Има приказки, които никога не омръзват. Макар и разказани безброй пъти и от безброй разказвачи, някои от които се помнят с имената си, а други – не, те завинаги ще останат в сърцата на поколенията. И не случайно ги наричат „класически“. Не са много на брой, понякога имат различни имена, но неизменно са там – в съкровищницата на човешкото наследство, готови винаги да бъдат с нас, когато ни потрябват. Струва си човек да има екземпляр от тях, за да може в труден, или весел час, да им се наслади. Тук ви предлагаме приказката за принца и принцесата, в нейния най-класически, познат в целия свят вариант. Приятно четене.
Имало едно време едно царство. Едно малко злачно господарство. И та принцът, тоя мошеник… Но аз малко избързах. Те мажат ли, мажат. И принцеса – принчипеса. Царят гладел с алкохол. Жена му – градската чистачка, молела циганите за цимент, малко тъй да се освежи. Синя дреха и къдрава коса. Така пламнала любовта между тия две деца – принцът и принцесата – жена. И той се влачел с костюм, море, с костюмище цяло, сиво, изтупано и неугледно, от картон сякаш, и вървял по крайбрежието, и свирел на корабите с уста. А това било неизвестно на никого, защото не е ясно дали не го е сънувал. Принцът, той – един такъв младеж – бледен, ухилен, сиво лице. Олигофрен. Той пеел с китара на рамо из града, често влизал в бедните квартали и продавал нещо – парфюм, кола маска. Но понякога съвсем съзнателно се въргалял по улиците, където било най-кално, с все нелепия си костюм, който, сега ми хрумна, би могъл да бъде наречен фрак, след цялата патърдия. Но всичко това не останало далече от ушите на някакъв човек. Някаква тъмна личност с мустаци, но без брада (държа да се подчертае). И той хохотел в някаква кръчмичка, пуфтейки, при това с лула, наливайки си водка „Селект“ червено етикетче. Това обаче не било важно, никак важно. И принцът, значи, за ушите се хваща и сам себе си – бам – в съда. И плюе, бяга, хващат го и… го мажат с лой. Това безобразно развитие на нещата. Каква ситуация само. А народът пъшка, макар и не много, защото царят бил каше, и хаосът облагодетелствал едни, други не, и въобще не било за разправяне. Но все пак безобразието било голямо и особено умните хора се възмущавали. Би трябвало – казвали те – да се учреди палата, в която хората да се редят и да прозират през пелената на държавния хлест. „Какво е хлест, ще обясня в следващото си изказване в кръчмата „Бродяга под таван“, ако капилярите по лицето ми позволят, разбира се“ – тъй казал той – някакъв човек умен. Тогава, по това време, имало закон, че ако някой така се интересува от нещата и е доказано от поне двама информатори, че е умен, значи тези хора – нямат право на така-така, ами само могат доста да се наливат в кръчмичките, нали си ги представяте онези бургерски кръчмички в онези градове. Вино, и то кисело, свещен наряд, може и бира. Тогава само кралският вицеадмирал си миел лицето с пунш, а водката и другите концентрати били далече, далече напред във времето, там, където им е мястото. И тъй, значи – нетърпимо. Тогава дъщерята, която, принцесата тоест, но тя не се надувала много, макар всички я знаели, обичала да си разнася фустата насам-натам по града, по града, и да тропа калдъръма с някакви особено корави обущища, които в днешно време не бихме различили от налъми с кожена горна част, златни закопчалки, но отдолу набръчкани като корк, не им знам сега обущарските специалитети. И вървяла, значи, и пеела. Но и… се биела. Тя била народен човек. И докато принцът вървял и се мушел сред народа съвсем неадекватно, то тя била съвсем на „ти“ с народа и общият език бил, как да кажа, винаги в употреба. Ходела, и с начумерено лице мълчала срещу разни хора, докато изведнъж не вземала отношение по всякакви техни си въпроси, включително такива, които са съвсем погрешно поставени от страните, и даже неопитен човек би могъл да разбере, че са неразрешими. Тогава ставал голям бой, и кръв и драскотини, а фустата и, която не знам дали казах, но била бая похабена и мръсна, получавала допълнителни обиди. И бой, бой – сербез момиче. Ходела на въже. Миела тапети. Плюела през балкона хората. Изхождала се в леген и го оставяла на усойно място през нощта на улицата и после