Овес. Горещи ръце.

Така. Изваждам дневника си. Тук в моя крещящ блог ще опиша всичко, което души и цица душата ми. Така беше и възнамерено да бъде. Радост. Есен. Ето – труп се разлага в канавката. Значи не е радост. Тъжно. Това е нашият град. Пролет. Смърт. Лампиони по булевардите. Късен челопеч. Ах, как да приема тези кучета, които ме преследват, за да ме обичат? Те са като котките. Тези фери. Ето – те идват – милиони! Кучетата разкъсват дрехите ми. Мишки се втурват. Църкат, гледат ме в очите. Кога ще свърши този сало. Виждам балната зала с танцуващите фери. Тази вечер си мислех за бастуни. Лазурит. Арт-медиа - пепел. Фарьори. Ах, колко ми е тъжно. Нямам бастун. Цицам времето. И то ме цица. Гадно е да си преследван от охлюви. Тъжен звук – шляпане на постелки изпод ходилата им. А аз съм малък, малък. Черупките им миришат на смес от глина, морски камъни, гнило сено. Това е забавлението на глист. Сам в червото непълно с изпражнения. Слизеста целувка с крак. Малки бръмбари ухаят, самоубивайки се. На бостана има само една диня. Тя прилича на подкова. Намерих си шапката, не я търсете. Вие мислите, че се раздавам. Ето раздавам се. Порязах си прешлените. Толкова за днес, толкова за днес. Порязница. Имам шапка от хляб. Вентилаторът ми мърка. Селяни орат в селото. Улиците стават нови. Лежи на земята селянин. Иска да го прегърна. Припадам над ралото, толкова е тежко. Няма Ясене. Прегръщам пултове за управление на светофари. Крив ли е светът, или ми се повръща? Лампиони, окръжности. Защо се въртя, господин полицай, защо? Рибонуклеид. В лявата ми ръка има някаква слуз. Отново на кръстовището. Полицаят е много далече, трябва да присвия късогледите си очи, за да видя какво прави. Той танцува! Някаква кола започва да го обикаля в кръг. Извадиха труп на куче от нея. Нещо правят, магьосват. Защо нямам бинокъл сега? Отново ми е лошо, то не е спирало. Само това ми пречи. Само да протегна ръка и мога да прегръщам. Свети слънцето, свети. Колко ли е часа? Мравки ме лазят, малки приятелки. Чакам гласовете да дойдат. Всички хора танцуват, но някъде встрани, избягват ме. Дали не е полунощ? Искам да прегърна това куче. То е уредба за управление на светофари. Катаджията вече си е свалил панталоните. Не искам да гледам това. Ако времето можеше да тече по-бързо, сигурно щях да съм атмосфера. Ще тръгна полека, никой не говори. Тълпата от гласове я няма. Лъч, кучешка прегръдка, кучетата стават хора. Кучета на два крака – дружелюбни са. Сам на улицата. Копои. Прах, бетон, полуостров Лабрадор. Ще поседна. Тъмно е. И джуджето се появи, чете малка книжка. Ако не дишах сапунени мехури, щеше да е по-добре. Ето я Лори. Облечена в балсам. Но това не е балсам, това е свинска мас. Искам пролет. Но не като тази. Искам селяни. Искам куче. Да ме прегръща. Искам сапун. Бакпулвер. Мъсеница. Когато лежиш на една страна, чувстваш как едното ти око, това, което е отгоре, се обръща и започва да разговаря с другото. А другото не му отговаря, то лежи и стиска със зъби. Тогава ти ставаш и се изнизваш по чорапи. Мирис на гонг. Нали знаете как е – мрак по-черен от мрак, с малки точици, в които виждаш светове. Гонг. Душа се. Искам да стана. Джуджето храчи някъде наблизо. То се храни само с пъпна връв – за да е по-красиво. Замириса на мокет, напоен с мастило. Андрее! Бих искал да махнат фосфоресциращите зелени очертания пред мен. Искам да изляза. Ама няма. Чувам, около петстотин джуджета тичат на поляна с неокосена трева. Тупуркат. Селото наближава. Върнете ме в моето село. Там умрях. Гили. Гитри. Асен. Баларама. Вол побесня. Гледа бясно, страшно. Ще го убият. Жал ми е, но ме е и страх. Очите му казват: “Вие ли прекарахте електричество в моето село, вие ли, а?”. Как да кажеш “Ние”? Като не сме ние. Дявол знае кой го е прекарал. Надвечер, привечер. Много потискащ сезон. Волът рие, мучи по волски, но с вълчи акцент. Е сега пръдна. Разкараха вола. Пратиха го в деменция. Да не може и цвете да помирише, камо ли жена. Там в деменцията имало и други хора – дементни. Там знаете ли какви разговори си водят само? Ето такива: “Хлябът пет стотинки станал, бате.” “Ти гледай да не умреш от цирей, пък другото забрави.” “Днеска сме на театър – пиесата “Изсичане на гората” – цяла вечер ще секат.” “Хляба по колко го взехте?” Вазелин. С тази дума на уста се събуждам сутрин. Само тя гони фосфоресциращата паяжина. Не можеш да се отървеш от бясно куче, което се превръща в черва. Ставам и тичам гол по улиците. А полицаят, този свеж юноша, се усмихва и казва сякаш на себе си, но ти знаеш, че е на светофара: “Всеки ден в районното”.

