Здравейте. Както може би се досещате, това е (всъщност съвсем очевидно е това) третата изискуема част от моите документи за кандидатстване – CV (Си Ви), мотивационно писмо и лично отворено мотивационно писмо до фирмата/организацията. Тъй като не искам да се повтарям, а и съвсем очевидно е, че личното отворено мотивационно писмо (натататък ЛОМП) има цел по-различна от тази на предходните две форми и съответно е неуместно то да бъде някаква друга форма на мотивационното писмо например… Там е работата, че… и тук искам да бъда пределно искрен, понеже, не знам защо, но смятам, че искреността ми, така или иначе, е само от полза при предлагането на моя личностен и професионален актив на т.нар. „трудов пазар“… И тъй – всъщност не ми е много ясно каква е целта на този изискващ се документ. Това, разбира се, може да хвърли някаква лоша светлина върху мен като кандидатура за упоменатата на друго място позиция, но от друга страна аз, като индивид с определени качества, възприех предизвикателството на това писмо, разкодирайки го в контекста на ключа „интерпретация“. И така, бидейки ми напълно неясно какво би трябвало да представлява то, аз приемам, с немалка доза риск, разбира се, че това е вид тест, подлагащ на изпитание и проверка моите аналитико-синтетични способности.
Първоначално вниманието ми привлече думата „лично“, от което си извадих извода, че това един вид най-интимно тестване на кандидата – нещо като психодрама на състезаващия се за мястото, в която той трябва да изживее катарзиса на своята кандидатура и в крайна сметка… в крайна сметка изходът ще бъде непредсказуем. Но именно това цели според мен Вашата организация – максимално творческо филтриране, опасно, невежливо, бодливо или може би по-скоро взривоопасно. Искам да Ви кажа, че когато достигнах до този извод (но аз продължавам да поддържам и хипотезата, че може би е грешен) аз се възхитих от мисленето на Вашия HR екип. Всъщност много повече от мислене – чувстване и преживяване на реалността, способно да се сравни само с религиозните мистерии. По никакъв начин не искам обаче тези ми размишления да се приемат като ласкателство – въпреки, че както и да се приемат, и въобще какъвто и да е крайният резултат от моето кандидатстване, той ще бъде правилен, аз ще бъда поставен на полагащото ми се място, та било то и извън редиците на Вашия изключителен колектив. Да, да, аз съвсем не се боя от това, защото знам, (или поне твърде основателно предполагам) че този резултат ще бъде изкован не само в процеса на формиране на прости преценки, макар и дълбоко ерудирани, а и на нещо, което бих нарекъл „драмата на реалността“. Кое е реалността, уважаеми изпитващи? Разбира се това е реторичен въпрос, чийто отговор е, че задаващият го няма отговор, защото в момента не може да има такъв, а истинският отговор ще дойде от оценяващия HR състав, финален и безпределно верен, даже толкова грандиозен, че може би ще бъде невъзможен за обемане и от самите тях – т.е. Вас.