забравяла да се наслади на собственото си дело. Но тя никога не се въргаляла в калта, което не знам какво значи в случая. Той и баща и бил цар. Но на друго царство. Но я бил пратил тук да се учи, пък и да порасне в чуждата обстановка. И тя била странно момиче. Както казах, биела се. И сядала изведнъж на улицата и мислела. Освен това, не е никакъв срам да си го кажем, много и пиела, и някой път гледала хората по улиците с такъв поглед, зачервен и тъжен, но с усмивка, която показва зъбите, че те изпадали в пълно недоумение. Ето това се казва принцеса! Когато я мързяло да се прибира в къщи, спяла в един бидон. Но това било през лятото. А през зимата не знам какво правела. На лявата си ръка имала дълбок белег от рана от перо на перодръжка. Това го казвам просто така – за да допълня образа и, защото е много важно човек да си я представи жива и пълнокръвна личност, каквато тя наистина e била. А принцът нямал никакви белези. Той въобще бил малко мухльо. Те първоначално не се познавали, което е очевидно, но как да го кажа иначе – така започва любовта им. В царския дворец имало една стая. Тя била определена като изключителна собственост на принца и най-вече предназначена за забавления. Но принцът, този мъдър автодиктатор, не искал да прахосва повереното му пространство за лекомислени неща, а решил да я използва за нещо много задълбочено. Такова, което не можеш да го обхванеш нито само с ума си, нито само със сърцето. Абе въобще – мистика. Първоначално я напълнил с миши кожички, а след това забравил за нея. Известно време след това се сетил и след дълго мислене спукал в нея червен балон. И тогава на вратата се появила принцесата – принчипесата. Тя му казала: „Здравей, бе аслан!“. А той побледнял, защото си се притеснил здравата. Затуй отговорил само: „Пък здрасти тогаз“. Въобще, оченцата му кривнали към пода и от там не мърдали. „Кво си ме зяпнал, бе, айде да праиме феерия“ влязла отново в разговора дамата – но не госпожа. А принцът, какво да ви кажа, и той искал същото като нея и така в стаята с миши кожички… Ех тъга. Защото всичко това, раболепие и тази участ. И аз бях там, и сладко вино пих, и госпожички… но стоп. Магнитуди. Уморих се от това. Не, няма, няма да разказвам вече. Нима не е ясно този въртоп. Докъде ни докара. Замък ли е било, или кощунство. Защо тези павета ни ги навират в носовете всеки път, като стане дума за приказка? Аз ще ви кажа. То е неразказуемо. Валцови листи. Стомана, ламарина. И стига метафори с въздуха. Нека поплачем малко. Защото сме от нафталин. Целите. И лицето и тялото. Нима мога да спра това видение. А трябва ли да го викам. То не е парзожд, то е наука за храма. Там меки кореми някак си. Затуй венчелистче, мартеница. Брошура от много скъп вестник. Ужасно скъп. Някой имаше ли право? Да изживее това. Лежим в калдъръмите. И някакви цветя. Се подмотаваха тука. И те бяха прираст някакъв. Знаете ли какво виждам сега? Там, дърветата, градът, невъзможното. Не се самозалъгвайте. Няма филигран в тая приказка. Тъжен сюжет, радостен екстаз, малко мърморене, малко надежда, потене пред клавиатурите, писане на неща, калории. Калории на синьото, което остава, като затвориш очите си. Зелена празнина. Мравчена тъкан. Ние ли разкъсваме нещо, или то ни разкъсва? Аз знам разликата. Светът на балоните, и светът на онези балони. И пак ще ядем сирене. И пак ще галим бохчата. И ще заспиваме. Има и каньони. И не от красивите. От самотните, хем пълни с неща. Уж беше хубаво, а какво стана? Какво стана, бе, не ми отговаряйте! Бой ли е това, или манифестация? Хората пипат лицата си. Знак, като от ням филм. Намръщване. Сторгозия. Ап-нея. И все имена на дувари. Ики – бялото кокиче. Филмова лента навсякъде. Изведете ме оттук. Знам, че аз съм разказвачът, но ме изведете оттук. Разказах ви вече всичко. Има и още, но то е … все това. Все същото. Голямо име на мравка. Голямо лице. В съзнанието. Е как да издържиш тази тежест – на пушеци, на къпане в банята, на химикалки с надпис „Сторгозия“, на залез, който виси сякаш само за тебе – напомня ти. Нима не напомня мръсното, нима не напомня чистото, нима пръстите не са покрусени, да гледат това. И като се събудиш и контакт. Небето. Понякога е нощ. Просто ме закарай до Сливница.