Цук. Някакъв ден.

Един не особено приятен ден. Но не и от най-лошите. Влизам сутрин. Постъпвам в стаята. А вътре – леш и грамоти. С грамотите знам как да се оправям – просто ги оставям за после (въпреки, че много добре съзнавам колко обречено е това поведение), но лешът… с него не знам какво да правя. Тоест знам – първо трябва да реша проблема си с факта, че той е невидим. Всеки що-годе разумен човек обича да си има работа с видими неща, или дори в абстрактния смисъл – представими, мислими. Но тук не е така – не и така. Или поне тук. Това не е леш – това са копчелъци. Достигнах до този извод най-необичайно, докато лъсках някакъв кожух с лак за мебели. Много силно ми замириса ацетона или каквото е там. Тогава се изправих и веднага си зададох въпроса високо, но все пак мислено: “Защо позволявам да ме боли носа?” Запечатаха ме. И после няма избежайт. Не съм бил полак. Не съм от тази страна на вратата. По дяволите, защо така ме боли дясното рамо? Оттам минават червата. Това е учебник по анатомия. Сега го разгръщам. На първата страница пише: “Наистина ли смяташ, че имаш пишка?”. Затварям веднага. Това е провокация. Нямам коса. Тя избяга. С някой друг – убиец на косми. Сега ми е семпло. Не искам пощи краде. Кой е Крачун? Кой грачи, кой грачи там в помещението? И аз съм бил там – на село. Викат ми войводата. Но като почна да се въргалям – и никой не може да ме спре. Селски първенци. Вече няма. Сега им викат “хотелиери”. Дай ми назаем един хотел – за цял живот викат. Аз съм в прахта. Колегите ми обаче казват, че стоя прав и мастурбирам. Не споря. Те все знаят. Откъде знаят? Това е малко смущаващо. Те не са толкова умни. Просто зелки. Не искам да ги обиждам. Само да ги бия. Малко. Ако може това, дето казах да не ми се зачита. После – цял живот в провизьорното. Една бенка не ме притеснява. Две – ако са симетрични – значи е разум. Затова науката досега не е измислила наука за бенките. Но аз не за това, не за това… Тези хлебарки… Те мислят за мен. Гледат ме изпод мустаци. Казват: “Той, Василчо, въобще не го разбираме. Никакъв рахат. Да беше напуснал селото”. Или нещо подобно. Познавам ги. Мърдат, но не са лоши. Когато лежа на пода чисто гол, не ме лазят. Защо ли. Но не мога да понасям обвинението в очите им – тъпо, земно, кафяво, незлобливо. Махайте се! “Няма!” – и бягат. Понякога залепвам за тавана. Клепачите ми са направени от охрачени бонбони. Е как да решаваш диференциални уравнения така? Мъсеницата отново дойде. Тя ми е нещо като пъдеводна светлина. Подозирам, че е пушка. Гърми там нейде. Кога ще дойдат хората с боздуганите? Вместо това идват самите боздугани. Маскирани като нищо. Ядеш и те минават покрай тебе. Е, не си струва да си прекъсваш глътката заради тях. Те са едно нищо, макар и да са абсолютно видими. Виж котките са сериозни, буболечките, мравките. Бих могъл да напиша труд по този въпрос, но няма. Защото мразя труда! Ебаси! Мисля, словоухемите доста ми набраха – ако да ми е. То аз всъщност обичам труда. Който всъщност е едно пуцанье. Най обичам да труд нощно време в леглото. Всичко това не продължава повече от двайсетина секунди. Формати, образи. И женски глас ми