Кн

Преди време литературният клуб “Мравка” ми предложи да напиша разказ или есе на тема “Съвременният Маелстрьом, или вечерята на Мьобиус”. Попитах, малко объркан, как точно трябва да разбирам това, а те ми отговориха, че ако в главата ми въобще може да възникне такъв въпрос, то аз съм пълен тиквеник и контактите ми с клуба е редно да се разредят. Тъй като не членувам в клуб “Мравка”, но техните насоки ми допадат и бих желал някой ден да мога, без да се оглеждам засрамено, да твърдя, че гравитирам около него, а след това, след години разбира се, да може да се случи някой запознат с историята му да ме спомене в качеството ми на второстепенен сателит, аз не продължих разговора и се оттеглих, предполагайки мълчаливо разбирателство, а по-късно предадох първата част от разказа си, озаглавен “Кн”, с подзаглавие “Живот в администрацията”.

I

Сега е тъй. Опитваш се да кажеш нещо на някого, а той пък ти се оказва колега. И разваля работата. Но срещнах друг колега, който ми разказа своята тъжна история. Живот в администрацията.
Беден бил, от малко село. Бос вървял като малък пътя до бостана, където го биели някакви цигани, а той - малък още порозовявал, като го правели. От срам. От срам и несрета - тъй скромен и свит бил. Пораства нашият юнак, покарват му първите мустачки и отива в кръчмата да изпие първата си дряновица. Жив дрян, жива вода - огнена, с онзи особен сребърен течен огън. Дряновата ракия по тези места била много силна, много люта дори, в буквалния смисъл, искам да кажа. Сурови. Сурови растения слагали в нея, горчиви, чак отровни. И избуявало мъжкото сърце като я дръпне, дръпне през устните, стиснати иначе, суровост. Да се влее в теб живот, но друг живот, сребристо-лют - чесново-свежест - като целувка с гол охлюв великан. Изрод, даващ своята особа на смъртните, преливащи си от неговото. Старост. Болест, оживявали като се докоснат до охлюва великан. Насълзени очи. Мъж се ражда. Затуй жени не я докосвали, защото веднага се задавяли - нали охлювът ги превръщал за миг в мъже, в юнаци, богатири. И те се ужасявали и бягали, мислено, разбира се, от тази поляна на мъжете, на танцуващите потури. Целунала веднъж охлюва Станка - селската проститутка, стърва - най-лична засукана позастаряла и груба. И плюла и се задавила и проклела трижди тая ракия - такъв живот - такова село.
И влиза нашият юнак - младо зелено, срамно, неочупило се момче. И дряновицата му наливат - тъй поръчало за смях на мнозина. И казва кръчмарят - “ах”, с онзи подигравателен банален сарказъм, който само по нашите селски земи е възможен. Стоят те двамата - момчето и ракията. А ароматът и се носи чак до другия край на кръчмата, за краткост може да го наричаме “хоризонт”. Притихнали всички, защото се чудели - дали “машкото” (обидно-подигравателно така го наричали ) ще приеме слизестината у себе си. Ще се надигне ли оня дух, подобен на чук, който да направи очи по-твърди от стомана и блестящи като ципа, отблясъкът на охлюва. И тогава младежът се обрекъл на решителност и смелост, а в стаята нахлул Борко - синът на кръчмарина и му смигнал. И тогава Асен Простия станал и дръпнал Цанко - момчето наше за ръкава, така че той залитнал и за малко да събори дряновицата. А Друзимах - човек с такъв странен прякор - груб и несвестен, с гръмък смях извадил дайрето и започнал да подрънква. Мелодия, която никой не бил чувал и не можел и да си представи - без ритъм - само маймунджулък. А кръчмарят вече съвсем спокойно започнал да се смее - сякаш бил изтекъл срок, отвъд който всичко било решено. А Друзимах блъснал Цанко така силно, че той си ударил гръбнака в тезгяха, не много лошо, разбира се, но се разсипала дряновицата. А Асен Простият плеснал с ръце и посочил на публиката, която между другото много слабо се интересувала от случващото се, Цанко - пишман юнака. И го хванал за ръката, с всичка сила го задърпал, все едно да го изправя. И плюнали някои от пиещите - не юнак било това - а цяло чучело. За Цанко - какво да говорим- с насълзени очи - не от лютия плужек, а от женска лигавина, си тръгнал, изтръгвайки се със сила от ръцете на Простия и на Друзимах, които наужким се правели, че искат да го задържат, за да си похортуват, пък и втори опит да направи. А кръчмарят бил много доволен, какъвто си бил винаги, но сега трижди по-доволен от преди, защото, макар и без да се казва - ето подредиха се нещата, а не като преди - не си знаем кой - кой е. А Борко е най личният в селото. А то не е нужно даже и да се споменава. Борко през цялото това време седял на една маса наблизо и гледал хитро, подпийвайки си - сякаш наблюдава уговорена боксова среща. А може и уговорена да е била - кой знае. А не е ли това изпитът по юначество - зависи какво те уговорят….
И тъй за Цанко нямало повече живот в селото. Мрачен и подтиснат, немъжествен, той посредством роднини и познати, негнусящи се от неостаналия в тайна негов провал в живота, в мъжеството, го изпратили - там в столицата чиновник, а спял при едни особено мили хора, на които плащал наем от заплатата си - услуга, която те му правели заради познанство с роднини на майка му.
В администрацията започнал неговият съвсем друг живот, нямащ нищо общо с този в селото, макар и той да не оставил нищо забравено от преди - нито мъките, нито пък радостите, които трудно се преброявали и на единия пръст.
Странен бил животът в столицата и в частност в администрацията. Никой не го питал нито се интересувал, той мъж ли е наистина и дали се е целувал с дряновицата. Възприемали го като равен на всички останали, което, разбира се, си било жива илюзия и лицемерие от тяхна страна. Но в началото Цанко много се трудел да отгатне кои отношения на хората към него са истински и кои - престорени.
Трудно било - в жълтите канцеларии - боядисани в жълт , лющещ се цвят. Той вървял, страхувайки се от шефовете и потръпвайки от колегите , хвърлящи му жълти неразбираеми за него погледи. По късно си обяснил някои неща - впечатлението за жълтевина в очите на колегите му идвало от огромното количество алкохол, което те били свикнали да пият, но онова, което оставало като чувство, продължавало за Цанко да бъде нещо повече от загадка с предчувствие за неприятен финал.
Всичко за него било бой. Не физически - какъвто имал опасения да не отнесе в селото, но друг - душевен. Тук хората биели с пръсти. С пръстите, с които барабанели по бюрата си или с пръстите в очите си, които протягали като пипала извън телата си - Хърбърт Уелсови извънземни, хитро приспособили се към живот в прах, мърсотия и жълтевина. Начините за причиняване на душевна болка, които Цанко научил тук, били безбройни. Мириадни. Тук било царството на танцуващите ефирни садисти, които понякога силно натрапливо му се привиждали във фракове. Въобще много видения започнал да има тук той, несравнимо повече отколкото в родината си - прашното, влажно, миришещо на току-що размачкано с ръка магарешко изпражнение. Понякога му се искало да се хвърля в краката на хората и да ги целува - може би така ще ги омилостиви, а може би ще ги подтикне към грандиозно представления на садо-мазохизъм, които ще отекнат във вселената и ще предизвикат онзи бунт, който Цанко чакал. (С течение на времето у Цанко се развило убеждението, че има някакви невидими капки, които се събират и капят или пък нещо грозящо, което там някак си се надува и че всичко изведнъж ще избухне, но не оставяйки никакви следи по чиновниците, защото техният свят е неуязвим поради своята несъщественост, а по-точно несъществуващост или казано по-по градскому - нереалност. )

(следва продължение)

