Кн
юни 26, 2008 by ruatniПреди време литературният клуб “Мравка” ми предложи да напиша разказ или есе на тема “Съвременният Маелстрьом, или вечерята на Мьобиус”. Попитах, малко объркан, как точно трябва да разбирам това, а те ми отговориха, че ако в главата ми въобще може да възникне такъв въпрос, то аз съм пълен тиквеник и контактите ми с клуба е редно да се разредят. Тъй като не членувам в клуб “Мравка”, но техните насоки ми допадат и бих желал някой ден да мога, без да се оглеждам засрамено, да твърдя, че гравитирам около него, а след това, след години разбира се, да може да се случи някой запознат с историята му да ме спомене в качеството ми на второстепенен сателит, аз не продължих разговора и се оттеглих, предполагайки мълчаливо разбирателство, а по-късно предадох първата част от разказа си, озаглавен “Кн”, с подзаглавие “Живот в администрацията”.
I
Сега е тъй. Опитваш се да кажеш нещо на някого, а той пък ти се оказва колега. И разваля работата. Но срещнах друг колега, който ми разказа своята тъжна история. Живот в администрацията.
Беден бил, от малко село. Бос вървял като малък пътя до бостана, където го биели някакви цигани, а той - малък още порозовявал, като го правели. От срам. От срам и несрета - тъй скромен и свит бил. Пораства нашият юнак, покарват му първите мустачки и отива в кръчмата да изпие първата си дряновица. Жив дрян, жива вода - огнена, с онзи особен сребърен течен огън. Дряновата ракия по тези места била много силна, много люта дори, в буквалния смисъл, искам да кажа. Сурови. Сурови растения слагали в нея, горчиви, чак отровни. И избуявало мъжкото сърце като я дръпне, дръпне през устните, стиснати иначе, суровост. Да се влее в теб живот, но друг живот, сребристо-лют - чесново-свежест - като целувка с гол охлюв великан. Изрод, даващ своята особа на смъртните, преливащи си от неговото. Старост. Болест, оживявали като се докоснат до охлюва великан. Насълзени очи. Мъж се ражда. Затуй жени не я докосвали, защото веднага се задавяли - нали охлювът ги превръщал за миг в мъже, в юнаци, богатири. И те се ужасявали и бягали, мислено, разбира се, от тази поляна на мъжете, на танцуващите потури. Целунала веднъж охлюва Станка - селската проститутка, стърва - най-лична засукана позастаряла и груба. И плюла и се задавила и проклела трижди тая ракия - такъв живот - такова село.
И влиза нашият юнак - младо зелено, срамно, неочупило се момче. И дряновицата му наливат - тъй поръчало за смях на мнозина. И казва кръчмарят - “ах”, с онзи подигравателен банален сарказъм, който само по нашите селски земи е възможен. Стоят те двамата - момчето и ракията. А ароматът и се носи чак до другия край на кръчмата, за краткост може да го наричаме “хоризонт”. Притихнали всички, защото се чудели - дали “машкото” (обидно-подигравателно така го наричали ) ще приеме слизестината у себе си. Ще се надигне ли оня дух, подобен на чук, който да направи очи по-твърди от стомана и блестящи като ципа, отблясъкът на охлюва. И тогава младежът се обрекъл на решителност и смелост, а в стаята нахлул Борко - синът на кръчмарина и му смигнал. И тогава Асен Простия станал и дръпнал Цанко - момчето наше за ръкава, така че той залитнал и за малко да събори дряновицата. А Друзимах - човек с такъв странен прякор - груб и несвестен, с гръмък смях извадил дайрето и започнал да подрънква. Мелодия, която никой не бил чувал и не можел и да си представи - без ритъм - само маймунджулък. А кръчмарят вече съвсем спокойно започнал да се смее - сякаш бил изтекъл срок, отвъд който всичко било решено. А Друзимах блъснал Цанко така силно, че той си ударил гръбнака в тезгяха, не много лошо, разбира се, но се разсипала дряновицата. А Асен Простият плеснал с ръце и посочил на публиката, която между другото много слабо се интересувала от случващото се, Цанко - пишман юнака. И го хванал за ръката, с всичка сила го задърпал, все едно да го изправя. И плюнали някои от пиещите - не юнак било това - а цяло чучело. За Цанко - какво да говорим- с насълзени очи - не от лютия плужек, а от женска лигавина, си тръгнал, изтръгвайки се със сила от ръцете на Простия и на Друзимах, които наужким се правели, че искат да го задържат, за да си похортуват, пък и втори опит да направи. А кръчмарят бил много доволен, какъвто си бил винаги, но сега трижди по-доволен от преди, защото, макар и без да се казва - ето подредиха се нещата, а не като преди - не си знаем кой - кой е. А Борко е най личният в селото. А то не е нужно даже и да се споменава. Борко през цялото това време седял на една маса наблизо и гледал хитро, подпийвайки си - сякаш наблюдава уговорена боксова среща. А може и уговорена да е била - кой знае. А не е ли това изпитът по юначество - зависи какво те уговорят….
