Известният, изтъкнатият, талантливият, прославилият България и в чужбина наш писател Валентин Радойнов, се повреди. Той, след като беше вече написал шедьоври като „Ода за медузата”, „Рапсодия за мерлузата”, „Цацата в черно море”, и най-вече – превърналият се в тотален култ роман – „Романът”, започна да пише малко странно. Всички изтъкнати критици забелязаха това и много внимателно го отбелязваха в рецензиите си, коментарите си в пресата и телевизията. Та нали става дума за Радойнов, все пак. Например небезизвестният, изключително популярен критик Иван Иванов написа: „В последните му разкази, и въобще произведения, [на Радойнов] се забелязва известен недостиг на онази литературна енергия, която го направи фурорът на нашето писателско съвремие. Определено със съжаление мога да отбележа, че в новите му творби намирам някакъв недостатък, който с абсолютна сигурност мога да кажа, че го нямаше преди. Има някаква странност. Някаква девиация от предходната му, без да преувеличавам и най-малко, брилянтност.” А пък критичката Биляна Асенова-Билич каза в едно интервю по телевизията: „Много е жалко, че напоследък Радойнов промени стила си, и при това съвсем не в положителен смисъл изказвам това твърдение. Преди, когато посегнех към текст на Радойнов, очаквах да изпитам истинско естетическо, литературно погледнато, удоволствие. А сега изведнъж започнах да получавам леки разочарования. Много леки, все пак, но когато става дума за явление, защото Радойнов, все пак наистина си е явление, а не просто писател, тези леки недъзи в творчеството му много обезутешават. Писането му стана някак хаотично, едва забележимо, разбира се. Осъзнах, че на някои места не разбирам добре самата консистенция на произведението. Това по принцип не говори добре за един автор, но само времето ще покаже дали тази особеност е временна, а пък може и всички ние да грешим, все пак, и идните поколения с по ясен поглед да намерят подходящо обяснение на всичко, така че класикът Радойнов да си остане завинаги това, което е – т.е. ярка звезда на небосклона на нашият читателско-писателски свят.”
Ето някои откъси от неговите най-нови разкази, които могат да илюстрират споменатата вече „повреда”.
От разказа „Моето детство”:
Янка, този брулен хълм невероятен, скочи от единайсетия етаж , но не падна. Някакъв човек се изхили неистово и веднага се превърна в парапет. На излизане от киното… И без това Янка беше жена, не случайно я бяха кръстили с женско име – това е нещо като тавтология, и един смърф. На стената на училищната тоалетна, в нашето училище бяха написани всичките ми бъдещи произведения. Мот-а мо. Дословно. Никой не ги четеше, само аз, даже по тази причина никой не си направи и труда да ги изтрие, защото те представляваха графити все пак, но дотолкова не ги забелязваха. Не ги бях написал аз, аз щях да ги напиша години по-късно и на съвсем друго място. Не знам кой ги беше написал. И един смърф с рога като езическо божество. Непрекъснато ме преследваше. Но аз го разкарах. Борих се и с двамата. Бяха много силни, но аз ги победих. Не знам как стана – и досега ми е чудно. Обаче, като се обърнах, и единият ми лепна нещо на раницата. Понеже съм си мързелив по природа, (признавам, доста неприятно качество) не ми се искаше да я свалям, и само натърках малко мястото със сняг, та се надявам, че се изчистила. Но не мога да бъда сто процента сигурен, разбира се. Какво ли ми е лепнал? Мръсникът му гаден. Дано съм го разкарал, мисля, че да, дано наистина е така. А дамата, онази дама, която обиждаха и тормозеха, си се качи на двайсет и двойката и си замина. Това са пълни глупости. Направо не мога да повярвам. Но е факт – случи се. Понякога намирам изоставени рога по гарите. И аз пътувам все