Ти, Марийке. Помниш ли думите? Как сладко звучаха в гръкляна на твоя офицер – онзи лос невероятен. Филипов май беше. Наученост. Сладост. Чувства. Паркет. Практика. Прагматизъм. Готварски рецепти. Летоброене. Силни емоции. Защо съседката? А защо той? Имаме да си кажем нещо. Нещо не ме разбираш. Е, аз поне разбирам, че не ме разбираш. Но ти не разбираш. Но разбираш достатъчно, все пак – ти си най-велик, кофти е, че не те тачат в народния. Но пък те тачат в клуба по билярд, или поне малко. Отколешно е нашето. Говорене. Наричано „словоизлияст”. Още от онези монаси в средновековието, които са мълчали не твърде бавно, но и не твърде бързо, а с точна мярка – за. Но защо? А откъде започва всичко? Хиляди години преди новата ера ученият с омаслено (но не от масло, а от някаква лой-пот) лице Ервингер Птрюууе – Базал Ммере измисля думите като заместител на махането за сбогом (с ръка – сбогом, моя любов, помниш ли?) и оттогава започваме ние. Ние – тези юначни господарци. Започнаха и да пишат по керемидите, да изрязват знаци по дините, но и много неща така се запази, макар и плюха тогава в съответното еквивалент на „Работническо дело” – че вече край, и след като хората се изравниха с кокошките – лягат с тях, защото живеят с тях, а живеят с тях, за да се учат от стъпките им в пясъка – и значи, тоест – мрак и вече ще си ходим. Но така или иначе се започна едно… Вакханалия. Сладкото опиянение на думите – аз те разбирам – ти ме разбираш. Логореята още не беше открита като понятие, но фараонът Хофу вече беше обяснил някои неща на приближените си. На жена си каза: „Върви в онази стая, докато аз забъркам малко лой тука“. На слугите си рече – „Вижте сега, положението, аз не знам как го виждате, но не ми въртете фасони, иначе…”. А пък народът чу следното: „Я елате при тази пирамида.” Отидоха. „Не при тази, при другата.” Отидоха. „И тази нямах предвид, но както и да е. Сега, ситуацията е много особена. Понеже вие по някакъв начин се досетихте, че аз съм бог, или поне на земята не знам кога ще видите по-божествен от мене, значи такаа… Между другото на мен самия това не ми допада чак толкова, но пък – сега се сетих – ще трябва да построите още няколко пирамиди. Не е приятно да се умира, но от друга страна – слава на Озирис, нашата цивилизация намери поне някакъв начин да се справи с това”. И въобще… Те знаеха, те казваха. Аз казвах, ти казваше, но не на мене, защото не беше ти, ами беше ти-в-аз, който възсъздавах временно, колкото да се поддържа общуването, докато мия чинии. После си казвахме някои неща. Разбрахме се. Беше измислена обидната реч. Направихме си война. Но нашите философи все пак с вдигнати от въодушевление вежди над очилата спореха. Всеки разбираше. То не е вярно, ама си ходи, че си тъп. Ей, мръсник, такива като тебе … са срам, ама ще се сурнеш и ти надолу после…
А Григори – онази полулегендарна личност, за която се пее в песните. При това на всички народи – този юнак весславен, този Херкул, този Прометолей на спокойната физиономия – човекът, който откри вътрешния диалог. „Една малка крачка за един човек – огромен скок за човечеството”. Ама че анахронизъм – трябвало е Той да го каже. Биографите му твърдят, че първите думи, които си помислил са били: „Я виж ти, по дяволите – тъпо ми е.” (През вековете още много учени ще преоткриват тези постулати.) След това, твърдят историците на науката, не е мислил известен брой години и после – някъде около четиридесетата си година – си казал наум следното: ”Ако този Сванте не престане да ме гледа изпод вежди, като се разминаваме, ще си помисля за две неща – да забягна, или да кажа на жена си, че не издържам, при което най вероятно тя ще ме натири, и въобще ще стане голяма каша.” Така се е започнало всичко – всичките Азовици, всички са лапнали по вкусния бонбон на словословието, на разговорите в задушевната обстановка, на аз, ти, той и другите, като съответно ти е бил аз-ти, той – той-аз и така нататък – нека да се репчим – нека да е словото, никой няма да чуе, или поне на повече от пет сантиметра от главата ми.