И тъй за Цанко нямало повече живот в селото. Мрачен и подтиснат, немъжествен, той посредством роднини и познати, негнусящи се от неостаналия в тайна негов провал в живота, в мъжеството, го изпратили - там в столицата чиновник, а спял при едни особено мили хора, на които плащал наем от заплатата си - услуга, която те му правели заради познанство с роднини на майка му.
В администрацията започнал неговият съвсем друг живот, нямащ нищо общо с този в селото, макар и той да не оставил нищо забравено от преди - нито мъките, нито пък радостите, които трудно се преброявали и на единия пръст.
Странен бил животът в столицата и в частност в администрацията. Никой не го питал нито се интересувал, той мъж ли е наистина и дали се е целувал с дряновицата. Възприемали го като равен на всички останали, което, разбира се, си било жива илюзия и лицемерие от тяхна страна. Но в началото Цанко много се трудел да отгатне кои отношения на хората към него са истински и кои - престорени.
Трудно било - в жълтите канцеларии - боядисани в жълт , лющещ се цвят. Той вървял, страхувайки се от шефовете и потръпвайки от колегите , хвърлящи му жълти неразбираеми за него погледи. По късно си обяснил някои неща - впечатлението за жълтевина в очите на колегите му идвало от огромното количество алкохол, което те били свикнали да пият, но онова, което оставало като чувство, продължавало за Цанко да бъде нещо повече от загадка с предчувствие за неприятен финал.
Всичко за него било бой. Не физически - какъвто имал опасения да не отнесе в селото, но друг - душевен. Тук хората биели с пръсти. С пръстите, с които барабанели по бюрата си или с пръстите в очите си, които протягали като пипала извън телата си - Хърбърт Уелсови извънземни, хитро приспособили се към живот в прах, мърсотия и жълтевина. Начините за причиняване на душевна болка, които Цанко научил тук, били безбройни. Мириадни. Тук било царството на танцуващите ефирни садисти, които понякога силно натрапливо му се привиждали във фракове. Въобще много видения започнал да има тук той, несравнимо повече отколкото в родината си - прашното, влажно, миришещо на току-що размачкано с ръка магарешко изпражнение. Понякога му се искало да се хвърля в краката на хората и да ги целува - може би така ще ги омилостиви, а може би ще ги подтикне към грандиозно представления на садо-мазохизъм, които ще отекнат във вселената и ще предизвикат онзи бунт, който Цанко чакал. (С течение на времето у Цанко се развило убеждението, че има някакви невидими капки, които се събират и капят или пък нещо грозящо, което там някак си се надува и че всичко изведнъж ще избухне, но не оставяйки никакви следи по чиновниците, защото техният свят е неуязвим поради своята несъщественост, а по-точно несъществуващост или казано по-по градскому - нереалност. )
(следва продължение)