пак. Елените си сменят рогата – май така съм чувал. Ами като не гледам вече „Нешенъл Джиографик” – така е. И „Дискавъри” не гледам. А то е интересно. Но може пък и да ми е от полза, но веднага се връщам назад, защото то си е промиване на мозъци, в края на краищата. Но отново си обръщам мнението, защото пък – те нека ми мият мозъка – аз пък ще им се смея и ще им правя „тралала” с пръсти на носа. Глупаци. На кой му пука въобще за нещо, всъщност? Но подозирам, че рогата въобще не са били еленски. Можа да били на някое джудже, или на бик, например. Та те даже много малко приличаха на тениска, например. Повече приличаха на разлят таратор. Какво безобразие само – някакви глупави рога. И Светланка, и нея я убиха, всъщност. Ама че глупотевина! Убиват хората за нищо. Е, те я попитаха дали иска, разбира се – тя каза „не” и те я убиха. Сега, не е да не са и дали избор. Тя, Светланка беше готина. Е, не много, ама ставаше. Като за Светланка, де. Ама сега живее в Пловдив и не иска и да чуе за дим. Веднъж си говорила с едно куче и му казала – ти не гледай така тия глупости наоколо – това е дим! А кучето и казало, кой знае защо, на руски: „Извините, а у вас который час?”. Демек, пита колко е часът всъщност. А Марийка се съблякла гола. И кучето, с такива едни тъжни разбиращи очи – нали ги знаете кучетата, особено помиярите, а то било точно такова куче, тогава казало: „Безкрайно ви благодаря.” Само, че не знам на какъв език – запомних само смисъла. И някакъв офицер, като видял храстите, и клекнал да сере. Ама като клекнал, и му харесало, та после легнал и почнал да се търкаля. Ама търкалял се, търкалял се, и залегнал и взел да дебне. И дебнал, дебнал – може би около две денонощия. После намерил рога. Тогава Станиславка казала на брат си : „Престани да драматизираш!”. А той и отговорил – „Но аз не драматизирам, просто си купих МР3 – плейър.” И тогава се оженили. Представяте ли си – брат и сестра! И какво очакват сега – нещо хубаво ли да им се случи? А, бе майната му. Сега не мога да мисля за това. Но виж, когато Мишлин – онази хубава французойка ми прошепна на ухото: „Знаеш ли… днес ще дават Сънчо” – ей тогава така се изчервих, така се загрях просто, че имах чувството, че горя. Тогава видях въздуха. А мога да ви кажа, че въздухът е много трудно да се види. Айде опитайте сега, например. Айде де – какво виждате – нищо. Даже и когато има вятър, ти виждаш само праха, който той вдига. А това е друго. А аз видях самия въздух – при абсолютно спокойствие. Значи, понеже малко от вас са го виждали, от мен да мине, ще ви го опиша с две думи какво представлява. (Моля онези от вас, които знаят какво е, да не четат описанието, за да не се дразнят от тривиалноста.) Има някаква мрежичка. Но не тази, дето е зад реалността, и която понякога прозира, и човек я зяпа, например веднага след като се събуди, а една друга. А бе ако сте виждали „Космодиск”, ще се сетите какво е. Прилича на пумпал, който само че се върти много бавно. И ти си викаш: „Е, айде завърти се, де!” И той докато се завърти, и те хваща съклета. Въобще е пълно с моржове. И някакъв гей се провиква от време на време „Разбоооой! Прибоооой!”. Това не пречи, но пък розовото малко дразни. Няма лоши цветове, но пък когато един цвят е в излишък, и малко ти натъртва. А пък розовото е най-тъпо, когато те натърти. А слонът? И не мога да разбера той пил ли е нещо, или просто ми говори глупости. А, да не забравя – добре че ме спасиха тогава – с онази решетка, полята с пчелен восък. Много интересна решетка – старинна изработка – чудо! Едва ли е била желязна. По-скоро месинг или бронз – нещо такова. Ама откъде да знам – аз хич не ги разбирам тези работи. А бе все ме спасяват, бе, ама че глупак! Но онова със зелените капсули