Аз бия
Ти биеш
Но ти биеш по-добре…
(Откъс от „Граматика на боя“)
Аз съм млад човек, но вече не чак толкова млад – към трийсетте, но младея, пък и не съм възприел онова чувство на опитност и тежест, което в някакъв момент хората си нахлузват. Слаб съм – с астенично телосложение – и много чувствителен организъм. Болнав съм. Блед. И винаги (почти винаги) съм меланхолично настроен. Психически съм неиздържлив, емоционално лабилен и с особено изразена чувствителност и ранимост. С хората съм плах, много плах, всички казват – дори прекалено. Не умея да общувам и почти нямам социални контакти, а с жените – тази болна тема – абсолютно никакви, освен с малки изключения. Но у мен има една особеност. Тя не ме прави уникален, но все пак изпъква напред и затова не мога да не я спомена като нещо основно.
Аз обичам да бия.
Започнах да бия още като малък, млатех връстниците си както заваря и тъй като тогава нямах принципен подход, това означаваше, че просто ги възприемах като малки барабанчета, които биех до полуда. Звуците които изтръгвах от тях бяха, разбира се, не толкова едномонотонни като от барабан, но затова пък точно толкова силни, колкото може да си представи човек. Биех всичко. Биех колите. Удрях ги, до кръв си наранявах юмруците в тенекиените им брони и тогава се сещах, че не е нужно да бъда толкова честен с тях, колкото с хората, които издебвах изотзад и бухвах с всичка сила в гърба, от което те спираха да дишат за известно време и със зачервени лица се опитваха да сугестират диафрагмата си. При колите естествено много рано се досетих, че тях, като предмети, мога спокойно да удрям с други предмети и така открих инструментите за побой. Железни и дървени пръти, бухалки, боксове и всичко, което ми попаднеше под ръка, политаше към ламарината. Към стъклата. Към въобще тези толкова удобни иначе средства за превозване от едно място на друго. (Обожавах да ги замервам с бетонни блокове.) И към хората започнах да се отнасям с една по-голяма зрялост. Не се ограничавах в уредите за бой и това разширяваше хоризонтите ми неимоверно. Биех трамваите. Но това въобще не е важно, нали говорех за хората, за хората! Биех ги с машини, със сешоари, с гореспоменатите метални пръти и бухалки (които, сега ми хрумна, е много находчиво да се наричат „бъхталки“). С камъни също обичах да бия. Този древен метод на бой не бива да подлъгва със своята примитивност. Няколко неориентирани индивиди и малко камъни с различна големина и форма – това си е цяла симфония. Но въпреки това, въпреки тези технически усъвършенствания в боя, аз си бях твърдо привързан към традиционализма – удрянето с ръце, бъхтането, млатенето до нараняването им до кръв и контузии. Всъщност терминът „традиционализъм“ ми се изплъзна в бързината и аз, разбира се, трябва да се поправя, че всъщност ставаше дума за страст, за истинска привързаност към кръвта и болката – и собствената, и чуждата, една култова драма на яростта, едно жертвоприношение на олтара на садизма. Ако всичко това отговаря на гореспоменатия „традиционализъм “ – моля, но така или иначе всичко това няма значение, а бях само на колко – 7, 8, после 10, 11 и т. н. години… Това понякога ме възгордява – нима не съм бил гений – от такава възраст и вече брилянтен? Но бързо отпъждам тези мисли. Та те са толкова беззначителни сега, сега, когато вместо да се самообожествявам интроспективно, мога да го правя инкарнативно (ама че дума изковах) – като наистина бия, бия, бия, бия…
Сега вече като по-стар, макар и да споменах в началото, че нито съм толкова стар, нито се чувствам особено възрастен, мога да кажа, че наистина единственото, което мога да правя като хората е да бия. И го правя непрекъснато. Единствената разлика е, че сега някак си го правя наистина виртуозно – с една небрежност, с лека усмивка, с непреминаващо границата на вкуса отегчение. Но това не значи, че страстта ми е намаляла, наистина съжалявам, ако съм произвел това впечатление. Напротив, не е намаляла, а е някак узряла и то не в баналния смисъл, в който посредствените хора употребяват тази дума, пък и всички думи въобще, а в смисъла на нещо като ферментация. Неизживени преживявания, неизказани мисли, неизразени чувства – всичко това се наслоява, наслоява на дъното на нещо като някакъв въображаем бидон и там се компресира, вкисва се и се отравя. А отгоре постъпва още материя – още по-добре, количеството се увеличава, масата натиска по-долните, по-отровни материи още повече, по-силно, и те стават още по-отровни. И цялата отрова става в още по-голямо количество и още по-концентрирана, и понеже всичко това няма къде да излезе, се получава наистина един шедьовър на емоционалната разяждаща, киселинно осмъртяваща, убийствено мълчаливо изгаряща патологична душевна смес.
