Мдааааа… Ето пак започвам това писмо, ще ви помоля… Ах как не мога да пиша писма! Ах как се обърквам – ето не исках това да напиша, а друго. По-бързо, по-бързо трябва да мина към основното, а се заплесвам с глупости. Но стига. Ето какво. (Но все пак да ви призная, че за седми път започвам това си епистоларно творение и всеки път само плещя глупости и знаете ли какво – всичко това е защото ме е срам. Срам ме е от постъпката си и искам да съм максимално акуратна в извинението си и какво излиза – само се заплитам като… като някакъв К. на Кафка от романите му. Ето сега пиша в скобата вече седма минута. Но какво е това число седем? По дяволите, веднъж за винаги трябва да сложа край на натрапливостите! Край. Не мога да спра да пиша в скобата. По дяволите. Това проваля всичко, защото така не мога да започна с основното, а как ми се иска да го отложа, защото ми е крайно неудобно от това, което извърших. Е какво толкова съм извършила? Нищо особено, само ви поставих в неудобна ситуация и при това имам доблестта да се извиня. Сега излезе, че не съжалявам чак толкова. Но всъщност аз не че съжалявам, ами просто ми е страшно неудобно, все едно да сгафиш с инвалид – абсолютен конфуз и тъй нататъка.) Аз все пак излязох от тази скоба, което означава, че имам воля и мога да се боря с недостатъците си и все пак имам шанс да довърша това писмо. Отново ми се иска да ви се извиня, обаче за неговата ужасна форма – този хаос тук – виждате как е – ужасно е! Но реших – никакво отказване – повече няма да започвам писмото отначало, нека бъде такова каквото е. Може да е грозно, дразнещо и т.н., но важното е да изразя основната си мисъл – да ви се извиня за неприятната конфузна ситуация в която ни забърках нас двамата. Сега, след като вече съм се примирила с това, че писмото ми е истинско престъпление спрямо науката за писане на писма, вече съм по-спокойна и мога да изразя мислите си нататък, макар и грозни и нестройни, за което съм длъжна да се извиня, но няма да го направя, защото тези омагьосани кръгове, паяжини на думите и тем подобни просто ме докарват до полуда. С едно добро извършвам друго зло, но злото е много по-малко от доброто и затова продължавам нататък. Така… Какво исках да пиша в това писмо… А да! Да ви се извиня за ужасната случка вчера, при която ви подложих на доста неудобство. Неудобно ми е, разбирате ли, дори да си мисля за това. Неудобно е да си спомням. Аз знам, че правото е на ваша страна и искам да знаете това. Т.е. да знаете, че знам. Че въобще не си въобразявам разни ми ти неща. Да ви срещна на улицата и да ви заговоря… Разбира се, знам, че знаете. И аз знам. Но за да ви се извиня трябва да опиша точно какво направих, толкова ми е неудобно. Ух. Така. Вие – един непривлекателен мъж, разбира се… в това няма нищо лошо, имайте предвид, че с това въобще не ви подценявам – ни най малко. Хората като вас много често са надарени с изключителен интелект, такт и въобще са едни превъзходни личности. Вие със сигурност сте ценен много във вашата среда и е абсолютно възможно да си намерите момиче, което да ви харесва – вярвайте ми. Не беше, не беше въобще коректно от моя страна – една доста привлекателна млада жена, със самочувствие и т.н. – да ви заговарям така и то без особено належаща причина – да ви питам нещо тривиално. Имаше толкова други хора на улицата. Още като ви спрях и започнах да задавам въпроса, усетих, че е грешка. Но мисълта, която ми мина през ума – да спра посред думата и да кажа: „Не, съжалявам. Довиждане“ ми се стори прекалено груба – та какво толкова – ще го преживее. Те, тези грозните, т.е. не искам да кажа нищо лошо, т.е. непривлекателните, т.е. то думата си го казва – тези, които не привличат другите с външността си, а напротив, а… какво толкова – казах го вече – не привличат, оттласкват, т.е. един вид отблъскват околните, а какво да говорим за противоположния пол, е, то главно за него говорим, с една дума, мисля, че ме разбрахте, нали разбирате, те са свикнали… А ние, т.е. хората, имам предвид главно ние, жените, надарени по рождение с изящество и красота, които поддържаме, разбира се, въобще съвсем не се отнасяме отрицателно към тях, даже много ги уважаваме, е стига, разбира се, да не си търкаме носовете едни в други, с което искам да кажа, разбира се, че тук личният неприкосновен периметър е малко по-голям. А аз съм тръгнала да питам. От къде минавала еди-коя си маршрутка, разбираш ли. Ето това се нуждае от извинение. Имам тази доблест, която не всички повлекани могат да си позволят. С вас с най голямо удоволствие ще разговарям по всеки въпрос, аз наистина обичам да си приказвам с интелигентни хора. Но да ви спра така. Съжалявам. Просто кой знае какво сте си помислили. Привлекателна жена като мен… Не, просто искам да знам за маршрутката, но съжалявам… Не беше уместно да го правя. Но то и вие сте си виновен – знам ви аз какво си мислите. Прекалено много мислите. И то все неприлични неща. Но пък от друга страна, не мога да ви виня – не сте в състояние… Вие сте непълноценният (употребявам тази дума с всичкия възможен респект, на който съм способна) и не мога да ви виня. Ние – тези, които сме надарени, в края на краищата трябва да внимаваме повече. Чувствам се като слон. Като слон, който е прегазил малко сакато и уродливо зайче. Ние слоновете, т.е. в тази метафора големината отговаря на красота, трябва да сме отговорните същества, които пазят околните от неприятни инциденти. Ние сме като водачи на тежкотоварни камиони, у които съвестта и доблестното внимание трябва да са изострени до крайна степен. Защото и другите имат право да живеят. Аз така, малко философски се отнесох, но простете ми, исках да съм максимално акуратна. Та какво е това извинение, ако не се изразиш максимално ясно и, бих казала, силно. (А яснотата е сила, както добре можете да си представите.) А представяте ли си какво би изглеждало едно извинение от вида „Ми… сори за онова“. Достойно ли е това за един шофьор на самосвал, примерно „Камаз“, натоварен с красота и сексапилност. На такъв – бий му шута. (Но разбира се не вие, а ние – шофьорите на самосвали можем да се дърпаме по между си.) И въобще аз се изкарах съвсем перфектна в морално отношение, но така или иначе съм права – нужно е, нужно е извинение. Сега след като вече ви се извиних, да знаете, много ми олекна, не защото смятам, че сте ми простили (вие, разбира се, трябва да обмислите това), а защото прекратих онова гадно чувство – че бия инвалидите. И то ако бях садистка – добре, а то от едно такова несериозно, лековато отношение. Не мисля, че това писмо мога да финализирам. Тези думи… те напират, все пак като не съм грозна това не означава, че съм проста. Аз ви уважавам. Неимоверно. Тихо. Довиждане. (предпоследното със затворени очи)