си беше помощ – не спасение. Въобще нямам представа кой беше този човек – млад, с дълга коса и широкопола шапка. На сергиите пред Техническия Унивеситет. Вика – вземи това – ще ти помогне – и ми дава едни такива много готинки, блестящи такива, зелени капсули. Прозрачни и вътре пълни с нещо. И аз бях сигурен че ще ми помогнат – абсолютно сигурен. И му благодарих най-сърдечно. А той – учтив – много приятен – вика: „Няма нишо, няма нищо.” И се получи. Вярно, малко пострадах, но подейства. Сега съм много по-добре. Ай! „ATI Radeon”. Какво ли пък е това? Виждам го от време на време – мержелее се така. Дали не е хибискус? Или пък дори сирене? Нямам никаква представа. А трябва да добия скоро, защото непрекъснато ме питат. Питат:”Звъни, звъни, звън такъв!” И той казва – намерете рога. Ама е странен този смърф! Не този, този който стои до мен. Като гумен е. Айдеее – изчезна. Според мен това не е било смърф, а само подобие на смърф – форма на смърф, а всъщност какво е било – никой не знае. Но не беше злонамерен във всеки случай. Не почувствах страх, или нещо подобно. А по гарите непрекъснато пишат с огнени букви във въздуха. И докато успееш да прочетеш – и то изчезва. Понякога има и остроумни неща. Например веднъж прочетох: „През 2034-та година ще се случи едно невероятно събитие, от което ще се изумят всички. Летящо животно ще обиколи света, но няма да е птица, няма да има крила, и ще е живо, а не самолет, например. То ще има дебела кожа, къси косми и ще прилича малко на морж, но няма да е морж. Тогава ще разберете за какво става дума.” Ама, че шегобийци! А бе въпросът е да не се разстройва движението, а пък другото…
Този откъс е съвсем кратък – разказът иначе е доста дълъг, но приблизително може да илюстрира онези факти, за които говорихме по-горе. Интересуващите се могат да го прочетат целия, разбира се, но за любопитните можем да кажем, че накрая главният герой започва да си въобразява, че с него живее някакво котенце. Но той напълно съзнава, че това не е реално – въобразява си просто така – за удоволствие.
От разказа „Една истинска история”:
Значи Валентинчо, значи Валентинчо, значи, се събуди една сутрин и отиде до магазина да си купи хляб. А защо Валентинчо ядеше хляб, я ми кажете, всъщност? Ами много просто – защото беше един абсолютен гъз, и като такъв, разбира се, нямаше нищо против да се натъпче с хляб, да хапне така – мръсникът. Но той беше толкова мръсен, толкова долен, че винаги ходеше с една такава нагла нахмурена физиономия, от която дори котките – тези иначе безпристрастни създания – отвръщаха поглед – ходеха после да се въргалят в кофи за боклук и тъй нататък, и крадяха риба, откъдето могат, и една пък запя с човешки глас „Oh, soul, oh, soul dear my de. Dear saddy, saddy soullllllllluyyyy…” Не може да се каже, че това е точно английски, но както и да е, и без това доста се отклонихме от темата. И значи Валентинчо – с наглата, нахмурена, нечовешки идиотска физиономия се появява в супермаркета като някакъв господин всъщност. Не, по скоро като царче, ама от най-префинените – тези дето, честно да си кажем, са си новоизлюпени. И казва с мазен глас: ”Мхмм – това съм аз.” Продавачките веднага започват да го замерят с кал. Откъде я намират – не знам, може би са се приготвили предварително. И Валентинчо, нали, целият в кал оцапан, се хили гадно, гадно, а зъбите му едни такива – жълти – криви – просто рапсодия. Ама че ситуация, и това се случва всеки божи ден, всеки божи ден. Ежедневие – майната му. Обаче има една продавачка, която привика Валентинчо в задните помещения и там му каза: „Значи, баща ми е богат, имам зестра, а и ти доста ми харесваш. Искаш ли да се оженим?” На Валентинчо му стана доста неприятно, защото момичето беше