Село Рацитпклой беше кацнало на два хълма – зелени и обрулени сякаш от нещо, и самото то се беше сгушило, посърнало и някак като бито изглеждаше. Но това беше само импресия, в селото кипеше буен, ритмичен, суров и някак си див, може би циничен дори, понякога влачещ се, а понякога избухващ, бухащ, брулещ и даже креслив, но винаги като краставица – със своите сокове, жилки, горчилки, свежести и каквото Бог е наредил да съдържа един растителен зеленчук, смучещ напоите си близо до земята. Небето над това село (а това беше нашето село, аз съм родом от Рацитпклой, но в началото, кой знае защо, пропуснах да го кажа) е най различно, но винаги извиква у човека чувства, комай погледне нагоре, едни такива силни и властни, от гледна точка на природата. Някой път свъсено, сурово, изпълнено с ратна мътилка, но не с лошо, а някак си натоварено с толкова много, че може чак да ни убие – един вид от щедрост да ни съсипе. И вятърът, който реже – толкова свеж, толкова свеж, че ти се иска да те заболят синусите и да притъпят тази магия, но не се получава – дишаш и само махваш с ръка „Ейййх…“. А когато посред пладне в най горещото време слънцето пече ли пече – тогава сякаш с ушите си чуваш змийския съсет на огнените му езици, които шибат, шибат земята – безмилостно режат нашта оран. С две думи, нашето време, нашият въздух и нашите гледки са като един тиранин или жесток властелин за душата – пращат своите душмани и те я сграбчват, влачат, хвърлят, мятат насам-натам, изкарвайки най- доброто от нея – и възхита, и боязън, и сладка нега. Но стига празни приказки за времето, това което е по-важно е самото село, а най важно – неговите обитатели. Живееха си те добре, макар и трудно, всъщност съвсем трудно, но от друга страна, с хубава селска философия посрещаха трудностите. (Действието се развива в за вас далечните, а за мен съвсем не толкова далечни 1930 години на България.) Нашият отруден и селски народ беше много колоритен. Но за това нямам време да разправям подробно, ще се спра по-отблизо, когато излезе случай. За разказа ще бъде важно да уточня, а и въобще нищо и никак не може да се разкаже, ако това не е ясно, че целият обществен, духовен, мисловен и въобще всякакъв живот на селото се развиваше в кръчмата. Там ярките живописни личности – лидерите на това село – намираха главна почва за осмисляне на своя живот.
Един ден – а това беше точно един от тези ярки, горещи, съсухрящи и едновременно потни дни, когато жегата някак си е материална субстанция, а именно – стомана, в селската кръчма, както е обичайно, се беше събрал нашият елит и се осъществяваше по най-подходящия за това начин. Темата на разговор бяха житото, бирниците, убийствата чрез побой в покрайнините на селото и някои по-дребни теми – като плесента по стените и трябва ли голите охлюви да се размазват с чехъл или пък е по-добре да се поръсят с негасена вар и да се види какво ще стане. Думата беше взел Радойчо Пехливанина – бивш борец, загубил предишната си сила и отдал се на пиянство – в който искате ред ги приемайте тия две неща.
- Мисля, бубара-чучара, че всичко е нягул и достойнство. На два пъти се опитах да си направя от онази градската бира у дома, но и двата пъти, ако имаше и един, се спъвах и забравях на къде съм тръгнал. Нямам никакви пари и хората казват че приличам на щепсел, макар да не знаят какво точно е това, и че съм се влачел по пътя на живота и тъй на татък. Аз на тези господинчовци ще отговоря така – изкупната цена на житото се вдигна. Но всъщност това не е така, защото после се разбра, че спада и ще ни наложат нов данък, от който ще умрем.
Радойчо Пехливанина беше много мършав и с мръсно тяло, което несполучливо прикриваше с мръсни дрехи. Той непрекъснато се чешеше, което съвсем не го обижда, а напротив – доказва, че е естествен човек и проста, светла натура. В тези разговори обикновено участваше и Данчо Митлото, и сега той никак не се забави да се изкаже. (Данчо Митлото беше ниско, набито, русо и твърдоглаво селянче на възраст около четиридесет години, т. е. не съвсем младо, и главното му качество беше неговата хитрост и лукавост, които примесени с простащина и невисок интелект, го правеха нещо като нашенския Аполон. (Не искам да кажа, че това, което описах, съответства точно на Аполон, както могат да си го представят културните хора, но просто това беше нашият таван в тази посока на нещата.) )
- Аз – започна той – това не съм аз.
