(продължава от предишния път)
III
Цанко и неговите контакти. Цанко не можел да избегне, а и не се стремял към това, контактите със своите колеги. Странни хора били те и първоначално Цанко смятал, че те са му донякъде сродни – защото всички заедно са изправени срещу Стената. С течение на времето възгледите му по този въпрос се променили. Ето какви били колегите на Цанко в стаята – Иван, Гиша и Митко. Иван бил най-възрастният – много дебел, с огромни пръсти – кюфтета, той опипвал пътя си през жълтите стаи. Тогава лющещата се боя падала на дребни фини парченца, които оставали по пода, а друга част се размазвали по ръцете на Иван. Но понеже стените все пак били мръсни, от това ръцете му не ставали жълтеникави, а по-скоро сиви, с отенък на нещо друго, което не би могло да се определи еднозначно като цвят. Иван бил „ларж“ човек и затова не се чувствал неудобно, че се движи през помещенията по различен от този на другите хора начин. Той обичал да залита. Блъскал се и се въртял в лабиринта от лющещи се стени, а понякога, понеже бил много едър, влизал в стаите в стил „бруст“, разтваряйки вратата като процеп, през който да се промъкне огромното му туловище. Не бил злобен. Не но не можем да го наречем и добряк – неизвестно защо.
Той не обичал много работата си на бюрото и затова често отивал някъде из етажите на сградата, придвижвайки се по своя неповторим начин, като по пътя се спирал и заговорвал с други служители. Основното хоби на Иван било да прощава. Да прощава на другите, че не се интересуват от футбол. Иван досега не бил намерил достоен събеседник на тази тема за него и за това гледал всички останали малко или повече отвисоко. Това включва и най-големите запалянковци, даже и те му се стрували лаици. Особено глупави му се стрували тези, които в разговорите за футбол споменавали факти – та нима не знаели, че зад тези факти се крият неправолинейни, тайни процеси, които само един познавач би могъл да разбира. А за тези процеси, разбира се, не е нужно да се говори, познавачите ги подразбират, без да говорят изобщо. Въобще, в света на Иван познавачите били хората, които изобщо не говорят за футбол, тъй като всичко им е ясно. На пръв поглед би било трудно те да се различат от хората, които не говорят за футбол, защото просто не се интересуват, но все пак нали познавачите са за това – за да са наясно с нещата. В този ред на мисли Иван не презирал особено Цанко, който нямал никакви интереси към футбола. Напротив, понеже Цанко не претендирал да разбира нещо, което бива разбирано от не повече от 200 – 300 души в целия свят, той се доближавал до абсолютната истина, макар и по един индиректен и неконкретен начин. Понякога Цанко засягал футболната тема пред Иван, споменавайки някакви скорошни конкретни факти, например – еди кой-си отбор победи еди кой-си отбор. В това споменаване, обаче, Цанко мълчаливо и всъщност без да предполага дали ще бъде разбран, влагал едно смирение пред пълното си невежество по темата. Понякога това довеждало някои от другите запалянковци в службата до гневни изблици, понеже коментара на Цанко, макар и без да е коментар по същество, показва едно невежество и неуважение към футбола, дори някои намирали в думите му еретични (спрямо тяхното виждане за нещата, разбира се) намеци и опит да се подметнат крайно вредни идеи, може би дори съзнателно. Но Иван в такива случаи никога не реагирал така. Той се подсмихвал доброжелателно и замълчавал, той възприемал поведението на Цанко като някакъв вид дзен хумор, макар да съзнавал, че Цанко не е много наясно за какво точно става дума.
Гиша и Митко били различни. Гиша бил млад – горе долу на възрастта на Цанко и би трябвало да установят някакви по-близки контакти (а странното му име водело началото си от произхода на майка му – от някакво много затънтено село, поради което тя – жена с претенции за начетеност, смятала, че това е архаична форма на съществуващо в селото традиционно име. Това име обаче остава за нас неизвестно), но вместо това те установили интензивни, но повърхностни отношения. Характерна за Гиша била бързината. Това се дължи на темперамента му и други особености разбира се, но така или иначе той вършел всичко с зашеметяваща бързина и припряност. Това карало Цанко да се замисля, дали у Гиша мислите имат необходимата дълбочина, за да може да се проведе някакъв горе-долу по-сносен разговор. Както повечето хора, той смятал, че абсолютно всичко му е ясно, докато Цанко напротив – смятал, че на самия него съвсем не всички неща са му ясни и това представлявало една много тънка но непреодолима бариера в разговорите му с него. Осъществявало се някакъв вид приплъзване, по време на общуването им Гиша се разгръщал могъщо и бързо, като някакъв надуваем обект например, докато Цанко най-често се оказвал в ролята на изумен наблюдател, който нямал време да покаже на воя събеседник гледната си точка – не толкова странна, колкото несъвместима със завършеността и лесно изпълнената, по силата на вече използваното сравнение, с някакъв газ , позиция на Гиша. Размишленията на Цанко били такива, че той винаги имал предвид възможността много да греши, което би го изложило на жестокия приемех на евентуални наблюдатели, но Цанко не се стремял да си изработва защити срещу това (възможно е в това му поведение да има пръст и драматичният му опит от сблъсъците със „Стената“ – трябва винаги да имаме предвид тази възможност). У Гиша всичко било лесно и просто, макар темите, които засягали да не били елементарни или семпли, както някой би могъл да си помисли. У Гиша всичко някак си било „готово“, което правело разликата му с Цанко доста съществена и осъществявало между тях горепосочената бариера. Въпреки всички тези неща те били на почти едно и също мнение за всичко. Но Цанко много скоро престанал да смята Гиша за човек, с който могат заедно да дават отпор на „Стената“ и в крайна сметка не го смятал за някой, на който си струва да обръща особено внимание.
А Митко пък бил съвсем друга работа. Той бил може би най-доброто олицетворение на понятието „стена“, макар и Цанко да не го свързвал пряко с „онази Стена“. Бил сух, висок, но младеещ човек на около петдесет години, който с любов и усърдие се занимавал с работата си, която обаче, по мнението на Цанко, а дори и на други хора, при това съвсем непредубедени, била свръх ненужна и лишена от смисъл. По тази и други причини на Цанко общуването му с него му се струвало напълно изпразнено от съдържание и се провеждало напълно формално. Това не значи обаче, че то не било интензивно. Всъщност не било интензивно, но формалността предполага именно това – пълно подобие на спонтанност, самата формалност бил всъщност именно такава – напълно спонтанна. Цанко наблюдавал Митко – не особено внимателно, разбира се, но просто е естествено, че той често попадал в полезрението му, и установил, че Митко във всеки аспект на поведението си и отношенията си с хората е абсолютно казионен, което карало и Цанко да не му обръща особено внимание. Но тук интересното, е че у Цанко се зародила мисълта, че Митко вътрешно съвсем не е фалшив и празен човек, а просто малък. Много малък, мъничък, мъничък Митко. За да се защити от огромния и неразбираем външен свят, малкият Митко е приел това, макар и не много достойно за уважение, поведение. Това донякъде напомняло на Цанковите взаимоотношения със света и особено на наличието в тях на „Стената“. Разбира се тези прилики по никакъв начин не можели да доведат до истинско „реално“ общуване между тях. Просто Митко се бил покрил. А може би и бил щастлив в това си положение, Цанко не знаел. Не знаел и как Митко е стигнал до тук. В края на краищата Митко може да изглеждал щастлив и поради доброто си финансово положение – последица от богати родители.
(следва продължение)
