Техническа интелигенция

Малък повод за празник. Във фирмата “Вешимпекс” започна леко суетене в края на работния ден. Беше отредено „отгоре”, че наскорошният професионален успех ще бъде отпразнуван с малко задушевно парти, както обичайно се случваше по такива, и най-различни други поводи. Колективът от специалистите (или по-голямата част от него, като изключим отсъстващите по уважителни причини) се събра в обичайното помещение за отмора, което беше кухнята на апартамента, в който се помещаваше тази организация – защото тя беше неголяма, но затова пък – силно иновативна. Разля се скъпото медено уиски, което не се спестяваше в такива случаи, в най-разнообразни чаши и всякакви пособия, и всеки се настани някъде, припряно усмихнат с порцията си – седнал или прав – както му е удобно, защото мястото, така или иначе, не беше в излишък. Пушачите запалиха цигари и запристъпяха от крак на крак с много сериозни физиономии, каквито изисква този ритуал, и сгушени в кожените си якенца до кръста, обвейвани от мразнещото течение, което ставаше в помещението. „За проветрение” – както негласно беше възприето. Всички останали, които чувстваха добре февруарската рано притъмнена студовита вечер, също се гушеха в сякаш задължителните кожени якенца, макар едва ли всички да усещат еднакво студа – мнозина със сигурност не се и сещаха за него. Само един май се беше облякъл със зимно яке – е, има ги всякакви. Сурови мъже бяха те – хора на техниката и точната мисъл, свикнали да прилагат умствения си труд във всевъзможни условия – какво ли не помнеха по реализацията на проектите…

След няколко тромави думи, разменени в началото на разпивката, въртящи се около нейния повод, взаимни окуражавания, шеги и наздравици, постепенно разговорът потръгна и скоро всички участваха в някакво обсъждане – не задължително стройно и предполагащо изслушване. Уискито на много малки глътчици се стичаше по хранопроводите им, подкрепено обилно със съответното мезе, което беше разположено навсякъде.

Темите някак си естествено се завъртяха около научно-популярни предмети, нашите инженери бяха начетени и с изключително тънка любознателност, с обща култура, която може да задоволи и най-претенциозния вкус – техническа интелигенция в най-пълния смисъл на думата.

- … и ти казвам, братче, им скривал шапките. Имал невероятна памет. – говореше инж. Кюркчиев и от време на време смукваше от цигарата си и хвърляше някой поглед към всички присъстващи, изключително доволен от ситуацията, в която се намираше – изнасяше част от познанията си за света пред други, също така културни и любознателни хора.

- Тесла, Тесла – голяма работа! – изръмжа одобрително инж. Манададжиев и сви устни в подкрепа на казваното за Тесла.

- Той, Едисон, тогава му викал – къде с този променлив ток бе, истината е в правия! – продължаваше Кюркчиев. – Но Тесла държал на своето – токът трябва да е променлив – това е. А Едисон се кикотел и чепател непрекъснато – ти си луд бе – какъв променлив ток, бе …

- „Кретен такъв!” – добави художествено Манададжиев, леко смутен, защото се притесняваше да е толкова остроумен.

- „Педерас!” – удари точката Кюркчиев и огледа със строг артистичен поглед аудиторията, явно с подтекст – „Ако вие не смеете, аз ще го кажа. Ярко чувство за хумор!”. После продължи:

- И така, Едисон и Тесла непрекъснато се карали, но Тесла обаче бил голяма работа – казвам ви – истински чудеса.

Тук Манададжиев се развълнува и се намеси, без да чака подходяща пауза:

- Едисон! Този сатана! Наредил да изгорят няколко храма на Тесла, по онова време…

- Мдаа – със сериозен глас го подкрепи Кюркчиев – подпалил ги, без и окото му да мигне.

- Те, тогава, поклонниците на Тесла, издирвали под дърво и камък Сатаната. И не е чудно защо – Манададжиев явно беше запознат с темата и не можеше да се сдържи да не сподели разни подробности. – Но напразно – криел се, гърчел се в злобни помисли Врагът.

- Мдаа – пак се съгласи Кюркчиев – с хитрост действал и се покривал после като партизанин.