Гаджето ми е порно звезда

Весело сега. Аз и вагината. Да пиша за моите спомени в “щастието”. Дойде и този момент. Защото малко ми обръгна. И ми писна, но не малко. Малко мъничко - жалко. Пак да задавам въпроса “защо”, не, не бива. Скучно е вече. Уморих се. От къделята на времето, която все нещо “маже”… Или е по добре да се каже - от къделята на стремето - този конник все препуска седнал. Не можеш да видиш добри очи. Само не гледай очите. Не свъсени. А сухи, студени.
Моето гадже - порно звездата. Тя е снага - чудни очи - румени. Тя е с бедра - колони под перилата. Има бенка под лявото рамо. Ръце костеливи, като шпагат, и с добри, благи косми отгоре им. Косата и - като водопад наляво, едното и бедро и гърдата слепени за малко до откат, до откат се удрят. Не знам откъде я намерих, а и нямах време да мисля. Сега е друго - шареното, шарено. Има нещо шарено в цялата ситуация. Бедра костеливи - румени, скули, зацапани с нещо като кръв, ама засъхнала и безвредна. Малки очи. Скрити зад големи цепки. Сиво син. Голяма работа. Какво говориш, като казваш това, моме? Очите ти мълчат, казвайки свещената дума - бау. Бау - бау, аз не разбирам твоя език, аз исках малко цигански ритми и очарование. В странна поза. Твоята рокля, шарена, плетена - омбудсман. Искаш ме, шариш ме със своите бенки по лицето, стискаш ме. Исках някакъв шанс, да въздъхна в прегръдки. Мома ококорена. От чудо намокрена по лице. Ти ме гледаше, смеейки се. Сиво син. “Кои са твоите” - питаше сякаш. Не съм сигурен. Това ли питаш? Кой си измисля? Отмяташ косата си, ръце треперещи - а може би са просто две? “Кое е това малко момче, което така ме разиграва?” “Не знам, не съм аз.” “Искаш го, казвай си.” “Искам го, но…” “Ха-ха-ха-ха-ха” - смееш се дрезгаво - както може би само бръшлянът в усое - прашен и студен - се смее на пишман туристите, уплашени, смразени. “Какво но, мой малък Кристофър Робин? Нима Мечо Пух дириш тука? Но той е тук до теб. Трябва само да го вземеш - твой е, не се мъчи, ти, който всяка сряда биваш толкова уязвим със себе си и моите сестри - Евино семе. Груба плът. Човешка. Казвал си ми. Нима се отричаш от това? Треперенето. Нима се отричаш от треперенето? Чуй ме, малко българче. Не се срамувай. Кажи ми - не искаш ли да го усетиш в тялото ми - то е твое. Ще си спомняш разликата и ще се смееш”. Аз ще се смея. Защо да не се смея. Мое гадже приятно. Лепкавите дрехи. Белите петна. Тази тъга - да вдигнеш очи от компютъра и да се взреш в необятното. Дали “защо няма бъдеще за мен” е въпрос, твърде преуголемен? Аз ли поисках сухата сянка? Цепките - очи. Веселата Нанси. Защо е тази сянка на бъдеще пред мен? Аз искам да бъда до теб. Винаги. Не винаги. Но не си представях нещата така. Ти не си Тя.
Приготвил съм си реч за ложе. Ти не го искаш такъв. Седя на кушетката, малкото пищовче-хармоника не ме смущава - това е най-малкото, от което мога да се смущавам при тези обстоятелства. (Преди малко съм галил ръката ти. Стискал съм. Сякаш исках да извлека нещо, треперейки) “В този час, прашната наука не ни води към нищо друго, освен към нова, но този път от плексиглас” - започвам аз. Ти си хихикаш - леглото е твърде малко за каквото и да е, елементът на мизерия би бил толкова мил, ако… “Ако две тела се срещнат в сивата нега, аз ли ще съм той и ти ли ще си тя? Бих искал с това въведение, драги слушатели (тук правя малък жест към въображаема публика), да започна своето изказване по въпросите на секса и любовта…” В този момент замирам, някак замечтан. Някакви не-мисли завладяват съзнанието ми и го присламчват към стената. Тази жълта прашно-мазилчеста стена. Оставям записките си да паднат до леглото. Ти ме гледаш с усмивката - тази усмивка-стена, сякаш нищо не разбираш. Не, ти наистина нищо не разбираш. Или не ти пука. А може ли така? А може би си мислиш, че е все едно? Все едно. “Аз не искам да съм тук” - най-после казвам нещо на глас. “А къде искаш да си, приятелче”, въпреки, че си съвсем наясно, че никога не сме си говорили на “приятелче”. Не влагаш насмешка, от тази вулгарната насмешка, а от другата - твоята - “тра-ла-ла - все ми е едно”. “Искам сапун” - казвам аз. Как леко е, когато нещо идва направо от сърцето. Ти не си объркана, а трябва. Тази реплика или я разбираш от раз, или никога. Казваш: “Сапун, сапун, сега не мога да ти намеря сапун. Сапунена ще бъда аз за теб, ако го искаш.” Едва сега започвам да дишам. Осъзнавам, че досега не съм дишал или поне не истински. В тази кооперация на четвъртия етаж - да осъзнаеш, че дишаш а залеза. Просто а залеза. Той червен, той омаен. Тъжен той. Дори жълт. Просто. Жълт - прашинка. Той тъжен. Зрак. Защо душат тези хиени, паяците? Чакат нощта. Някой диша наистина студени издихания в това днес. Това умиращо днес. Това отвратително, умиращо, предаващо ме днес. И аз дишах една микро секунда. Но това ми беше напълно достатъчно. Да огледам тялото си, голо до кръста и жълто от залеза. Тези фини косъмчета на лявото рамо. Те ми го казаха - “жиш”, “жиш”. Миризмата на сапун за пране. Толкова архаична в тези дни. Тя ми каза.
Обясних на Егремазд - това беше артистичното и име, истинското ще го спестя от съображения за дискретност, че не искам това. Във всеки случай не и точно това. Тя ме гледаше така, както гледат всички, когато не разбират, защо животът понякога ги среща с пълни идиоти. И все пак се правеше, че ме разбира. Може би разбираше своята представа за мен. Не знам, не съм сигурен. Та в края на краищата какво разбирах аз от нейната насмешлива сухота? Всичко било наред. Щом така.
Излязох си с главоболие във вечерта. Прииска ми се да има амфибии-таксита и с такова да се гмурна в езерото “Ариана”, ако приемем , че е пълно с вода. То това … май бяха пълни глупости и отново се отдадох на натрапливите си фантазии в мрака, този студен, но честен мрак. Хапех гуми на коли. Хвърлях отворен чадър в стъклата на засилили се автомобили. Отново се въргалях по паважа. Докато хапех гумите, те нерядко ми размазваха главата. Петтонни все пак. Пробвал съм и с автобуси - наистина страхотно изживяване, имам предвид, когато тежестта ти разпльока мозъка. Иначе гумите им са малко твърди. А самосвалите? Тези огромни, боботещи гиганти. Как ми се искаше да се хвърля в краката им, т.е. гумите, и да целувам, целувам… Калта, прашните грайфери… страхотно е, полепва по устните. Може би това е любов, откъде да знам. И гръмовния рев на машината, пришпорила своя водач, който е само едно малко човече, което тя използва в движението си напред. Жълто е (забравих да спомена, че всичко това се случва на светофар и аз под предницата целувам ли, милвам, примрял от напрежение дали ще уловя мига на зеленото, за да се дръпна), “Рррауу!” - форсиране преди съединителя. Това е екстазът. Търкулвам се в страни в последния момент, тежко дишайки. Камионът отбоботва с неистова енергия на зеленото, сякаш досега не е дишал, а е сдържал всичките тези ревове, свистения и бучения, които ритат в диафрагмата. По нататък не беше толкова интересно, защото заръмя дъждец, а той общо взето не ме вдъхновява за каквото и да е. Разбира се - червеите. Но за тях сега е рано, те ще се появят утре, а сега сякаш цялата земя е олигавена от огромен червей. Такива ми ти работи.
По късно по-малкият ми брат Барозу (още един псевдоним, с който искам да си спестя разни притеснения) ме попита как може да съм толкова тъп. Да разкарам гаджето - порно звезда? “Аз не съм я разкарал, все пак” - казах му, макар да беше, може би, вид издребняване - “ние си оставаме приятели.” Той ме погледна с онзи поглед, с който гледат хората, когато смятат, че са царе на безсловесната комуникация и че това е повече дори от всичко. Знам какво смяташе - все пак - порното… - кой въобще би се занимавал? Да му обясня, че в основата си не е това, не беше по силите дори на гном, появил се без никаква причина от нищото и много гневен. Махнах с ръка.

