Докладна записка

Докладна записка

 

 

СТРОГО СЕКРЕТНО

Екземпляр: I

 

 

Относно: действията по повод случая “IT Позор”

Докладчик: ХХХХХХХХХ ХХХХХХ /заличено/, кодово наименование “Скиорчето”.

След злонамерената и скандална афера “IT Позор” и създаването на дело за активно разследване на лицето ХХХХХХХХХ ХХХХХХХ /заличено/ с кодово название “Психопат”, прецених, че е необходимо вербуването на допълнителен нещатен сътрудник за наблюдение, доставяне на информация, която не може да се получи по друг начин, и предотвратяване на каквито и да е мащабни агресивни акции, предприети от това лице. След внимателно проучване на възможни варианти се спрях на лицето ХХХХХХ ХХХХХХХХХ /заличено/, известна още като “кака ХХХХХХ“/заличено/, работеща като чистачка в нашето учреждение. ХХХХХХ ХХХХХХХХХ /заличено/ или кака ХХХХХХ“/заличено/ е много надежден кадър, с основно образование, 60 годишна. Тя е съвестен и достоен работник, който милее за честта и просперитета на държавната администрация и в частност ХХХ /заличено/, и с който съм имал градивни контакти и в миналото, в някои случаи преливащи в добронамерено неформално сътрудничество. С оглед на това, че познавам достатъчно добре кака ХХХХХХ“/заличено/ и съм сигурен в нейната ответственост, лоялност и ангажираност в опазването на нашите интереси, след приключването на ремонта и окончателното разпределение на лицето “Психопат” в нова стая, с помощта на влиянието, което имам, уредих прикрепянето и като чистачка към новата стая на разследваното лице. След това проведох с нея разговор, в който и предложих нещатното сътрудничество, като и разясних всички подробности около него. Тя прие със задоволство, че ще може да сътрудничи за опазването на ведомството ни от злостни атаки и безобразия, каквито бяха налице при случая “IT Позор”. Още един аргумент за привличането и като сътрудник беше факта, че тя е майка на секретарката на висш държавен служител от нашата администрация и има пряк интерес от защитата на стабилитета и настоящото статукво – такова, каквото сме го изградили с много усилия през годините. При вербуването и беше открито досие и тя беше заведена на отчет под кодовото наименование “Жената вамп”. (На горното наименование ме наведе фактът, че ХХХХХХ ХХХХХХХХХ /заличено/ носи големи черни бикини, които прозират през престилката и, която при топло време тя носи на голо; т.е. прозира цялото и бельо, единствената друга част на което е сутиенът.)