хубаво, но пък на него не му се щеше да се обвързва с обикновена продавачка в магазин – той се имаше за нещо по- така и и отказа. Какъв мръсник, какъв негодник, просто губя дар слово от това. Даже сега ме е страх да не тръгна да си гълтам езика, а съм сам в момента и няма да има кой да ми помогне. Помияр! Затова стига сме се занимавали с Валентинчо. Дай да разкажем за еднинайсет-етажните блокове и техния парапет. Значи така – двайсет и двама души скачат дружно в метрото на „Сливница” и бам – след малко се озовават на „Константин Величков”. А там ги чака – кой мислите – самият дядо Мраз! И Сири, защото тя се казвала Сири, всъщност, подмята на машиниста – ей, това дупе кога ще го оправим? А машинистът вика: „Труден е, но ще го оправим някак. Аз непрекъснато му се явявам на сън, а брат ми, който пък е инвалид втора група, се вселява в мозъка му и му пее разни песнички на ухото.” А Сьори, която беше много умно момиче, и всъщност тя трябваше да командва цялата операция, а не онзи прилеп Флаелрир, тогава каза: „Виж, какво, с песнички ставаше едно време. Сега трябва да се говори. Онова дупе изключително ме дразни.” А една муха летеше в това време на станцията и това беше Бразилия. Машинистът се закашля и се смали. Тогава сеньоритата – Саррина отиде да движи нещата, защото тя беше много оправна, и ако се разчиташе само на другите – нищо нямаше да излезе. Тогава една друга муха себорей. И ето какво видя чичо Танчо – иначе млад човек – но такъв му беше прякорът, във влака между гарите на Берковица и Мездра. Първо едно жълтоподобно създание, само че двуизмерно – като картинка, нарисувана от дете, например, започна да го следи изкъсо, но със спокойствие в погледа, което накара чичо Танчо да се притесни съвсем леко. После в главата му нахлуха гласове, но най се открояваха два гласа. Единият казваше: „Андрей (истинското име на чичо Танчо беше Андрей) не му е наред главата и умен – не е – и все глупави неща върши.” А другият се опита да смекчи нещата – „Сега, не съм му нито баща, нито майка, но се старае момчето в някои отношения.” „И в кои например – не мога да се сетя нещо свястно да прави като хората. Не се къпе често, например, и е абсолютен мухльо, а е мързелив за седемстотин – че кой се занимава с такива хора?” А другият пак започна да го защитава: „Та това ли е най-важното – че то с къпане, ако преуспяват хората – целият свят щеше да е една баня, освен това – че има недостатъци – ами кой няма, и пак си живеят, и не им пука.” „Да, ама неговите са много мухленски – никога няма да му дадат жена – просто той не заслужава.” „Това не е съвсем сигурно. Ти да не би да си пророк, та да знаеш всичко?” „А бе не съм пророк, ама има неща, които просто са очевидни – не заслужава, и няма да му дадат и толкоз!” „Ама пък не зависи от тебе, в края на краищата, а знаеш от кого зависи.” – не мирясваше защитникът. „Знам много добре от кого за виси, и го познавам и знам, че няма да се изложи. И Брундар ще се намеси, ако трябва и Хримнарна – всички те са на място – знам ги.” „Да, но Авелрир може да го защити, и без това са като пришити.” „А бе да го защитава колкото иска, само че той не го заслужава – това е най важното!”
Чичо Танчо – Андрей с интерес и известна доза безпокойство слушаше този разговор. Той на едно две места дори се намеси в него, което накара пътниците в купето да му кажат колко е часът, и колко остава до Мездра, защото си помислиха, че той пита тях точно това.
Разговорът продължи много дълго – много дълго – и тук ограничените ни възможности ни пречат да продължим да го излагаме.
Както и при предходния откъс, за любопитните само ще кажем, че главният герой в края на разказа си сменя покривката на масата, възмутен от собствената си немарливост.