И си върви по улицата нашичкият, а в главата му риба, риба… И си мисли: „Две. Двайсе. Две по двайсе е сто. Прецаках ги. А той ще ме цака с топла бира! Хе-хе! Топла бира, това е все едно да те затворят в кашон, а вътре дебела четиридесет годишна жена. И жената ти вика – айде да се съберем. Ти изскачаш веднага от кашона – абе тия луди ли са, бе! Ще ме цакат с топла бира! Това, което е най-недопустимо на този свят, е, може и да пропускам нещо разбира се, но е – топлата, разгазирана бира. Пълните жени над трийсет и пет години – аз лично бих предпочел да чукам кенгуру вместо това, даже то е обидно да я гледаш, ако трябва да съм честен, бих предпочел кенгуруто да ме чука, като си представя само – мани – такива извращения, то просто е обидно и да си го мислиш, камо ли да го видиш наяве. Да пиеш топла вода – е, разбира се в някои случаи не може да се избира, но е противно, отвратително е на вкус, и аз лично бих предпочел да си стоя жаден, отколкото да пия такива гадости. Топлото време – това е нещо като подигравка, която нашият климат си прави с нас, така че летата изведнъж се оказват топли и запълват дните ни с онова унизително състояние, което на жаргон понякога наричаме „жега”, и което ни кара да се потим, което е най-лошото от нещата, които могат да ти се случат. Е, може би не най-лошото. По-лошо може би е да паднеш на контактната релса в метрото, но във всеки случай са сравними. Един от начините да се спасиш от жегата е да стоиш на течение. Това донякъде може да компенсира потенето, но затова пък трябва да си го направиш наистина качествено – от две страни да отвориш – широко така, та да има движение на въздуха. Виж, зимите у нас ни предлагат по-добри условия за живот, тъй като на мен поне не ми се е случвало да се изпотя при минус десет градуса, но пък течението и лекото облекло и в този случай никак не са излишни. И въобще извращенията като цяло – това дето някакви хора правят някакви неща, дето никой не го интересува, и са някакви глупости – несъдържащи в себе си нищо приятно, а напротив, дразнещо, развращаващо, противно, глупаво, глупашко и прочие, и тези, или пък някакви други хора наричат това изкуство, а то не е изкуство, а просто някаква лигавост и безсмислици, и дето можело всеки да си има вкусове – то това е ясно, че е нарочно, за да се наводни светът с глупости, и тия нефелните и келявите да са на гот, а нормалните да мълчат под сурдинка, макар трябва да е обратното – нефелните – кьопек-суратите да си знаят мястото, или ако трябва да се въдворят. Ето какви хубави думички имаше едно време – „въдворявам” – значи всичко си е както трябва и со малце кютек, е, не по бъбреците, разбира се, поне за кротките. Щото има и кротки – покажеш им желязното и клюмват с очи, това, разбира се, също е тъпашко, но пак поне се превенцват – ше ги еба и в льольовците. Е, разбира се, има и абсолютни антисоциопати, които не могат така, ама едно време им беше взета мярката, тогава се удряше и с чинии, и с кравешки крака, и със Содом и Гомор, и с препарирани мечки, въобще – Вестибюл! Именно Вестибюл с главно В, дами и господа! Които ме слушате сега – аз, ти и Митко. Чухте, нали? Ама ви стреснах, а? Не е лесно. Гледате ме – така, така – той си върви по паважа, обаче ги знае работите. Важното е ние да се държим – ние – нашите, дето си знаем кое е добро и кое е лошо. Защото това, дето имало толерантност и туй–унуй – това между нас си знаем, че е булшит. Е, не казвам, че трябва да се бият жените – това го разбирам, но не е за мене. Аз просто не им обръщам внимание. Ето например моята – ми споделя разни неща – това било – онова било. Хе-хе! Никога няма да ги пусна тия бръмбари до себе си – да ги мисля и да ги човъркам – думи бръмбърчета, пълзящи. Да не съм ентомолог, бе! (Това е в преносен смисъл, между другото, понякога му казват метафора, един пич говореше така и много готино му се получаваше. И тоя пич, значи, ми обясни, че това е един вид форма на майтап. А най-важното е, че стоя трик можеш да сваляш мацки по заведенията. Има и един друг пиниз, който се казва „оксиморон”. Пича, не можа да ми обясни много добре какво е, а и за какво служи, но мисля, че го схванах по интуицията. Например – „Състрадателният нацист погледна разбиращо лагериста. Протече някакъв ток…” Тук „състрадателният нацист” е оксиморон. Но все още не съм разбрал как може да се свалят мацки с него. Има едно дупе – Евгени, дето ги владее тия, трябва да го питам.) Та значи жената – ми дрънка нещо покрай ухото, нещо си било – дъра-бъра. Отдавна се научих да викам – да, да, ъхъ, ясно ми е. А тя е толкова нахална, че понякога дори усеща , че не я слушам. И почва – ти не вникваш в това, което ти казвам, ти мислиш само за себе си. Откъде знае, че мисля? В този момент въобще нищо не мислех. Трябва да питам Евгени дали има начин да се правиш, че слушаш, без въобще да се разбира, че има някаква гнила работа. Дали няма да стане с оксиморон? Например тя ми казва – „Тъжно ми е”, а аз и отговарям закачливо: „Траурният веселяк се появи зад ъгъла, с лице, ухилено в усмивка” Тук, между другото, се получава и тавтология, която може и да усили ефекта, не съм сигурен, но може и да е така.”