Това си вметване, с което не казваше нищо особено ново, Кюркчиев произнесе с особено чувствен тембър – толкова топлина имаше в него – наистина ще се зарадваш, че слушаш този разговор, ако го слушаш. А инж. Манададждиев оставяше да се разгръща – явно беше запознат с предмета – нека се разгръща – не е лошо за самочувствието му.

В тази групичка участваше и инж. Витан Витанов. Без да говори много, със своето детеподобно, греещо от щастие лице, той само подхвърляше по някоя реплика. Не че беше мълчалив – не, но той беше повече по разказването на прелюбопитни и смешни случки, на които е бил свидетел. Беше истински колорит. Но за това друг път, ако остане време. Сега само каза:

- Да, той, Тесла е бил истински гений, какво ли не говорят за него…

Кюркчиев го погледна с тих, дружелюбен поглед, смуквайки от цигарата си. После не каза нищо, а Манададжиев продължаваше да разказва за драматичните събития около борбата със Сатаната, неговите ужасни номера и престъпления, а също и за някои чудеса на Тесла, които бяха по-малко известни.

В другия край на стаята се беше обособила друга група – около властния по слово проджект мениджър инж. Асен Сивриев – вторият по важност човек във фирмата след баща му – президентът инж. Григор Сивриев. Темата на неговия разказ, почерпан от неизгребимия му, невероятен по дълбочина кладенец от ерудиция и познания, беше строежът на египетските пирамиди. За египетските пирамиди се знае много, изписано е много. Но не от традиционните факти се интересуваше инженерът – без разбира се да ги подценява – стаени бяха те добре в съкровищницата му, а от най-новите открития, последна научна новост, достъпна в момента само за истински изкушените от тайните на света.

- … значи, много интересно – как са построени египетските пирамиди – говореше на слушателите си той. Най-близо до него стояха и слушаха с интерес, а и участваха в разговора, младият инж. Калинчев, който си беше измислил сам прякора „Верстапен” и държеше да го наричат с него, и още по-младият инж. Владимир Иванов – почти момче – чиста душа, която се отразяваше и на безоблачното му лице. Те, разбира се, не можеха да се намесват прекалено често, тъй като не винаги имаха какво да допълнят към огромната база от информация, която се изливаше пред тях. Инж. А. Сивриев говореше с леко повдигнати от изумление и хъс вежди, предизвикано от огромния интерес и удовлетворение от споделянето на знанията му с други хора. Това обуславяше леко изцъкляне на очилатото му лице, а дребната му фигура жестикулираше.

- Първоначално – с типична запалянковска реторична пауза продължи мисълта си той – първоначално учените смятали, че египтяните са премествали огромните камъни със слюнка – мажели са земята с нея и тя ставала като пързалка. Но наскоро открили, че това въобще не е така. Истината е, че всъщност древните египтяни са открили първия влак, при това десет хиляди години преди новата ера, нали се сещате. Това станало така. Отсичали дървета, рендосвали ги и ги поставяли на земята като пътека. След това бутали камъните по тях и достигали изумителни скорости – доказателство за което са дребните частици прах, откривани по тези монументи – не биха могли да се появят там по друг начин – това е доказано вече. Египтяните в прахта се риели. Единият риел – господарят примерно, а другият му помагал – това да е бил примерно слугата. Слуга и господар – представете си величествената гледка – само тези двама души представлявали като брой над трийсет хиляди и извършили толкова много работа, като включително им оставало време и да живеят.

- Не е лесно… – замислено каза инж. Иванов, като не вложи обаче никакъв сарказъм в думите си. Инж. Калинчев го стрелна остро с поглед между две смуквания от цигарата си, защото все пак усети някакъв нюанс, податлив на тълкуване като скептицизъм към началника, нещо излишно и нямащо нищо общо с градивната, на подходящо място критика, по която повече си падаше младият специалист.

- Не е, я! – реторично отговори Сивриев и продължи. – Любели са се и в палатки, и директно на плажа – защото гарнизонът е бил далеч. Жените им са били с тях и разбира се е ставало понякога бъркотия, защото любовта е трънче, което разум не трае, и така се забива в човека, че не знаеш сърце ли имаш, или пета.