Кандидатстване за работа

Лично отворено мотивационно писмо за кандидатстване за работа

Здравейте. Както може би се досещате, това е (всъщност съвсем очевидно е това) третата изискуема част от моите документи за кандидатстване - CV (Си Ви), мотивационно писмо и лично отворено мотивационно писмо до фирмата/организацията. Тъй като не искам да се повтарям, а и съвсем очевидно е, че личното отворено мотивационно писмо (натататък ЛОМП) има цел по-различна от тази на предходните две форми и съответно е неуместно то да бъде някаква друга форма на мотивационното писмо например… Там е работата, че… и тук искам да бъда пределно искрен, понеже, не знам защо, но смятам, че искреността ми, така или иначе, е само от полза при предлагането на моя личностен и професионален актив на т.нар. “трудов пазар”… И тъй - всъщност не ми е много ясно каква е целта на този изискващ се документ. Това, разбира се, може да хвърли някаква лоша светлина върху мен като кандидатура за упоменатата на друго място позиция, но от друга страна аз, като индивид с определени качества, възприех предизвикателството на това писмо, разкодирайки го в контекста на ключа “интерпретация”. И така, бидейки ми напълно неясно какво би трябвало да представлява то, аз приемам, с немалка доза риск, разбира се, че това е вид тест, подлагащ на изпитание и проверка моите аналитико-синтетични способности.
Първоначално вниманието ми привлече думата “лично”, от което си извадих извода, че това един вид най-интимно тестване на кандидата - нещо като психодрама на състезаващия се за мястото, в която той трябва да изживее катарзиса на своята кандидатура и в крайна сметка… в крайна сметка изходът ще бъде непредсказуем. Но именно това цели според мен Вашата организация - максимално творческо филтриране, опасно, невежливо, бодливо или може би по-скоро взривоопасно. Искам да Ви кажа, че когато достигнах до този извод (но аз продължавам да поддържам и хипотезата, че може би е грешен) аз се възхитих от мисленето на Вашия HR екип. Всъщност много повече от мислене - чувстване и преживяване на реалността, способно да се сравни само с религиозните мистерии. По никакъв начин не искам обаче тези ми размишления да се приемат като ласкателство - въпреки, че както и да се приемат, и въобще какъвто и да е крайният резултат от моето кандидатстване, той ще бъде правилен, аз ще бъда поставен на полагащото ми се място, та било то и извън редиците на Вашия изключителен колектив. Да, да, аз съвсем не се боя от това, защото знам, (или поне твърде основателно предполагам) че този резултат ще бъде изкован не само в процеса на формиране на прости преценки, макар и дълбоко ерудирани, а и на нещо, което бих нарекъл “драмата на реалността”. Кое е реалността, уважаеми изпитващи? Разбира се това е реторичен въпрос, чийто отговор е, че задаващият го няма отговор, защото в момента не може да има такъв, а истинският отговор ще дойде от оценяващия HR състав, финален и безпределно верен, даже толкова грандиозен, че може би ще бъде невъзможен за обемане и от самите тях - т.е. Вас.
И така, захващайки се с нелеката задача, (която допълнително се утежнява от възможността тотално да съм сбъркал разкодирането на условието) ще започна моите излияния… Да, именно излияния - нарушавайки формалния протокол на водене на подобен тип кореспонденция, превръщайки нашият разговор в поток, в река, в реката от лава може би, в която едни известни комици си бяха загубили ключовете (шегичка). Искам, така да се каже… имам нужда от това “така да се каже” за да освободя потока, все пак… да Ви споделя например някои от чувствата си, и преживяванията си, мислите си докато съставях първите два документа от моя професионален “триптих” - CV-то и мотивационното писмо. Докато при CV-то имаше определено някакъв елемент на леснина - просто излагах фактологическия скелет на моя професионален живот, без да мога, а и без някой да иска от мен това - да разкрия горчивината, безутешността и страданието си, преминавайки през всичките тези етапи, скицирани само сухо - и по този начин щадящо за мен. Включително и това, че даже и надеждите ми и професионалните успехи са били само едно слънчево зайче в една потискаща вечна Венерианска научно-фантастична джунгла, угасващо злорадо според прекомерно диаболичното чувство за хумор на автора. Но както и да е - написах го. Не и без голяма доза срам и колебания, касаещи това какво точно да включа и какво точно да спестя. Например епизода с ръцете под водната струя на чешмата - добавих го едва след като окончателно реших какво ще представлява настоящото ми писмо. Но мотивационното писмо (МП), то наистина, макар и стандартна практика у повечето фирми, ми причини доста мъки. Признавам си го - нали именно тук (или поне според мен е така) е мястото да направя това. Следвайки ластиците на моята спонтанност, (една метафора, не съвсем ясна първоначално, но помислете си какво е да пишеш някакво писмо за кандидатстване за работа - инстинктивно спъваш, затягаш спонтанността си, при което се получава една ластична и, много коварна биха казал, натегнатост) аз бих написал мотивационното си писмо в този вид: “Много съм нещастен. Имам нужда от работа. (точка) С уважение и т.н. ” Но разбира се, не можех да го направя. Сега като си дам сметка не мога да обясня защо. А нима не е ясно? Мисля, че даже на всичкото отгоре е и ясно. Затова започнах да… да какво скъпи евентуални читатели? Да мисля, или по-скоро да се опитвам да мисля така, както мислят печелившите личности. Разбира се, не ми се отдаде, и тогава зарил лице и коси в краха си, започнах да мисля така, както евентуално бих мислил самият аз, ако всичко беше както трябва. Не знам дали можете да си представите какви страдания ми донесе това. В крайна сметка махнах половината и смекчих доста тона, надявайки се, че се е получило онова, което иска работодателят - едно изстискване. Кандидатът като лимон, който в резултат добива портокалов сок - искрящ и свеж, при това с частици от оригиналния плод (които в много части на България, предполагам напълно правилно, се наричат “месо”). Използвах думи като “мога”, “съм”, “ще”. Не знам, скъпи оценяващи, но ако погледнете тези думи чисто графично - не ви ли приличат на гротескни инструменти за изтезания, съставени единствено от части от бръснарски ножчета. И така, моите собственоръчно създадени куци инструменти за (само)изтезание преминаха през цялата дължина на душата ми (именно дължина), разрязващи, раздиращи, една симфония от фрагменти предизвикващи симфония от болка и изгарящи до лудост моя ум, накъсващи съзнанието ми, и в крайна сметка довеждащи го до просто купчина от… фрагменти. Но както и да е, и през това минах - аз съм сигурен, че чрез него - моето МП, Вие сте събрали достатъчно информация, за да ме прецените в това отношение, заради което са създадени МП. (Аз знам, и разбира се с това по никакъв начин не искам да ви обидя, че по принцип Идеята за МП е създадена в един Ад на Идеите за Писма за Кандидатстване за Работа, или накратко АИПКР.)
Но сега съм свободен от това. Концентрирам се върху настоящата си задача. “Лично” мотивационно писмо… Вече усещам вашите личности. Разбира се, аз и преди ги усещах, още съвсем в началото, когато реших да се явя за това място. Но тогава, и в CV-то, и в МП аз трябваше да ограничавам своята личност, да не я показвам, да я притеснявам, да я гълча и да не и давам да живее, за да не би да направи ПОГРЕШНА стъпка, разбираш ли, драги ми господине. Но сега виждам, че вашите личности се усмихват - тук в това писмо мога да танцувам на воля - да, вие искате да видите личността ми да танцува! (Все още се надявам, че правилно съм направил предположенията си в началото.)
И така, Митко, Генади… Аз дори Ви измислих имена - защо не? Разбира се Вие не сте само двама, нито пък само мъже. Ето там е Лукреция, Естефанка, Митрюш (да не се бърка с Митко), Лаврентий, Сома , Архалауш, Конти, Астеин и неговата сестра Астеинн, мнимите братя Хоуджии и… разбира се нямам намерение да ги изброявам всички. И така, всички Вие… как си представяте моята професионална история? Напълно правилно, не се съмнявам. Но това е само представа, бледи очертания, една странно миришеща сянка. И ето сега аз ще хвърля малко светлина върху тази сянка - за да се отдели от тъмнината и да погледне с бледо, грозно лице 60 ватовата нощна лампа на бюрото ми. Потна, замаяна, почти озлобена, ако не беше толкова объркана. Страдаща. Със страдание, предизвикващо у стойностните хора възгласа “Е защо така бе, е баси?”.

Работил ли съм аз или пък кога ли?
В мокетите е втепано сърцето ми с ухание
На чига
Излязъл от бастуна като дух,
Бездушните видяха някакво лъчение
И някак си се свиха, радостно

