Защото всичко е сън, а в този сън, каквото напиша – задължително е вярно” – и жената си я бива, и то без да преувеличаваме. „Добре, напиши нещо друго.” – казва мъжът. „Нямаш проблеми” – отговаря жената. Взима лист хартия и написва нещо. После го подава на мъжа си. Той го прочита, и на листчето пише: „Да ти еба майката.” След това доста интересно начало, следва един малко странен обрат в сюжета. Същият мъж се събужда на друго място, само че до друга жена. Обръща се към нея и и казва: „Жено, ще направиш ли кафе?”. А жената сънено му отговаря – „После. Спи ми се”. А той и отвръща – „Нищо – и на мен ми се спи.” А тя му казва обаче съвсем сериозно – „Лъжеш – въобще не ти се спи!” Мъжът се оправдава: „Напротив – не мога да си отворя очите даже.” „Мръсен лъжец” – отсича жената – „така не ти се спи, че си се ококорил като бостанско плашило.” Мъжът изведнъж решава да се предаде – „Е, добре де – наистина не ми се спи.” Тогава жената му казва – „Видя ли? Ти си един мръсен лъжец и смятай, че вече не сме мъж и жена!”. Мъжът се стряска наистина – „Но защо – само за такава дреболия?”. Жената – „Да, ти щом за такива дребни неща ме лъжеш, значи ми изневеряваш и не искам да съм вече с теб.” „Но откъде-накъде от това следва, че ти изневерявам” – недоумява мъжът. „Например ходиш в други реалности и спиш с други жени – това не е ли изневяра?” – решително пита жената. „Но други реалности не съществуват – откъде го измисли това” – малко колебливо се защитава той. Жената казва с победоносен тон – „Помниш ли, че ти казах, че ми се спи? Е, наистина спях, и преди да ме събудиш, едно джудже ми каза насън, че ходиш в други реалности и спиш с други жени в тях.” „Ама че работа – недоволства мъжът” – „как може това, че някакво джудже ти е казало нещо насън, да те кара да смяташ, че то е абсолютна истина, и дори да взимаш такива важни решения на основание на него?” „Да, но това джудже е отдавнашен мой сънуван приятел, ние често си говорим, и той никога досега не ме е излъгал за нищо. Затова!” – с това заковаващо изречение жената гордо се чувства победителка и дори става в леглото. Тогава следва още един обрат. Пак същият мъж се събужда, само че на абсолютно друго място и до някаква също абсолютно друга жена. Казва и с нежен глас „Харесват ми очите, ти, когато си сънена.” Жената отговаря „О Кей, но нали знаеш, че не съществувам.” Мъжът малко се стряска: „Как така не съществуваш?” „Ами нали ти ме измисли – защото си самотен.” – казва жената. „Добре, но нали ако само си те представям, щях да знам. А аз те виждам с очите си – даже мога да те пипна” – настоява мъжът. „Пипай, пипай – аз съм халюцинация” – това е отговорът на жената. Мъжът упорито любопитства: „А ти откъде знаеш това? Просто не мога да повярвам на думите ти.” Жената: „Оф, ама, че си досаден!” – и се изпарява във въздуха. Мъжът доста се стряска. Започва да се чеше по главата и казва на глас: „Ама, че странна история, ама че странна история!” Тогава, обаче, в стаята избоботва един мъжки глас:”Да вземеш да ми върнеш индигото, че…!” В следващият момент мъжът се събужда отново, в тотално друга реалност. През време на цялото повествование той сменя някъде около пет милиарда реалности. Те не са описани всички дословно, разбира се, но има достатъчно. На читателя няма да му е скучно. Мисля, че са подбрани около петдесет от най-интересните. В крайна сметка, обаче, разказът си има финал. Макар и честно да ви кажа – на мен ми се струва доста тривиален. Имам чувството, че вече съм чел поне два-три други разказа с подобни финали. Окончателно се оказва, че мъжът всъщност е зайче, с което учените си правят някакви опити. Освен това в окончателната реалност въобще няма жени. Т.е. съществува такъв пол, но няма нито една. Това вече ми се струва доста обикновено. Че то май и в нашият свят си е така. Ами като пишеш фантастичен разказ – па измисли нещо по-така – ако ще и Дарт Вейдър да се появи накрая, ама все пак… Но даже и така, разказът си е доста добър – направо приказка – истинска приказка!
С тези си разсъждения и примери мисля, че недвусмислено доказах качествата на нашата любителска литературна аудитория. Мисля, че с право можем да се гордеем с тях, и дори някои от най-добрите е добре дори да бъдат публикувани! (Дори!)