Това, което искаше да каже Данчо Митлото, в случая не беше някаква сложна мисъл, а просто с присъщата си хитрост, но неумела, да обърка слушателите си и те да не знаят как точно да реагират. Това, както можете да се досетите, не се случи. Друг дежурен участник в тези кръчмарски беседи беше и нашият селски учител. Макар това да звучи доста авторитетно, той не заслужава такова уважение и беше просто редовният интелигент попаднал на село – дегенерат и личност неспособна на позитивизъм. Той беше суховат, мъкнеше се с мръсни и мазни сюртуци винаги, беше с очила (по-скоро очилца) и обичаше да сръбва. Но даже и това последното не го правеше като хората – т. е. както нашият здрав и жизнен, т.е. жизнелюбив народ го прави – да си горд, да удариш с юмрук по масата и да му кажеш „Евала!“, а пиеше по някакъв собствен си начин, и с две думи беше противен. Той някога беше писал и стихове, за което народът не му се смееше, защото считаше за нормално, но народът, а в това число и аз, беше сигурен, че стиховете му са болни от някаква специфична тяхна си стиховска болест, което ги правеше в представите му гнусни и неприятни. Самият учител не се смяташе за Кафка и това беше напълно неразбираемо за широката публика. Той обаче, в подобни разговори като този, се чувстваше длъжен да се намеси и да изложи някаква мисъл, която загатва за информираност, макар и никога да не налагаше мнението си, което понякога беше криво разбирано и можеше да послужи като повод за бой.
- Бр – заговори учителят – брррр. Грррр. Чжжжжжж. Гря. Я. Ауаеиуааа – Я, я. Кждр…
Той направи пауза и отново поде:
- Ааааааааааааааааааааааааааааааааааааа – и като си пое дъх – ааааааааааааааааааааааааааааааа, аааааааааааааа, ааааааааа, аааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа.
Думите на учителя винаги се възприемаха съвсем нормално от населението – не винаги беше ясно какво иска да каже, но беше сигурно, че човек като него не може да каже нещо наистина важно, пък и беше незлоблив и не се караше с никого и беше приятно да го слушаш. Освен това беше много смешен, когато изслушваше хората – въобще – чешит и половина, макар повечето от нас го смятаха за излишен. Народът по би се радвал, ако държавата изпращаше по селата здрави и народни хора да ни учат на наука – хора със здрав разум и точна мисъл. Но то пък винаги излизаха някакви все такива – странни хора да обладават науката – не точно като този, но все едни такива – много особени. Ето държавата ни праща например бирници – хем здрави, хем народни, хем чак прекалено. Здравият разум у бирника е в такова количество, че по-добре никога да не го срещаш. Но това е една загадка, която сега не ни интересува и няма да се занимаваме повече с нея.
Настана пауза, защото учителят внесе малко чужди за нашего брата идеи в разговора, един вид – западни. Всъщност той не разсърди никого с това, което каза, но самият факт, че се изказва по „нашите теми“, наложи известна интерлюдия през която разговарящите да посъберат мислите си колчем сръбвайки си от своите мътилки на щастието, тъй умело издоени от различни бъчонки от нашия кръчмар – чичо Красо Каруцарина – една невероятна личност, образ и подобие на мустакатото вълшебничество и месия на кръвнишкия поглед в нашия земен свят. Сега наситил взора си на своето „внутри“, в което го беше потопил, Радойчо Пехливанина реши да поясни мисълта си като я и продължи:
- Бляааа… Кухо.. Кух дънер. Сегашната власт остригва свинска четина за да приготви опинци за себе си. Тая мъдрост още векове ще изтрае, гаче и аз несвестен според мнозина, но аз ще ви покажа един път моята сила на мозъка – мозъчна кора и туй то. Имах две неща у нас, но няма да кажа какви. Човек затова и мъдрост да не чете – мъдрост плюва.