И така, захващайки се с нелеката задача, (която допълнително се утежнява от възможността тотално да съм сбъркал разкодирането на условието) ще започна моите излияния… Да, именно излияния – нарушавайки формалния протокол на водене на подобен тип кореспонденция, превръщайки нашият разговор в поток, в река, в реката от лава може би, в която едни известни комици си бяха загубили ключовете (шегичка). Искам, така да се каже… имам нужда от това „така да се каже“ за да освободя потока, все пак… да Ви споделя например някои от чувствата си, и преживяванията си, мислите си докато съставях първите два документа от моя професионален „триптих“ – CV-то и мотивационното писмо. Докато при CV-то имаше определено някакъв елемент на леснина – просто излагах фактологическия скелет на моя професионален живот, без да мога, а и без някой да иска от мен това – да разкрия горчивината, безутешността и страданието си, преминавайки през всичките тези етапи, скицирани само сухо – и по този начин щадящо за мен. Включително и това, че даже и надеждите ми и професионалните успехи са били само едно слънчево зайче в една потискаща вечна Венерианска научно-фантастична джунгла, угасващо злорадо според прекомерно диаболичното чувство за хумор на автора. Но както и да е – написах го. Не и без голяма доза срам и колебания, касаещи това какво точно да включа и какво точно да спестя. Например епизода с ръцете под водната струя на чешмата – добавих го едва след като окончателно реших какво ще представлява настоящото ми писмо. Но мотивационното писмо (МП), то наистина, макар и стандартна практика у повечето фирми, ми причини доста мъки. Признавам си го – нали именно тук (или поне според мен е така) е мястото да направя това. Следвайки ластиците на моята спонтанност, (една метафора, не съвсем ясна първоначално, но помислете си какво е да пишеш някакво писмо за кандидатстване за работа – инстинктивно спъваш, затягаш спонтанността си, при което се получава една ластична и, много коварна биха казал, натегнатост) аз бих написал мотивационното си писмо в този вид: „Много съм нещастен. Имам нужда от работа. (точка) С уважение и т.н. “ Но разбира се, не можех да го направя. Сега като си дам сметка не мога да обясня защо. А нима не е ясно? Мисля, че даже на всичкото отгоре е и ясно. Затова започнах да… да какво скъпи евентуални читатели? Да мисля, или по-скоро да се опитвам да мисля така, както мислят печелившите личности. Разбира се, не ми се отдаде, и тогава зарил лице и коси в краха си, започнах да мисля така, както евентуално бих мислил самият аз, ако всичко беше както трябва. Не знам дали можете да си представите какви страдания ми донесе това. В крайна сметка махнах половината и смекчих доста тона, надявайки се, че се е получило онова, което иска работодателят – едно изстискване. Кандидатът като лимон, който в резултат добива портокалов сок – искрящ и свеж, при това с частици от оригиналния плод (които в много части на България, предполагам напълно правилно, се наричат „месо“). Използвах думи като „мога“, „съм“, „ще“. Не знам, скъпи оценяващи, но ако погледнете тези думи чисто графично – не ви ли приличат на гротескни инструменти за изтезания, съставени единствено от части от бръснарски ножчета. И така, моите собственоръчно създадени куци инструменти за (само)изтезание преминаха през цялата дължина на душата ми (именно дължина), разрязващи, раздиращи, една симфония от фрагменти предизвикващи симфония от болка и изгарящи до лудост моя ум, накъсващи съзнанието ми, и в крайна сметка довеждащи го до просто купчина от… фрагменти. Но както и да е, и през това минах – аз съм сигурен, че чрез него – моето МП, Вие сте събрали достатъчно информация, за да ме прецените в това отношение, заради което са създадени МП. (Аз знам, и разбира се с това по никакъв начин не искам да ви обидя, че по принцип Идеята за МП е създадена в един Ад на Идеите за Писма за Кандидатстване за Работа, или накратко АИПКР.)
Но сега съм свободен от това. Концентрирам се върху настоящата си задача. „Лично“ мотивационно писмо… Вече усещам вашите личности. Разбира се, аз и преди ги усещах, още съвсем в началото, когато реших да се явя за това място. Но тогава, и в CV-то, и в МП аз трябваше да ограничавам своята личност, да не я показвам, да я притеснявам, да я гълча и да не и давам да живее, за да не би да направи ПОГРЕШНА стъпка, разбираш ли, драги ми господине. Но сега виждам, че вашите личности се усмихват – тук в това писмо мога да танцувам на воля – да, вие искате да видите личността ми да танцува! (Все още се надявам, че правилно съм направил предположенията си в началото.)
И така, Митко, Генади… Аз дори Ви измислих имена – защо не? Разбира се Вие не сте само двама, нито пък само мъже. Ето там е Лукреция, Естефанка, Митрюш (да не се бърка с Митко), Лаврентий, Сома , Архалауш, Конти, Астеин и неговата сестра Астеинн, мнимите братя Хоуджии и… разбира се нямам намерение да ги изброявам всички. И така, всички Вие… как си представяте моята професионална история? Напълно правилно, не се съмнявам. Но това е само представа, бледи очертания, една странно миришеща сянка. И ето сега аз ще хвърля малко светлина върху тази сянка – за да се отдели от тъмнината и да погледне с бледо, грозно лице 60 ватовата нощна лампа на бюрото ми. Потна, замаяна, почти озлобена, ако не беше толкова объркана. Страдаща. Със страдание, предизвикващо у стойностните хора възгласа „Е защо така бе, е баси?“.