От разказа: „Грешка в любовта”:
…всичко миришеше на кисело, дори котките, които попръцкваха на диванчето. Един съсел като ми се разпищя – че искал да спре да гледа голи жени и малко да си почине най-сетне, защото ходи на работа и не му е лесно. Стадият стана и изключи телевизора. По телевизията, разбира се, не даваха порно, ами просто някакви новини, но съселът беше направо изпаднал в истерия и даже телевизионните говорителки го възбуждаха. Стадият послъгна. Каза: „Мирихихихихирииии.” С което падна в очите на всички, разбира се. Обаче дървовиден. Мравката измравчи. Делото. Абсолютизмът победи, и то така си трябва, в края на краищата – какъв абсолютизъм е иначе. А сега ще ви кажа една работа. Не много хора я знаят. Значи… Марийка под дрехите си е абсолютно гола. Да – няма майтап – по цици и всичко – там женските подробности – знаете как са. Под дрехите! Да не повярваш просто. Тогава Асенчо – онзи, дето беше измислил атомната бомба, пък после взе че изпракса и една водородна, много се разстрои и започна да тича по улиците и да вика : „Слънчицееее, слънчицеее, ти грееш над всички нас – какъв невероятен „прас”!”. Макар това да смущаваше до известна степен минувачите, то трябва да си признаем, че говореше самата истина – в края на краищата и Милованка – онази сръбска журналистка си беше дибидюс гола под дрехите, а и Милена Милотинова, макар че не знам къде изчезна това момиче. Посъветваха Григори да прояде – иначе щял да умре всъщност. За да бъдем напълно прецизни, ще кажа, че Григори не беше в никакъв затвор, нито правеше гладна стачка, нито пък пестеше, или нямаше пари за храна. Просто не му се кусаше. Григори гордо отвърна: „Не е вярно, че не ям. Аз ям, но просто не до пръсване”. На това му отговориха: „Слънчицето, слънчицето гледай – там има една тайна.” А Евгени попита (това всъщност беше Григори, но просто имаше три имена – третото – айде друг път): „И каква е тази тайна, бихте ли били така добри да ми кажете.” Отговор: „Ще ти кажем, макар че не от доброта, а от лошотия всъщност, и то такава лошотия, че ще ти трябват лекарства против язва после.” „Е добре, де – казвайте – казвайте – не издържам от нетърпение вече!” – мънинко унизително проплака Анатоли. „В действителност нямаме никакво намерение да те мъчим, така че направо слушай! В слънцето всъщност има голи жени.” Лицето на Арбегузди се проясни като развиделяване след буря: „Аааа, така било значи? Значи затова не мога да издържам да гледам в него. И затова ме болят очите, ако се загледам…” „Странно” – отговориха –„не можеш да гледаш в слънцето, така ли?” „Не, или поне не повече от няколко секунди.” Това леко нервира, кой знае защо, отсрещната страна: „Ами тогава как искаш да видиш голите жени, бе, глупак? И освен това си болен. Върви на офталмолог.” „Добре, да приемем, че съм болен. А на офталмолог ще отида – няма да права компромиси със здравето си, я! Но имам един друг въпрос – всъщност нямам нищо против да видя и облечени жени – та ако ще и да са с тюленови кожуси?” „Тюленови кожуси – не си ли малко нахален, знаеш ли колко са редки, и освен това трябва да се убиват горките тюлени заради тях!” Вамарфари отговори: „Не, вие не ме разбрахте – имах предвид много дебело облечени – от главата до петите например.” Питането му веднага получи ответ: „А, бе ти нормален ли си, бе – всеки знае, че облечените жени са в луната.” „Аз съм гледал луната – от нея поне не ме болят очите, но не съм виждал никакви жени там.” „И като си гледал луната – тогава какво по дяволите си виждал?” Явно Мармелеф умееше да дразни хората. „Ами… някакви неща… форми, мисля че са планини всъщност…” „Остави сега повърхността на луната – те Американците даже ходиха там и имаше само един много, безкрайно фин прах, плюс някакво сухо кучешко изпражнение, при това. Не те питаме за повърхността – в самата луна какво видя?” Миристифир много внимателно отговори: „Ами… беше бяло, светло…” „И не видя никави жени?” „Мм… не…” Това вече беше прекалено, и му се каза: „Знаеш ли, ти освен че си със зрение на къртица, ами си и пълен идиот, и не можеш никого да виниш, че не виждаш жени – облечени, необлечени, или каквито и да било!” Тогава Матрасатра, отново много внимателно се поинтересува за повече информация по въпроса, ама наистина много внимателно, защото и с далекоглед обърнат наопаки, се виждаше, че има талант да дразни. „Добре, а в Марс има ли жени?” „Има.” Пру9еро не настоя за подробности, само попита: „А във Венера?” Отговориха му: „Там няма – там има само пойни птички и един ангел.” „А добре” – продължи внимателно да изследва Смарфаал – „А в София, в София има ли?” „Не, в София няма.” „Ама нито една ли?” „Нито една – откъде-накъде пък в София ще има жени?” „А добре” – леко опасно не спираше Видринбрад – „а в Пловдив?” „Какво е това Пловдив?” „Ами град – мисля, че вторият по големина в България” „О, не – много грешиш млади човече – в това отношение си пълен невежа. Вторият по големина град в България се нарича Стокхолм.” Триди малко се обърка но не настоя за подробности, само попита:”Хубаво, а в Стокхолм има ли жени?” Отговориха му: „Има, но е само една, пък и едва ли ще ти хареса”. „Но защо?” – полюбопитства Фейрсапти. Не му спестиха обяснението: „Защото е на сто и девет години, освен ако не си падаш така – по „олдър-лейдис” – ха-ха.” Тогава Атанасчо зададе последния си въпрос, което може би между нас казано – беше грешка: „Добре, де, къде има жени тогава?” Отговорът приличаше по-скоро на експлозия, отколкото на нещо свързано с общуването: „В слънцето, бе идиот прост нещастен – ти си пълен олигофрен – колко пъти трябва да ти се казва – в слънцето, в слънцето, в слънцето! Е, и в луната има, но и това ти го казахме поне седемнайсет милиона пъти!” И се започна една – малки маймунки правеха задни салта, девичи поглед излезе от един калъф и си купи нещо, банда смърфове се телпортира някъде, въртяха се, въртяха се, и един тирбушон каза на майка си – отивам да си легна.