Скоро нейното сътрудничество се отплати. Докладите, които носеше, хвърлиха доста по-детайлна светлина върху дейностите на “Психопат”, особено в извънработно време. Лицето “Психопат” е изключително деградирал мъж на 31 години, с изключително безотговорно отношение към обществото и особено към собствената си месторабота. (По-подробно това е описано в материалите към делото за активна разработка на лицето.) Първите доклади донесоха за масивни пиянски оргии на работното място, макар и тихи, тъй като лицето явно е смятало да прикрие поведението си пред по-висшите органи (като мен например) чрез т.нар. “спотаяване”. Но един от докладите описваше факти, които ме смутиха изключително, и мога да кажа ме потресоха, макар да не съм имал намерение да влагам емоции в тази си дейност. Самата “Жена вамп” е била поставена в изключително трудна ситуация, в условия при които и трениран човек може да се травматизира. Единствено поради железните нерви на агента, подбран, както се оказа, много подходящо за спецификата на наблюдението, случаят е приключил възможно най-спокойно, със сигурно изнасяне и долагане на информацията при мен. След съответния доклад, по мое настояване, проведох няколко допълнителни разговори със сътрудника, за изясняване на обстоятелствата и даване на необходимата му морална подкрепа, с оглед безпрепятственото продължаване на наблюденията. (Докладът е приложен към настоящата докладна записка.) Агентът сподели, че по-голямо извращение не е можела да си представи и че на моменти операцията е била пред пълен провал. След запознаването ми с фактите, съответно от доклада и разговорите, които факти ще изложа по-долу, предлагам делото “Психопат” да се придвижи от гриф “ОПАСЕН” на “ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСЕН”. Става дума за следното. Към 18:30 часа на ХХ.ХХ.2007 г. “Жената вамп” се приближила тихо и ослушвайки се към вратата на наблюдаваното лице. Отвътре не се чувало нищо. Тя влязла внимателно и без да чука, настроена за чистене и редова изследователска дейност. Но сцената, която заварила, не и дала възможност да се окопити, тъй като се разигравала в голяма близост до вратата, и тя буквално “връхлетяла” на нея (всъщност връхлетяла повече в преносен смисъл, тъй като буквалното връхлитане би имало много по-тежки последици). Тук се налага да направя малко пояснение за обстановката. С цел улесняване на собственото ми пребиваване в стаята на опасното лице, т.е. намиране на повече поводи да я посещавам, близо до вратата съм инсталирал стара, похабена, но работеща копирна машина марка “КСЕРОКС”. За камуфлаж и прикриване на истинското и предназначение съм предоставил възможността на личния състав на стаята да я ползва безпроблемно (в това число и за лични нужди). Машината е разположена така, че дава панорамен изглед на стаята от мястото на ползващия я (това ми дава възможност да използвам пребиваванията си по този повод пълноценно). При това разположение, за идващ от вратата човек, машината и използващия я се явяват в почти пълен профил, при това на разстояние не повече от 2,5 метра. В онзи момент агент “Жената вамп” видяла следното. “Психопат” стоял прав зад машината и се опитвал да я ползва с напълно свалено долно бельо (!). Той бил в крайно нетрезво състояние и се опитвал упорито да я накара да извърши някаква работа, натискайки нервно бутоните и (искам да отбележа, че работата с копирна машина съвсем не е нещо елементарно и изисква интелектуални способности от ползващия я, предвид системата и за управление). Но в този момент – “Жената вамп” е категорична – панталоните му плюс цялото му долно бельо са били свалени до долу. Поради факта, че горните му дрехи падали до известна степен надолу (риза и горно бельо), половият му орган не се виждал, но “Жената вамп” усещала присъствието му. Тя замълчала и давайки си вид, че не разбира какво става, се заела с работата си. Тази вечер тя я съкратила изключително много, но това е оправдано от изключителната бруталност на ситуацията, а и ценността на информацията, събрана само с един поглед, била от такова равнище, че нейното опазване и изнасяне незабелязано обезсмисляло допълнителни проучвания. По най-бързия начин сътрудникът напуснал мястото на действията и се подготвил за предаване на събраната информация.

След като научих за станалото, тревогата ми нарастна неимоверно, тъй като разбрах за степента на падението и за моралната бездна, към която се е насочил “Психопат”, при това нямайки нищо против да повлече със себе си целия отдел и цялата администрация, ако може. Още на другия ден веднага взех някои мерки за смекчаване и забавяне на процеса, но внимавайки все пак да не се разкрия. Ясно ми беше, че следващото стъпало на деградацията на това лице ще бъде встъпване в тежка наркотична зависимост, т.е. наркомания от най-унищожителен тип. При това положение вече и самият той няма да контролира действията си, което би направило ситуацията и нашето отреагиране спрямо нея крайно сложни. Щетите, които би нанесъл на имиджа и доброто име на отдела и държавната служба като цяло биха били непредсказуемо големи. Първо проведох индивидуални срещи с личния състав от стаята на лицето, на които изразих опасенията си и проведох индивидуален инструктаж за действие, без да уточнявам, разбира се, с каква информация разполагам и какво ме е навело на тези действия. Посъветвах ги да внимават и да използват личното си влияние над “Психопат” за евентуално отклоняване от пътя на дрогата. Подчертах, че положението е много сериозно и ги увещах да съдействат за максималното овладяване на ситуацията и избягване на пропадането в пропастта. Към самия “Психопат” подходих много внимателно. Предложих му да излезе в няколко дена платен отпуск с цел да го изолирам за малко от обстановката и да се опитам да “паузирам” за малко дегенеративния процес с оглед на неговото забавяне. (Това е подобно на искането на “тайм-аут” от треньорите по волейбол, когато отборът започне бързо да губи точки.) Той, разбира се, отказа горделиво с довода, че нямал такова намерение, но аз бях длъжен да опитам.

