Кн (2)

(продължава от предишния път)

II

Работата на Цанко. Цанко имал за задача да се труди, но работата тук се вършела по особен начин. Начин, който той в началото не възприемал за истина, а по-скоро като някаква шега. Работата била умствена, което за Цанко значело физическа, защото като най-низш в отдела, трябвало да извършва физическото и въплъщение. Но докато той би могъл да разбере, че може да бъде най-ниското ниво в движението на една йерархична машина, работа досадна и не изискваща много замисляне, то все по голямото му навлизане в процесите на административния апарат го хвърляли в пълно объркване. Първото му логично предположение би трябвало да бъде, че всъщност нищо няма смисъл. Че няма организиращ принцип, спускащ се отгоре, от високите нива към по-ниските, малко тегав, малко сложноват и може би малко тънко непознаваем – такава степен на висше разсъждение, което за по-низшестоящите изглежда плоско или натоварено с известни излишъци, но от гледна точка на един рационален свръхпроницателен управленски слой на мисловност, недостъпен съвсем, а и недължащ обяснение на по-ниските слоеве – съдържащ в себе си парадигмата на административния ръководен абсолют – непознаваем, или трудно познаваем, трудно различим от тривиалното, често бъркан с нелепица, но вечен и твърдо съществуващ. Да, този предполагаем административен абсолют не би бил съвършен наистина, т.е. буквално не би бил абсолют, чисто заради човешкото несъвършенство, но погледнато в абстрактен смисъл – той би бил съвършен, макар и несъвършен, само заради тоталната си идейност, лишена от други, смущаващи предпоставки. Цанко веднага, макар и внимателно отхвърлил трепета, не чак толкова мисъл, предлагащ този ужас – пълното безсмислие. Та той бил съвсем нов, макар и вече не съвсем новак – как можел да вади такива смели изводи? При това груби и, честно казано, Цанко се усъмнил, че това първоначално светотатство има нещо общо със селския му произход.
По-късно дори го повишили. Сега вече от това ниво, той смесвал физическата работа по пренасяне и подреждане на документи с истинска административна работа или вече труд, умствен, на една по-висока степен, по-мъгляв, следователно и наистина по-труден, неподходящ за новаци. Тук обаче Цанко се чувствал сравнително добре, т.е. не по-различно от преди, съвсем кратко време. Време било да се срещне с истинската сложност на професията си – недостъпността, едвам възможното достигане до СМИСЪЛА. А трябва да се има предвид, че на тази позиция той бил и по-близо до него. Изключително го притеснявало това, че не може добре да обхване даже простия смисъл на ежедневната си работа, който би трябвало да бъде все пак достатъчно опростен и „смлян“ или ако можем да използваме тази метафора – смачкан, за да може човек на това ниво от йерархията да го обхване. Имало например някои неща, които едновременно го плашели, но пък и от друга страна успокоявали. Например изчислявайки грубо, но все пак внимателно, според наличните данни и съществуващия абстрактен модел, поне доколкото е познаваем на този етап, количеството време оставащо до следващото му повишение в йерархията, се получавала малко фрапиращата стойност от 124332343х10 на степен12-та години. Това очевидно надхвърляло продължителността на един нормален човешки живот и правело това повишение крайно недостъпно за Цанко. Но от друга страна, както казахме, това донякъде го успокоявало, тъй като било много възможно на едно по-високо ниво да се сблъска с трудности при осмислянето, пред които сегашните да му се сторят като детска игра. Цанко постепенно, но всъщност доста бързо навлязъл в криза. Той бил поставен пред избора дали да полудее или да излезе по някакъв начин от ситуацията. Той решил все пак да се бори и избрал втората възможност. Решил да раздели наблюдаемия свят на две – светът, ръководен от административния абсолют – сложен и шокиращ, и друг – правилен и логично осмислен, според разбиранията на Цанко. Той запазил личността си като я оставил да живее във втория свят, приемайки обаче, че той е нереален или със съмнителна реалност, а чистата реалност оставил за другия – обкръжаващия го свят на неговата ежедневна работа. За да му е по лесно да борави с тази система, измислил имена, значими за вътрешния му свят до степен на свещеност, на понятията, които го обкръжавали. Светът на авторитетния абсолют нахлуващ в ежедневието му нарекъл „Стената“. С течение на времето той изследвал тази стена и установил, че тя не е хомогенна и проста, а се състои от поне още един елемент – прозрачна преграда, разполагаща се най-отпред, която нарекъл „Стъклото“. „Стъклото“ поддържало тази илюзия за непрекъснатост между двата свята, тази илюзия, която го подмамвала да посегне и да „докосне“ нещата отвъд, което в този контекст означавало да „разбере“ и да „приеме“. Наблюдавайки Стената обаче, той събирал все повече информация за нея. Например, оказало се, че тя не е статична и инертна, каквито са стените в истинския свят. Цанко, не без съпътстващата доза страдание, разбира се, забелязал, че тя се движи и нещо повече – тя – Стената има отношение към него. Това разбрал, след като видял, че тя има степени на „приближаване“ и „отдалечаване“ и, което е най-важното в случая, тя от време на време го „нападала“. Тя, със сила, внезапно нахлувала в неговия свят, удряла мощно и се опитвала да го унищожи, което всъщност означава да слее двата свята и да погълне в себе си Цанко. Цанко с мъжество се борел. Много страст и устременост хвърлял в тези битки, защото все пак той защитавал нещо съвсем достатъчно важно – собственото си оцеляване. На моменти му се струвало, че ще се срине. Но Стената в даден момент се оттегляла. Не успяла да сломи Цанко по този начин, макар той понякога след такива битки се чудел кой е победил всъщност – той или Стената. Но трябвало да мине известно време, докато се досети, че не е Стената – в противен случай той би трябвало да е луд – а смятал, че може да разбере това, макар и логически да не можел да си обясни как. Тук се разкрива обаче една друга особеност на Стената – една коварност, една хитрост, която не малко пъти почти струвала разума на Цанко. Стената понякога „притихвала“. В продължение на много време, понякога дори повече от година, тя замирала, почти се смалявала , изпадала в летаргия. Това карало Цанко да се отпусне, да забрави за вечната си борба с нея и дори, което било най опасното от всичко – да се усъмни в нейното съществуване… И тогава Цанко, демобилизиран, забравил „законите“ си (той си бил измислил списък от закони, които си повтарял, за да се предпазва от Стената) бивал жестоко нападнат от нея. Тя, като озверяла ламя или, прощавайте за това плоско сравнение, по-скоро като срутващ се калкан на висока къща при земетресение, връхлитала върху него, мачкайки го, мъчейки го, задушавайки го, почти убивайки го. В такива моменти Цанко имал чувството, а то всъщност не било чувство, а пълна увереност, че стената изпитва удоволствие от страданието му. Тогава той почти виждал някакви очи. Някакви жестоки, разярени, садистични очи. Играещи си, весели по лош начин, кървясали, но съвсем леко, злонамерени, подигравателни и което го карало да настръхва – очи, които го познават много отдавна. Очи, които са го следели, търсели, дебнели, не са го изпускали. Тогава Цанко въвел понятието „Очите на Стената“. Това го подтиквало към размисъл. Той се връщал назад във времето и преоценявал събитията от живота си. Струвало му се, че тези очи невидимо са го наблюдавали още много отдавна – може би още дори в селото?

(следва продължение)