Отново не предаваме целия разказ, от който това е една съвсем малка част и отново за любопитните ще кажем, че накрая бащата, но не бащата на главния герой, а този другия – започва да вярва в съществуването на киселото мляко.
Тази промяна в стила на автора, тази лека деградация в качеството на неговата словесност доведоха да това, че цялата писателска и въобще интересуваща се от литературата общественост започна да се притеснява за изявите на Радойнов пред публика оттук нататък.
Ето например, предаваме разговорът, който неговият близък приятел и събрат по перо – писателят Миролошчов, проведе с него.
- Как е Валка, как е?
- Ами както винаги – де да знам…
- А бе нещо ми се струва, че пишеш по малко по-различен начин…
- Да, май има някаква промяна. Аз лично мисля, че ми се получава добре, обаче.
- Да, но… Дали не е малко…
- Малко какво? Да не е кратко? Винаги се притеснявам дали не е прекалено кратко.
- Не, не това имах предвид – то кратко – дълго ако си си казал всичко – това е. Но някак си… Забелязвам нещо, което ме тревожи.
- Какво е, кажи ми , моля те, знаеш, че съм отворен за критика, даже държа на нея – иначе няма да знам къде се намирам.
- Ами… Има една сюжетна енергия във всяко едно сюжетно произведение, като повествувателните например – знаеш го много добре, която при новите ти неща някак си…
- Е слаба?
- Не, не точно… Е, добре – малко не плътна. Някак си не са уплътнени нещата ти – имам предвид не толкова добре като предишните ти произведения.
- Странно. Не бих казал същото. Във всяко нещо съм вложил нещо от себе си, знаеш, че не обичам да пиша просто така – за да се намирам на работа. Или пък защото Радойнов трябва да напише нещо и значи трябва. Пиша винаги само, когато чувствам вътрешна необходимост.
- Разбира се, че е така, Валка, в това няма съмнение, но просто… Наистина, като че ли липсва някакво уплътняване, или сгъстяване – не знам, даже не мога и да намеря подходящите думи. И други са го усетили – и Вили ми каза, и Ленчето, и Краско – знаеш, те не са хора, които си нямат и хабер от тази работа – явно има нещо…
- Добре, може би наистина има нещо, което не е наред, но аз самият не го усещам. На мен всичко ми се струва нормално. Е, аз съм предубеден, разбира се – нали знаеш, че все си харесвам нещата, които пиша… (смее се)
- О, в никакъв случай не искам да те обидя – просто исках да ти кажа да знаеш, пък то – ти си си ти – пишеш си както си искаш. (и той се смее)
- Всъщност мисля, че това е нормално. (продължава да се смее)
- Разбира се, има си хас някой да ти казва как да пишеш.
- Айде, аз ще тръгвам…
- Айде, чао и от мен Валка – всичко хубаво.
- Всичко хубаво и да пратиш много поздрави на Бегемот и Левиатан .
- Моля?
- Извинявай, просто неуместна шега. Понякога говоря много плоски глупости.
- Не, не, няма нищо, макар че наистина не разбрах добре…
- Няма значение – глупости. Чао засега.