Но има и друго – безмълвният монолог на лицата човешки. Разминаваш се с муцунките им, а те ти говорят. Не спират вътрешния си диалог – та за какво, нали е безсловесно. Тоя лъч. Тая логоергия. Тая плерома, дето те свитва изведнъж.
Квартален ден. Кварталните хора се шмиткат из квартала. Слънцето пече само милостиво, извънквартално, с една такава милост: „Ех, мрете ли, живейте ли – както искате…” Кварталният въздух този път се е запролетил – толкова жизнен – още малко и хлябове ще почнат да втасват над тротоарите. Посланието е – „Значи тук нашият народ ще диша, ще се плоди и ще се наражда. Направи място, ти, страннико, ако нямаш достатъчно стабилно отношение към неща като втасване, зеленчуков тор, семесъхранение, продажба на съмнителна риба. Хитър поглед и добра уста. Пълна със заострени зъби – а във венците – наредени студено сини очи.” И вървиш си, значи, най-най-невменяемо и щеш, не щеш попадаш в полезрението на тълпата. Гмежинка. Много приятни и непринудени анцунглии. Мадами с коси разпиляни, с физиономии като експонатите на месарския щанд в близкия супермаркет. Да ви смигна ли, госпожо Свински Шол? Как е вашето настроение, уважаема мадам Котлет? Е, не, разбира се, кой иска да среща лицепосланията на тези тежки физиогномически натуралии? (Но щеш – не щеш – срещаш – вярвай ми, не е лесно.) И много жени с колички, слава богу – поне това действа обнадеждаващо. И мацки-муцки много има – и младички, и по-старички. Не, кой беше казал – „Грозни са нашите жени”? Май никой не е казал. И е прав, простака му неден. Откъде-накъде ще каже такова нещо? Направо – море от жени. И ти се плацикаш, и не искаш нищо от тях, но докато в нашето общество не се наложи традицията да се носят бурки за мъже – така ще да е. „А бе виж го бе, погледни го бе! Пфф, че нахалство! И ми излезли.” Да излязохме. Нали трябва да си напазарувам разни неща. Но каква е тази дребнавост? Освен това не винаги е така. Но байчовците…, байчевците…, протомилиционерите, бушмен-тарикатите, фърст-ъф-форевър-ай-уил-би-йор-килбайдет-ите, техническият интелигент инж. Каратанчев, закупил половин килограм машинно масло на старо, което ще използва кой знае за какво, завършилият с гордост близката гимназия Пешо, с още по-голяма гордост отказал да следва висше, тийн-компанията – нашата млада радост – нашето бъдеще – напредничави и напористи, с вид на хора, които не могат да се дрогират, поради липса на достатъчно рецептори в мозъка, но затова пък семпли до умиление и прости, та чак предизвикващи притеснение, и много други, и много други типажи. Беловласи чиченца, с осанка, така, с мрежести торбички и разхождащи кученца. Оглеждат народонаселението. Сканират за израждане в популацията. Ето – попадам в контингента – „Виж го бе, виж го бе, виж го бе! Ррюх! Не е от нашите. Но нека живее. Според конституцията и аз, и той сме равни. Така се получи. Може пък да е за добре.” Но най класическо, най-стилно, най-мощно, най-услаждащо се, е лицепосланието, което получаваш съвсем без да предизвикваш, просто защото съществуваш, при това на улицата, редом със съответния екземпляр на гражданственост и обществена твърдина. Значи, мазно, надуто, мургавеещо лице със самоуверени честни очи, присвити от слънцето в месестите си жлебове, което от общочовешка гледна точка би могло да представлява и най светли емоции, и най драматични и достолепни душевни състояния, те святва с една до крайност весела усмивка и стоманена почуда-умиление: „А бе изпълзя ли бе, изрод? Изпълзя ли от дупката, дето всички знаем, къде се криеш? Не издържа, а? Прииска ти се да глътнеш въздух ли, или какво? Самочувствието си напомпа (а ние много добре знаем истината за тебе, включително и ти също) и реши че ще мине. Или огладня много, та реши да гепиш нещо за плюскане? Няма лошо. Всички си имаме нужди. Ей, ние не сме лоши хора, живей си, не се притеснявай. Само че, просто си умирам от смях, като те гледам. (Тук на екземпляра му се приисква да се плесне с ръце по бедрата от смях.) Изпълзя значи, изпълзя! (Очите му се насълзяват.) Ох, извинявай, но много ми е смешно. Не, не се страхувай от мен, макар, че си си страхливец по душа, но пък и аз не бих имал против, ако те фрасна някой път. А да не би… такова… да си хвърлил око на нашите жени? Не бе, спокойно бе, няма лошо. Отпусни се, разпускай. Може… някоя да ти върже, кой знае. Ха-ха-ха… Но да знаеш едно – знаем те. Не си въобразявай много. Най-готиното в цялата работа е, че си ужасно смешен и на всичкото отгоре сам разбираш всичко, та не се притеснявам за тебе, че не знаеш къде се намираш”.