С тази импровизация на стихотворение започвам наброските си. Много кратки, разбира се, все пак трябва и да си ходя от тук някога. Влачех палци по калните улици на моето “работене”. Аз имах свойства на пъпеш или поне така вярвах. А все някой има нужда от пъпеш, предполагам. Но скъпи приятели, трябва да Ви призная нещо. Аз не мога нищо. Или поне нищо полезно за вашата фирма. Нищо полезно за съществуването, възприемано като сталагмит в пещерата на времето, а самото време като пружина, пружина, изхвърчала от счупения механизъм на вечното щастие. Мислейки си как да представя моята ценност или това, което си представям като нея в по-положителна светлина пред вас, неизменно достигам до извода, че опитът ми досега съвсем правилно се е изказал по въпроса - как е можело да си помисля, че познава графа и още: “Съобразявайте се с присъствието на невинните деца!” - при това на френски, цитирайки, разбира се. Опитът говори само с цитати. И винаги цитира себе си. Ето една фея - и тя пък с тези крилца като на цикада - кой ще я вземе някъде? Но ще я вземат, нима да не може съвсем нищо момичето? Сигурно може да пише на машина, да рисува и разбира се знае някакъв език. Тя ме заглежда дяволито. Какво иска? Не смея да си мисля, че иска нещо. Затова и аз нищо не искам. “А нима” - ме пита тя - “А нима, а нима, а нима?….” Аз съм тухла. И сега ще се сложа върху други тухли. Но може би малко съм закъснял. Тухлите трябва да са “изпечени” и как ли постигат този влудяващ, обземащ, подпухващо вдъхновяващ червен строежен цвят? Тухла четворка - най здравата сурова единица на нашето “сме”, “бяхме”, което сега непрекъснато ми се натрапва като “бейме”. Аз не съм от тях. Не че не съм тухла, но не съм ли? Феята пита: “Зaщо не се разградиш и не се съградиш отново? Защо не се съградиш като чайник, като лавина, като метеор, като щастие, като месечина, като лисича опашчица (фалшива, разбира се), като електрозвор (каквото и да означава това), като фризер, мъсеница, електро-акумулатор, садомазо-акомулатор (има и такива), като фризер (повторението е майка на знанието), заблуден, нехаен, вятърна мелница без вятър, с вятър, като мен, като себе си, като дихание, движено от хвърчило, много азбест, отново пуснаха тока, нямам искозима, и двамата - едни такива нахални, аз ли бях това, а защо чевръсто, не, само не и насекомото, малко азбест, че ми осиротя живота, спрете музиката, искам да пея, Арноцефрин (забранен от МЗ), Твелди (със зелена рецепта), научогорле, като “наистина ли”, като ЗАЗ. Имах два лева, полулявата баничка - фирмен. Залудо броиш - събирам кестени. Залудо. Превърни се в залудо - приятно е. Ако пък не е - страдай. Викай с всичка сила. И после си понеси последствията…” “Един момент” - прекъсвам феята - “ти можеш ли да направиш това?” Но все едно не съм го казал, знам, че отговорът е “да”. Заговорвам. Бавно. Единствените истински собствени думи в това писмо (ЛОМП). Аз…. сссъммм… стр ….. сттттру….. стружка? Не. Стррррр….. Стаааря…. Стрееее струтутуруруририририри…. Стременник. Едва ли.

Приказка за принца и принцесата

    Има приказки, които никога не омръзват. Макар и разказани безброй пъти и от безброй разказвачи, някои от които се помнят с имената си, а други - не, те завинаги ще останат в сърцата на поколенията. И не случайно ги наричат “класически”. Не са много на брой, понякога имат различни имена, но неизменно са там - в съкровищницата на човешкото наследство, готови винаги да бъдат с нас, когато ни потрябват. Струва си човек да има екземпляр от тях, за да може в труден, или весел час, да им се наслади. Тук ви предлагаме приказката за принца и принцесата, в нейния най-класически, познат в целия свят вариант. Приятно четене.

Имало едно време едно царство. Едно малко злачно господарство. И та принцът, тоя мошеник… Но аз малко избързах. Те мажат ли, мажат. И принцеса - принчипеса. Царят гладел с алкохол. Жена му - градската чистачка, молела циганите за цимент, малко тъй да се освежи. Синя дреха и къдрава коса. Така пламнала любовта между тия две деца - принцът и принцесата - жена. И той се влачел с костюм, море, с костюмище цяло, сиво, изтупано и неугледно, от картон сякаш, и вървял по крайбрежието, и свирел на корабите с уста. А това било неизвестно на никого, защото не е ясно дали не го е сънувал. Принцът, той - един такъв младеж - бледен, ухилен, сиво лице. Олигофрен. Той пеел с китара на рамо из града, често влизал в бедните квартали и продавал нещо - парфюм, кола маска. Но понякога съвсем съзнателно се въргалял по улиците, където било най-кално, с все нелепия си костюм, който, сега ми хрумна, би могъл да бъде наречен фрак, след цялата патърдия. Но всичко това не останало далече от ушите на някакъв човек. Някаква тъмна личност с мустаци, но без брада (държа да се подчертае). И той хохотел в някаква кръчмичка, пуфтейки, при това с лула, наливайки си водка “Селект” червено етикетче. Това обаче не било важно, никак важно. И принцът, значи, за ушите се хваща и сам себе си - бам - в съда. И плюе, бяга, хващат го и… го мажат с лой. Това безобразно развитие на нещата. Каква ситуация само. А народът пъшка, макар и не много, защото царят бил каше, и хаосът облагодетелствал едни, други не, и въобще не било за разправяне. Но все пак безобразието било голямо и особено умните хора се възмущавали. Би трябвало - казвали те - да се учреди палата, в която хората да се редят и да прозират през пелената на държавния хлест. “Какво е хлест, ще обясня в следващото си изказване в кръчмата “Бродяга под таван”, ако капилярите по лицето ми позволят, разбира се” - тъй казал той - някакъв човек умен. Тогава, по това време, имало закон, че ако някой така се интересува от нещата и е доказано от поне двама информатори, че е умен, значи тези хора - нямат право на така-така, ами само могат доста да се наливат в кръчмичките, нали си ги представяте онези бургерски кръчмички в онези градове. Вино, и то кисело, свещен наряд, може и бира. Тогава само кралският вицеадмирал си миел лицето с пунш, а водката и другите концентрати били далече, далече напред във времето, там, където им е мястото. И тъй, значи - нетърпимо. Тогава дъщерята, която, принцесата тоест, но тя не се надувала много, макар всички я знаели, обичала да си разнася фустата насам-натам по града, по града, и да тропа калдъръма с някакви особено корави обущища, които в днешно време не бихме различили от налъми с кожена горна част, златни закопчалки, но отдолу набръчкани като корк, не им знам сега обущарските специалитети. И вървяла, значи, и пеела. Но и… се биела. Тя била народен човек. И докато принцът вървял и се мушел сред народа съвсем неадекватно, то тя била съвсем на “ти” с народа и общият език бил, как да кажа, винаги в употреба. Ходела, и с начумерено лице мълчала срещу разни хора, докато изведнъж не вземала отношение по всякакви техни си въпроси, включително такива, които са съвсем погрешно поставени от страните, и даже неопитен човек би могъл да разбере, че са неразрешими. Тогава ставал голям бой, и кръв и драскотини, а фустата и, която не знам дали казах, но била бая похабена и мръсна, получавала допълнителни обиди. И бой, бой - сербез момиче. Ходела на въже. Миела тапети. Плюела през балкона хората. Изхождала се в леген и го оставяла на усойно място през нощта на улицата и после забравяла да се наслади на собственото си дело. Но тя никога не се въргаляла в калта, което не знам какво значи в случая. Той и баща и бил цар. Но на друго царство. Но я бил пратил тук да се учи, пък и да порасне в чуждата обстановка. И тя била странно момиче. Както казах, биела се. И сядала изведнъж на улицата и мислела. Освен това, не е никакъв срам да си го кажем, много и пиела, и някой път гледала хората по улиците с такъв поглед, зачервен и тъжен, но с усмивка, която показва зъбите, че те изпадали в пълно недоумение. Ето това се казва принцеса! Когато я мързяло да се прибира в къщи, спяла в един бидон. Но това било през лятото. А през зимата не знам какво правела. На лявата си ръка имала дълбок белег от рана от перо на перодръжка. Това го казвам просто така - за да допълня образа и, защото е много важно човек да си я представи жива и пълнокръвна личност, каквато тя наистина e била. А принцът нямал никакви белези. Той въобще бил малко мухльо. Те първоначално не се познавали, което е очевидно, но как да го кажа иначе - така започва любовта им. В царския дворец имало една стая. Тя била определена като изключителна собственост на принца и най-вече предназначена за забавления. Но принцът, този мъдър автодиктатор, не искал да прахосва повереното му пространство за лекомислени неща, а решил да я използва за нещо много задълбочено. Такова, което не можеш да го обхванеш нито само с ума си, нито само със сърцето. Абе въобще - мистика. Първоначално я напълнил с миши кожички, а след това забравил за нея. Известно време след това се сетил и след дълго мислене спукал в нея червен балон. И тогава на вратата се появила принцесата - принчипесата. Тя му казала: “Здравей, бе аслан!”. А той побледнял, защото си се притеснил здравата. Затуй отговорил само: “Пък здрасти тогаз”. Въобще, оченцата му кривнали към пода и от там не мърдали. “Кво си ме зяпнал, бе, айде да праиме феерия” влязла отново в разговора дамата - но не госпожа. А принцът, какво да ви кажа, и той искал същото като нея и така в стаята с миши кожички… Ех тъга. Защото всичко това, раболепие и тази участ. И аз бях там, и сладко вино пих, и госпожички… но стоп. Магнитуди. Уморих се от това. Не, няма, няма да разказвам вече. Нима не е ясно този въртоп. Докъде ни докара. Замък ли е било, или кощунство. Защо тези павета ни ги навират в носовете всеки път, като стане дума за приказка? Аз ще ви кажа. То е неразказуемо. Валцови листи. Стомана, ламарина. И стига метафори с въздуха. Нека поплачем малко. Защото сме от нафталин. Целите. И лицето и тялото. Нима мога да спра това видение. А трябва ли да го викам. То не е парзожд, то е наука за храма. Там меки кореми някак си. Затуй венчелистче, мартеница. Брошура от много скъп вестник. Ужасно скъп. Някой имаше ли право? Да изживее това. Лежим в калдъръмите. И някакви цветя. Се подмотаваха тука. И те бяха прираст някакъв. Знаете ли какво виждам сега? Там, дърветата, градът, невъзможното. Не се самозалъгвайте. Няма филигран в тая приказка. Тъжен сюжет, радостен екстаз, малко мърморене, малко надежда, потене пред клавиатурите, писане на неща, калории. Калории на синьото, което остава, като затвориш очите си. Зелена празнина. Мравчена тъкан. Ние ли разкъсваме нещо, или то ни разкъсва? Аз знам разликата. Светът на балоните, и светът на онези балони. И пак ще ядем сирене. И пак ще галим бохчата. И ще заспиваме. Има и каньони. И не от красивите. От самотните, хем пълни с неща. Уж беше хубаво, а какво стана? Какво стана, бе, не ми отговаряйте! Бой ли е това, или манифестация? Хората пипат лицата си. Знак, като от ням филм. Намръщване. Сторгозия. Ап-нея. И все имена на дувари. Ики - бялото кокиче. Филмова лента навсякъде. Изведете ме оттук. Знам, че аз съм разказвачът, но ме изведете оттук. Разказах ви вече всичко. Има и още, но то е … все това. Все същото. Голямо име на мравка. Голямо лице. В съзнанието. Е как да издържиш тази тежест - на пушеци, на къпане в банята, на химикалки с надпис “Сторгозия”, на залез, който виси сякаш само за тебе - напомня ти. Нима не напомня мръсното, нима не напомня чистото, нима пръстите не са покрусени, да гледат това. И като се събудиш и контакт. Небето. Понякога е нощ. Просто ме закарай до Сливница.