Работил ли съм аз или пък кога ли?
В мокетите е втепано сърцето ми с ухание
На чига
Излязъл от бастуна като дух,
Бездушните видяха някакво лъчение
И някак си се свиха, радостно
С тази импровизация на стихотворение започвам наброските си. Много кратки, разбира се, все пак трябва и да си ходя от тук някога. Влачех палци по калните улици на моето „работене“. Аз имах свойства на пъпеш или поне така вярвах. А все някой има нужда от пъпеш, предполагам. Но скъпи приятели, трябва да Ви призная нещо. Аз не мога нищо. Или поне нищо полезно за вашата фирма. Нищо полезно за съществуването, възприемано като сталагмит в пещерата на времето, а самото време като пружина, пружина, изхвърчала от счупения механизъм на вечното щастие. Мислейки си как да представя моята ценност или това, което си представям като нея в по-положителна светлина пред вас, неизменно достигам до извода, че опитът ми досега съвсем правилно се е изказал по въпроса – как е можело да си помисля, че познава графа и още: „Съобразявайте се с присъствието на невинните деца!“ – при това на френски, цитирайки, разбира се. Опитът говори само с цитати. И винаги цитира себе си. Ето една фея – и тя пък с тези крилца като на цикада – кой ще я вземе някъде? Но ще я вземат, нима да не може съвсем нищо момичето? Сигурно може да пише на машина, да рисува и разбира се знае някакъв език. Тя ме заглежда дяволито. Какво иска? Не смея да си мисля, че иска нещо. Затова и аз нищо не искам. „А нима“ – ме пита тя – „А нима, а нима, а нима?….“ Аз съм тухла. И сега ще се сложа върху други тухли. Но може би малко съм закъснял. Тухлите трябва да са „изпечени“ и как ли постигат този влудяващ, обземащ, подпухващо вдъхновяващ червен строежен цвят? Тухла четворка – най здравата сурова единица на нашето „сме“, „бяхме“, което сега непрекъснато ми се натрапва като „бейме“. Аз не съм от тях. Не че не съм тухла, но не съм ли? Феята пита: „Зaщо не се разградиш и не се съградиш отново? Защо не се съградиш като чайник, като лавина, като метеор, като щастие, като месечина, като лисича опашчица (фалшива, разбира се), като електрозвор (каквото и да означава това), като фризер, мъсеница, електро-акумулатор, садомазо-акомулатор (има и такива), като фризер (повторението е майка на знанието), заблуден, нехаен, вятърна мелница без вятър, с вятър, като мен, като себе си, като дихание, движено от хвърчило, много азбест, отново пуснаха тока, нямам искозима, и двамата – едни такива нахални, аз ли бях това, а защо чевръсто, не, само не и насекомото, малко азбест, че ми осиротя живота, спрете музиката, искам да пея, Арноцефрин (забранен от МЗ), Твелди (със зелена рецепта), научогорле, като „наистина ли“, като ЗАЗ. Имах два лева, полулявата баничка – фирмен. Залудо броиш – събирам кестени. Залудо. Превърни се в залудо – приятно е. Ако пък не е – страдай. Викай с всичка сила. И после си понеси последствията…“ „Един момент“ – прекъсвам феята – „ти можеш ли да направиш това?“ Но все едно не съм го казал, знам, че отговорът е „да“. Заговорвам. Бавно. Единствените истински собствени думи в това писмо (ЛОМП). Аз…. сссъммм… стр ….. сттттру….. стружка? Не. Стррррр….. Стаааря…. Стрееее струтутуруруририририри…. Стременник. Едва ли.