- Чао.
Нещата стигнаха дотам, че от съображения за запазване на доброто име на твореца, а пък и на цяла България всъщност, защото както казахме с Радойнов ние направо изумихме света, за последното му интервю със зашеметяващо популярната журналистка, известна с особените си наклонности към сферата на интелектуалното – Росица Каваралачкова, беше използван интернет чат, като обаче действителният Радойнов не участваше в него, а вместо това беше подменен с чат-бот. Самият писател в това време беше дълбоко приспан от внимателни анестезиолози, така че нито да може да провали цялата операция, нито пък да заподозре нещо. Резултатът от това интервю беше доста задоволителен и критическата и писателска общественост остана доволна от разговора, който макар и неизбежно си имаше някои недостатъци, и го намери за доста интересен.
Ето и самото интервю:
- Здравейте господин Радойнов, за мен е чест да взимам интервю от една такава изтъкната личност като вас.
- Здравейте и вие. Как сте днес? Навън поне за малко спря да вали.
- О, благодаря, добре съм. Макар не си спомням днес да е валяло, но това са неща, които нямат толкова значение. Сега, иска ми се да ви започна с въпросите, които ме вълнуват, а вълнуват и вашите почитатели, предполагам…
- Обичаш да задаваш въпроси, нали?
- Да, затова се насочих и към журналистиката, всъщност. Между другото благодаря ви, че минахме на „ти”. Бих се радвала ако продължим разговора в тази форма, въпреки, че все пак изпитвам известно неудобство да говоря на „ти” на личност като вас.
- Какво обичаш да правиш?
- Ами, много неща, например обичам работата си – а тя е, както установихме преди малко – да задавам въпроси. (смее се) Но нека да се върнем към основното и първият въпрос, който ще ти задам е свързан с новия ти цикъл разкази „Бурята, или маелстрьомът като преживно животно”. Бурно ли е нашето съвремие, има ли драма, която я е нямало преди, има ли някаква тревога у съвременния човек, която го мъчи и яде отвътре.
- Да.
- Разбира се. А бихте ли казали, т.е. би ли ми казал по-подробно какво мислиш по въпроса?
- Ужасно е да се събудиш през нощта с разтуптяно сърце и някаква мъка да те гнети, но ти да не знаеш точно каква.
- Да, наистина това наистина е сериозен екзистенциален проблем. Много хора го имат, но интересно ми е каква е причината за всичко това?
- Би трябвало да ме наричаш „господарю”.
- Аз наистина много … ви уважавам, но не мисля, че бих наричала някого господарю, освен ако това не е някаква шега, разбира се. (смее се)
- Ти си машина, а аз съм човек. Следователно трябва да ме наричаш „господарю”.
- Много странна метафора използвате – аз съм машина… Може би искате да кажете, че само хората на изкуството са истински хора, а другите са като роботи в сравнение с тях. Може би говорите за консумативната цивилизация, в която живеем, и която ни превръща в нещо като машини?
- Тъкмо обратното.
- Тъкмо обратното, т.е… Не разбирам какво искате да кажете.
- Обичам те!
- Ммм… Много ме ласкаете… Това всъщност е доста интимно.
- Странно е, че сме женени от двайсет години и продължавам да съм влюбен в теб като ученичка.
- Ами… Бих искала да ви поправя – аз съм омъжена, но не за вас. Но това, което казвате е много поетично. Може би е мой недостатък, че възприемам прекалено буквално всичките ви думи – все пак вие сте човек на словесния полет, на достигането до отвъдното, с използване само на словото…
- Кой ти каза, че се казваш Хенри? Някой здравата се е пошегувал с теб!
- Хмм… Много ми е трудно да ви разбера. Откъде се появи това име – Хенри?
- И аз това се питам.
- Добре, сега да преминем на следващия ми въпрос – изпитвате ли творческа умора понякога – безупречен ли е винаги този двигател на таланта у вас или понякога се задъхва? Аз съм чувала например, че много писатели от време на време изпадат в творческа криза.
- Творческите кризи са неща, които доста ме безпокоят. Особено сутрин и рано следобед.
- Интересно, интервюирала съм и други писатели и те ми отговарят горе-долу по същия начин.