се изхилва. После множеството мърмори. И някой се извиква “Еее, ма и ти ли бе?” Говори за мен. Все едно. Идват котките. Това ще го прескоча, толкова е лично. Гъсеници досега не са ме посещавали. За което съм страшно благодарен. Тъмно. Почти чуваш как мокета мирише. Един звук пълзи по гардероба. Той е абсолютно безшумен. Но е прекалено надменен. Иска да се представи за нещо друго. Например за Чоболага – мистериозно лице от света на джуджетата. Но се подхлъзва и се счупва. Разкрит е! Но така или иначе това е доста смущаващо. Аз бих искал  да си мисля, че просто хлебарките играят футбол на най-горния рафт на библиотеката с огромна сачма от лагер, но знам, че едва ли е така. В стаята се спуска мъгла. Тя е невидима и се казва Дамян. Тя е невероятно опитна в това да стои неподвижно с часове, които сумирани дават няколко хиляди години. Не е толкова неприятно. Въжета. Всичко е във въжета. При това корабни. Веднага ги махни. Тогава пак идват котките. Това го прескачаме. По обясними причини. Конете слава богу не идват още от когато бях по-млад. Просто в един момент престанаха. Мисля, че те  са призрак на незрялост. Аз, като лишен от светлина, разбира се, узрявам в своята незрялост. Тя става все по сива и мъхната на пипане. Не знам за кого има смисъл това обаче. Хората, които лазят по тавана, са част от най-лошите ми спомени. Да ги оставим там където са си. Най ужасното е, винаги ме е било страх да не паднат върху мене. Шнапс. Цветовете са шнапс и мъсеница. Издувам се. Добре ми е. Единствената неприятност идва от това, че всичко това няма смисъл. Аркебуздра. Тази дума нахълта в съзнанието ми, може би за да руши и напада, но върши добра работа. Мога да я слагам в единствения контакт, който имам. Така всички тези животни (които в никакъв случай не са лоши – не ме разбирайте погрешно) ще бъдат държани настрана поне за известно време. Разбира се, нищо не е абсолютно. Покрай аркебуздрата усещам, чувам едно свистене, като цигарен дим в аеродинамичен тунел, то казва – “Няма, няма нищо сега, защо си?”. Ставам и се изпикавам върху линолеума. И аз съм човек в края на краищата. Забелязаха ме.

 

***

 

Откъс от обяснението, което писах доброволно, без никой да ме кара, и изпратих на властите:

“(…) Към шест и половина. В стаята влезе трабант. Караше го невисоко джудже, което , кой знае защо ми приличаше на високоговорител. То излезе от колата и ми предложи голяма сума пари, ако му свърша някои услуги. Парите отказах веднага и тогава то, малко раздразнено, ме помоли да му попея. Запях “Енд джъстис фор ол” в лявото му ухо. С велемогъщвен жест то ме спря и ми каза, че трябва да пея в двете му уши едновременно. Казах му, че това е невъзможно, или поне за мен. Тогава то се ядоса и ми изкрещя да се махам, “по дяволите  от тука!” Казах му че съм си в къщи и че няма къде да отида. Тогава то почервеня, каза ми че ще се изпари и се превърна в ноздри. Отидох да пия вода.
   Но вие не знаете как са високи дърветата, там, там, където живее Лори. Малко бръшлян и паяжини. Облаците – бели и накъсани като от весел човек, а не като у нас – като от тъжен. Шумоля без да се движа и заспивам на асфалта. (…)”