Тът – тъъът…

… но не мога да го обясня. Тези вихри на въображението, феерии от цветове - те не ме напускат, извиращи от стените, от шкафовете, особено от шкафовете. Но не мога да спра да мисля за ТЕХ. С всичкото ми уважение, г-н Викторов, като мой началник, все пак си позволих да премина официалния тон на това писмо, за да мога да изразя по- добре, по-правилно проблемите си в тази секция на организацията. Макар и с ръководни функции, началник сам по себе си над тази област, сблъскванията ми с нещата от света са обезпокояващо фрустриращи. Този свят, наричан от мен, без да се суетя, “малко кученце” (както казах преди, налага се да напусна изцяло официалните правила за кореспонденция, ако искам да ме разбере някой, иначе може и да полудея (имам предвид ако не се изразя, ако не си въобразявам поне, че е възможно някой да ме разбере)). При това, това до голяма степен е ТЕХният свят, макар и отварите от мандрагора. Флуктуация на коридори. Там, в тамян-тамянени ухания, някакви жени се наслагват в съзнанието ми със своите жилетки. Кафяви и сякаш ръчно плетени, от памтивека. Аз там седя, рея се и веднага изниква Павел. Стаята му е срещу моята и той бързо започва да се рее пред мен. Викаме си. В коридора не е шумно, а някак си прашно. Не виждаме много от себе си. Той носи жилетка. Любимец е на Нели - куцото момиче. Тя е над шейсет. Галактиката Андромеда. Павел ни кани в неговата стая, където винаги спора е кощунствено жив. Галактиката. Тя е тук. Има салата. Сметаната е сипана във водката. Да празнуваме! Искам да избягам от това, искам си в моята стая, където няма. Където ще помечтая за мейнин. Но лошо ли е това? Може би лошо е, лошо е. Значи връщам се при тържеството. Бригадири. Ударници. Разлита се едно умение. Едно умение да плетеш разговора около прът за въже. Сив костюм префасониран в ушанка. Това е темата днес. Темата, прочетена в интернет ежедневниците: стрелят по пагодите, сиренето и светът поскъпна, най, най-лошото сега - ще умрем според правилника за пагодите. Тия теми, които у мен предизвикват и смесване, и чувства, те. Аз защо ги оставих. Оставих ги да ме опият с див хрян, сега сълзи от дробовете. Смеят се. Никой не знае къде е отишъл директора от втория етаж. А аз знам - той е произведен сапун. Сега ще ви опиша, господин началник, как си тръгвам от това място. Поглеждам уж във върволицата от хора и виждам гола жена. Разтърквам си очите - пак гола. Уж да си тръгна и: “Стой, а ти къде така?” “Аз - казвам - аз ли? Аз.” И ето вече съм погребан, осъден от душите им, отгледани с четене на “Осъдени души”. “Върви - казват - не си добър.” И аз дишам коридорния въздух - хубав и прашен - пак има ремонт. Нарочно се движа бавно за да усетя предзнаменованието. Не знам къде отивам. Уж в своята стая, а то …? С какво право я наричам своя? Това котенце. Животните ме преследват навсякъде. Облягам глава на ръката си на една стена. Големият дог слага лапи върху панталоните ми. Аз нямам сили. Кога тези животни ще се материализират и аз ще мога да играя копаница с тях? Или ръченица. Или поне да ги милвам истински. Както се милва прешлен. Дали? Страх ме е. Не от котето с бивничката, която пробива бузата му и стърчи напред. То е симпатично. Всички са симпатични, добри. Винаги ходят след мен. Ако един ден дойдат? Наистина? Тогава ще съм си решил проблемите или поне тези свързани с външността. Обувката ми малко пропада и затъва в пода, който е като гъст сироп на това място. Това е при тях. Те ровеха, ровеха едно време. Ровеха в гърдите ми, като че ли търсят нещо. Е, явно не го намериха. Сега идват при мене, умилкват се. Но не са сервилни! Никога не съм си представял, че могат да изчезнат. Та нали това са те - хората ми. Сбъркал съм пътя. Това е пътят за тоалетната, но сега нямам работа там. Но и там е добре - тези кухи стени. Тези викове - сякаш раждат - така се облекчават колежките ми. Тези зрели жени. А колегите (това го казвам само за пълнота), особено Павел. Звуци. И аз съм там някак си по-жив, по-сам, надявайки се да не съм. Там - стаята на кестените. Винаги добра , студена, мръсна. Достатъчно за един кестен. Кестена на удоволствието. Орм. Сега се връщам, обаче, към тези събития, които ме принудиха да пиша. Лъчението. Тези хора, които сноват. Аз как да ги разбирам? Пардон. Значи събирам се в стаята, събирам си мислите - тези невести мои. Вървете, плачете нещо, че там нещо стана. Викам им. Няма вече. Няма вече, ня, ня. Сега пауза. Паузата е линии на дърво, стари и личащи си под боята. Стоп. Телефонът звъни и пак съм на линия. Пак аз. “Ало, телефони ашунав?” “Само туке ислинаф.” Аз съм линията. Останалото са падащи звезди. Те ме молят (не звездите, а отсрещният човек): логорея. Опитвам се да споря, колкото да поддържам разговора. Но не мога. Всичко се свежда до простото. Ти си. Аз съм? Е добре де! А вие? А ние? Хахахаххаа. Ние - ука бука барабуу дим-дим диридим да да, дада, дада, дадда да дааааааааааа. Убра бубра нунунунууу. Спрете! Защо не можете да ме заведете до … Защо вие не сте… Ти кой си? Ти пък откъде се появи сега? Махай се. Ти не си… Де да беше. Дидкхрррр. Ду! Уд.. Дуду! !!!! 1!!!! !!!!!1!!
!!!1111! !!! !!!! 11 1!!!11…!1!!!! !!!1 1! !!1!! 1! 1, а? 11111111111111! 1 1 ! 1 ! ! !!!! 1 11 ! 111 ! 1
1
!