На това знаменателно място от изложението зиморничавият инж. Сеев уж незабележимо затвори вратата на неотопляваното помещение. Този своеобразен бунт беше възприет със завидна доза търпимост от колектива. В това време Сивриев размотаваше ли, размотаваше кълбото на знанията си:

- И изневери имало, и всякакви. И някои се сърдели, разбира се, то не е приятно, между другото, е, разбира се, зависи от коя страна си на пирамидата. Отгоре, имам предвид, или отдолу. Но имало и съвестни – в кавички, така да се каже, и си задавали въпроса – какво, къде и кога-защо, да го еба, надявам се, разбираш ли. Фараонът също се мяркал насам. С една кофа на главата и така – полу-седнал, полу – не, в една летяща каляска, теглена от роби. Вървели седем дена и спрели. И Фараоонът, Фараунът, Фаро, разбираш ли, цял се изринал от слънцето и, такова, Клеопатра. Повтарям – не „таковал”, а „такова”. А Клеопатра, разбираш ли, била бременна от чичо. А Фарюир не я харесвал, разбираш ли, да го еба и не знам какво си. И чичо не харесвал. В това време моробите копаели. Но не царичинска дупка, а нещо съвсем по-голямо – царичинската дупка на древноегипетския народ. В нея те скрили несметни съкровища, включително и телата си. Бадмингтон. Лорд Бадмингтон да не беше, нямаше да имаме култура. След египетските царе, най обичали поданиците да играят бадмингтон. Понякога блузите им се смъквали и скъпоценните верижки разранявали гърдите им. Ама съвсем лекичко, ако разбирате какво ви говоря. Самият лорд Бадмингтон е живял там, много столетия по-късно, разбира се, и леко ги потърквал по кожата с тях. И от това се появявали какво – ами ранички. Но един ден взел един поялник и се появил на прага на древния египтянин Синухе. „Синухе” – казал той – „Въобще не знаеш какво ти мисля….” А Синухе взел поялника и се самоизгорил отпред. Не, имам предвид по тялото. По тялото бе – между циците. Малките, тези неща, как се казваха, а – зърна! Направил си черта по гръдния кош отгоре чак до слънчевия сплит… нали. И казал на лорд Байру, а, това – Бейрун: „Е?” На древноегипетски това означавало „Ех”, което е сродно с гръцкото „хирос”, тоест лапичка. И тогава лордът, т.е. Бодмрое, не, това му е била фамилията, по малко име Харалампи, казал: „Не, Синухе, аз мислех за любовта, която преживя.” „Е, добре, де” – малко засрамен отвърнал Синухе, сопвайки се, уж да замаже малко. Но не би. Лордът, т.е. на италиански би звучало като лердини, или по скоро Баердад, обаче го поставил на мястото му: фръц и изчезнал. Точно така – буквално – фръц и изчезнал. А, забравих да кажа – преди това казал: „Аз знаем що желаеш.” А Синухе се върнал и легнал да спи, не, т.е – да, и веднага, тоест. И та така ви казвам – внимавайте с раничките, т.е. то и в днешно време важи, де – това исках да кажа. Обаче много гной, ей, и превръзки – това с поялника. А сега ще ви разкажа за Адолф Хитлер. Не на място човек е бил той. Обаче Сталин му ебал майката. Всичко се случило така…

Петнадесет минути по-късно инж. Сивриев продължаваше разказа си.

