Весело сега. Аз и вагината. Да пиша за моите спомени в „щастието“. Дойде и този момент. Защото малко ми обръгна. И ми писна, но не малко. Малко мъничко – жалко. Пак да задавам въпроса „защо“, не, не бива. Скучно е вече. Уморих се. От къделята на времето, която все нещо „маже“… Или е по добре да се каже – от къделята на стремето – този конник все препуска седнал. Не можеш да видиш добри очи. Само не гледай очите. Не свъсени. А сухи, студени.
Моето гадже – порно звездата. Тя е снага – чудни очи – румени. Тя е с бедра – колони под перилата. Има бенка под лявото рамо. Ръце костеливи, като шпагат, и с добри, благи косми отгоре им. Косата и – като водопад наляво, едното и бедро и гърдата слепени за малко до откат, до откат се удрят. Не знам откъде я намерих, а и нямах време да мисля. Сега е друго – шареното, шарено. Има нещо шарено в цялата ситуация. Бедра костеливи – румени, скули, зацапани с нещо като кръв, ама засъхнала и безвредна. Малки очи. Скрити зад големи цепки. Сиво син. Голяма работа. Какво говориш, като казваш това, моме? Очите ти мълчат, казвайки свещената дума – бау. Бау – бау, аз не разбирам твоя език, аз исках малко цигански ритми и очарование. В странна поза. Твоята рокля, шарена, плетена – омбудсман. Искаш ме, шариш ме със своите бенки по лицето, стискаш ме. Исках някакъв шанс, да въздъхна в прегръдки. Мома ококорена. От чудо намокрена по лице. Ти ме гледаше, смеейки се. Сиво син. „Кои са твоите“ – питаше сякаш. Не съм сигурен. Това ли питаш? Кой си измисля? Отмяташ косата си, ръце треперещи – а може би са просто две? „Кое е това малко момче, което така ме разиграва?“ „Не знам, не съм аз.“ „Искаш го, казвай си.“ „Искам го, но…“ „Ха-ха-ха-ха-ха“ – смееш се дрезгаво – както може би само бръшлянът в усое – прашен и студен – се смее на пишман туристите, уплашени, смразени. „Какво но, мой малък Кристофър Робин? Нима Мечо Пух дириш тука? Но той е тук до теб. Трябва само да го вземеш – твой е, не се мъчи, ти, който всяка сряда биваш толкова уязвим със себе си и моите сестри – Евино семе. Груба плът. Човешка. Казвал си ми. Нима се отричаш от това? Треперенето. Нима се отричаш от треперенето? Чуй ме, малко българче. Не се срамувай. Кажи ми – не искаш ли да го усетиш в тялото ми – то е твое. Ще си спомняш разликата и ще се смееш“. Аз ще се смея. Защо да не се смея. Мое гадже приятно. Лепкавите дрехи. Белите петна. Тази тъга – да вдигнеш очи от компютъра и да се взреш в необятното. Дали „защо няма бъдеще за мен“ е въпрос, твърде преуголемен? Аз ли поисках сухата сянка? Цепките – очи. Веселата Нанси. Защо е тази сянка на бъдеще пред мен? Аз искам да бъда до теб. Винаги. Не винаги. Но не си представях нещата така. Ти не си Тя.