1 1

1
(писмото не е довършено и не е ясно дали е изпратено)

Разказ, достоен за публикуване в централен ежедневник

Село Рацитпклой беше кацнало на два хълма - зелени и обрулени сякаш от нещо, и самото то се беше сгушило, посърнало и някак като бито изглеждаше. Но това беше само импресия, в селото кипеше буен, ритмичен, суров и някак си див, може би циничен дори, понякога влачещ се, а понякога избухващ, бухащ, брулещ и даже креслив, но винаги като краставица - със своите сокове, жилки, горчилки, свежести и каквото Бог е наредил да съдържа един растителен зеленчук, смучещ напоите си близо до земята. Небето над това село (а това беше нашето село, аз съм родом от Рацитпклой, но в началото, кой знае защо, пропуснах да го кажа) е най различно, но винаги извиква у човека чувства, комай погледне нагоре, едни такива силни и властни, от гледна точка на природата. Някой път свъсено, сурово, изпълнено с ратна мътилка, но не с лошо, а някак си натоварено с толкова много, че може чак да ни убие - един вид от щедрост да ни съсипе. И вятърът, който реже - толкова свеж, толкова свеж, че ти се иска да те заболят синусите и да притъпят тази магия, но не се получава - дишаш и само махваш с ръка “Ейййх…”. А когато посред пладне в най горещото време слънцето пече ли пече - тогава сякаш с ушите си чуваш змийския съсет на огнените му езици, които шибат, шибат земята - безмилостно режат нашта оран. С две думи, нашето време, нашият въздух и нашите гледки са като един тиранин или жесток властелин за душата - пращат своите душмани и те я сграбчват, влачат, хвърлят, мятат насам-натам, изкарвайки най- доброто от нея - и възхита, и боязън, и сладка нега. Но стига празни приказки за времето, това което е по-важно е самото село, а най важно - неговите обитатели. Живееха си те добре, макар и трудно, всъщност съвсем трудно, но от друга страна, с хубава селска философия посрещаха трудностите. (Действието се развива в за вас далечните, а за мен съвсем не толкова далечни 1930 години на България.) Нашият отруден и селски народ беше много колоритен. Но за това нямам време да разправям подробно, ще се спра по-отблизо, когато излезе случай. За разказа ще бъде важно да уточня, а и въобще нищо и никак не може да се разкаже, ако това не е ясно, че целият обществен, духовен, мисловен и въобще всякакъв живот на селото се развиваше в кръчмата. Там ярките живописни личности - лидерите на това село - намираха главна почва за осмисляне на своя живот.
Един ден - а това беше точно един от тези ярки, горещи, съсухрящи и едновременно потни дни, когато жегата някак си е материална субстанция, а именно - стомана, в селската кръчма, както е обичайно, се беше събрал нашият елит и се осъществяваше по най-подходящия за това начин. Темата на разговор бяха житото, бирниците, убийствата чрез побой в покрайнините на селото и някои по-дребни теми - като плесента по стените и трябва ли голите охлюви да се размазват с чехъл или пък е по-добре да се поръсят с негасена вар и да се види какво ще стане. Думата беше взел Радойчо Пехливанина - бивш борец, загубил предишната си сила и отдал се на пиянство - в който искате ред ги приемайте тия две неща.
- Мисля, бубара-чучара, че всичко е нягул и достойнство. На два пъти се опитах да си направя от онази градската бира у дома, но и двата пъти, ако имаше и един, се спъвах и забравях на къде съм тръгнал. Нямам никакви пари и хората казват че приличам на щепсел, макар да не знаят какво точно е това, и че съм се влачел по пътя на живота и тъй на татък. Аз на тези господинчовци ще отговоря така - изкупната цена на житото се вдигна. Но всъщност това не е така, защото после се разбра, че спада и ще ни наложат нов данък, от който ще умрем.
Радойчо Пехливанина беше много мършав и с мръсно тяло, което несполучливо прикриваше с мръсни дрехи. Той непрекъснато се чешеше, което съвсем не го обижда, а напротив - доказва, че е естествен човек и проста, светла натура. В тези разговори обикновено участваше и Данчо Митлото, и сега той никак не се забави да се изкаже. (Данчо Митлото беше ниско, набито, русо и твърдоглаво селянче на възраст около четиридесет години, т. е. не съвсем младо, и главното му качество беше неговата хитрост и лукавост, които примесени с простащина и невисок интелект, го правеха нещо като нашенския Аполон. (Не искам да кажа, че това, което описах, съответства точно на Аполон, както могат да си го представят културните хора, но просто това беше нашият таван в тази посока на нещата.) )
- Аз - започна той - това не съм аз.
Това, което искаше да каже Данчо Митлото, в случая не беше някаква сложна мисъл, а просто с присъщата си хитрост, но неумела, да обърка слушателите си и те да не знаят как точно да реагират. Това, както можете да се досетите, не се случи. Друг дежурен участник в тези кръчмарски беседи беше и нашият селски учител. Макар това да звучи доста авторитетно, той не заслужава такова уважение и беше просто редовният интелигент попаднал на село - дегенерат и личност неспособна на позитивизъм. Той беше суховат, мъкнеше се с мръсни и мазни сюртуци винаги, беше с очила (по-скоро очилца) и обичаше да сръбва. Но даже и това последното не го правеше като хората - т. е. както нашият здрав и жизнен, т.е. жизнелюбив народ го прави - да си горд, да удариш с юмрук по масата и да му кажеш “Евала!”, а пиеше по някакъв собствен си начин, и с две думи беше противен. Той някога беше писал и стихове, за което народът не му се смееше, защото считаше за нормално, но народът, а в това число и аз, беше сигурен, че стиховете му са болни от някаква специфична тяхна си стиховска болест, което ги правеше в представите му гнусни и неприятни. Самият учител не се смяташе за Кафка и това беше напълно неразбираемо за широката публика. Той обаче, в подобни разговори като този, се чувстваше длъжен да се намеси и да изложи някаква мисъл, която загатва за информираност, макар и никога да не налагаше мнението си, което понякога беше криво разбирано и можеше да послужи като повод за бой.
- Бр - заговори учителят - брррр. Грррр. Чжжжжжж. Гря. Я. Ауаеиуааа - Я, я. Кждр…
Той направи пауза и отново поде:
- Ааааааааааааааааааааааааааааааааааааа - и като си пое дъх - ааааааааааааааааааааааааааааааа, аааааааааааааа, ааааааааа, аааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа.
Думите на учителя винаги се възприемаха съвсем нормално от населението - не винаги беше ясно какво иска да каже, но беше сигурно, че човек като него не може да каже нещо наистина важно, пък и беше незлоблив и не се караше с никого и беше приятно да го слушаш. Освен това беше много смешен, когато изслушваше хората - въобще - чешит и половина, макар повечето от нас го смятаха за излишен. Народът по би се радвал, ако държавата изпращаше по селата здрави и народни хора да ни учат на наука - хора със здрав разум и точна мисъл. Но то пък винаги излизаха някакви все такива - странни хора да обладават науката - не точно като този, но все едни такива - много особени. Ето държавата ни праща например бирници - хем здрави, хем народни, хем чак прекалено. Здравият разум у бирника е в такова количество, че по-добре никога да не го срещаш. Но това е една загадка, която сега не ни интересува и няма да се занимаваме повече с нея.
Настана пауза, защото учителят внесе малко чужди за нашего брата идеи в разговора, един вид - западни. Всъщност той не разсърди никого с това, което каза, но самият факт, че се изказва по “нашите теми”, наложи известна интерлюдия през която разговарящите да посъберат мислите си колчем сръбвайки си от своите мътилки на щастието, тъй умело издоени от различни бъчонки от нашия кръчмар - чичо Красо Каруцарина - една невероятна личност, образ и подобие на мустакатото вълшебничество и месия на кръвнишкия поглед в нашия земен свят. Сега наситил взора си на своето “внутри”, в което го беше потопил, Радойчо Пехливанина реши да поясни мисълта си като я и продължи:
- Бляааа… Кухо.. Кух дънер. Сегашната власт остригва свинска четина за да приготви опинци за себе си. Тая мъдрост още векове ще изтрае, гаче и аз несвестен според мнозина, но аз ще ви покажа един път моята сила на мозъка - мозъчна кора и туй то. Имах две неща у нас, но няма да кажа какви. Човек затова и мъдрост да не чете - мъдрост плюва.
- Залудо не стой - залудо работи - намеси се сентенциозно някой, който сега се сещам, че беше Мики. Мики - танцуваща лудетина, който всъщност е момче младо, младо и мургаво - радост за цялото село. Весел и еклив, игрив за трима , понякога той беше много точен в преценките си. Време беше и учителят да се намеси, но той не го стори. Хората почти бяха научили наизуст дежурната му реплика при цитиране на народна мъдрост, която беше “Чжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжж.” Учителят вместо туй мълчеше точно тъй сякаш казваше нещо и всички се заслушаха. Учителят щракна с пръсти по неизвестна причина. Това отмести вниманието на компанията от него и всички заровиха невидими муцуни в мислите си, внимавайки все пак и да не изпуснат нишката на разговора. По време на тази нова пауза се чуваше как мухите ги мързи да летят от жега, както само по нашия край е възможно - край на възвишения и падини, които някои селяни неправилно наричаха “падналости”. Внезапно вниманието на всички се привлече от нещо интересно - някой влезе в кръчмата, с твърдост, но неуверено, сякаш беше непознат. И наистина беше непознат - не беше Кокач - циганина, който идваше обикновено по това време и казваше нещо омайващо, и чието име всъщност по цигански звучеше по друг начин, но селяните го възприеха така - неправилно. Непознатият беше много странен. Преди да посмея да го описвам, трябва да подчертая, че външността му не беше никак красива и по нашенски бихме го нарекли направо - грозен. Трудното в описанието на външния му вид иде от това, че той определено беше доста сложен. И за да ме разберат читателите по-добре, ще кажа направо, че това беше една известна сега, а тогава - не чак толкова - личност. Беше онзи човек, чиято история един американски режисьор филмира доста сполучливо по-късно и който съвсем уместно доби известност като “Човекът слон”. Този уникален човек, чиито перипетии сега вече всички знаем, симпатяга, но много чепат на вид, стоеше сега изправен в цял ръст пред нас, каквото и да означава това, като се имат предвид особеностите му. Понеже беше чужд за нашето село, а ние чужденците ги имаме един вид за ербапи, всеки един от присъстващите в кръчмата селяни го изгледа по неговия си “особен начин”. Красо Каруцарина например, някак се смрази. Погледна лошо по принцип, както обичайно си гледаше, но и някак особено, сякаш казваше: “Война или мир? Война? Прах. Мрак. Мир. Защо?” Тези понятия, не знам дали можете да се досетите, бяха напълно чужди за съзнанието на нашия кръчмар. А Радойчо Пехливанина го гледаше съвсем естествено, все едно че гледа някой съсед. Но някак изглеждаше неориентиран, което също беше естествено, но все пак имаше нещо странно. Мики лудетината пък май се уплаши и му се искаше да търти да бяга, но все пак - простено му е - много бой беше ял през живота си и още много му оставаше да яде, а да не говорим пък колко заслужаваше. Данчо Митлото се престори, че всичко му е ясно и че ситуацията е под контрол. Но доста неумело, както винаги, и под тази глазура се виждаше, че в изпразнената му от мисли глава се въртеше само една мисъл: “Дали ще помогне това, че съм рус, или ще навреди?” Никой от нас не беше телепат, но Данчо Митлото беше особен случай и това дава право на всеки да цитира мислите му, както ги разбира. Учителят единствен беше искрено изненадан, макар и да се стремеше да не го показва. Той познаваше добре местния народен типаж и човекът слон определено не пасваше на него.
Непознатият огледа обстановката и стремейки се да превъзмогне смущението от това, че бива оглеждан, заговори:
- Дойдох отдалече…. Добър ден първо. Странник съм. Дойдох във вашето село Ра… Ра… Ра…. , съжалявам - той надмогна неудобството, че не може да произнесе името на селото ни с една особена мъжественост и продължи - Дойдох във вашето село да си търся мома.
Това изрече и млъкна. Хората съвсем ясно разбраха какво им казва, но не промениха израженията си. Продължиха да гледат “особено” и да се изпитват с въпроси, известни само на тях, може би без дори да ги изричат, а може би тези въпроси бяха просто неизречими. (Изключение правеше само Данчо Митлото, на чиито въпроси се спряхме по-горе.) (Интересна гледка беше Красо Каруцарина - сякаш статуя от плът и кръв. Това го споменавам просто така.) Тишината продължаваше вече доста дълго и започваше да става доста обезпокоителна, един вид “Какво сега - трета световна война или какво?”, когато учителят, самоотвержено, с наивна увереност в силата на словото, все пак той беше нашият Мунчо, наруши мълчанието, обръщайки се към чужденеца:
- Господине, радваме се, че сте ни посетили в нашето село, разгледайте, ще ви бъде много интересно… Но… Искрено се надявам да си намерите мома, но аз лично се съмнявам, че ще е в това село. Не че са лоши тукашните моми, лоши в смисъл лошави… но аз, поне аз така си мисля…
Мисълта му беше пресечена изведнъж, така както се разливаше, а тя очевидно започваше и да пресъхва, от един глас, по късното проучване показа, че това е бил Вачо, Вачо Вагрянката от долната махалa, който запя народна песен:
- Десет братя, майно льо, десет, а бяхме трима. Човек, майно льо и орех на дървото. Лисица си в бърлога душеше, мечка и вълк в гората, наричаха я дъбрава. Една есен, един живот, десет минус три е равно на шест. Рацитпклой, Рацитпклой, Рацитпклой, Рацитпклой. Харно село, викаха му Аз. А аз майно льо, не ламтях за имоти, с бирници не се сбирах, и овци не пасях, три по три е равно на девет. Имаше едно село майно льо, и сега, и сега си е там…