Имайки предвид гореизложените факти, искам да подчертая изключителната опасност при развитието на този случай и отново да изтъкна предложението си, изложено по-горе, а именно – промяна на грифа на делото “Психопат” от “ОПАСЕН” на “ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСЕН”.

 

 

 

Щатен сътрудник: “Скиорчето”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДОКЛАТ

 

От нещатен сътрудник: ЖЕНАТАВАМП

Дата: ХХ.ХХ.2007 г.

Отидох да чиста като друг път – към шесиполовина. Бех се приготвила да слушам и да вида какво прави. Влезнах по-тихо така – да не се направи че е нещо друго. Обаче като влезнах много се стреснах и се уплаших, защото го видех гол под кръста надолу да пипа ксерокса се едно снима. Обаче не снимаше защото не излизаше хартиа и нищо не ставаше, а той само натискаше копчета. Много ми стана лошо и истръпнах защото се оплаших да не ме изнасили. Обаче оная му работа не се виждаше, но яз бех сигурна че е на голу там, защо гащите му беха доле и всичко се виждаше савсем ясно. Славабогу ризата му падаше връз него и го скриваше та не бех принудена да го гледам. Одначало исках да избегам, но после си помислих, че имам дълг и треба да вида какво става и после да доложа. Почнах да чиста, като си правех вид, че се едно нищо не знам и наблюдавах, обаче по едно време си викам, абе я да си хода, че да не стане нещо лошо – и за мен лошо и въобще лошо – примерно да се издам, защото много ми трепереше отвътре. И се направих, че съм исчистила и си тръгнах бърже-бърже без да кажа нищо, защото не знаех какво да кажа, а и ме беше страх да се издам. И той нищо не каза. Забравих да кажа, че той беше пиан като силистренски циганин, като и другите пъти и не исках въобще да се навъртам около него, че не е приатно пък и кой го знае. Алкохола не се виждаше, но той винаги го крие, ама аз все едно не съм виждала много пиан човек. ХХХХХХХ /заличено/, направи нещо да го освестиш, че много ме е страх да хода вече там, ама нали сам потписала а пак е и за нашето добро. Тоа е гаден тип и треба да се махне според мен, ама знам че не ми е работа и само си гледам задължениата и пиша. Сега, това, че има болес у мозъка – какво – ама само добрите хора патат от него. Но началниците си знаят работата – те да решават.

 

Пиа

“Аз и Пиа бяхме годеници две години. Годежът ни се проточи, защото въпреки, че работех в железарския магазин на баща ми…”

“Трапчинката”, Алберто Моравия

 