- …отначало, разбира се, учените мислели, че египтяните са влачели монолитите за строежа на пирамидите с камили. Но не. По-дълбоко изследване показва, че бедните животинки просто биха измрели в пустинята от горещина и жажда. Не се смейте! Камилите, макар и пустинни животни, също се нуждаят от някои неща, и затова постоянно се мотаят около оазисите. А там е пустиня. Страшната прашна и суха пустиня Сахара. Хиляди километри! Страст! Тогава учените предположили, а много скоро и докaзали друга теория – камъните са правени на място! Да, няма нищо чудно – те ги настъргвали отнякъде, после куцук-куцук с едни колички и бам – на пирамидата ги слагали във форми с малко вода и те ставали твърди и могъщи поддържници на фараонализма. Това е просто чудно, винаги съм се изумявал – тези египтяни – малко смрадливи хора – неугледни така, а каква цивилизация! И ходят и си живеят там в жегата, жегата, ей. Луд народ, прословут! Ходи нашият египтянин и бам – иска му се нещо нежничко така. И чувства, чувства. Те са били много чувствителни, между другото. Например са чувствали вятъра. Аз това никога не мога да го разбера. И си върви египтянинът, чувства и слухти наляво-надясно да види дали. Просто. Те такива били – гледат, сумтят, мръщят се, а фараона им бил велик. И имал една съпруга, и казал: „Не, две не ща да имам аз”, но когато починала, се вкиснал и се оженил за друга. Така общият брой достигнал две. И учените трептят – две ли са били те, или не? Може ли любовта да се раздели на две? И познайте какъв бил отговорът? Айде де!

- Ами, зависи… – неуверено започна да разсъждава инж. Иванов, но Калинчев се намеси, защото във въпроса намери според него много забавно двусмислие:

- Да, зависи, зависи много. Ако са две руси мацки и после дойде още една… Готиното пиче не е за изпускане. А бе, Асене, тая Клеопатра била ли е неква готина? Те, египтянките, доколкото знам, не са били дебели и са били поддържани, така, а особено и ако е била и с големи цици, хи-хи-хи… – той дръпна от цигарата си, премрежвайки поглед с клепачи. От пушенето гласът му беше подрезгавял и му придаваше особена авторитетност на говоренето, макар и иначе – както вече споменахме – да не беше особено възрастен.

- Не, не познахте! – възтържествува Асен. – Правилният отговор е осем!

- Как така осем? – тук дори и така нареченият Верстапен не се ориентира.