Извинително писмо

Мдааааа… Ето пак започвам това писмо, ще ви помоля… Ах как не мога да пиша писма! Ах как се обърквам - ето не исках това да напиша, а друго. По-бързо, по-бързо трябва да мина към основното, а се заплесвам с глупости. Но стига. Ето какво. (Но все пак да ви призная, че за седми път започвам това си епистоларно творение и всеки път само плещя глупости и знаете ли какво - всичко това е защото ме е срам. Срам ме е от постъпката си и искам да съм максимално акуратна в извинението си и какво излиза - само се заплитам като… като някакъв К. на Кафка от романите му. Ето сега пиша в скобата вече седма минута. Но какво е това число седем? По дяволите, веднъж за винаги трябва да сложа край на натрапливостите! Край. Не мога да спра да пиша в скобата. По дяволите. Това проваля всичко, защото така не мога да започна с основното, а как ми се иска да го отложа, защото ми е крайно неудобно от това, което извърших. Е какво толкова съм извършила? Нищо особено, само ви поставих в неудобна ситуация и при това имам доблестта да се извиня. Сега излезе, че не съжалявам чак толкова. Но всъщност аз не че съжалявам, ами просто ми е страшно неудобно, все едно да сгафиш с инвалид - абсолютен конфуз и тъй нататъка.) Аз все пак излязох от тази скоба, което означава, че имам воля и мога да се боря с недостатъците си и все пак имам шанс да довърша това писмо. Отново ми се иска да ви се извиня, обаче за неговата ужасна форма - този хаос тук - виждате как е - ужасно е! Но реших - никакво отказване - повече няма да започвам писмото отначало, нека бъде такова каквото е. Може да е грозно, дразнещо и т.н., но важното е да изразя основната си мисъл - да ви се извиня за неприятната конфузна ситуация в която ни забърках нас двамата. Сега, след като вече съм се примирила с това, че писмото ми е истинско престъпление спрямо науката за писане на писма, вече съм по-спокойна и мога да изразя мислите си нататък, макар и грозни и нестройни, за което съм длъжна да се извиня, но няма да го направя, защото тези омагьосани кръгове, паяжини на думите и тем подобни просто ме докарват до полуда. С едно добро извършвам друго зло, но злото е много по-малко от доброто и затова продължавам нататък. Така… Какво исках да пиша в това писмо… А да! Да ви се извиня за ужасната случка вчера, при която ви подложих на доста неудобство. Неудобно ми е, разбирате ли, дори да си мисля за това. Неудобно е да си спомням. Аз знам, че правото е на ваша страна и искам да знаете това. Т.е. да знаете, че знам. Че въобще не си въобразявам разни ми ти неща. Да ви срещна на улицата и да ви заговоря… Разбира се, знам, че знаете. И аз знам. Но за да ви се извиня трябва да опиша точно какво направих, толкова ми е неудобно. Ух. Така. Вие - един непривлекателен мъж, разбира се… в това няма нищо лошо, имайте предвид, че с това въобще не ви подценявам - ни най малко. Хората като вас много често са надарени с изключителен интелект, такт и въобще са едни превъзходни личности. Вие със сигурност сте ценен много във вашата среда и е абсолютно възможно да си намерите момиче, което да ви харесва - вярвайте ми. Не беше, не беше въобще коректно от моя страна - една доста привлекателна млада жена, със самочувствие и т.н. - да ви заговарям така и то без особено належаща причина - да ви питам нещо тривиално. Имаше толкова други хора на улицата. Още като ви спрях и започнах да задавам въпроса, усетих, че е грешка. Но мисълта, която ми мина през ума - да спра посред думата и да кажа: “Не, съжалявам. Довиждане” ми се стори прекалено груба - та какво толкова - ще го преживее. Те, тези грозните, т.е. не искам да кажа нищо лошо, т.е. непривлекателните, т.е. то думата си го казва - тези, които не привличат другите с външността си, а напротив, а… какво толкова - казах го вече - не привличат, оттласкват, т.е. един вид отблъскват околните, а какво да говорим за противоположния пол, е, то главно за него говорим, с една дума, мисля, че ме разбрахте, нали разбирате, те са свикнали… А ние, т.е. хората, имам предвид главно ние, жените, надарени по рождение с изящество и красота, които поддържаме, разбира се, въобще съвсем не се отнасяме отрицателно към тях, даже много ги уважаваме, е стига, разбира се, да не си търкаме носовете едни в други, с което искам да кажа, разбира се, че тук личният неприкосновен периметър е малко по-голям. А аз съм тръгнала да питам. От къде минавала еди-коя си маршрутка, разбираш ли. Ето това се нуждае от извинение. Имам тази доблест, която не всички повлекани могат да си позволят. С вас с най голямо удоволствие ще разговарям по всеки въпрос, аз наистина обичам да си приказвам с интелигентни хора. Но да ви спра така. Съжалявам. Просто кой знае какво сте си помислили. Привлекателна жена като мен… Не, просто искам да знам за маршрутката, но съжалявам… Не беше уместно да го правя. Но то и вие сте си виновен - знам ви аз какво си мислите. Прекалено много мислите. И то все неприлични неща. Но пък от друга страна, не мога да ви виня - не сте в състояние… Вие сте непълноценният (употребявам тази дума с всичкия възможен респект, на който съм способна) и не мога да ви виня. Ние - тези, които сме надарени, в края на краищата трябва да внимаваме повече. Чувствам се като слон. Като слон, който е прегазил малко сакато и уродливо зайче. Ние слоновете, т.е. в тази метафора големината отговаря на красота, трябва да сме отговорните същества, които пазят околните от неприятни инциденти. Ние сме като водачи на тежкотоварни камиони, у които съвестта и доблестното внимание трябва да са изострени до крайна степен. Защото и другите имат право да живеят. Аз така, малко философски се отнесох, но простете ми, исках да съм максимално акуратна. Та какво е това извинение, ако не се изразиш максимално ясно и, бих казала, силно. (А яснотата е сила, както добре можете да си представите.) А представяте ли си какво би изглеждало едно извинение от вида “Ми… сори за онова”. Достойно ли е това за един шофьор на самосвал, примерно “Камаз”, натоварен с красота и сексапилност. На такъв - бий му шута. (Но разбира се не вие, а ние - шофьорите на самосвали можем да се дърпаме по между си.) И въобще аз се изкарах съвсем перфектна в морално отношение, но така или иначе съм права - нужно е, нужно е извинение. Сега след като вече ви се извиних, да знаете, много ми олекна, не защото смятам, че сте ми простили (вие, разбира се, трябва да обмислите това), а защото прекратих онова гадно чувство - че бия инвалидите. И то ако бях садистка - добре, а то от едно такова несериозно, лековато отношение. Не мисля, че това писмо мога да финализирам. Тези думи… те напират, все пак като не съм грозна това не означава, че съм проста. Аз ви уважавам. Неимоверно. Тихо. Довиждане. (предпоследното със затворени очи)