Аз и Пиа бяхме годеници две години. След самоубийството и обаче, не можех да я виждам толкова често, колкото преди, а трябва да се има предвид все пак и че тя умря. Това и беше второто самоубийство – неуспешно, за разлика от първото. (Не бих искал да пропускам факта, че след това тя продължи да следва второто си висше, докато аз бесех маймуни в един увеселителен парк за садисти.) Тя не умря наистина. Нещата още повече се комплицират от това, че тя едновременно умря и не умря и след това започна да ми поставя условия. Разбира се, веднага се самоубих, но това не помогна – къде ти. След това пробвах да чистя един офис срещу заплащане, тайно надявайки се да умра от трудния живот. Не ме споходи това щастие, затова си пръснах мозъка с динамит. После в кафето, където отидох да си почина, и посетители, и персонал пак ме гледаха с предишното омерзение, от което разбрах, че пак всичко е отишло по дяволите. Това е трудността да живееш в България – самоубийствата са доста мъглива територия. Започнеш ли веднъж, първо, никога не успяваш от първия път и всъщност въобще не успяваш напълно, тъй като въобще не може да си сигурен дали си жив или мъртъв. Всъщност ти си едновременно жив и мъртъв и това продължава дълго. След това трябва да продължиш с опитите, въпреки че всичко вече ти е опротивяло, защото така налага етикецията, приета у нас. Вечната мисъл да се махнеш – или в друга държава, или в друг свят се оказва призрачно неосъществима, защото ти си осъден да живееш вечно, или по-скоро да водиш жалко съществуване, при което никои общи понятия нямат смисъл, в това число и животът, и смъртта. Никой не ти гарантира, разбира се, че в един момент няма да умреш, но за това няма смисъл да се мисли, тъй като най- вероятно после пак ще продължиш да се влачиш по улиците, мислейки си, че щом минувачите те гледат като някаква отрепка, значи сигурно имат основание. В това отношение Пиа беше много по-благородна. Спомням си как една вечер тя си стовари парен чук върху главата, при това съвсем сама, без да разчита на помощ. Главата и стана на нищо и тя отиде да чака рейса, за да се прибере в къщи и мисля, някъде около това време пропуши. Бедното момиче, тя искаше да се обеси, но така и не събра пари за въже, а въжетата в България са много скъпи, тъй като след като се обесиш, можеш да се полюлееш на воля, което се смята за много голям лукс. Пиа никога не е разчитала някой друг да и свърши работата – абсолютно честна и почтена. Затова, когато отвори черепа си и наля в него бетон, после отиде да помага при поправката на светофара на нашето кръстовище, без никой да и иска това, освен че после я изнасилиха и убиха. Аз съм малко друга работа. Благороден съм толкова, колкото съм, т.е. може би не много. Издебвам хората и хвърлям върху тях котешки пърхот, и после тичам неистово, смеейки се демонично в пазва. Това разбира се не е много хубаво, но от друга страна, не виждам какъв им е проблема на хората, те самите извършват понякога невероятни гадости един на друг и после си ги разказват с ехидна усмивка. Не, аз съм далече от тези неща. Например, наскоро един мой колега започна да се държи странно пред всички, а именно започна да играе някаква пантомима, предназначена очевидно за невидим наблюдател. Атаката беше насочена към друг колега, да го наречем за краткост С., на който после, в отговор на въпрос, той каза, че бил посетен от невидимо джудже и трябвало да го уважи. С. Отиде до тоалетната и кой знае какво си е мислел, но после като се върна, онзи колега, с такава ехидна усмивка, за която вече ви говорих, му призна, че всъщност не вижда никакво джудже повече, отколкото ние виждаме, ами просто е направил представлението за котките и кучетата и другите дребни животни, които го следват навсякъде и все се умилкват около него или всячески се опитват да му привлекат вниманието (те, разбира се, са невидими). Ето такива неща могат да те отвратят до дъното на душата. Аз, разбира се, съм доста непослушен, но това е друго. Уринирам, където ми падне и, особено по-интелигентните хора ми се възхищават. Веднъж уринирах върху главата на Пиа, докато тя се хранеше. Тя ме попита дали съм имал труден ден. “Да”, казах, “напоследък дните ми все са трудни“. “А моите, пък са едновременно лесни и трудни” – отговори ми тя. Аз малко и завидях за точната мисъл и се сетих, че и моите са едновременно лесни и трудни и и го казах. Не ме е срам да се откажа от мисълта си в полза на чужда, но по-находчива мисъл. Лошото тук е, че всичко е едновременно и така, и така, и наопаки. “Не, не и така, и иначе, и едновременно”, парира ме Пиа. Тя, разбира се, беше права. Не е вярно, че нещо е едновременно еди-как си и еди-как сити – наопаки. Истината е, че въобще няма нещо, нито едновременно, нито въобще. И от друга страна, едновременно не е така. Не и не. Не е. И това не е вярно. Казах и го и тя се съгласи, а аз мислено подкрепих думите си с наблюдението над един миниатюрен гълъб, който беше кацнал в чинията ми и правеше нещо. Първоначално