Отново теми за размисъл в размирния ни век, които ще зачекна в моя блог, чрез който мисля, чувствам и се изразявам. Ужасни, ужасни неща, политиката направо ни тресе. Нашите политици – направо ужас. Просто как така? Без-образие го наричам. И в служебния и личния живот пак така. Те правят. Шефът ми – Цанчо, по прякор Ц. – ужасна личност. Красива. Обаятелен така, не и без такт. А как се поклаща като ходи. Аз нарочно не го замерям с кестени – тайна е, тайна е това между нас. Аз се казвам Асен и в този миг умирам. Не съм от този блок. Той е краставичарски. А аз вървя, вървя под липите и смятам наум нещо. Музика. Имам красиви мисли. В службата главно това ми ценят. Изправят ме пред колегиум-събранието и ме натискат, натискат с телата си. А аз муча. Това е красиво и правилно. Това знам аз! Шефът ми – мушмуроче малко, сивичко такова – джудже ненагледно. Не знам дали сте виждали сив конус, пресечен отзад и отдолу. Май и аз не съм виждал. Моето значение в света е кардинално. Веднъж споделих това с министър-председателя и той махна с ръка. Той махна особено. Както аз бих махнал – няма наука, няма наука, която, която, да спим, да спим по-бързо. Работя в цех за сандвичи. Там е – грее го, грее. Моята личност е напълно незабележима тук. Аз се сливам с околността и се смея. Началник смяната ме прегръща, смеейки се – „Ние ще те убием.“ Никой не знае, че имам мисли. И то какви – за сено, за сенокос. За въргаляне с девойки, които се оказват внезапно отвяти от вятъра. Моите колеги са академици. Простете ми, че малко ще разпокъсам разказа си, но сега ще ви разкажа как изглежда работното ми място. То основно е жълто. Някакви блясъци. Нюанси на жълтото. Внезапно влиза една принцеса. Тя носи плетен камшик. Двамата се целуват с доктора. Тя ме поглежда закачливо – „Ти мислиш за нас.“ Така започва трудовият ми ден. Мажа с масло някакви повърхности. Смея се. Слюнката ми потича – толкова се заливам. Дали ще ми направят забележка? Аз съм въглищар. На мозъчните операции съм цар. Два коня са. Беден пее. Аржпеглузди. Нови, нови са хората. Как крадат, как крадат само. Искам да летя, кога ще летя, Боже? Завун е цял сиромах целия. Краката на коня са потънали в кал. Почесвам се. Ще мине и този ден. Аз съм абсолютно безполезен. Плезят ми се. Кралицата и кактусът са обърнати навън към прозореца. Защо не намирам душа-храм с тези хора? Аз съм едно… л -но. Не ме е срам да го кажа, срам ме е само да си го помисля. Хваща ме багерницата – „На колко си години?“ На осем, на седемнайсет. С нетърпение чакам боя със самуни в петък. Шефът ми - това багерче, малко багерче, се усмихва, милав е той, мъхест, дъхав. Вони на артефакт. Аз се произнасям по становището. Малка грешка. Може би ще ме екзекутират за това. Всички са лилави. Тълпи, тълпи колеги тичат към мен. Мъже и жени ме прегръщат. Объркан съм. Харесва ми. „Ти нямаш място тук. Ти не си от този клан. Умри, умри…..“ Харесва ми. Аз плувам. Шапка. Откъде се появи този костюм? Полутъмна лилава стая. Тук работя аз. И лица, лица, толкова лица. Шепнат, усмихват се. „Ние не те виждаме. Ти си илюзия, ти си илюзия….“ Добре ми е тук. Преди мислех да напускам, но преоцених ситуацията. Цветя. Малка лехичка с цветя пред блокчето. Ние от отдел ГУЗ лежим по корем чисто голи в пръстта, рохкава такава, с аромат на плът. Върху нас се хвърлят други голи хора и ни прегръщат. Някъде в далечината някой разсвирва фагот. Небето е толкова синьо, а влакът пак няма да мине, няма да мине. Изправят ме с въже. Аз се усмихвам на работника. Той е суров, но е хубав – камионерджия. Обсъждаме, прегърнати през рамо със заместника на шефа, нещо. „Няма, няма да дойде“, напява той, „Всичко свети. Образцов.“ Въздъхвам. Аз съм третият. Даже няма първи или втори, няма и пети. И влакът е редом до машината-стена. Заместникът на шефа продължава да напява, дой е с дълга бяла брада, пее:“Никога, никога, никога, никога. Никога. Казах никога. Никогаш на земята. Един вторник обърнах вратата. Наопаки, наопаки, наопаки, наопаки. Но той не дойде. Той не дойде, Не дойде, не дойде. На мравката път сторваше. Но той не дойде. Хранеше пчели, имаше изкуствена катеричка на рамото. Но той не дойде. Никога. Аз казах никога. Ти в тъмнината не знаеше какво е тъмнина. Селото грееше, а ти не се вести. Никога, и захапах комата, плачейки. Защо – ви – гри. Найден. Авесомнор. Аветруидр. Кахккарапестри. Овисермнуил. Авдебаардежде. Исиз – бада. Какр. Какреене. Ивздебаадлен. Научоморли. Чачеч – атпесте. Трепеелден. Витруидни. Прудалден. Варлебпраздрен. Шаграц, шаграц минтра. Ватреендилже. Абптевайденбрайзле. Каграма. Каграма те серу. Вай. Ай. Излез от стаята. Затвори вратата. Легни ако искаш – и да спиш и да не спиш – все едно.“ И този човек с дълга бяла брада – заместникът на шефа ми – ме гледаше и се усмихваше. Брадата му беше като памук, примесен с конски косми от стар кон – първенец. Той не ме познаваше. Не ме различаваше и аз лично смятам, че ме мислеше за жена. Според мен самият той беше жена. Исках да надникна в очите му, но всъщност не исках, защото не го познавах. Срещнах този човек на улицата и той се оказа брат на шефа ми. Така се запознахме. Никога повече не го видях. Никога повече не видях и себе си. Колегите забелязаха разбира се. „Спи, спи. Не се буди. Рано е още. Имаш още поне един час сън.“ „Хора! Искам да пълзя!“ – виках . Исках да изпълзя от тази малка бетонна клетка. „Вълчица. Ромул и Рем.“ Така казваха. Много ме боли главата. Но не съжалявам, че пих толкова. Как искам да пълзя само, искам да пълзяаааааааааа… Качвам се на катерушката. Някой ме вика. Слизам.
Шефът ми е родом от Пещера. Див дядо. Красив, напет човек, с цигански мустаци. Има дебел боботещ глас, с който не може да произвежда нищо друго освен смях. Веселяк! Облича се с дреха, която, мисля, се нарича сюртук. Ръцете са му тежки, месести и набръчкани. Той е поет, но сега не пише. Някога е публикувал тук-таме. Хвалели са го критиците, има и една стихосбирка. Моят шеф е велик. Ето извадки от някои негови стихотворения:
Хванахме трима моряци
с начервени от щипане баджаци
изровихме и малко нахут -
купона оказа се луд.
С хотелиерката – тази кокетка
Въртяхме любов, но нейната сметка
Оказа се тлъста.
Изметох гъза си чевръсто.
Моряци, пристанища -
Бий барабаните!
Аз бягам сега във захлас -
Салама остава за вас!
Тук се налага да прекратя записките си, защото чистачката влезе и си прекъснах мисълта.