Приготвил съм си реч за ложе. Ти не го искаш такъв. Седя на кушетката, малкото пищовче-хармоника не ме смущава – това е най-малкото, от което мога да се смущавам при тези обстоятелства. (Преди малко съм галил ръката ти. Стискал съм. Сякаш исках да извлека нещо, треперейки) „В този час, прашната наука не ни води към нищо друго, освен към нова, но този път от плексиглас“ – започвам аз. Ти си хихикаш – леглото е твърде малко за каквото и да е, елементът на мизерия би бил толкова мил, ако… „Ако две тела се срещнат в сивата нега, аз ли ще съм той и ти ли ще си тя? Бих искал с това въведение, драги слушатели (тук правя малък жест към въображаема публика), да започна своето изказване по въпросите на секса и любовта…“ В този момент замирам, някак замечтан. Някакви не-мисли завладяват съзнанието ми и го присламчват към стената. Тази жълта прашно-мазилчеста стена. Оставям записките си да паднат до леглото. Ти ме гледаш с усмивката – тази усмивка-стена, сякаш нищо не разбираш. Не, ти наистина нищо не разбираш. Или не ти пука. А може ли така? А може би си мислиш, че е все едно? Все едно. „Аз не искам да съм тук“ – най-после казвам нещо на глас. „А къде искаш да си, приятелче“, въпреки, че си съвсем наясно, че никога не сме си говорили на „приятелче“. Не влагаш насмешка, от тази вулгарната насмешка, а от другата – твоята – „тра-ла-ла – все ми е едно“. „Искам сапун“ – казвам аз. Как леко е, когато нещо идва направо от сърцето. Ти не си объркана, а трябва. Тази реплика или я разбираш от раз, или никога. Казваш: „Сапун, сапун, сега не мога да ти намеря сапун. Сапунена ще бъда аз за теб, ако го искаш.“ Едва сега започвам да дишам. Осъзнавам, че досега не съм дишал или поне не истински. В тази кооперация на четвъртия етаж – да осъзнаеш, че дишаш а залеза. Просто а залеза. Той червен, той омаен. Тъжен той. Дори жълт. Просто. Жълт – прашинка. Той тъжен. Зрак. Защо душат тези хиени, паяците? Чакат нощта. Някой диша наистина студени издихания в това днес. Това умиращо днес. Това отвратително, умиращо, предаващо ме днес. И аз дишах една микро секунда. Но това ми беше напълно достатъчно. Да огледам тялото си, голо до кръста и жълто от залеза. Тези фини косъмчета на лявото рамо. Те ми го казаха – „жиш“, „жиш“. Миризмата на сапун за пране. Толкова архаична в тези дни. Тя ми каза.
Обясних на Егремазд – това беше артистичното и име, истинското ще го спестя от съображения за дискретност, че не искам това. Във всеки случай не и точно това. Тя ме гледаше така, както гледат всички, когато не разбират, защо животът понякога ги среща с пълни идиоти. И все пак се правеше, че ме разбира. Може би разбираше своята представа за мен. Не знам, не съм сигурен. Та в края на краищата какво разбирах аз от нейната насмешлива сухота? Всичко било наред. Щом така.
Излязох си с главоболие във вечерта. Прииска ми се да има амфибии-таксита и с такова да се гмурна в езерото „Ариана“, ако приемем , че е пълно с вода. То това … май бяха пълни глупости и отново се отдадох на натрапливите си фантазии в мрака, този студен, но честен мрак. Хапех гуми на коли. Хвърлях отворен чадър в стъклата на засилили се автомобили. Отново се въргалях по паважа. Докато хапех гумите, те нерядко ми размазваха главата. Петтонни все пак. Пробвал съм и с автобуси – наистина страхотно изживяване, имам предвид, когато тежестта ти разпльока мозъка. Иначе гумите им са малко твърди. А самосвалите? Тези огромни, боботещи гиганти. Как ми се искаше да се хвърля в краката им, т.е. гумите, и да целувам, целувам… Калта, прашните грайфери… страхотно е, полепва по устните. Може би това е любов, откъде да знам. И гръмовния рев на машината, пришпорила своя водач, който е само едно малко човече, което тя използва в движението си напред. Жълто е (забравих да спомена, че всичко това се случва на светофар и аз под предницата целувам ли, милвам, примрял от напрежение дали ще уловя мига на зеленото, за да се дръпна), „Рррауу!“ – форсиране преди съединителя. Това е екстазът. Търкулвам се в страни в последния момент, тежко дишайки. Камионът отбоботва с неистова енергия на зеленото, сякаш досега не е дишал, а е сдържал всичките тези ревове, свистения и бучения, които ритат в диафрагмата. По нататък не беше толкова интересно, защото заръмя дъждец, а той общо взето не ме вдъхновява за каквото и да е. Разбира се – червеите. Но за тях сега е рано, те ще се появят утре, а сега сякаш цялата земя е олигавена от огромен червей. Такива ми ти работи.
По късно по-малкият ми брат Барозу (още един псевдоним, с който искам да си спестя разни притеснения) ме попита как може да съм толкова тъп. Да разкарам гаджето – порно звезда? „Аз не съм я разкарал, все пак“ – казах му, макар да беше, може би, вид издребняване – „ние си оставаме приятели.“ Той ме погледна с онзи поглед, с който гледат хората, когато смятат, че са царе на безсловесната комуникация и че това е повече дори от всичко. Знам какво смяташе – все пак – порното… – кой въобще би се занимавал? Да му обясня, че в основата си не е това, не беше по силите дори на гном, появил се без никаква причина от нищото и много гневен. Махнах с ръка.