си мислех, че кълве, но като се загледах, видях, разбира се, че никак не се интересува да кълве – та той беше максимум 5 сантиметра с разперени криле, когато си толкова малък малко неща ти се правят с удоволствие. Мисля, че се разхождаше, а след това седна. После пак стана и почна да се разхожда, тътрейки крачката си. Въпреки, че беше седял, не си беше починал и беше уморен. След това се разхожда дълго, явно мислейки си за нещо и не пожела да седне, въпреки, че накрая едвам се влачеше – явно мисълта за безсмислената почивка му беше противна още в зародиш. Но накрая много се умори и легна. Но това съвсем не му донесе удовлетворение – съвсем не. Уж имаше някаква отмора, но и тя го мъчеше. Може би пък и нещо го болеше, но не от болест, ами просто така – от умора. Мислите му явно продължаваха да текат, но в легнало положение те бяха просто ужасни, макар и да бяха същите. Навярно по-неприятно е било чувството, което е изпитвал, докато са протичали през съзнанието му лежейки – като да влачиш с ръка фиде през престояла супа. Нищо особено, но просто е глупаво. В един момент той направо не издържа, скочи и започна бързо да се разхожда наоколо. Но въпреки, че все пак си беше починал от лежането, тази отпочиналост бързо отлетя. И отново умората започна да му личи, но се стремеше да отложи максимално следващото лягане или сядане. Само мислите му го спасяваха, а може би всъщност точно те го поробваха. Явно не бяха много приятни, като се има предвид трагичното му изражение и вкиснатата човка. Отместих поглед към това, което се виждаше през прозореца. Не бях сигурен, че гълъбът съществува. Най-вероятно не. Но по-лошото е, че и аз не съществувам. Де да съществувах… Разбира се, понеже искам да съм коректен към всички, ще уточня, че това въобще не е сигурно или по-точно аз едновременно съществувам и не съществувам, като разбира се това, което казах току що не е вярно. Не. Аз не съм. Де да бях. “Cogito ergo sum.” Ще оставя това без коментар, но просто на Декарт или са му сипвали нещо в супата, или той в края на краищата е говорел само за себе си. Да го беше казал поне. “Мисля, следователно съществувам, или поне така мисля, или поне аз, или поне… по дяволите, да можеше поне да дишам, когато съм. Но аз дишам разбира се, но затова пък не съм – невярно твърдение влече всяко твърдение. Със сигурност не съм. В това съм абсолютно сигурен, въпреки, че сто процента не е вярно. Защото, ако бях, сто на сто нямаше да се чувствам по този начин, а по друг, като другите хора. Не искам да кажа, че на другите хора не им е гадно, а на мен – да. Напротив, на тях им е много по-гадно, отколкото на мен. Обаче е друго. Това е гадно, в което има някакъв смисъл, и те го чувстват разбира се, макар, че може би не го съзнават. А на мен не ми е толкова гадно, но не мога. Не мога, не мога, не мога повече така. И аз съм преживял някои неща, много миниатюрни, разбира се, съответни на ръста ми – 5,7 дюйма. И беше много гадно, ама тогава бях. И когато бях, си го знаех, и се мъчех, и ми беше гадно-готино. Направо ми се искаше да разбия мутрата на някого. Не ме притесняваше, че в един момент всичко ще отиде по дяволите, защото то си е логично все пак, но нали си. Но да не си, това вече е противно. Иска ми се направо да се взривя, ей така както си стоя. И какво, отивам до шкафа и го докосвам с пръст. По-добре да си лягам. А вие по-добре да се гръмнете, защото аз не мога. Първо, не съм и второ – не. Аз не. Аз всичко. Аз не. Не. Съмт. /да се чете както е написано/ “ Така бих казал аз. Белким почна да мисля, разбира се. А господин Декарт явно си е падал и доста стиснат, това да не ти е С++. Декарт е умрял в Швеция от удар с тъп предмет по главата. (Уцелена е била окосмената част.) Това съм бил аз. Обаче това не е вярно. Та нали не съм. Връщам погледа си на Пиа. Само тази любов… Годежът ни продължава вече прекалено дълго, но скоро ще се оженим. Само да завърши второто си висше, което, казано под секрет, тя следва задочно. Това, че няма глава не ме притеснява, но лошото е, че и няма и единия крак, и даже цялата и дясна половина липсва, или поне не се вижда добре от някои ракурси. А лявата и половина се вижда, но от време на време става прозрачна и започва да трепти. Това също бих приел, също както и това, че Пиа има много лоши навици, получени в детството от лошо възпитание и на практика неизкореними. Например когато спи, до нея се появява един жираф и тя го удушава. А на мен ми е жал! Може да произвежда хумус чрез показалеца си, но и дума не дава учените да я изследват, щяла да и развали маникюра, моля ти се! Пуши цигарите наопаки, като духа в тях, защото дробовете и произвеждат кислород, вместо да потребяват, и освен това непрекъснато бие някаква котка, която, честно казано, сега си измислих. Пиа не съществува. Много добре го знам, разбира се, и това не е повод за каквито и да е трагедии. Но нали и аз не съществувам! И тогава какво? И въобще тази Пиа вече започна ми лази по нервите с тези си люлеения с клуп на врата.