- Ами така – осем. Това е! – инж. Сивриев триумфираше, че никой не знае научната истина. А ми се водят не знам си какви инженери. Нищо не знаят! Боси са пред будния за същината на нещата Асен Сивриев. Той, разбира се, продължи да изнася информация по темата – осем, осем, осем, осем! Бимбала – бух! Тра-та-та. В Древен Египет. Сега. Слънцето пече. Черното море е винаги в сърцето на тези иначе мургави хора. Книжовност. Слънце. И само се издига фараонът, разбираш ли, с една смешна шапка, разбираш ли… Ама той е много голям -примерно петдесет километра в диаметър и не знам колко висок. Може би някъде около, ъъъ, трийсет метра. И само, ти казвам, около него богове и сламки някакви такива. А бе, такива, бе ! И не знам за какво са. И само, някакъв могъщ, и той много чувствителен, обаче. И чувства всичко. Например в пустинята, въобще, народ по един, два, три – смуква с оченце, съзнанието – пим-пам – мисъл – бам-барабам и толкоз. Няма повече. И някакъв бог му шушне нещо, ама Хоп ли, Хор ли, беше ли, там от онези египетските богове, и оня слуша братче и не си записва, всичко кима – да-да . Значи абсолютен. И само египтяните, братче, тия древните, де, като се замислили за смъртта, и викат – ще се повиваме. Нема, значи – ще се повиваме му е майката. А Фараонът, тоя де, големия, дето като бог малко прилича, вика: „Бравос, бравос, юнаци, да ви го … тура у …” И само, народът се гмежи някакъв, и се мажат със слуз, преди въобще да са псовисали, обаче най-гадното било да те ударят с обърната пирамида. Не знам защо. И само летежи, нали, филми, и древни гърци се появяват отнякъде, и летят, и въобще. Много интересно. И викат от египтянката – хванете – бийте ме. И фараонът вика – не. Само когато аз кажа. И от египтянката излиза един, някакъв, гледа, вика – влюбен съм. Фараорр вика – „Спокойно, спокойно. Така.” И не е лесно, и оня дето вика, гледа, стои и не си отива. И значи, банани навсякъде – бъркат си в очите чак с тях, и малкият крокодил Лукчо, не бе, Хапопус, и вие пак някакъв, ама като куче вие. Не знам дали същият. Май не е същият. Чакай сега. Дай да видя. Ох, ох. Спрете да лазите, бе! Ох, влезе ми нещо. Бе, в окото, бе! Нали, с тоя прах, боклуци, ей, да ги еба в египтяните, изхвърлят пред палатката развален домат и останки от пиле, мизерници недни, я ходи на пирамидата да строиш! И Фейрии – тоя серсемин, тоя хайлазин, абе голяма работа. С две думи – сто кила и отгоре. Магьосникът от Оз. И мракобесие. Ама малко. А бе, влизат и умрели, и живи в една катакомба и става яко ръганье. С пет кила охлювено масло като ми се залеят – айде у задгробката. Айде и Фарьо там с един катун египетски цигани. Знаете ли откъде идва думата циганин на български? Ами от цигла, защото са били помагачи на древните египтяни при строежа на пирамидите. Или поне на тези в Гиза. Но не им давали основната работа, само бъркай вар, разнасяй вафли, бетон, пясък – това. И до египтянката не ги пускали. Какво ще ги пускаш – то е циганин, братче. Мангал некакъв. И оня, дето излезе, стоя така доста, ама стои и някакъв чувства, нали са такива, те, фараоподанните. И само, тълпата мина, и после го няма. И египтянката не се вижда вече. Това е нормално, така е при тях. И ходят. И аз ходя. Ходене. Ходила. Бърсалка. За очила. Плюк? Плюк-пляк? Аз съм пумпалче. Аз знам всичко. По „Дискавъри” ми казаха всичко. Не разбрах добре това, което обясниха, но казаха думата „всичко”. Фюй. Спрете да ми говорите. Верстапен! Обичам те. Между мъже е по-добре да сме благи. Имаше една жена. А бе, я си еби майката, бе! Педерас! Ще ми иска пет лева, разбираш ли. И го натиснах в асансьора, и айде долу. Айде! Махай се оттука. Махай се! Чиж! Чиж, не чуваш ли? И после обясниха за Медуза. В древна Гърция и направили нещо като паметник. Значи, малко хора знаят, но в древна Гърция живеели главно гърци, и други. Другите били от различни националности. Да, съвсем сериозно, няма защо да се смеете. Така е, повярвай ми, така е, специално гледах едно предаване, а и екскурзовод ми го е казвал. Значи поддържали се добре, много интересен народ, казвам ти. И са знаели за съществуването на древните египтяни. Да, бе, знаели са – точно така ти казвам, колкото и странно да звучи…

Инженер Асен Сивриев продължаваше лекцията си. Много трудно е да се проследи тя изцяло, но слушателите не изглеждаха отегчени, а напротив – интригуваха се.

През това време другото ядро на разговори беше угаснало в първоначалната си форма и беше преминало в непринудено професионално обсъждане, чийто център беше главният ръководител инж. Григор Сивриев. Обсъждаха някакъв нов проект, а той се информираше за специализирани подробности от капацитетите Кюркчиев и Манададжиев.

- А можем ли да обърнем посоката на тока?

- … не, не можем да го направим. – инж. Кюркчиев беше изключително внимателен.

- А можем ли да използваме друг ток?

- … не, не можем. Няма друг ток. – Кюркчиев почти изпитваше болка, че разочарова началника си. Инж. Манададжиев през цялото време стоеше наклонен напред към разговора, макар да гледаше встрани, за да може да се намеси веднага с експертното си мнение. Но досега не беше открил повод да го стори.

- А можем ли въобще да не използваме ток?

- Не, това съвсем не е възможно.

Инж. Кюркчиев не беше радостен да каже това, но в категоричността, с която го каза, се чувстваше някакво облекчение, че има неща, които може да изказва без да подкопава самочувствието си.

Инж. Сивриев замълча за малко и се замисли. В старческите му очи се четеше безкрайна печал, която се подчертаваше от насеченото му от възрастта лице. Но мисълта, която обобщаваше цялата му физиономия беше: „А дали не ме лъжат?”

(От мероприятието отсъстваха поради извинима лична заетост инж. Минев, счетоводителят Барсолов, младата колежка инж. Ишигова и току-що назначеният новобранец инж. Вафалов.)