Ето, това изречение не излезе хубаво – прекалено описателно, претенциозно в стремежа си да даде представа на читателя как се чувствам. А това е глупаво – това е невъзможно, а не е и нужно. АЗ БИЯ. Аз бия теб, ти биеш мен, ние бием всички, всички бият нас, но аз бия с дива страст и вас, и нас, и дори и себе си. Не е ли поетично… През цялото време във външния свят аз бия и съм биел. Страстта, която влагам в побоя си над хората е огромна, не символична, а реална, не преекспонирана, напъната, а истинска, извираща дълбоко от сърцето ми. Наистина обичам да бия. Шокът. Нелепото лице на бития, изумено от ударите… Бия и невинни, и виновни, защо трябва да има причина, а тези които не са ми направили нищо, са наистина сладки, и искам да кажа, че абсолютно никого не изтезавам, бавно и хладнокръвно, не, нищо и никога не правя хладнокръвно, просто се нахвърлям с юмруци. Нахвърлям се така, както гладният се нахвърля на храна – не спирам, докато съвсем не се изтощя, докато и от мен не закапе кръв, и тогава гледам тази кръв с едно щастие, или поне зачатък на щастие. Гледам я – тъмночервена, мълчалива (кръвта никога не изрича думи, или поне не и такива без алитерации), гъста, гъста – аз я познавам – тя е изпълнена с отрова, тя е изпълнена с онази отрова, с която е пълна душата ми.
Но аз пак се отплеснах да се самоанализирам, а това не носи особено щастие, или да го наречем – удовлетворение. Колко по-добре е да биеш! Да мачкаш телата на тези голи охлюви – „другите“. Те нямат кръв. Те имат червена течност пълна с еритроцити. Точно те правят кръвта им червена. Но това е боя, или поне за мен е боя – толкова е глупаво. Моята кръв я оцветява отровата – онова нещо, което по неведоми пътища съдбата е отредила да произвеждам в сърцето си в огромни количества и с такова безупречно качество. А онова – физическото сърце я изпомпва, изпомпва денонощно, неуморно. Ей, сърце, не ти ли се иска да излееш малко навън? Да покапе по този свят отровата. Няма ли да се стресне той? Той гори от нея – знам го, разбира се, гори не физически, но какво значи понятието физически? Аз го чувствам . За горенето става въпрос. Затова бия. За да бия. За да продължавам да бия. И ще продължавам да бия винаги. Винаги и завинаги бой. А смъртта? Смъртта не е лоша идея. Но един особено умен човек, когото бих, ми каза, че при това положение едва ли ще умра. Въобще не се и усъмних в думите му, само дето дотогава не беше имало авторитетен източник, който да потвърди собствените ми подозрения. Та нали възниква въпросът – а какво ще стане с отровата? Какво наистина ще стане? Ами нищо няма да стане, нищо не може и да стане и затова няма да умра. Просто ще бия. Ще бия и толкоз. Вярно, че другите хора са улеснени до известна степен в това отношение, но, еееее, сега пък – то не може на всички да им е готино.
Понеже бия различни хора и понякога попадам и на умни (като онзи със смъртта), често си говоря с тях за тези неща (не искам да кажа, че често попадам на умни, а че ако попадна, си говорим главно такива неща). И няколко ми казаха, че в крайна сметка вечността не е безкрайна продължителност на времето, а нещо друго, и че сегашният „времеви“ свят ще премине, и че доста неща ще се поразместят. „Тогава може би и за теб ще има промяна…“ – казваха ми те, гледайки ме с проницателни, незлобливи и леко наплашени от мен очи. „Да!“ – казвах аз и двете страни установявахме, че мълчаливо сме стигнали до единство на мненията. Понякога споделяхме откритията си и ги обсъждахме, а друг път просто замълчавахме в сърцезание. Аз лично не давам предимство на нито един от двата начина. Всъщност е по-добре, че ги имаше и двата. Отговорът беше – „Тогава ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам, ще се бия сам…. „
Бия
Броя
Ударите на сърцето си аз
Подарявам на хората
Полудели са те
Без моя бой
Или аз съм луд
За тях
Кръвта
Ръждива
Пределно ясно
Ме учи
На мъдрост
Намирам я в болката
Мир няма
Мъдрост не е, а само
Друм
(Продължавам да бия наум)
