… но не мога да го обясня. Тези вихри на въображението, феерии от цветове – те не ме напускат, извиращи от стените, от шкафовете, особено от шкафовете. Но не мога да спра да мисля за ТЕХ. С всичкото ми уважение, г-н Викторов, като мой началник, все пак си позволих да премина официалния тон на това писмо, за да мога да изразя по- добре, по-правилно проблемите си в тази секция на организацията. Макар и с ръководни функции, началник сам по себе си над тази област, сблъскванията ми с нещата от света са обезпокояващо фрустриращи. Този свят, наричан от мен, без да се суетя, „малко кученце“ (както казах преди, налага се да напусна изцяло официалните правила за кореспонденция, ако искам да ме разбере някой, иначе може и да полудея (имам предвид ако не се изразя, ако не си въобразявам поне, че е възможно някой да ме разбере)). При това, това до голяма степен е ТЕХният свят, макар и отварите от мандрагора. Флуктуация на коридори. Там, в тамян-тамянени ухания, някакви жени се наслагват в съзнанието ми със своите жилетки. Кафяви и сякаш ръчно плетени, от памтивека. Аз там седя, рея се и веднага изниква Павел. Стаята му е срещу моята и той бързо започва да се рее пред мен. Викаме си. В коридора не е шумно, а някак си прашно. Не виждаме много от себе си. Той носи жилетка. Любимец е на Нели – куцото момиче. Тя е над шейсет. Галактиката Андромеда. Павел ни кани в неговата стая, където винаги спора е кощунствено жив. Галактиката. Тя е тук. Има салата. Сметаната е сипана във водката. Да празнуваме! Искам да избягам от това, искам си в моята стая, където няма. Където ще помечтая за мейнин. Но лошо ли е това? Може би лошо е, лошо е. Значи връщам се при тържеството. Бригадири. Ударници. Разлита се едно умение. Едно умение да плетеш разговора около прът за въже. Сив костюм префасониран в ушанка. Това е темата днес. Темата, прочетена в интернет ежедневниците: стрелят по пагодите, сиренето и светът поскъпна, най, най-лошото сега – ще умрем според правилника за пагодите. Тия теми, които у мен предизвикват и смесване, и чувства, те. Аз защо ги оставих. Оставих ги да ме опият с див хрян, сега сълзи от дробовете. Смеят се. Никой не знае къде е отишъл директора от втория етаж. А аз знам – той е произведен сапун. Сега ще ви опиша, господин началник, как си тръгвам от това място. Поглеждам уж във върволицата от хора и виждам гола жена. Разтърквам си очите – пак гола. Уж да си тръгна и: „Стой, а ти къде така?“ „Аз – казвам – аз ли? Аз.“ И ето вече съм погребан, осъден от душите им, отгледани с четене на „Осъдени души“. „Върви – казват – не си добър.“ И аз дишам коридорния въздух – хубав и прашен – пак има ремонт. Нарочно се движа бавно за да усетя предзнаменованието. Не знам къде отивам. Уж в своята стая, а то …? С какво право я наричам своя? Това котенце. Животните ме преследват навсякъде. Облягам глава на ръката си на една стена. Големият дог слага лапи върху панталоните ми. Аз нямам сили. Кога тези животни ще се материализират и аз ще мога да играя копаница с тях? Или ръченица. Или поне да ги милвам истински. Както се милва прешлен. Дали? Страх ме е. Не от котето с бивничката, която пробива бузата му и стърчи напред. То е симпатично. Всички са симпатични, добри. Винаги ходят след мен. Ако един ден дойдат? Наистина? Тогава ще съм си решил проблемите или поне тези свързани с външността. Обувката ми малко пропада и затъва в пода, който е като гъст сироп на това място. Това е при тях. Те ровеха, ровеха едно време. Ровеха в гърдите ми, като че ли търсят нещо. Е, явно не го намериха. Сега идват при мене, умилкват се. Но не са сервилни! Никога не съм си представял, че могат да изчезнат. Та нали това са те – хората ми. Сбъркал съм пътя. Това е пътят за тоалетната, но сега нямам работа там. Но и там е добре – тези кухи стени. Тези викове – сякаш раждат – така се облекчават колежките ми. Тези зрели жени. А колегите (това го казвам само за пълнота), особено Павел. Звуци. И аз съм там някак си по-жив, по-сам, надявайки се да не съм. Там – стаята на кестените. Винаги добра , студена, мръсна. Достатъчно за един кестен. Кестена на удоволствието. Орм. Сега се връщам, обаче, към тези събития, които ме принудиха да пиша. Лъчението. Тези хора, които сноват. Аз как да ги разбирам? Пардон. Значи събирам се в стаята, събирам си мислите – тези невести мои. Вървете, плачете нещо, че там нещо стана. Викам им. Няма вече. Няма вече, ня, ня. Сега пауза. Паузата е линии на дърво, стари и личащи си под боята. Стоп. Телефонът звъни и пак съм на линия. Пак аз. „Ало, телефони ашунав?“ „Само туке ислинаф.“ Аз съм линията. Останалото са падащи звезди. Те ме молят (не звездите, а отсрещният човек): логорея. Опитвам се да споря, колкото да поддържам разговора. Но не мога. Всичко се свежда до простото. Ти си. Аз съм? Е добре де! А вие? А ние? Хахахаххаа. Ние – ука бука барабуу дим-дим диридим да да, дада, дада, дадда да дааааааааааа. Убра бубра нунунунууу. Спрете! Защо не можете да ме заведете до … Защо вие не сте… Ти кой си? Ти пък откъде се появи сега? Махай се. Ти не си… Де да беше. Дидкхрррр. Ду! Уд.. Дуду! !!!! 1!!!! !!!!!1!!
!!!1111! !!! !!!! 11 1!!!11…!1!!!! !!!1 1! !!1!! 1! 1, а? 11111111111111! 1 1 ! 1 ! ! !!!! 1 11 ! 111 ! 1
1
!
1 1
1
(писмото не е довършено и не е ясно дали е изпратено)