- Залудо не стой – залудо работи – намеси се сентенциозно някой, който сега се сещам, че беше Мики. Мики – танцуваща лудетина, който всъщност е момче младо, младо и мургаво – радост за цялото село. Весел и еклив, игрив за трима , понякога той беше много точен в преценките си. Време беше и учителят да се намеси, но той не го стори. Хората почти бяха научили наизуст дежурната му реплика при цитиране на народна мъдрост, която беше „Чжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжж.“ Учителят вместо туй мълчеше точно тъй сякаш казваше нещо и всички се заслушаха. Учителят щракна с пръсти по неизвестна причина. Това отмести вниманието на компанията от него и всички заровиха невидими муцуни в мислите си, внимавайки все пак и да не изпуснат нишката на разговора. По време на тази нова пауза се чуваше как мухите ги мързи да летят от жега, както само по нашия край е възможно – край на възвишения и падини, които някои селяни неправилно наричаха „падналости“. Внезапно вниманието на всички се привлече от нещо интересно – някой влезе в кръчмата, с твърдост, но неуверено, сякаш беше непознат. И наистина беше непознат – не беше Кокач – циганина, който идваше обикновено по това време и казваше нещо омайващо, и чието име всъщност по цигански звучеше по друг начин, но селяните го възприеха така – неправилно. Непознатият беше много странен. Преди да посмея да го описвам, трябва да подчертая, че външността му не беше никак красива и по нашенски бихме го нарекли направо – грозен. Трудното в описанието на външния му вид иде от това, че той определено беше доста сложен. И за да ме разберат читателите по-добре, ще кажа направо, че това беше една известна сега, а тогава – не чак толкова – личност. Беше онзи човек, чиято история един американски режисьор филмира доста сполучливо по-късно и който съвсем уместно доби известност като „Човекът слон“. Този уникален човек, чиито перипетии сега вече всички знаем, симпатяга, но много чепат на вид, стоеше сега изправен в цял ръст пред нас, каквото и да означава това, като се имат предвид особеностите му. Понеже беше чужд за нашето село, а ние чужденците ги имаме един вид за ербапи, всеки един от присъстващите в кръчмата селяни го изгледа по неговия си „особен начин“. Красо Каруцарина например, някак се смрази. Погледна лошо по принцип, както обичайно си гледаше, но и някак особено, сякаш казваше: „Война или мир? Война? Прах. Мрак. Мир. Защо?“ Тези понятия, не знам дали можете да се досетите, бяха напълно чужди за съзнанието на нашия кръчмар. А Радойчо Пехливанина го гледаше съвсем естествено, все едно че гледа някой съсед. Но някак изглеждаше неориентиран, което също беше естествено, но все пак имаше нещо странно. Мики лудетината пък май се уплаши и му се искаше да търти да бяга, но все пак – простено му е – много бой беше ял през живота си и още много му оставаше да яде, а да не говорим пък колко заслужаваше. Данчо Митлото се престори, че всичко му е ясно и че ситуацията е под контрол. Но доста неумело, както винаги, и под тази глазура се виждаше, че в изпразнената му от мисли глава се въртеше само една мисъл: „Дали ще помогне това, че съм рус, или ще навреди?“ Никой от нас не беше телепат, но Данчо Митлото беше особен случай и това дава право на всеки да цитира мислите му, както ги разбира. Учителят единствен беше искрено изненадан, макар и да се стремеше да не го показва. Той познаваше добре местния народен типаж и човекът слон определено не пасваше на него.
Непознатият огледа обстановката и стремейки се да превъзмогне смущението от това, че бива оглеждан, заговори:
- Дойдох отдалече…. Добър ден първо. Странник съм. Дойдох във вашето село Ра… Ра… Ра…. , съжалявам – той надмогна неудобството, че не може да произнесе името на селото ни с една особена мъжественост и продължи – Дойдох във вашето село да си търся мома.
Това изрече и млъкна. Хората съвсем ясно разбраха какво им казва, но не промениха израженията си. Продължиха да гледат „особено“ и да се изпитват с въпроси, известни само на тях, може би без дори да ги изричат, а може би тези въпроси бяха просто неизречими. (Изключение правеше само Данчо Митлото, на чиито въпроси се спряхме по-горе.) (Интересна гледка беше Красо Каруцарина – сякаш статуя от плът и кръв. Това го споменавам просто така.) Тишината продължаваше вече доста дълго и започваше да става доста обезпокоителна, един вид „Какво сега – трета световна война или какво?“, когато учителят, самоотвержено, с наивна увереност в силата на словото, все пак той беше нашият Мунчо, наруши мълчанието, обръщайки се към чужденеца:
- Господине, радваме се, че сте ни посетили в нашето село, разгледайте, ще ви бъде много интересно… Но… Искрено се надявам да си намерите мома, но аз лично се съмнявам, че ще е в това село. Не че са лоши тукашните моми, лоши в смисъл лошави… но аз, поне аз така си мисля…
Мисълта му беше пресечена изведнъж, така както се разливаше, а тя очевидно започваше и да пресъхва, от един глас, по късното проучване показа, че това е бил Вачо, Вачо Вагрянката от долната махалa, който запя народна песен:
- Десет братя, майно льо, десет, а бяхме трима. Човек, майно льо и орех на дървото. Лисица си в бърлога душеше, мечка и вълк в гората, наричаха я дъбрава. Една есен, един живот, десет минус три е равно на шест. Рацитпклой, Рацитпклой, Рацитпклой, Рацитпклой. Харно село, викаха му Аз. А аз майно льо, не ламтях за имоти, с бирници не се сбирах, и овци не пасях, три по три е равно на девет. Имаше едно село майно льо, и сега, и сега си е там…