…Урждаздевагреен

Отново теми за размисъл в размирния ни век, които ще зачекна в моя блог, чрез който мисля, чувствам и се изразявам. Ужасни, ужасни неща, политиката направо ни тресе. Нашите политици - направо ужас. Просто как така? Без-образие го наричам. И в служебния и личния живот пак така. Те правят. Шефът ми - Цанчо, по прякор Ц. - ужасна личност. Красива. Обаятелен така, не и без такт. А как се поклаща като ходи. Аз нарочно не го замерям с кестени - тайна е, тайна е това между нас. Аз се казвам Асен и в този миг умирам. Не съм от този блок. Той е краставичарски. А аз вървя, вървя под липите и смятам наум нещо. Музика. Имам красиви мисли. В службата главно това ми ценят. Изправят ме пред колегиум-събранието и ме натискат, натискат с телата си. А аз муча. Това е красиво и правилно. Това знам аз! Шефът ми - мушмуроче малко, сивичко такова - джудже ненагледно. Не знам дали сте виждали сив конус, пресечен отзад и отдолу. Май и аз не съм виждал. Моето значение в света е кардинално. Веднъж споделих това с министър-председателя и той махна с ръка. Той махна особено. Както аз бих махнал - няма наука, няма наука, която, която, да спим, да спим по-бързо. Работя в цех за сандвичи. Там е - грее го, грее. Моята личност е напълно незабележима тук. Аз се сливам с околността и се смея. Началник смяната ме прегръща, смеейки се - “Ние ще те убием.” Никой не знае, че имам мисли. И то какви - за сено, за сенокос. За въргаляне с девойки, които се оказват внезапно отвяти от вятъра. Моите колеги са академици. Простете ми, че малко ще разпокъсам разказа си, но сега ще ви разкажа как изглежда работното ми място. То основно е жълто. Някакви блясъци. Нюанси на жълтото. Внезапно влиза една принцеса. Тя носи плетен камшик. Двамата се целуват с доктора. Тя ме поглежда закачливо - “Ти мислиш за нас.” Така започва трудовият ми ден. Мажа с масло някакви повърхности. Смея се. Слюнката ми потича - толкова се заливам. Дали ще ми направят забележка? Аз съм въглищар. На мозъчните операции съм цар. Два коня са. Беден пее. Аржпеглузди. Нови, нови са хората. Как крадат, как крадат само. Искам да летя, кога ще летя, Боже? Завун е цял сиромах целия. Краката на коня са потънали в кал. Почесвам се. Ще мине и този ден. Аз съм абсолютно безполезен. Плезят ми се. Кралицата и кактусът са обърнати навън към прозореца. Защо не намирам душа-храм с тези хора? Аз съм едно… л -но. Не ме е срам да го кажа, срам ме е само да си го помисля. Хваща ме багерницата - “На колко си години?” На осем, на седемнайсет. С нетърпение чакам боя със самуни в петък. Шефът ми - това багерче, малко багерче, се усмихва, милав е той, мъхест, дъхав. Вони на артефакт. Аз се произнасям по становището. Малка грешка. Може би ще ме екзекутират за това. Всички са лилави. Тълпи, тълпи колеги тичат към мен. Мъже и жени ме прегръщат. Объркан съм. Харесва ми. “Ти нямаш място тук. Ти не си от този клан. Умри, умри…..” Харесва ми. Аз плувам. Шапка. Откъде се появи този костюм? Полутъмна лилава стая. Тук работя аз. И лица, лица, толкова лица. Шепнат, усмихват се. “Ние не те виждаме. Ти си илюзия, ти си илюзия….” Добре ми е тук. Преди мислех да напускам, но преоцених ситуацията. Цветя. Малка лехичка с цветя пред блокчето. Ние от отдел ГУЗ лежим по корем чисто голи в пръстта, рохкава такава, с аромат на плът. Върху нас се хвърлят други голи хора и ни прегръщат. Някъде в далечината някой разсвирва фагот. Небето е толкова синьо, а влакът пак няма да мине, няма да мине. Изправят ме с въже. Аз се усмихвам на работника. Той е суров, но е хубав - камионерджия. Обсъждаме, прегърнати през рамо със заместника на шефа, нещо. “Няма, няма да дойде”, напява той, “Всичко свети. Образцов.” Въздъхвам. Аз съм третият. Даже няма първи или втори, няма и пети. И влакът е редом до машината-стена. Заместникът на шефа продължава да напява, дой е с дълга бяла брада, пее:”Никога, никога, никога, никога. Никога. Казах никога. Никогаш на земята. Един вторник обърнах вратата. Наопаки, наопаки, наопаки, наопаки. Но той не дойде. Той не дойде, Не дойде, не дойде. На мравката път сторваше. Но той не дойде. Хранеше пчели, имаше изкуствена катеричка на рамото. Но той не дойде. Никога. Аз казах никога. Ти в тъмнината не знаеше какво е тъмнина. Селото грееше, а ти не се вести. Никога, и захапах комата, плачейки. Защо - ви - гри. Найден. Авесомнор. Аветруидр. Кахккарапестри. Овисермнуил. Авдебаардежде. Исиз - бада. Какр. Какреене. Ивздебаадлен. Научоморли. Чачеч - атпесте. Трепеелден. Витруидни. Прудалден. Варлебпраздрен. Шаграц, шаграц минтра. Ватреендилже. Абптевайденбрайзле. Каграма. Каграма те серу. Вай. Ай. Излез от стаята. Затвори вратата. Легни ако искаш - и да спиш и да не спиш - все едно.” И този човек с дълга бяла брада - заместникът на шефа ми - ме гледаше и се усмихваше. Брадата му беше като памук, примесен с конски косми от стар кон - първенец. Той не ме познаваше. Не ме различаваше и аз лично смятам, че ме мислеше за жена. Според мен самият той беше жена. Исках да надникна в очите му, но всъщност не исках, защото не го познав