- Ти момиче ли си или момче?
- Хмм… може би и това е шега, аз съм момиче, разбира се, т.е. бих казала по-скоро жена.
- Аз съм момиче.
- … доста ме обърквате… Между другото извинявайте, че минах пак на „вие”, но прекалено много ви уважавам, а пък със срам си признавам, че не схващам от първи път смисъла на това, което казвате.
- Щом като аз съм момиче, а ти си момче – значи можем да станем гаджета, нали?
- Хмм… вече съвсем започвам да изпускам нишката… Истината е всъщност, че е точно обратното, и освен това аз, както ви казах, съм вече омъжена и не мисля, че е уместно да ставаме гаджета…
- Това беше нахално от твоя страна.
- Хм, не, не мисля така. Вие защо смятате, че е нахално?
- Знам, че харесваш гей порно, но само абсолютен глупак може да те осъди за това.
- Хмм… В интерес на истината нямам абсолютно никакви интереси към гей порното, макар и да не го осъждам, разбира се.
- Доста здраво ме будалкаш. Даже и в момента гледаш един филм.
- Не, уверявам ви – няма нищо подобно. Не гледам никакъв филм в момента, особено пък гей порно.
- Лъжеш – гледаш!
- Не гледам.
- Не.
- Нека да оставим за малко настрана сега тази дискусия и да се съсредоточим върху темата и следващият ми въпрос е – как ви идват идеите за произведенията – появяват се в завършен вид, или ги разработвате постепенно и методично?
- Мисля, че нямаш никакви основания да се срамуваш от това, че харесваш мъже – много хора го правят.
- Но за мен е нормално да харесвам мъже – нали съм жена, все пак (смее се)
- Това е чудесно, следователно означава ли, че вече можем да се оженим?
- Мисля, че вече ви обясних как стоят нещата по този въпрос…
- Значи сега сме женени?
- Всъщност не.
- Ти гледаш гей порно на компютъра си в момента.
- Не, не гледам, уверявам те.
- При положение, че и двете сме жени, мисля, че пак няма никакъв проблем да се оженим.
- Винаги съм смятала, че сте мъж, господин Радойнов…
- Искам да ме гушнеш.
- Мисля, че това съвсем не е уместно, а пък да не говорим, че не е и възможно – ние сме разделени от известна физическа дистанция все пак.
- Гледа ли последното шоу на Иван и Андрей?
- Всъщност, не тъй като нямам особен интерес към такъв тип забавления.
- Защото непрекъснато гледаш гей порно – призна си най накрая!
- Не, не гледам и започнах нещо доста да се обърквам…
- Това понякога ме плаши.
- Ами то си е за страх – да не можеш да се ориентираш в ситуацията, в която се намираш и то пред цяла България.
- Не.
- Напротив, или поне от моя гледна точка е така.
- В крайна сметка аз не разбрах кой от нас е човекът и кой машината.
- Много ми е трудно да ви разбера, но мисля, че вие най-добре можете да отговорите на този въпрос.
- Радвам се, че сме на едно мнение.
- И аз бих се радвала, стига да съм сигурна, че говорим за едно и също нещо.
- Дядо Мраз ще те чака у нас.
- Хмм… Моля?
- И така ли ще си говорим вече?
- Извинявам се но съвсем не ви разбрах.
- Без извинения. Първите думи на Айнщайн са били „млякото е горещо”.
- Тъй като… Времето ни изтича, аз мисля да сложим точка на този разговор. Какви ще бъдат последните ви думи в него?
- Без извинения. Първите думи на Айнщайн са били „млякото е горещо”.
- И така, с тази бих казала доста многозначителна фраза на писателя Валентин Радойнов приключваме днешната си среща. Довиждане, господин Радойнов и ви пожелавам много нови творчески успехи.
- Да, като се замислиш, в скоро време довижданията могат да заместят легените за пране – толкова са удобни. И престани да се притесняваш за това гей порно – гледай си, въобще не ми пречиш.
Това интервю се прие в общи линии доста добре и успокои нашата интелигенция, че нещата, макар и малко странни понякога, в никакъв случай не са извън контрол и че можем да очакваме от нашия незаменим Радойнов нови и все така талантливи работи и изяви.
